Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995


Глава седемнайсета
Тъмниците на Ликантия

Заведоха ме в големия морски замък на ръба на носа. Минахме през дълги кънтящи тъмни коридори, през охранявани и заключени врати, през стаи с високи тавани. Сякаш единствените живи същества в този огромен замък бяхме аз и пазачите, и зловредното същество, което подтичваше пред мен. Стигнахме до един вход, затворен само с дебела тъмнозелена завеса. Войниците, без никаква команда, се завъртяха кръгом и изчезнаха… оставяйки за пазач само хиената.

— Амалрик Антеро. Ти си повикан. — И съществото премина през завесата. Последвах го, без да продумам. Влязохме в една гола стая. Всичко в нея беше само от камък: от сводестия таван и поставките, в които бяха втъкнати запалени факли, до ниския подиум в отсрещния край на стаята. От двете страни на подиума имаше два кръгли пиедестала. Съществото се разположи пред подиума. Чух или по-точно усетих някакво жужене… сякаш самият въздух се движеше. Жуженето стана по-силно, после видях над всеки пиедестал блещукаща колона, по-висока от човешки ръст. Съществото се поклони. Аз не.

Предполагам, че трябваше да коленича. Коленичил съм и винаги коленича, когато съм изправен пред странни богове, царе и дори бандити, които си приписват благороднически титли. Нищо не ми струва, а често има значение за бъдещата полза или за непосредственото оцеляване. Понякога е просто израз на обичайна вежливост. Но тук, в недрата на замъка, останах прав. Може би се почувствах горд, че съм Антеро и орисианец, но и без това не бих коленичил на тези въртящи се мъгли. Жуженето стана още по-силно, след това промени регистъра и премина в басово бръмчене, такова, каквото може да се чуе от гнездо раздразнени стършели; нищо друго обаче не се случи и бръмченето спря.

В тишината от тъмното иззад пиедесталите излезе един мъж. Беше много красив — дума, която обикновено не използувам за мъже, но този мъж наистина беше прекрасен. Имаше къдрава коса, усмихнати, по момчешки пълни устни и стройно тяло.

— Почитаеми Амалрик. Надявам се, че… именно пленяването на твоя любим приятел те е накарало да решиш да дойдеш в Ликантия. Аз съм Нису Саймън.

Значи това беше човекът, почти момче, за когото както баща ми, така и Грейф бяха казвали, че е най-лошият от семейство Саймън, с което фамилията Антеро враждуваше от три поколения. Макар че бях в затруднено положение, огледах красивото му лице и за пореден път се убедих, че само глупак може да съди по красотата дали един човек е добър, или лош.

Обмислях различните реакции, отхвърляйки такива очевидни като страх, изненада, отвращение или дори умело преструване.

— Уважаеми Саймън — казах най-накрая. — Значи си успял да убедиш своите господари, че можете да отвлечете един орисиански благородник, без да обръщате внимание на последиците.

— Моите господари, властелините на Ликантия, не се нуждаят от убеждаване — отговори Саймън. — Ти продължаваш да живееш с миналото, както повечето орисианци, и може би не си забелязал, че в Ликантия цари нов дух. Време е да възвърнем историческата правда и да потърсим падащото ни се по право място под слънцето. Спомних си строгата присъда на Касини за Ликантия как каза, че е трябвало да разрушим този град до основи и да избием населението му, за да не въстанат отново. Дори човек като Касини може понякога да надзърне в същината на нещата.

— Освен това — продължи Саймън, — дори и да се опасявахме от някаква репресивна мярка от страна на Ориса, аз се съмнявам, че тя може да бъде изпълнена заради стореното на един Антеро. Напоследък в твоята родина едва ли ти пеят хвалебствени песни.

Бях надянал на лицето си ледена маска и не му отговорих, но сигурно беше прав.

— Онова, което искаме от теб — заяви Саймън, — е пълно и изчерпателно описание на вашия маршрут до Далечното царство. От само себе си се разбира, че Ликантия е единствената сила, която може да търси съюз с царства… особено като се има предвид катастрофата на Ориса, предизвикана от твоя подчинен, извършил последния опит да достигне Царството.

— Много грешиш, ако мислиш, че капитан Грейклок е в някакво отношение мой „подчинен“ или „съотечественик“.

— О? Значи си дошъл в Ликантия да го спасиш от чиста човещина? Ако не е твой подчинен, тогава какъв е? — Той изкриви устни. — Любовник?

Примигнах от изненада; не знаех, че Ликантийските отношения са така изостанали, както архитектурата на сградите им. Не беше никаква трудност да не обърна внимание на онова, което той очевидно смяташе за обида. Усмихнах се цинично и отговорих:

— Много добре. Какви примамки си приготвил да ми предложиш, за да сътруднича?

— Бих могъл да се държа съвсем глупаво — отговори той — и да ти обещая злато или висок пост тук в Ликантия. Разбира се, няма да ти се разреши да се върнеш в Ориса, докато не постигнем едно… споразумение между двата града. Но аз няма да ти предложа нито да приличаш на глупак, нито да се правиш на такъв. За теб може да има само една награда — всички други са без всякаква стойност в сравнение с нея. Всъщност не е необходимо да ти обещавам нищо, защото моите господари властелините ще сметнат, че не им служа предано. Аз искам да притежавам знанието, което вие двамата с капитан Грейклок имате. Искам да знам пътя до Далечното царство и всичко за крайбрежните племена, за ядливите плодове, за досадните насекоми, за пустинята и за всички магии, с които сте се сблъскали. Ние сме готови да използуваме всички таланти и умения на Ликантия, за да ви подпомогнем да ни просветите, и нямаме никакви угризения как или кога тези умения ще бъдат използувани, за да ви убедим. Ние също не бързаме много, тъй като и моите господари, и лично аз разбираме… проблемите, които могат да възникнат от прекалено старателните разпити.

— Например смърт?

— Да — отговори спокойно Саймън. — Или лудост; или пък, ако инквизиторът е недостатъчно обигран, приемане на съзнателна или случайна лъжа. Това са целите и намеренията ни. Искаш ли да кажеш нещо или дори смело да отхвърлиш предложението ни? Или ще си спестим това удоволствие? — Поклатих глава. — Тогава това е всичко… засега. Съвсем скоро ще знаем кога ти и Грейклок ще пожелаете да ни кажете нещо повече… да говорите от сърце и душа. Така че последвай пратеника на моите господари до квартирата си… — Без да чака отговор, Саймън се обърна и се скри в сенките. В същия момент блещукането изчезна, факлите светнаха, после започнаха да капят.

Нямах никакъв избор и последвах съществото-хрътка по ехтящите каменни коридори. Очаквах да ме отведе в подземията, но вместо това се заизкачвахме по стълби… безкрайни стълби, а после минахме през още коридори, докато накрая се досетих, че доближаваме последния етаж на огромния замък. Най-после звярът спря пред една грамадна врата, отвори уста, изрева и аз внезапно оглушах. След миг разбрах, че заклинанието, което съществото беше направило, съдържаше и втори елемент — слушащият да не различава думите. Слухът ми се възстанови, когато вратата се отвори. Видях разкошна дълга зала. По стените бяха окачени картини, таваните бяха покрити с коприна. Спрях нерешително на прага.

— Влизай, ако си от този свят, бъди проклет, ако не си! — чу се глас отвътре. Гласът на Дженъс. Подчиних се и вратата се затвори зад гърба ми. Хванах дръжката й, но тя не помръдна и разбрах, че водачът ми е направил заклинание за заключване. Тръгнах натам, откъдето беше дошъл гласът на Дженъс. От двете страни имаше големи стаи с високи тавани, някои обзаведени с легла, други с дивани, трети предназначени за трапезарии или за забави. Ако не беше черният камък, към който ликантийците са така пристрастени, и характерът на изображенията на картините, гоблените и скулптурите, които бяха ужасни, не бих се срамувал да настаня в тези покои най-добрия си приятел или най-уважавания гост и неговата свита.

После попаднах на друга изненада: видях Дженъс, полегнал на богато тапициран диван. Беше заобиколен от книги и свитъци, а пред него имаше статив с разгънат лист, покрит с драсканици и скици, всичките очевидно с магическа цел. Зад гърба на Дженъс имаше няколко големи отворени прозореца, през които можех да видя светлините на Ликантия и пристанището под нас. Дженъс беше облечен като благородник в дома си: широка мантия, копринена блуза и прилепнало трико. Нямаше вид на пленник, подлаган на изтезания, нито физически, нито магически. После видях лицето му — опънато, измъчено, изтощено като по времето, когато достигнахме края на нашето пътешествие и се върнахме на Пиперения бряг.

— Привет, приятелю мой. Ти се оказа по-голям приятел, отколкото изглеждаше — каза той, после стана и ме прегърна. — Никой човек не би могъл да иска по-добър приятел, макар че аз бих искал, заради самия теб, да беше малко повече егоист.

— Честно казано — възразих аз малко рязко, — не бях планирал да гостувам на властелините на Ликантия.

Дженъс се ухили.

— Преди няколко часа ми казаха, че си извън града и скоро ще бъдеш арестуван. Надявах се, че с твоята прозорливост ще успееш да избегнеш капана. — Той поклати глава.

— Как са познали, че ще дойда?

— Не зная. Отказаха да ми съобщят, а… магиите, които можах да направя, не ми подсказаха нищо. Може би заклинание за предупреждение, или пък човек или животно, поставено да наблюдава пътя; или шпионин с подготовката на жрец в самата Ориса. Според мен този заговор е замислен от някой твой враг.

— Нису Саймън. Днес го срещнах за първи път. — Разказах на Дженъс какво се беше случило. Той не направи никакъв коментар, а и не беше необходимо. Предложи ми вино, плодов сок или вода от една поставена наблизо маса с напитки. Налях си чаша вино, после размислих. Върнах я и започнах да си наливам сок.

— Пий вино — каза Дженъс. — Всъщност каквото желаеш. Доколкото мога да преценя, с нищо не ни упойват, тъй като засега знанията, които искат да получат, не изискват опияняване. Също бих препоръчал и двамата да ядем и пием колкото можем, понеже обстоятелствата скоро ще се променят.

Налях чашата, изпих я на един дъх и разбрах колко съм жаден; напълних я отново. Отидох до един прозорец и погледнах навън. Нашите покои… или килии… бяха точно над водата и далеч долу се виждаше бялата пяна на разбиващите се вълни. Бяхме над скалите извън пристанището.

— Прозорците омагьосани ли са?

— Естествено. Не че е необходимо, според мен, освен ако човек няма на гърба си един-два чифта крила.

Обърнах се и кисело се усмихнах. Това изпитание, а аз усещах, че то ще бъде изпитание, би могло да бъде малко по-поносимо, ако виждах хумор навсякъде, където го има. Имах обаче въпроси и се чудех дали да ги задавам открито.

— Трябва ли да внимаваме какво приказваме?

— Да, по понятни причини. Аз например бих внимавал по… въпросите на общите ни премеждия. Но е напълно приемливо да обсъждаме общи въпроси. Измислих заклинание, с което всеки, който слуша нашия разговор, ще чуе някакъв рецитал на религиозни уроци от моето детство. Но досега те прилагаха над мен слаби заклинания и аз можах да устоя и да неутрализирам повечето от тях. Усетих силни заклинания само два пъти, макар че кой може да знае дали е правено истински голямо заклинание? Например възможно е сега да говоря на някаква ликантийска мистификация. И може би и ти се чудиш дали самият аз не съм демон, извикан с тяхна власт. Но тези мисли ще ни докарат до безумие…

— Те са ти разрешили да… работиш върху онова, което те интересува? — учудих се аз, използувайки този безобиден израз от детството си. Казвах така, когато разбрах за интереса на Халаб да се занимава със забраненото.

— Разрешили? Това не е точната дума. Те не могат да наложат пълна забрана на никой магьосник, тъй като по този начин ще блокират собствените си заклинания. Но пък налагат частични забрани и пречки, така че да не мога да си спомня добре някое заклинание или такъв тип заклинание например, което може да се използува за разкъсване на вериги или окови.

— Както когато и ти, и Касини изгубихте магьосническите си умения?

— Благодаря на всички богове, че тукашната магия не е толкова съвършена. Но се опитаха. Прости ми, ако изглеждам невнимателен или разсеян. Но…

Нещо примигна на стената и след миг сякаш се отвори врата към тъмна стая. Видях двама мъже, чиито меса бяха разкъсани от ужасни мъчения. Видях и облечените в черно екзекутори. После всичко изчезна и остана само стената.

— Това е пример за така наречените по-слаби заклинания — каза Дженъс. — Всички те имат за цел да ни прекършат и да сломят силата на духа и издръжливостта ни. В тази стая витаят и други заклинания: безсъние, сприхавост, самотност, отпадналост и различни видове отвратително, но безвредно омаломощаване… Но не допуснах да ми подействат.

— От времето, когато за първи път разбрах за тайния ти интерес, си отишъл далече в изучаването на жреческите принципи — казах аз, като междувременно се чудех откъде у мен това разсъдливо спокойствие: да водя такъв лек разговор, докато съм в ръцете на толкова брутален враг.

— Благодаря ти, но не изпитвам никаква гордост. Аз трябва да мога да се защитавам със съвсем малко усилия — все едно да почешеш ухапаното от комар във физическия свят. И да пазя силите си за времето, когато ще ни атакуват истински.

— Нали каза, че на два пъти са се опитвали да направят силни заклинания. Каква форма взеха те? Кажи ми, за да съм нащрек.

— И двете бяха отвратителни. Първото и по-поносимото беше вариант на сукуб, млада й хубава магьосница, която влезе в сънищата ми и ми обеща да се превърне в реалност след различни магически полови актове. Единственото, което трябваше да й дам в замяна, бяха някои описания на това как се прави магия в други страни. Можах да я отхвърля без много борба, защото осъзнах, че такива истории ще направят лесен достъпа до останалата част от душата ми. Щом разбрах това, видението изчезна… Вторият опит беше по-опасен и започна с различни по-слаби магии, зад които обаче стоеше пълната сила на върховния жрец. Бях потиснат, ядосан на всичко и всички, започвайки със себе си. Почувствах почти пълен провал.

— Значи нещо като онова, което трябва да ни причинят заобикалящите ни слаби магии, така ли?

— Не съвсем — каза Дженъс. — Тези бяха малко по-различни. Зад тях беше скрит намек, че заслужавам величие и че боговете и хората ще отрекат славата, която заслужавам. — Много добре си представих какъв отзвук би могла да намери подобна магия в съзнанието на човек като Дженъс. — Накрая реших да сложа край на живота си. Не от истинска болка, но за да „покажа“ на някого или на нещо, не зная точно, какво са сторили като ме лишават от онова, което ми се полага.

— Виждам злото в тази магия — казах аз. — Но не виждам как тя ще даде някаква информация по… по даден въпрос, който представлява интерес. Още по-лошо, ти ще умреш и те ще изгубят най-добрата си възможност да се доберат до необходимите им знания.

— О, не. Сигурно има контрамагия и може би дори опъната мрежа под онези прозорци, които бих избрал да се хвърля, както и други защитни магии около всяко нещо, с което бих могъл да се убия… ножовете в кухнята или въжетата на пердетата например. Предполагам също, че ни наблюдават. Но не ти описах напълно магията. Като финал на прозрението ми към света аз бих описал пълно всичко, което бих могъл да им дам, стига да ме признаят.

— Далеч…

— Точно така. Точно описание на нашата експедиция. — Разбрах какво има предвид и потреперих. Магията наистина беше много хитра и се чудех дали аз бих могъл да устоя, ако се използуват многобройните ми слабости.

Потърсих друга тема и го попитах защо каза, че трябва да ядем и пием добре, понеже обстоятелствата ще се променят. Как така властелините и техните жреци не са направили верига от магии, за да предотвратят всяко предчувствие? Или може би не трябва да задавам този въпрос? Дженъс ми отговори с искрена усмивка: той въобще нямал дарбата да предсказва, но ние сме били подложени на стандартната процедура на разпит, използувана от всички — от инквизиторите до специалистите по военна информация, и най-вероятно дори от майка ми и баща ми. Нарече го метод на „добрата“ и „лошата“ страна. Най-напред на пленника дават хубава храна и вино и се отнасят с него добре, но винаги с предупреждението, че „другите“ смятат, че към един затворник трябва да се отнасят по-различно и затворникът трябва незабавно да сътрудничи, за да избегне чудовищни мъчения.

— Майка ти не ти ли е казвала като дете, че е най-добре да й признаеш каква беля си сторил, защото когато баща ти се върне и разбере, ще загазиш?

Съгласих се, разбирайки какво иска да каже, но не споменах, че всъщност не помня майка си.

— Значи — казах аз — какво ще правим, докато чакаме да видим другата страна на ликантийското гостоприемство?

— Онова, което всички затворници правят открай време: ще чакаме, ще правим физически упражнения и ще разговаряме. Ще разговаряме за всичко… с изключение може би на най-важното.

През следващите няколко дни вършихме точно това. Бях нервен и изплашен, но усещах, че съм по-спокоен от Дженъс, въпреки че нощите ми бяха адски от повтарянето на съня. Отново и отново лодкарят без лице ме отвеждаше в пещерата и отново и отново бях отвеждан в стаята от съществото, на което бях наложил лицето на Грейф, след като го срещнах за първи път в ада на този град. Но със сънищата може да се живее… нали бях изкарал години наред с този сън.

Дженъс не беше чул за смъртта на Диос и Емили и заплака със сълзи, разтърсван от силните ридания на вожд при нелепата смърт на най-храбрите му воини. Но иначе разговорите ни бяха обикновени и леки, като този за най-бързо научаване на чужд език например. Теорията на Дженъс беше, че това става най-добре в леглото и тъй като той говореше поне двайсет и три езика и десет диалекта, аз приех тази хипотеза на сериозно. Или пък дали ликантийците по рождение са оперирани от чувство за хумор, или боговете са ги проклели — решихме, че е последното, с надеждата, че това ще разгневи невидимите същества, които знаехме, че ни наблюдават или от хитро скрити дупчици по стените, или чрез магия; и така нататък. Упражненията, които правехме, ни помагаха да убием скуката. Подскачахме и се търкаляхме, тичахме из апартамента като тигри, обикаляхме като в клетка на менажерия. Дженъс ми показа и различни познати му техники, с които човек без оръжие имаше големи шансове да запази живота си, когато е нападнат от един й дори от няколко въоръжени мъже.

Прекарвах часове в разхождане пред прозорците, опитвайки се да достигна до някакъв план да избягаме. Дженъс обаче, изглежда, бе изпаднал в онова полувцепенено състояние, в което го бях видял при племето рифт. Може би трябваше да му се скарам, но си спомних за разказа, написан от един дребен търговец, заловен от ледени варвари в далечния юг и прекарал няколко години като техен „гост“ преди да го освободят. Според него имаше само две възможности за бягство: първата е веднага след залавянето, преди охраната да има време да организира необходимите контрамерки; или след като е минало много време и вниманието на пазачите е притъпено от видимото приемане на съдбата. И веднъж, когато видях как очите на Дженъс блестят, докато гледаше отвъд хълмовете на Ликантия, към свободата, аз разбрах, че той също е запознат с правилата за бягство и изчаква своето време.

Хранеха ни добре, два пъти на ден, менюто винаги бе различно. Никога не видяхме пазач и аз си спомних думите на Саймън, че той и господарите му ще разберат кога сме обезнадеждени и готови да кажем всичко. Но това, изглежда, нямаше да стане скоро. Скуката, гневът, раздразнението, разочарованието, безпокойството за онова, което става в Ориса, дори все по-нарастващата раздразнителност, че Дженъс е допуснал известен брой от невидимите атаки да проникнат в неговите контрамагии… нищо от изброеното не беше достатъчно. Но аз все пак допуснах грешка — бях решил, че съм непоклатим, че по-скоро Саймън ще умре от скука, отколкото аз.

Дойдоха след полунощ. Външната врата се отвори шумно и подкованите ботуши зачаткаха по коридора към моята спалня. Събудих се и се измъкнах от леглото. Чух викове от стаята на Дженъс, после удари. Шест души нахлуха в стаята ми — мъже, облечени в ризници, и с шлемове на главите. Бяха въоръжени с обковани с желязо тояги и затъкнати на кръста дълги кинжали. За момент останах в недоумение. Дали това не беше началото на „лошата страна“? Защо не бяха изпратили хиената или друго същество от глъбините да ни внуши страх и ужас? Отговорът получих, когато ме блъснаха на пода. Изправих се и един от мъжете ме удари по лицето с облечена в ръкавица ръка.

— Това е да сме сигурни, че ще правиш каквото ти кажем! — изръмжа той и усетих в дъха му мирис на бира. От този момент разбрах, че човек може да бъде по-ужасен от най-отвратителния демон. Изкрещяха да се облека, оковаха ръцете и краката ми и ме избутаха от стаята. Дженъс, с окървавено лице, се беше отпуснал на стената в коридора; около него имаше други шестима и един офицер. Подкараха ни надолу, през всички етажи на замъка, дълбоко под земята. Ставаше все по-тъмно, от камъните капеше вода, а стълбите бяха тесни и покрити с плесен. Стъпалата бяха изтрити от минавалите по тях столетия наред мъже и жени и се чудех колко ли от жертвите някога са успели да излязат отново на слънчева светлина.

— Сега сте под залива — изръмжа един от пазачите. — Мислете си за това и когато зяпате в тавана, знайте, че над вас няма нито синьо небе, нито зелена трева. Особено когато таванът започне да пропуска.

Край залостената и заключена порта нямаше никакви пазачи и въпреки това тя широко се отвори, когато я доближихме. Накрая стигнахме до дъното. Камъните около нас бяха побелели от селитра и много стари, зидани без хоросан. Желязната порта и стойките за факли бяха черни и ръждиви, дървените врати и сложените тук-там груби маси или столове бяха потъмнели от времето. Минахме покрай решетките на една голяма килия. Вътре имаше скелети: някои висяха на ръждиви вериги, костите на други бяха разпръснати там, където бяха умрели затворниците. Не се виждаше никаква врата. Дали тези отдавна мъртви затворници не са били вкарани вътре с магия, а после забравени? Изглежда, никой не забелязваше костите освен ние с Дженъс. След това на светлината на факлата видях на пода кръгла метална плоча. Когато я наближихме видях в метала тесен процеп и ми се стори, че чувам отдолу кикотене на безумци и писукане на плъхове. Плочата, изглежда, бе зазидана в пода още при строежа.

Коридорът стана сводест като варел. На едната страна видях отворена врата, не по-голяма от вратичката на малка фурнаджийска пещ. Беше вход към килия, по-малка от ковчег. На едната стена беше изсечена каменна скамейка. Тук затворникът не можеше нито да стои прав, нито да се протегне. По-нататък зърнах върху камъка петно: приличаше на лисната с кофа боя, оставена да изсъхне. Един от пазачите забеляза, че гледам петното, удари с голямата си тояга по пода и се усмихна, сякаш си припомни нещо особено приятно. Погледнах през друга врата. Беше стая на пазачите. От онова, което зърнах, се досетих, че на пазачите е разрешено да изваждат затворниците от килиите им за каквото си пожелаят. Отместих поглед.

Коридорът ни въведе в голямо полукръгло помещение. Дъгата бе цялата в дебели решетки между каменни колони. Най-напред помислих, че килиите са отделни, но после видях, че е една голяма. Причината за тази необичайна конструкция на тъмницата беше ясна — затворниците трябваше да могат да виждат какво става в отсрещното помещение. То беше килия за мъчения с две огромни железни врати, сега оставени отворени. Може би беше същата, която бях видял, когато Дженъс за момент беше отслабил контрамагията си. Там се белееше разпънато женско тяло, а до жената имаше мангал, клещи и други инструменти за измъчване, нажежени до бяло. Устата й беше отворена, сякаш викаше, но не се чуваше никакъв звук. Може би беше направена някаква магия, та пазачите да не се смущават от писъците, а може и самата жертва вече да не можеше да пищи. Видях също, преди да си наложа да отместя очи, и други обречени затворници, половин дузина облечени в черно инквизитори, вериги, провисени от тавана и стените, и какви ли не уреди за измъчване.

Началникът на пазачите сложи ръце на решетките на килията и вратата се отвори. Свалиха ни белезниците и ни натикаха вътре.

— Гледайте килията насреща — посъветва ни офицерът. — Така няма да си мислите, че сте забравени.

Хората му решиха, че това е много остроумно, разкикотиха се и излязоха. Огледах се. Нямаше никаква светлина с изключение на две факли, поставени в двата края на голямата килия, и отблясъците, идващи от ужасната сцена отсреща. Строполих се на калната мръсна подгизнала слама, застлана кой знае кога.

— Амалрик! — Гласът на Дженъс беше груб. Изправих се и ги видях. Наши другари затворници. В килията имаше може би петдесет мъже. Повечето стояха или лежаха отчаяни, без да обръщат каквото и да било внимание на най-новите жертви. Но не всички… Към нас се затътри една група. Усетих ги с обонянието си. Помислих си, че очите им светят като на вълци, преди да убият жертвата си. Поне така са ми разказвали, макар никога да не съм виждал такова нещо.

Един от тях, по-едър от останалите, излезе напред.

— Дайте си дрехите — каза той с монотонен глас, който не издаваше нито заплаха, нито обещание. — И хубавото момче ще обслужва когото му кажем.

Дженъс ме хвана за рамото. Заотстъпвахме към близката стена. Затворниците се затътриха към нас, без да бързат. И защо да бързат? Времето беше тяхно и може би щеше да им е по-приятно, ако играта се удължеше. Дженъс продължаваше да хвърля погледи зад себе си. Според мен вече бяхме намерили защита за гърбовете си, но той ме избута встрани, наведе се, взе нещо и ми го подаде… нещо бяло… тояга. Докато разбера, че е човешка бедрена кост, Дженъс отново се наведе — затворниците приближаваха — и се изправи, стиснал белезниците от костите на някой отдавна умрял нещастник. Първият затворник изруга и се хвърли към нас, точно когато Дженъс размаха белезниците и го фрасна с тях през лицето. Той изрева като промушена с копие мечка и падна. Друг нападател се нахвърли върху мен. Ударих с костта, тя изтрещя и се счупи заедно с ръката на нападателя; отчупеният й край беше остър като рапира. Забих я в корема му и веднага я измъкнах, защото някой се опита да ме сграбчи за раменете. Наведох се напред, за да го прехвърля през глава, и Дженъс го удари с белезниците. Чух как костите му изпукаха, ръцете му ме пуснаха и аз се изправих. Друг затворник ме стисна и започна да ме души. Спомних си хватката на Дженъс, вдигнах ръце, кръстосах ги в китките под ръцете на затворника, замахнах настрани и ги разтворих. Без да спирам, както ме беше учил Дженъс, ритнах човека по коляното, после се извъртях и забих юмрук в гърлото му. Нещо изклокочи и той се свлече. Последва друго сгромолясване и писък — оръжието на Дженъс бе повалило още един. Останаха само трима нападатели — но и те заотстъпваха, вдигнали ръце.

— Добре. Добре — каза единият. Дишаше тежко. — Пак ще се срещнем.

— Не, няма да се срещнем — каза Дженъс категорично. — Иначе по-добре да убиете и двама ни… или никога да не заспивате. Погледни ме… ти. — Този, който говореше, спря да се заканва. — Зная неща, които ти… и тези копелета отсреща… — Дженъс посочи с палец към килията за мъчения… — изобщо не можете да си представите. — И преди човекът да може да реагира, Дженъс пусна белезниците, наведе се напред и протегна ръка. Кълна се, че едва докосна човека със свитите си пръсти, но онзи изрева от болка, преви се и без да спира да пищи, се хвана с две ръце за челюстта. — Ще живееш — каза приятелят ми. — Но болката ще ти напомня за мен цяла седмица.

Останалите вдигнаха другаря си и побързаха да го отнесат в другия край на килията.

— Ще опитат ли пак?

— Може би — отговори Дженъс равнодушно. — Във всеки случай трябва да спим нащрек. Може да направя едно заклинание, та сламата да пращи, все едно се чупят дебели дървета, ако някой реши да се промъкне към нас.

Така започна втората фаза на нашето затворничество. По някакъв начин, докато бяхме спали, телата на убитите от нас бяха изнесени, без да чуем. Неколцината затворници, които господстваха в килията, не ни създаваха повече неприятности. Видях обаче как се отнасят към по-слабите затворници и понечих да се намеся. Дженъс не ми разреши.

— Ние си създадохме наша ниша в това малко общество от прокълнати. Те ще ни оставят на мира дотогава, докато ние не засегнем техните… интереси.

Ядосах се, защото в крайна сметка той беше прав, и престанах да слушам звуците, които се раздаваха при грубиянските им забави. Установих, че мога да изолирам тези звуци също както очите ми можеха да гледат през решетките към килията за мъчения и да не виждат изтезанията. На два пъти хора от нашата клетка бяха извеждани и измъчвани. Някои от техните другари намираха това за много забавно.

Не можехме да кажем кога е ден и кога нощ. Опитвах се да се ориентирам по храната, ако приемем за храна вонящата каша и мухлясалия хляб, които получавахме един път дневно. Дженъс ми каза да не се тревожа — стар тъмничарски трик за сломяване на волята на затворника било да му дават храната през различни интервали. Той може да яде три пъти в един ден и да мисли, че са минали три дни, а после цели три дни да не получи никаква храна и да мисли, че това е най-безкрайният ден в живота му. По-късно разбрах, че в тази отвратителна килия сме прекарали почти цял месец.

Поразговорихме се с нашите другари по килия. Някои от тях бяха говорили срещу властелините на Ликантия, но повечето бяха криминални престъпници, по общо признание съвсем пропаднали хора. Но поне не бяхме в дупката на обречените, защото веднъж видяхме един човек, пуснат оттам. Той фъфлеше благодарности, ронеше сълзи и се опитваше да целуне обувките на пазача, който го извеждаше.

Знаех, че ни държат тук, за да отслабят решителността ни. Предположих, че ни чака и килията за мъчения.

— Може би — каза Дженъс. — А може и да ни отделят и да ни обезверят с магия.

Помислих си, че това потвърждава предположението ми, че не сме в най-ужасната част на Ликантийските тъмници, но не казах нищо. Защо да униваме още повече?

После дойде надеждата. Един затворник имаше посетител! Беше жена — или поне тази повлекана твърдеше, че му била жена. Беше й разрешено да го види — вратите на килията за мъчения, разбира се, през това време бяха затворени. Пуснаха ги за няколко минути в стаята на пазачите. След няколко дни, ако наистина бяха дни, дойде братът на друг затворник. Забелязах, че почти през цялото време те чертаеха нещо, което приличаше на планове на сграда. Попитахме за правото за посещение и ни казаха, че с достатъчно злато всеки затворник, с изключение на затворените заради убежденията си, може да има посещение. В зависимост от капризите на началника. Понякога в цената влизало и допълнение към парите, каза един затворник. Според него повлеканата сигурно е трябвало да спи с пазача, преди да може да види „съпруга си“.

— Щом може да влезе някой отвън — каза тихо Дженъс, — тогава сигурно е възможно за някой… някои двама… да излязат, нали? Преди да започне третата част от плана на властелините.

— Как?

— Не зная — отговори той. — Остави ме да помисля как да направя магия, та и ние да имаме посетител.

Но не се наложи да измисля план. Малко след това дойде и нашият посетител. Двама пазачи въведоха в килията един мъж. Не беше висок, но много обемист и обезформен, тътреше се като животно. Пазачите извикаха един затворник, който изсумтя изненадан, после се отправи към решетките. Видях блясъка на злато и пазачите си отидоха. Посетителят каза няколко думи на затворника, след което той — главорез, затворен за особено варварско наемно убийство — дойде при нас.

— Ей, вие двамата. За вас е.

Зяпнах от изненада, а после двамата с Дженъс разпознахме мъжа отвъд решетките. Трябваше да го позная още с влизането. Беше Грейф, моят пазач от кошмара, а в истинския живот доставчик на магическа информация на Дженъс. Отново чух басовия му глас и видях обезобразеното му лице.

— Господарю Антеро. Капитан Грейклок. Изглежда, колелото пак се е завъртяло, а?

— Откъде разбра, че сме… — започна Дженъс.

— Запомни едно — прекъсна го нетърпеливо Грейф. — Аз научавам всичко, което си струва да се знае. Чух и платих да вляза, защото познавам Ролф, така че после няма да има подозрение.

— После ли? — попитах аз.

— Ти също! — сопна се той. — Млъкни! Няма никакво време! Не бива да се мотаем, защото след един час жреците ще вкарат тук дух, който да бди. А подозирам, че и Саймън има свои хора, които правят магии над вас, за да е сигурен, че сте там, където ви е тикнал.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук? — Дженъс беше разбрал какво иска да каже Грейф. Грейф изкриви безформените си устни в усмивка и кимна.

— Мога. Ама ще бъде скъпо, много скъпо. Познавам един жрец, работи на черно и е готов да ви измъкне. Ще ми трябва злато… достатъчно злато, та да избягам далеч от Ликантия, далеч от Нису Саймън и властелините.

— Ще го имаш — казах аз. — И ще имаш нов живот. В Ориса или където пожелаеш. Колко злато?

— Половината — каза твърдо Грейф. — Половината от всичкото злато на Антеро. Мисля, че като цена за човешка глава е евтино, тъй като няма друг Антеро освен сестра ти, която няма желание да ражда, и братята ти, чиито деца няма да стигнат по-далеч от писарушки.

— Доста знаеш за семейството ми — казах аз.

— Ами да — каза Грейф. — Трябва ми достатъчно злато, та нито една повлекана и нито едно момче да не откаже онова, което ще му предложа. Злато, та да мога да кажа на който и да е офицер от стражата да се изтакова в шапката си, и той да го направи, а после да си я сложи на главата и да разправя, че така било модно и да си отиде усмихнат! Точно затова попроучих едно-друго, преди да дойда при вас.

— Аз имам злато… много злато недалеч от Ликантия — казах. — Но ще ми трябва доста време да превърна половината си имот в злато и да ти го пратя там, където искаш.

— И ние също нямаме време — намеси се Дженъс. — Знае се, че властелините не са много търпеливи.

— Така е — потвърди Грейф. — Остават ви два-три дни, така чух. Най-напред там… — Той кимна към затворените железни врати и аз разбрах, че наистина знае много за този затвор и за нашия случай. — … после пред трима жреци, магическа троица, зад която ще е цялата мощ на властелините. Ще ви сломят… и няма да помните нищо, няма да ставате за нищо, освен да просите по улиците, и то ако ви отпуснат някоя година живот.

— Тогава как мога да те направя богат? — попитах аз. — Не очаквам да ми имаш доверие да ти платя след като излезем. И като стана дума за това, как можеш да ни изведеш оттук?

— Това не трябва да знаете — каза Грейф. — Колкото до първото, аз ти вярвам. Никога не съм чул някой Антеро да е нарушил думата си. Но ще взема подаръци от двама ви, за по-сигурно. Малко кръв, малко коса, малко кожа, малко плюнка. За по-сигурно.

Погледнах Дженъс. Лицето му беше безизразно. Каква друга възможност имахме? Дори опитът за бягство да пропаднеше, какво щяха да ни направят? Нямаше да ни убият, поне докато не научат онова, което желаят. Така че вероятно не ни чакаше нищо повече от бой, ако бъдем заловени и върнати в килията, и да ускорят срещата ни с инквизиторите. Проврях ръцете си през решетката и двамата с Грейф допряхме длани.

— Нека очите ми изтекат, нека устата ми онемее, нека ушите ми оглушеят, нека животът ми свърши, ако наруша тази клетва да видя и двама ви извън тази килия да ходите свободно — каза той. Повторих клетвата му, като промених последната част: „ако не възнаградя този човек както заслужава и не го удостоя с честта, която му се пада“.

— А сега чакайте. Чакайте. Малко почакайте. — И Грейф излезе в коридора да викне пазачите.

Чакахме. Един ден… после втори… и трети. Дженъс се разхождаше напред-назад, неспособен да яде, неспособен да спи. Аз се преструвах на спокоен, но ми се щеше да последвам примера му.

Събудих се от силно фучене на вятър, разсъних се и видях Грейф да влиза в килията. Държеше дълга тояга ниско над пода. Докато се приближаваше, го чух да мърмори. Мърморенето… и фученето на вятъра спряха. Той прошепна нещо и решетките се отвориха, старото ръждясало желязо се плъзна така плавно, сякаш беше току-що излята, добре смазана стомана. Двамата с Дженъс мигновено излязохме от килията. Изглежда, никой от останалите затворници не беше забелязал нито отварянето на вратата, нито нашето излизане, нито затварянето. Грейф остави тоягата на пода и измъкна отнякъде две мантии с качулки. Даде ни знак да ги облечем, после пъхна в ръцете ни по парче хартия. На моето беше написано: „НЕ КАЗВАЙ НИЩО. СЛЕДВАЙ МЕ. КАЖИ ТИХО: АЛОТЕМ, БЕРЕНТА, АЛОТЕМ.“ После вдигна тоягата и като я държеше все така ниско, тръгна към стълбите и стаята на пазачите. Продължаваше да мърмори заклинанието. Ревът на вятъра се поднови. Видях по лицето на Грейф да се лее пот въпреки ледената влага на подземието. Следвахме го и шепнехме двете думи — навярно заклинанието, получено от познатия му жрец. Минахме през стаята на пазачите. Половината от тях спяха, но петима или шестима бяха будни. Не ни видяха. Тръгнахме по стълбите. Щом доближехме някоя затворена врата, Грейф я докосваше най-напред с единия край на тоягата си, после с другия и тя се отваряше.

Стигнахме до първия етаж на замъка. И тук имаше часовои, но никой от тях не ни видя. Усетих, че Дженъс спря, и се обърнах. Беше протегнал ръка към една пламтяща факла. Докосна я за момент и бързо отпусна ръката си, защото Грейф се обърна и нетърпеливо му махна. Излязохме от замъка. Валеше и дъждът плющеше по камъните. Вкусвах сладостта му и слушах плющенето — нещо, което не се бях надявал да изживея отново. Чакаше ни карета с четири коня, кочияш и четирима ездачи. Приличаше на карета на богаташ — човек, който в този час може да има тайна сделка с властелините или техните жреци. Грейф ни даде знак да се качваме, спря да мърмори заклинанието и каза:

— Сега стойте вътре. Не поглеждайте навън. Каретата ще ни откара до следващото място и после ще излезем от града. Започвай да мислиш как по-бързо да ми нагребеш златото, Антеро. — И затръшна вратата на каретата. През пердетата не се виждаше нищо. Каретата се олюля — Грейф сигурно се качваше на стъпенката. Тръгнахме. Въздъхнах облекчено.

— Не бързай — каза Дженъс. — Чакай да минем отвъд разрушената стена, отвъд техните патрули.

Погледнах го предпазливо.

— Какво правеше с факлата?

— Никой стрелец не носи само една тетива — отговори Дженъс уклончиво. — Реших, че може да ми потрябва малко смола. — Той вдигна пръстите си и започна да шепне:

— Огньо, братко, огньо, чуй ме! Огньо, братко, огньо, чуй ме, запомни ме, огньо, братко…

После зареди думи на непознат език. Нямах представа какво подготвяше, нито пък защо. Така че съсредоточих вниманието си на звуците отвън: слушах тракането на колелата по калдъръма, виковете на патрулите и на нощните пазачи, паролата, която казваше Грейф, плющенето на камшика, чаткането на копитата. Каретата се олюляваше на завоите. Опитах се да си представя къде отиваме, но се отказах, тъй като почти не познавах улиците на Ликантия. Попитах Дженъс дали се сеща къде сме, но той ми махна да мълча, без да спира да шепне.

Чух шум от отваряне на порти, скърцане на големи панти, чух как шумът на колелата се смени, когато преминахме от калдъръма на гладки плочи. Портата зад нас се затвори с трясък. Каретата спря. Седяхме в тъмнина и тишина, после вратата се отвори и ни обля светлината на факла.

— Излизайте! — Беше команда. Изхлузих се и замигах от ярката светлина. Бяхме в голям вътрешен двор, каретата бе спряла под висок зид. Пред нас стоеше Нису Саймън, зад него се трупаха двайсетина въоръжени до зъби войници. Бяхме попаднали от един капан в друг.

— Добре дошъл, Амалрик Антеро. За моя дом това е неповторимо удоволствие.

Думите прокънтяха и заглъхнаха. Искаше ми се да изкрещя и да заругая, да се хвърля върху Грейф, който стоеше зад Саймън и се хилеше подигравателно, да разкъсам Саймън, макар да знаех, че в следващия миг войниците ще ме набучат на копията си. Борех се със себе си да се овладея, борех се с всички сили и по някакъв начин успях — не знам за секунди или минути.

— Защо? — успях да попитам. — Нали ни хвърли в тъмницата. Рано или късно жреците или палачите щяха да се заемат с нас. Или си имаш свой магьосник? Сигурно все още желаеш да научиш тайните ни.

— Може би — каза Саймън. — И какво от това? Може би съвсем наскоро обстоятелствата са се променили.

— Разбирам. Имаш намерение да скриеш информацията, която ще получиш от нас, от своите господари.

Дженъс пристъпи към Саймън и вдигна учудено ръце.

— Защо искаш да предадеш господарите си? — Той разпери ръце още повече и лекичко докосна мантията на Саймън.

— Махни се! — излая Саймън и един от войниците опря острието на копието си в гърдите на Дженъс. Дженъс се отдръпна. — Не говоря с мъжеложци — продължи Саймън. — Особено с такива, които са предали господарите си!

— Предател ли го наричаш, Нису Саймън? — попитах аз. — Ти, който в момента предаваш властелините?

— Аз съм верен на господарите, пред които съм дал клетва! — викна той. — Но както казах, обстоятелствата се промениха. Знанието, което исках да получа от вас, вече не е толкова важно. Стига вече! Сега войниците ще ви заведат да си починете. Тук е толкова сигурно, колкото и в тъмниците на властелините. И ви казвам, че за последен път виждате небе, прогизнало от дъжд, макар че то ще продължи да съществува. Затова не губете време в приказки, а му се наслаждавайте.

Чух как Дженъс шепне: Огньо, братко, огньо, чуй ме, ти ме помниш, огньо, братко, пламвай, огньо… Запали се!

Смолата от факлата „си спомни“ и мантията на Саймън изведнъж пламна. Пламъците — колкото вълшебни, толкова и истински — лумнаха нагоре, без да ги е грижа за дъжда. Саймън запищя в агония. Войниците се обърнаха и се развикаха изплашено.

— След мен! — извика Дженъс и скочи на стъпалото на каретата, протягайки ръце към покрива. Един войник, малко по-съобразителен от другите, се втурна напред, готов да го промуши. С един ритник го съборих и измъкнах копието от ръцете му. Дженъс се качи на каретата, после скочи… хвана се с пръсти за ръба на зида и се качи отгоре. Втурнах се напред, стъпих на колелото и се приготвих да скоча на покрива на каретата. Нечии ръце ме задърпаха. Замахнах назад с дръжката на копието и чух писък, по-силен и от онзи, който издаваше живата факла, в която се бе превърнал Саймън. Качих се върху каретата. Бях по-лек, по-гъвкав и по-добър гимнастик от Дженъс, така че скочих и опрях лакти на ръба, а Дженъс ме издърпа на крака.

За момент погледнах назад и видях Грейф — клатушкаше се и виеше, затиснал очите си с ръце. Нису Саймън се търкаляше по двора, войниците се мъчеха да го покрият и да потушат пламъците… после скочихме в тъмнината.

Тупнахме на калдъръма, изправихме се и побягнахме. Бягахме с всички сили, бягахме в нощта, бягахме в дъжда, бягахме да спасим живота си и аз благославях боговете на Ориса, че ни бяха помогнали да съборим голямата стена на Ликантия. Ако можехме да се оправим по улиците на града и да минем незабелязано покрай нощната стража, щяхме да сме свободни. Свободни и на път към дома. Знаех, че ще намерим сигурност. Изтръгнахме ли се от лапите на властелините и Саймън, можехме да очакваме само добро.