Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава двайсет и първа
Магьосникът на души

Не беше град като другите: всеки звук беше приглушен, всеки цвят — неестествено ярък. Жилищата бяха от светъл камък и вместо врати имаха малки черни дупки, които обезобразяваха безличните фасади. Дълги червени знамена, окачени на лакирани зелени стълбове, бяха наредени от двете страни на зловещия булевард.

Нашите „домакини“ не пожелаха да отговорят на нито един въпрос, докато плувахме към градското пристанище. Всъщност те не направиха никакъв коментар по какъвто и да било въпрос и гледаха настрани, когато се обръщахме към тях, сякаш не съществувахме. На пристанището бяхме предадени на едно поделение войници, командвано от мургав офицер. Оръжията и другите ни принадлежности бяха натоварени на една кола, която тръгна след нас, щом ни подкараха по главния булевард на града. Бяхме като малък парад — двайсет разтревожени другари, застанали възможно по-близо един до друг за поддържане на духа. Отстрани вървяха войниците, които ни караха към нашата съдба. Новите ни домакини бяха толкова мълчаливи, колкото и предишните; като се изключи тропотът на ботушите им и звънтенето на доспехите, все едно ги нямаше.

Наоколо имаше малко хора, а онези, които видяхме, вървяха без видима цел или стояха неподвижни като камъни и ни гледаха втренчено, докато минавахме. В облеклото им нямаше никаква логика: някои носеха груби, прости тоги, други бяха облечени в бяла коприна; имаше мъже с военни униформи, с дрехи на земеделски работници и дори просяци, облечени в парцали. Едно дете ме зяпаше. Усмихнах му се и то ми се усмихна; стомахът ми се сви на топка, защото това невинно същество беше без нос. Започнах да забелязвам, че и мнозина други бяха обезобразени по някакъв начин: някои бяха без ръце или пък с дървени протези на краката.

— Нещастници — прошепна Мийна.

Дженъс се наведе близко до мен и каза тихо:

— Щом стигнем, правете като мен.

Булевардът изви, после тръгна право напред към една висока, масивна сграда с огромен червен комин. От комина излизаха искри и черен пушек, миришеше отвратително. Наистина беше огромна — доближихме я и видях, че пред нея има друга, подобна на кошерище сграда с въртяща се врата. Оттам излезе мъж с фина червена туника и малка черна значка на гърдите. Някакъв началник. Той вдигна ръка за поздрав — ръка без палец. А вместо пръсти имаше някакви къси чуканчета.

После каза с рязък, свикнал да командва глас:

— Добре дошли, благородни пътешественици. Моят господар ви приветства и любезно ви предлага своето прочуто гостоприемство.

— Благодаря ти — отговори Дженъс. — И кой е твоят любезен господар?

— Името му е прочуто по целия свят — отговори нашият посрещач. — Великият Морташъс. Владетел на този град и на всички земи на Гомалали.

— Прости нашето невежество, благородни господине — каза Дженъс. — Но ние идваме от една толкова далечна страна, до която името на твоя възхваляван господар не е достигнало. За нас ще бъде чест да бъдем първите, които ще могат да разказват за него на трапезата, когато се завърнем у дома.

— Значи ще имате удоволствието да се срещнете за първи път. Елате. Моят господар ви очаква.

Последвахме го: деветнайсет мълчаливи мъже, молещи се на всички богове да помогнат на мъдростта на Дженъс. Чух свистенето на големия комин над нас и почти се задавих от ужасно миришещия пушек. Нашият водач ни поведе към банкетната зала и отвори широко вратата. Залата беше дълга и тясна, и така силно осветена, че ме заболяха очите. Единствената украса бяха многобройни отвратителни знамена като онези, за които вече споменах, окачени по високите стени. От единия край на залата до другия се простираше тежка маса от абанос, отрупана с безчет ястия, които съблазняваха небцето: какви ли не печени меса, подноси с печени цели риби, грамади от вкусни златистокафяви хлябове и големи кристални гарафи, пълни с червено вино, толкова силно, че ароматът му изпълваше цялата зала. Всички подноси и подставки бяха златни. На масата седяха четирийсет мъже, а откъм вратата имаше места за още осемнайсет.

Начело на масата, на зелен стол с облегалка като трон седеше мъж с лице на свиреп лешояд. Като ни видя той стана, вдигна ръце и полите на червената му пелерина се разпериха досущ като крилете на голямата пустинна птица, на която приличаше. Очевидно това беше човекът, който ни беше поканил — тукашният господар Морташъс. Той се обърна най-напред към насядалите около масата.

— Господа. Имаме честта днес да бъдем посетени от изтъкнати гости. — Чу се шушукане: злобно или весело, не мога да кажа. — Господа, позволете ми да ви представя рицаря Дженъс Грейклок от Ориса. — Дженъс се изплаши. Усетих, че и по моето лице премина гримаса на остра болка. Скрих уплахата си, както и Дженъс. — Вярвам, че мъжът зад него… ти, с чудесната червена коса… е благородният Антеро. Също от Ориса. — Поклоних се спокойно, а в ума ми се въртяха ужасни въпроси: откъде знае за нас? каква ли е целта му?

— Ние сме тези, на които е оказана чест, почитаеми Морташъс — каза Дженъс. Аз повторих като ехо думите му. Зад себе си чух нервното покашлюване на някой от хората ни и суровата забележка на сержант Мийна. Морташъс намести шалчето около врата си; беше от скъпа черна коприна. На лицето му се появи усмивка на божествено благоволение, но очите му бяха толкова тъмносиви и изпълнени със смърт, че бях сигурен, че е магьосник.

— Седнете да хапнете с нас, моля — каза той и посочи свободните почетни места от двете страни на трона си. — Вашите хора нека се настанят на свободните места до вратата. — Дженъс и аз тръгнахме напред. Малката ни група се намести там, където й беше наредено. С всяка стъпка, с която се отдалечавахме от хората си, чувствах как връзката помежду ни изтънява. Седнахме. Морташъс беше много любезен. Настани ни на местата ни и напълни чашите ни с вино. Промърморих благодарности и отпих. Виното беше толкова сладко, че едва не се задавих, но от учтивост се насилих и сръбнах отново. Този път беше по-поносимо: силно вино, от което в стомаха избухва огън, а в ума дим. Зарекох се да бъда предпазлив.

— Кажете ми, ваше превъзходителство — започна Дженъс, — откъде знаете за такива скромни пътници като нас?

Морташъс се засмя й оправи шалчето на врата си.

— Скромни? Не мисля, че сте скромни. Колкото до това, че зная за вас… е, никак не е трудно за един магьосник. Като владетел на това царство, на което много лоши хора завиждат, такова умение ми е необходимо.

Дженъс неочаквано се успокои; отпи от чашата си, млясна и се облиза.

— За да бъда напълно откровен, ваше превъзходителство, когато вашите хора най-напред се приближиха към нас, се изплаших, че намеренията ни са разбрани погрешно. Защото ние дойдохме тук случайно, не нарочно. Нашите цели са съвсем миролюбиви.

— Според вас — промърмори Морташъс. — Но зад вас има кървава следа, която може би ще наречете другояче.

— Ако ни бяха пуснали да минем — каза Дженъс, — сега щяха да са живи.

Острата му забележка предизвика смях, вместо гняв.

— Правилно, скъпи Грейклок. Невежеството може да бъде фатално — каза Морташъс и отново напълни чашите ни. — Когато научих за вашето приближаване, бях завладян от любопитство. Трябваше да се срещна с хората, които толкова старателно търсят Далечното царство.

Като се изключи разговорът между Дженъс и Морташъс, в стаята всички мълчаха. Неговите хора беззвучно ядяха и пиеха, не разговаряха помежду си и изобщо не вдигаха глави. В края на масата нашите приятели си шушукаха и непрестанно мърдаха. Видях, че проявяваха здрав разум — вземаха си месо и хляб и ги поглъщаха така, сякаш това беше последното им хранене. Тази мисъл не бе чужда и на мен, като гледах вече празния поднос пред себе си.

Морташъс видя погледа ми и се засуети.

— Простете, скъпи господа, забравих, че идвате от път. Позволете ми да ви помогна да намерите някоя и друга вкусна мръвка.

Той отряза едно голямо парче месо, изпускащо пара, и още едно за Дженъс, и любезно ги сложи в подносите ни. Усетих чудесен мирис, лигите ми потекоха. Отрязах едно дълго парче и го вдигнах до устата си. И изведнъж съблазнителното парче се превърна в съскаща, виеща се усойница; от устата й капеше отрова.

— О, Амалрик Антеро, колко си лаком — възкликна весело Дженъс. — Винаги гледаш да докопаш най-доброто парче. Хайде… дай ми поне една хапка! — Той се пресегна и хвана змията. — Е, май е малко недопечено.

Пръстите на другата му ръка се свиха като за заклинание и погладиха стърчащите зъби на усойницата. Змията отново се превърна в обикновено парче месо. Дженъс го лапна и го заля с чаша вино.

— Много вкусно! — каза той, оригна се и възпитано сложи ръка пред устата си.

Лицето на Морташъс помръкна. Той подръпна шалчето на врата си, раздразнен от умелата проява на Дженъс. Но приятелят ми не беше свършил.

— О, какво е това блюдо пред вас, почитаеми Морташъс? — възкликна той с престорена изненада и посегна към масивния златен поднос пред нашия домакин. Морташъс се отдръпна назад — подносът внезапно се превърна в голям златен скорпион с изкривена като дъга опашка и блестящо жило, чиято отрова беше смъртоносна като на усойница.

— Хайде, ела, миличко — прикотка го Дженъс и скорпионът притърча по масата и се покатери по ръкава му. Размаха ядно жилото си, а Дженъс го потупа и го превърна в малка цвъркаща мишка с мека бяла козина и нежно розово носле. Дженъс я пусна на масата и се засмя: — Не знае какво прави, бедничкото.

Морташъс изсъска и вдигна дългия си костелив пръст срещу мишката. Тя изцвърча, избухна в пламъци и за миг се превърна в златен прах. Магьосникът махна с ръка, прашинките се завъртяха и когато се утаиха, отново видях подноса. Видях, че сега е малко нащърбен. Морташъс обаче беше толкова горд с последния си трик, че не забеляза, а намести шалчето си и разтвори устни в широка усмивка — зъбите му приличаха на прогнил, разкривен стобор. Магьосникът очевидно вярваше, че е победил Дженъс.

Дженъс наведе глава, признавайки се за победен, но едновременно с този жест на унижение бързо бръкна в джоба си и отново извади ръката си.

— Страхувам се, че не мога да отвърна със същото — каза той с овчедушна усмивка.

Морташъс се отдръпна назад и се засмя. Дъхът му ме задуши — вонеше също така отвратително, като пушека отвън.

— Достатъчно си поиграхме, приятели. Сега нека ядем и пием до насита. Защото вие сте най-скъпите ми гости.

Той сключи ръце, от задоволство, предполагам, защото настроението на хората му рязко се промени. Те се раздвижиха, започнаха да си разменят типичните за такава гощавка клюки. Забелязах обаче, че ядяха съвсем малко, сякаш се бяха нахранили преди нашето пристигане. Тук-таме съгледах лица и крайници, белязани с рани — такива, каквито бях видял и на улицата. Морташъс ме погледна, вдигна комат хляб от подноса си и отчупи малко от него. По мантията му се посипаха трохи. Той натопи хляба във виното си и го лапна. Изведнъж се почувствах изгладнял и се нахвърлих върху храната като вълк. Но онова, което беше апетитно за очите, беше безвкусно за небцето — месото беше сухо и дори прокарано с вино, издуваше стомаха ми като твърда буца.

Морташъс ми се усмихна с разбиране, сякаш криеше някаква злонамерена тайна.

— Надявам се, че не намирате шегата ми за груба, благородни Антеро — каза той и махна с ръка към хората си. — Те са толкова скучна компания, та не мога да устоя на изкушението да правя шеги, когато съм с интелигентен човек. Вашето изненадано лице ми достави рядко удоволствие.

— Как мога тогава да се обидя? — отговорих аз. — Да доставя едно невинно удоволствие на такъв любезен домакин е само незначителна благодарност за проявеното великодушие.

— Не се чувствате неудобно в присъствието на магьосник, нали? — попита той, после отново опипа шалчето си и за миг зърнах нещо като грозна рана.

— Ни най-малко — отговорих аз и се зачудих, ако това наистина е рана, от какво е причинена? — Много интересна история, която някой ден ще разказвам на внуците си.

Морташъс разтегна уста в невесела усмивка.

— Ако доживееш да я разказваш.

— О, съвсем сигурен съм — отговорих аз. Видях как Дженъс леко кимна като чу, че отговорих както трябва. — Досега боговете винаги са ни закриляли. Макар че когато вашите хора изскочиха пред нас, трябва да призная, имах известни съмнения. — Вдигнах чашата си за наздравица. — Но отново вместо изпитание боговете ми позволиха да вляза във вашата царствена компания.

Морташъс се засмя.

— О, да, да, да! — изцвърча той от върховно удоволствие. — Чудни са божиите пътища за всички нас, но са благодатни за малцина. — Той се чукна с мен и двамата пихме. По лицето му се изписа нескрит интерес. — Не се ли страхувате от техния гняв, като пътувате с човек, постигнал магьосническите си умения чрез богохулство?

Ако с това искаше да ме изненада, успя; ако ли искаше да ме обърка, не можа.

— Защо трябва да се страхувам, ваше величество? Това начинание беше благословено от жреците на Ориса… включително от престарелия благочестив мъдрец Гамелан.

Морташъс се намръщи и подръпна шалчето; разбрах, че това му беше и навик, и слабост, доколкото издаваше чувства, които той искаше да скрие.

Магьосникът се обърна към Дженъс, който усърдно дъвчеше безвкусната храна.

— Червената глава на вашия приятел носи не само щастие на рискованата ви експедиция. Тя й дава също и хладнокръвен разум.

— Точно това скрепи нашата дружба преди много време — каза Дженъс. — Дори повече от неговия благ характер и любезни обноски.

Морташъс поклати глава в престорена възхита.

— Най-забележителната дружба за най-забележителното пътешествие. Моля се заради вас самите тя да се запази. Защото когато такава дружба се вкисне, става много горчива. — Дженъс нищо не отговори, а само се усмихна и отпи от чашата си. — Чудя се — продължи Морташъс, защо още не сте попитали откъде знам за целта на вашата експедиция? Вие търсите отговор на една загадка, но не запитахте нищо владетеля, чийто земи са най-близко до Далечното царство.

Дженъс пусна най-очарователната си усмивка; тя надзърна като крадец от гъстата му черна брада.

— Щях да попитам, почитаеми Морташъс… ако бях сигурен, че ще получа отговор.

Морташъс се засмя, този път наистина развеселен.

— Правилно сте предположили — отговори той. — Малко са въпросите, на които се отговаря любезно от онези, които живеят в Оспорваните земи.

Дженъс вдигна рамене.

— Не е необходимо да се гледа в кристално кълбо, ваше величество. По целия път имаше достатъчно следи от стълкновения. И бяхме свидетели на голяма битка точно преди вашите хора да ни открият. Ако живеех в страна с толкова много врагове като вас, аз също щях да се отнасям с подозрение към всеки, който задава въпроси. — Дженъс взе гарафата и напълни чашите на околните. — Има обаче един въпрос, който наистина изисква отговор, и ако го задам, няма да навредя никому. Въпросът е: защо ни поканихте тук?

Морташъс поглади шалчето си.

— По същата причина, която вече споменах: да задоволя любопитството си.

— А когато това бъде постигнато?

Магьосникът му намигна. Галеше бавно шалчето си, сякаш то беше тялото на неговата любима. На фона на шалчето ръката беше мъртвешки бяла, пръстите приличаха на слепи червеи.

— Тогава ще преминете безопасно през моето царство… и с моята благословия. Но преди да настъпи този час, аз също имам един въпрос.

— Питайте, ваше величество — подкани го Дженъс. — Аз съм прост войник без тайни… освен сладките думи, които пазя за ушите на момичетата.

— Ако беше така — каза Морташъс, — нямаше да бъдеш на трапезата ми. И щеше да имаш друга съдба в ръцете на моите хора. — Дженъс потрепери като схвана смисъла на чутото. — Чух, добри ми Грейклок — продължи Морташъс, — че сте роден за магьосник, но нямате редовно обучение. Нито пък сте допускан до компанията на друг магьосник. И въпреки това моите информатори ми докладваха, че сте толкова опитен, колкото всеки друг в страната… и че вашето умение е постигнато единствено посредством силата на мисловната ви дейност.

— Правилно сте информиран — отговори Дженъс. — Макар да са преувеличили уменията ми. Те просто са достатъчни да защитя себе си и моите приятели… и да развеселявам любезната компания на масата.

Морташъс отхвърли отговора му с пренебрежителна гримаса.

— Интересуват ме вашите методи, господине. Едни учат със скучно зубрене… вие чрез проверка на теорията.

— Нямам друг избор — отговори Дженъс. — Никой не би ми разрешил да изучавам папирусите, камо ли да ме допусне в училище за жреци.

— Не съм чувал за никой друг смъртен, който сам да е постигнал толкова много — каза Морташъс.

— Това е факт, който не можех да зная — отвърна Дженъс. — Както сам казахте, никой магьосник никога не ми се е доверявал.

— Тогава аз ще бъда първият — каза Морташъс. — Аз имам свои собствени теории. Може би те допълват вашите.

— За мен това е чест, почитаеми Морташъс — отвърна Дженъс, облегна се и зачака. Усмивката му беше спокойна, но аз съзрях неспокойно пламъче в очите му.

— Мислите ли, че в магията има някакъв свят промисъл? — попита Морташъс. — Промисъл, който разбират само боговете, които дават живот на магията? Отговорете честно. Няма да се обидя.

— Не мисля, че е свят — отговори Дженъс. — Аз смятам, че магията е толкова естествена, колкото и вятърът. Обикновена сила, като огъня, който палим, когато задуха студен вятър. А колкото до боговете… хм. Те не съществуват… освен в умовете ни.

Морташъс се намръщи, дръпна силно шалчето си и отново зърнах раната.

— Защо тогава когато им се молим и им принасяме жертви, молитвите ни понякога получават отговор?

— Техният образ ни позволява да се съсредоточим — отговори Дженъс. — Жертвите само задълбочават нашата съсредоточеност. Същото е и със заклинанията. Няма такова магическо постижение, над което да съм се съсредоточил и да не съм могъл да го постигна само с мисъл. Не ми е необходим никакъв бог, за да превърна един поднос в скорпион, нито пък да дрънкам разни глупости, за да го върна отново в първоначалното му състояние.

Морташъс го гледаше замислено.

— Наистина е интересно човек да е магьосник като вас. Никой не ви е учил на никакви правила, така че вие си задавате въпросите и после си съставяте свои правила. Вие сте се справяли с такива ситуации, пред които други биха се разколебали… или биха се отказали. И всичко това понеже не се боите от боговете и от отмъщение; за вас няма задача, която да не може да се реши със силата на волята. О, да, Дженъс Грейклок. Сега разбирам защо само вие успяхте да достигнете чак дотук.

Дженъс се засмя.

— Красива реч, ваше величество, но виждам, че изобщо не сте съгласен.

Морташъс се размърда и се усмихна доволно.

— Да. Да, не съм съгласен. Бих желал да е обратното, защото вие излагате един наистина добър възглед. Признавам, че имате голям талант, но той не е толкова голям, колкото си мислите. Всеки истински магьосник може да го потвърди: има реални граници, реални страхове. Аз познавам своя Учител и Той ме познава. Ние сме сключили договор помежду си, и аз го спазвам, и този договор ме е дарил с власт по-голяма от тази, за която човек като вас може да мечтае.

— Предполагам, че имате предвид черната магия — каза Дженъс. — И вие сте слуга на един от онези богове, чието име е забранено да се произнася.

— Това обижда ли ви? — попита Морташъс и пак доволно погали шалчето си.

— Ни най-малко — отговори Дженъс. — Бяла или черна, според моята философия магията е все една. Ако няма никакви богове, никаква божествена цел, какво значение може да има каква е магията?

— Да. Разбирам, че не може да има — каза Морташъс. — Чудесно. Просто чудесно. Харесва ми как идеите, независимо колко неприемливи са те, водят до такъв розов път… на който двамата се срещнахме.

— Моят възглед върху черната магия — каза Дженъс, — е, че тя трябва да се практикува много внимателно. Схващанията ни за такива неща като добро и зло са толкова дълбоко залегнали в нас, че оказват голяма съпротива. Според моята теория, когато се извърши така наречената черна магия, съпротивата постепенно оказва вредно влияние върху самия магьосник. След време този магьосник отслабва, страхува се. Може би дори се превръща в нещо, което не е бил. Смятате ли, че има нещо такова, ваше величество? Същият човек ли сте като онзи, който навремето е поел по този път?

— О, ако въобще нещо се е променило, сега съм много по-добър — изкиска се Морташъс. Но смехът му беше неискрен, неспокоен.

— Може би вземате предпазни мерки? — предположи Дженъс. — Аз съм измислил няколко за себе си… ако някога се опитам да правя черни магии.

Морташъс сграбчи шалчето. Мъчеше се да изглежда безгрижен.

— Не са необходими никакви предпазни мерки.

— О, това наистина ме радва — промърмори Дженъс. Държеше се учтиво, но виждах, че според него нашият домакин е глупак, сключил лоша сделка. — Казахте, че мога да говоря свободно, ваше величество — промълви най-сетне Дженъс, — и че няма да се обидите. И въпреки това се двоумя дали да ви задам въпроса, който ме гложди.

— Не се страхувайте — каза магьосникът. — Питайте за всичко, което ви интересува.

— Вашето царство, Гомалали, се намира в състояние на постоянна война. Ние видяхме раните, от които страдат вашите хора. Затова се чудя, щом вашият бог е толкова велик, защо не ви е дал власт да се справите с враговете си?

Морташъс се засмя гръмогласно. Зловещ звук, излязъл сякаш от дълбоката пещера, където живее Злокобният вестител.

— О, но Той ни е надарил с такава власт, човече… Надарил ни е. — Шалчето на врата му се разхлаби и ясно видях раната, която през цялото време се мъчеше да скрие. Беше дълбока, гнойна, незаздравяла рана през цялото му гърло. Морташъс не видя погледа ми и върна черното шалче на мястото му. На лицето му се изписа подигравателна усмивка.

— Каква е най-голямата власт, която можеш да си представиш, мой малък магьоснико? — попита той. — Отговори ми бързо й ми кажи истината.

Дженъс отговори, без да се колебае:

— Да зная всичко. Да мога да откъсна очите си от дребното в природата и да видя нейното величие. Бих дал всичко, което имам… което, в края на краищата, е самият ми живот… ако мога за миг да зърна истината и да я разбера.

— Значи си просто глупак — възкликна Морташъс. — Защото сборът от всички неща е много голям, за да може да се знае. Дреболиите са толкова много, че дори боговете не могат да ги изброят.

Дженъс разтвори широко очи и поглади брадата си, сякаш се намираше в присъствието на голям, всезнаещ учител.

— Тогава какъв е отговорът, ваше величество? Кажете ми, моля ви, къде греша?

— Той е прост като фасул — отговори магьосникът и очите му заблестяха от чувството за собствена значимост. — Най-голямата власт, която може да има един смъртен… е властта над друга човешка душа.

— Не разбирам — каза Дженъс. — Кажете ми повече, моля ви, помогнете ми да навляза в тайната на магията.

Но магьосникът стана предпазлив. Страхуваше се, че може би е казал прекалено много. Поклати глава, сякаш раздразнен от гълчавата на малки деца, поглади шалчето, взе чашата си, пресуши я и я тропна на масата.

— Мисля, че няма да го направя. — После изтърси трохите от мантията си и се изправи. — Надявам се, господа, че сте се нахранили добре. Сега моля да простите моята грубост… ако позволите, ще се оттегля. Надявам се, че покоите ви ще ви харесат и ще спите спокойно.

Преди магьосникът да си отиде събрах смелост и казах.

— Благодаря ви за гостоприемството. Но не бихме желали да ви досаждаме с гостуването си. С вашето любезно разрешение утре сутринта заминаваме… с най-искрено съжаление.

Магьосникът ме погледна със свирепите си очи на пустинна птица. Не се изплаших и запазих любезното си изражение.

— Ще видим — каза накрая той и излезе.

Щом Морташъс си отиде, Дженъс събра трохите, които магьосникът беше изтърсил, сложи ги в джоба си и ми намигна. В този момент влезе човекът, който ни беше въвел при Морташъс.

— Ако обичате, елате с мен, господа — каза той.

Настаниха ни в една огромна стая; беше без прозорци, а стените бяха голи камъни. Креватите бяха с меки юргани — много необичайно в тази казармена голота. В ъгъла имаше голям съд с вода с окачен черпак, а в другия ъгъл — дупка за тоалетни нужди. Когато човекът на Морташъс затвори тежката врата, Дженъс ни даде знак да мълчим. Чухме как онзи залости вратата. Край на измислицата, че сме скъпи гости, Дженъс отиде до вратата и я опипа, после доволно кимна. Върна се и ни направи знак, че в стаята има магия за подслушване. После, пак със знаци, изпрати хората да спят по леглата, извика сержант Мийна и мен и прошепна:

— Точно от това се страхувах. Вратата изобщо не е омагьосана. Просто е залостена.

— И какво му е лошото? — попита Мийна.

Бях озадачен също като него — нали ако трябваше да се измъкнем, липсата на магия беше в наш интерес. После изведнъж почувствах страшна умора и желание да се отпусна на меката постеля. Сержант Мийна се прозина. Тъкмо да повторя като маймуна прозявката му и чух как всички в стаята се прозяват. Хората ни също бяха обхванати от заразата.

Дженъс раздруса силно Мийна, за да не заспи.

— Донеси вода! — изсъска той. — Бързо!

Сержантът изтърча да изпълни заповедта, а Дженъс коленичи. Коленичих зад него, мъчейки се да се преборя със съня. Нямаше никакво съмнение какво се беше случило: Морташъс беше направил заклинание за приспиване над храната ни. Дженъс извади от джоба си трохите, изтърсени от магьосника, и ги разпръсна на пода. Наведе се над тях и дъхна: един път, два пъти, три пъти. Когато Мийна се върна с черпака, Дженъс поръси трохите с вода и ги направи на тесто. Видях как се бори с прозявката, която беше налегнала и него, докато замесваше тестото на двайсет малки топчици. После бръкна в джоба си и когато извади ръката си, видях, че е покрита със златен прах от подноса на магьосника. Дженъс промълви някакво заклинание и поръси топчетата с праха. В безмълвно учудване наблюдавах как топчетата бързо нарастват; за един миг те станаха колкото малки сухари. Обхвана ме смътен страх; усетих как над мен се спуска тъмният воал на съня.

— Яж! — прошепна Дженъс и набута един сухар в ръцете ми. Взех го, раздразнен от нареждането да върша нещо друго, вместо да спя. Отхапах малко парченце, както искаше той. Беше много вкусно, особено след онези отвратителни блюда, които бях ял. Умът ми се избистри и прогони съня. Дженъс сновеше из стаята и пъхаше насила в устата на всеки по парче сухар. Скоро всички се разсънихме и Дженъс дойде при мен. Отново вдигна пръст до устните си, после очерта кръг около главите ни. Повтори движението и видях как въздухът заблещука.

— Тихо — прошепна Дженъс. Блещукането затрептя. — Тихо — каза той по-силно и блещукането се превърна в бледа светлина. След това извика: — Тихо! — Но макар че викът едва не ме проглуши, не можа да мине през светлинната бариера. Хората ни очевидно не чуха нищо, само ни наблюдаваха разтревожени. — Край на Морташъс и на глупавите му магии — каза Дженъс спокойно. — Сега можем да обмислим как да избягаме.

— Ами хората, капитане? — попита Мийна. — Не трябва ли и те да ни чуват?

— Контразаклинанието ще събуди подозрение у нашия домакин — каза Дженъс. — Не трябва да подценяваме този човек. Той не е умен, но и с малкото си ум и при голямата власт, която има, е толкова опасен, колкото и всеки голям магьосник, когото съм срещал. Това, че му позволих да спечели играта на трапезата и надуших заклинанието за приспиване в храната, съвсем не означава, че ще оцелеем след тази нощ.

— Може да е трудно, капитане — каза Мийна, като напрегна професионалния си мозък, — но не е невъзможно. Признавам, че сме на негов терен и по численост той ни превъзхожда. Обаче демонът на изненадата сега е на наша страна. А колкото до неговите хора… е, повечето от тях са ранени или сакати. — Той направи презрителна гримаса. — Никога не съм виждал толкова нещастници накуп.

Дженъс обаче не слушаше; сбърченото му чело свидетелстваше за голяма съсредоточеност. После той изведнъж пребледня.

— О, какъв глупак съм бил! — изпъшка той. — Този мръсник ме надхитри!

Попитахме го какво не е наред. Дженъс яростно поклати глава.

— Само се опитайте да помислите за бягство, и сами ще разберете. Помислете сериозно. Представете си бягството от тази стая. Проследете го стъпка по стъпка. Първо вратата… после улиците… после обратно на пътя, по който ни докараха.

Затворих очи и мислено проследих възможния път. Лесно щяхме да изкъртим вратата; след това щяхме да побегнем по пътя към пристанището. Представих си как открадваме лодка; и после, тъкмо когато се бяхме качили и бяхме готови да отплуваме, ужасен, необоснован страх изскочи отнякъде, загнезди се в душата ми и ме захапа… Не можех да видя звяра, но можех да усетя отвратителната смрад на дъха му и парещата болка от забилите се в мен зъби. Знаех, че имам само един начин да се освободя: да избягам по булеварда обратно в сградата, където бяхме, обратно в стаята, която беше наш затвор, и да затръшна вратата с всички сили. Отворих очи. Повдигаше ми се. Сърцето ми се беше свило от страх. Видях същия ужас изписан на лицето на Мийна.

— Видяхте ли какво е направил? — процеди през зъби Дженъс — Казах, че не е много хитър… но в името на всички богове, в които не вярвам, не съм очаквал от него такава хитрост.

Морташъс не само беше направил магия върху храната. Тя просто трябваше да ни приспи, докато той се приготви. А истинската магия не трябваше да ни позволи да избягаме, когато дойде моментът. Бяхме пленени в този ужасен град — собственият ни страх бе най-сигурният капан.

— Има само един начин да се отървем — каза Дженъс. — Моята собствена магия е безполезна. Така че ще трябва да откраднем малко от неговата.

Не обсъждахме подробно плана, защото усещахме, че всяко продължително обсъждане може да разбуди звяра в леговището му. Щяхме да действаме според случая: една стъпка, после друга, използувайки всяка възникнала възможност. Вратата не ни затрудни, а зад нея нямаше никаква охрана. Дженъс каза на хората да почакат, докато се върнем, после тихо се отдалечихме. Не мога да говоря за двамата ми другари през тази нощ; но ако това описание трябва да бъде честно, както дадох дума, трябва да призная, че бях силно обезкуражен от Морташъс. Не гледах на предстоящата задача като воин или като герой на вълнуваща ода. По целия път усещах студените пръсти на магьосника по гърба си и чувах презрителния му смях. Отчаянието беше моят постоянен враг, всяка тромава сянка — моят последен миг. Бяхме само три плахи малки същества, родственици на плашливите гризачи, обзети от срамен страх души.

Вървяхме по пусти коридори, покрай тъмни, празни стаи, които миришеха на болка; вратите им зееха отворени, готови да ни погълнат. Някои бяха с решетки и чувахме отвътре стонове. Близо до изхода усетих острата миризма на смазка и вонята на дълго използувана кожа. Сержант Мийна, благословени да са старите му войнишки сетива, бързо я проследи: идваше от последната стая на дългия коридор, точно до изхода. Беше отключено. Мийна открехна вратата и се вмъкна вътре. След миг се върна и през паяжината на страха по лицето му просветна лека усмивка.

— Оръжейна — прошепна той.

С тази малка надежда изскочихме в студената нощ.

Нямаше никакви признаци, че някой ни дебне. Но това не намали страховете ни. Обиколихме къщата, прибягвайки от една сянка до друга, докато стигнахме отзад. Тръгнахме през някакво широко, голо поле към голямата сграда с пушещата пещ. Криехме се зад всяко храстче, във всяка долчинка. Зловонието от сградата беше ужасно: високо над нея в безлунната нощ се издигаха огнени искри. Не смеех да се запитам защо бързаме натам — всяка подобна мисъл би била черна яма, от която никога нямаше да можем да се измъкнем. Може би някой бог ни зовеше натам; може би беше постоянната цел на Дженъс, Светият Разум; а може би беше онзи малък сляп водач, който писука в гърдите на всички живи същества. Единственото, което зная, е, че видяхме сградата… и тръгнахме.

След цяла вечност на ужас сградата се извиси над нас — стръмна скала от полиран камък, препречваща пътя ни. В каменната твърд зееше дупка — огромното черно око на сводестия вход и двете колони, които го подпираха. Запрепъвахме се по облите камъни пред входа и стигнахме до желязната решетка, която го препречваше. В този момент щастието ни напусна — чухме тежки стъпки и скърцане на натоварени коли. Замръзнахме безпомощно. На завоя се показаха светлини от факли.

После от нощта към нас се проточи дълга процесия. Спотаихме се зад една от колоните и се замолихме щастието да се смили над нас и да ни скрие от търсещите очи на враговете.

От скривалището си ясно виждахме какво става. Идваха двайсет големи товарни коли, теглени вместо от животни, от мъже и жени, оковани във вериги и впрегнати в хамути: до един бяха облечени в мръсни дрипи. Край тях крачеха едри мъже с камшици и удряха всеки, който се препъне. Желязната порта до нас неочаквано оживя и се завъртя на смазаните си плъзгачи. Свихме се зад тънката сянка на колоната. Камшиците изплющяха и колите потеглиха. Докато минаваха покрай нас, ни лъхна гробовна миризма и с ужас видях, че колите са натоварени с трупове — не, някои все още бяха живи, защото видях движение и чух отчаяни стенания.

Една от жените, които теглеха третата кола, се спъна във веригите си и падна на колене. Дрипите й бяха покрити със засъхнала кръв. При падането те се разтвориха и съгледах на корема й зейнала рана: виждаха се дори вътрешностите й. Жената вдигна поглед и за момент очите ни се срещнаха; но нейните бяха безизразни като на вол. Изплющя камшик и на бузата й цъфна кървава бразда. Лицето й обаче не трепна нито от болка, нито от вълнение. Тя просто се изправи мълчаливо и пак хвана веригата.

Щом мина и последната кола, Дженъс ми прошепна да я последваме. Излязохме и се прилепихме до нея, хванахме се за просмуканата със съсирена кръв стърчишка. Портата се затвори със скърцане. Бяхме вътре. Погледнах назад и в безмълвно вцепенение разбрах, че там няма никого, че вратата се затваря сама. Миг преди колата да завие съгледах странна сянка близо до огромните панти на портата. Прътите там бяха огънати и извити. Бутнах с ръка Дженъс и той също го видя: беше отвор достатъчно голям, за да се промушим. Движехме се по тъмен коридор. В колата някакъв човек непрекъснато стенеше; после чух детски вик, почти плач. Викът събуди гнева ми и този гняв проби дупка в черната магия на Морташъс. Малка дупчица, най-много колкото от топлийка, но достатъчна да премине тъничък лъч кураж. Все още се страхувах от Морташъс: моята плът все още трепереше под студената мрежа на неговата магия; но ако той сега ни нападнеше, щеше да намери насреща си човек… не бягащ гризач. Една голяма врата се отвори с трясък и в коридора нахлу светлина, след нея ни облъхна гореща вълна, която изсуши белите ми дробове и превърна корените на косата ми в малки нажежени игли. Но все още се владеех достатъчно и улових сигнала, подаден от Дженъс: пъхнахме се под бавно движещата се кола и под това прикритие изминахме останалата част от пътя на четири крака.

Намирахме се в голяма зала, изпълнена с болка и смърт. Подът и стените бяха гладки като огледало, нажежени и блестящи. По тях пъплеха зловещи същества — черната магия ги беше дарила с възможност за движение и те преминаваха от едно място на друго: ужасни кошмари от зъби и хищни нокти, щипци и клещи за измъчване, счупени кости и разкъсани тела. Една трета от залата беше заета от чудовищна открита пещ. Зловещ огън бушуваше със сини пламъци, по-високи от човешки бой. Огромно духало, задвижвано от тракащи вериги, дърпани от невидима воля, поддържаше огъня; с всяко свиване духалото изпращаше вихър в изпълнения с писъци въздух; с всяко разгъване го всмукваше с вой. Безконечна лента, като тези, които въртят дърводелските стругове, но широка колкото градска улица и направена от метална мрежа, беше закачена над бушуващия огън. Задвижваха я зъбни колела, командвани с магия. Далеч напред като някаква куха планина се издигаше огромният комин. Пещта приличаше на зейнал червен търбух с дълги бели зъби — гротесков идол на жесток бог, демоничен господар. Всичко, което видяхме — залата, пещта, огънят, мрежата и коминът — бяха машини на черната магия на Морташъс. Скрихме се зад оплесканата със съсирена кръв кола и загледахме с какво се захранва тази ужасна машина и какво произвежда.

Охраната заповяда на парцаливите роби да изпразнят колата. Труповете бяха наредени на кървава камара до лентата. Ако някой от колите все още беше жив, хората с камшиците измъкваха окачени на коланите им къси саби и поправяха грешката на упорития живот. Когато купчината трупове достигна определена височина — не изчислих страховитите й размери — робите започнаха да хвърлят телата на движещата се лента. Пламъците се извисиха, сякаш лакомо съзерцаваха горивото. Духалото скърцаше и виеше демоничната си песен.

Отвърнах глава, когато първото тяло достигна до огъня, но Дженъс ми нареди да се обърна и да гледам жестокостта на Морташъс. Когато сините пламъци обгърнаха мъртвата плът, трупът подскочи като в агония, загърчи се и заподскача. После тялото пламна, избухнаха искри и черен пушек, който изпълни стаята с отвратителната мазна миризма, която усетихме още с влизането си в този ужасен град. Пушекът се изви в плътен стълб, затанцуваха искри. Стълбът се издигна нагоре и червеният търбух на комина го всмука. Стомахът ми се сви, когато огромните хищни зъби оживяха, затракаха и заскърцаха зловещо и лакомо. Чух ужасния рев на великан, лакомо поглъщащ вечерята си, шумно мляскане и изсмукване — и горещата сгур на човешкия живот премина през комина в тъмната нощ.

Дженъс му смушка и погледът ми се върна отново на лентата. Трупът завършваше адското си пътуване. Чух Мийна да диша тежко — гледаше с невярващи очи същото, което гледах и аз. Вместо да се превърне в почерняла маса от изгорени меса и кости, тялото изглеждаше точно както по-рано. Изобщо не бе увредено, ако се изключат кървавите рани, които бе имало и преди. Смъртоносни рани. Но неверието ни се смени с пълно объркване, когато лентата отнесе трупа на другата страна. Щом тялото тупна на пода, един от хората с камшиците пристъпи напред и силно го изрита, после продължи да го блъска, сякаш смъртта не беше достатъчна да задоволи чувството за мъст. Умът ми инстинктивно потърси някой милостив бог, който да ме измъкне от това място, където труповете се връщаха към живота. Към първия мъчител се присъединиха още трима души с камшици и започнаха да бият трупа, за да го върнат от смъртта. Вдигнаха го на крака и той тромаво се затътрузи настрани. Болеше го. За пръв път го видях ясно. Беше с дълга руса коса и още по-дълга брада със същия цвят. Спомних си за битката, която бяхме видели преди да ни заловят, и разбрах, че този мъж е вождът или царят, на чиято смърт бяхме свидетели. Сега той стоеше пред хората с камшици, отново жив.

Чух как огънят отново лумна от друго тяло. Дженъс се наведе към мене и прошепна:

— Те не са живи. Все още са мъртви. — Поклатих глава; какво искаше да каже? Но мястото не беше подходящо за по-пълен отговор. Той направи знак на Мийна, че е време да излизаме, и ние се измъкнахме от залата. — Морташъс не връща мъртвия към живот — каза Дженъс. — Той го управлява. Нали сам го каза, когато заяви, че има власт над човешките души. Това, което току-що видяхме, е неговата власт в действие. Той храни с душите на тези нещастници дяволите, или така наречения от него Учител. В отплата неговият Учител го подхранва с магьосническа власт и му дава труповете за роби. — Далеч в дъното на коридора чухме как измъкват поредната душа от обвивката й. Дженъс поклати глава. Дори в този ужасен миг новопридобитото знание го караше да се възхищава.

— О, нито един от онези, които видяхме след като ни заловиха, не е жив. Всички са мъртви! Всички с изключение на Морташъс.

Неочаквано си спомних за зеещата рана под шалчето на магьосника и за непрестанната му грижа да я скрие. Нямаше никакви изключения. Всички бяха мъртви, включително и Морташъс. Звярът в комина беше единственият господар на това царство, в което главен роб беше мъртвият магьосник. Споделих това с Дженъс и отново видях в очите му блясъка на удоволствието от новите тайни, които бе прибавил към своите знания.

— Но какво ще стане с нас? — запита Мийна. — Дано боговете ни простят за посещението на това ужасно място, но как ние ще избегнем пещта?

Планът на магьосника беше очевиден. На сутринта ние трябваше да се присъединим към мъртвите, които населяваха този град като роби. Щяхме да се превърнем в ходещи, трудещи се трупове; не го казах, но се зачудих какво все пак ще стане с душата ми?

— Решението е пак в тази зала — каза Дженъс след кратък размисъл. — Ако минем през онзи огън като живи хора, ще откраднем магията му. Морташъс може да има претенции само над душите на мъртвите. — Потреперих от думите му, но страхът от онова, което бях видял, ме накара да се съглася. — Остава още една огромна опасност — продължи Дженъс. — Когато всички минем през огъня и се съберем на другата страна, Морташъс веднага ще разбере. Няколко… трима или четирима например… могат да се измъкнат незабелязано. Но ако опитаме всички, това ще въздейства на всичките му сетива, сякаш е забила огромна камбана.

Още веднъж бях изправен пред едно от странните колебания на Дженъс. Знаех, че въображението на приятеля ми е далеч извън това място и се носи по пътя на неговата фикс идея. Далечното царство отново го зовеше — необуздан призив, който подлагаше на изпитание цялото му същество. Но сега не беше време за досадно скимтене.

— Единственият начин да достигнем до пещта е като избием охраната — казах аз спокойно, използувайки аргумента повече като примамка. — Ще трябва да сме всички, за да успеем.

— Дори и в този случай — намеси се Мийна — шансовете са малки. И ще намалеят още повече, когато излезем на улиците.

— Тогава да го направим — кимна Дженъс. — Освен това вече ми дотегна от този магьосник. Вкара ни в двореца си като кучета в клетка. Сега обаче е време да излезем… Ще се държим като бойци… като войници.

Върнахме се при другите. Не беше лесно да се влезе повторно в двореца на Морташъс, макар че отново не видяхме охрана. Дженъс каза на хората какво трябва да очакват и аз дори се изненадах, че никой не се ужаси, нито пък разпитва за подробности. Може би пребиваването ни в този град на мъртви души ни бе направило безчувствени към всякакъв ужас. Куражът ми се възвърна малко, когато спряхме в оръжейната до изхода, макар че се чудех доколко ще има полза от оръжия срещу вече мъртви хора.

Ако паниката е сестра на страха, тъкмо тя ни даде сила през онази нощ, а нейният брат разпали жаждата ни за кръв. Намерихме ги неподготвени, защото тези бедни тела без души, с камшици и къси саби в ръце, бяха способни само да отделят духа от тялото. Те мълчеха, когато нахлухме в залата с рев, и останаха мълчаливи по време на жестоката битка. Ние ги посичахме и промушвахме, но когато продължавахме напред, за да посечем и останалите, те се надигаха и изправяха зад нас. Ние убивахме мъже, които вече бяха мъртъвци, заколвахме ги и после отново и отново ги убивахме. Отсичахме им крайниците, но те хапеха със зъби: и отсечените ръце се прикачваха към китките, които все още държаха саби; промъкваха се по пода, за да ни хванат. Така че трябваше да разсечем всяка става, да накълцаме всяка глава, да изкормим всеки труп, който пълзеше по пода и се мъчеше да ни събори. Бяхме като двайсет джелати, газещи из кланица за месо, което никой човек не би могъл да яде; борехме се с бедните скотове, които не пищяха, когато ги осакатявахме, борехме се срещу омразата на магьосника, който ги поддържаше.

Накрая свършихме. Дрехите ни бяха подгизнали от кръв, лицата ни — кървави маски. Обърнахме гръб на демоните, призовани от клането. Знаехме, че кръвта ще остане, дори ако се изкъпем в реки с най-чиста вода. Не бяхме заслужили този срам, но справедливостта в живота е странно нещо. Не можехме да направим нищо освен да преглътнем грозната си съдба и да останем с нея.

Пещта чакаше и над нея чакаше демонът, който се хранеше с души. Дженъс стоеше до движещата се лента, която дрънчеше над огньовете — там душите се печеха според вкуса на демона. Повика ни с ръка и ние се затътрихме към него, сякаш вече бяхме роби на Морташъс. Погледнах голямата лента, видях как сините пламъци се извиват към решетката и чух демона да скърца със зъби. Оттатък този конвейер за души, каза Дженъс, бил спасеният живот; отсам — вечното робство. Той заяви, че пръв щял да провери теорията си и ни предупреди, че трябва да го последваме бързо, защото надушвал, че магьосникът се събужда. Аз трябваше да бъда най-накрая, за да съм сигурен, че темпото не намалява.

Хладният, студен разсъдък ме потупа по рамото. Обърнах се, разгневен от нечаканата му поява, и го попитах какво желае. Видях отговора в огледалата на строгите му очи. Планът на Дженъс беше достатъчно разумен, но трябваше да се изпълни в обратен ред; ако Дженъс грешеше и тази му грешка го откъснеше от нас, ние щяхме да сме безпомощни пред гнева на магьосника. Разумът изискваше аз да бъда първи, а Дженъс последен… ако оцелеех. После огледалата се стопиха и се намерих загледан в тъжния Халаб, в разбиращите му очи. Брат ми ми пошепна окуражителни думи, които стопиха леда от нареждането на разума, и то стана по-лесно за възприемане. Пристъпих към Дженъс и го спрях точно когато се канеше да се качи на лентата. Докато му излагах плана си, Халаб се усмихваше насърчително. Дженъс започна да спори, но накрая призна, че съм прав. Рядко изпадаше в умиление и никога не позволяваше то да вземе връх над него. Сълзи изпълниха очите му и когато се обърна, за да ги избърше, видях, че брадата му трепери. После той ме прегърна и ми каза, че съм единственият, на когото е повярвал още от самото начало. Нарече ме брат и приятел и ми благодари, че и аз му вярвам. Не му противоречих, защото нямаше никакъв смисъл. Дженъс никога не бе имал истински приятел, макар тази дума да не слизаше от устата му. Сега разбирам, че той беше човек, който харесваше, но никога не обичаше, с изключение на един път, а и тогава проклятието му лиши обичта му от всякаква стойност. Така че не му противоречих, но когато той ми подаде ръка, аз стиснах ръката на Халаб; и когато отидох до тракащата лента Халаб, а не Дженъс прошепна, че червенокосата ми глава ще осуети плановете на звяра, който се храни с човешки души. И Дженъс се дръпна от лентата, а Халаб се наведе над мен, когато конвейерът ме понесе към пламъците.

Бях запратен в някаква плътна, осезаема топлина. Тя ми отне въздуха преди да успея да си поема дъх, изсмука силите ми преди да мога да ги мобилизирам. Беше като чук, който ме счупи като яйце още с първия си удар: с втория ме раздроби на трепереща маса, която знаеше само болка и страх. Огънят фучеше и бучеше и ме отнесе в тунел от синьо-огнени змии, които пълзяха към мен от всички страни. Чувствах как месата ми се свличат и пламъците изгарят оголените, ми нерви; и после те се превърнаха в пепел, кръвта ми закипя и кокалите ми се разцепиха и плувнаха в костен мозък. Всичко, дори писъците ми, бавно се стапяше в този огън. Накрая единственото, което ми остана, бяха очите, за да виждам леките спазми на търбуха на демона, ушите, за да чувам тракането на зъбите му и умът, чиято единствена мисъл беше болезненото настояще и ужасното бъдеще. Но Халаб се надвеси над мен и закри демона от погледа ми. Запя ми песен, любимата ми детска песен, и заглуши всички ужасни звуци. Погали измъченото ми тяло и аз почувствах как отново се оформят и кости, и кръв, и плът. После ми каза, че трябва да измина само още малко път… да изтърпя още малко болка… и всичко ще свърши. Почувствах огромно облекчение… и разбрах, че пак съществувам. А само допреди миг ме беше нямало. Посрещнах душата си с радост и след миг скочих от конвейера, силен и свеж както винаги. Извиках на приятелите си отвъд огромното огнено пространство бързо да дойдат при мен — нали трябваше да се бием с магьосника.

Следващият беше сержант Мийна; после един по един пристигнаха и останалите. Но докато минаваха през пещта под гладния демон, не забелязах никой да изживява мъките, на които бях подложен аз: лежаха неподвижни, напълно спокойни. По-късно ми казаха, че били изпитали същите мъки и страхове като мен, но в края на конвейера идвало едно призрачно същество, което улеснявало преминаването и премахвало болката. Казаха още, че това същество приличало на мен. Накрая дойде ред на Дженъс. Той скочи на лентата и застана прав, широко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце — знак на явно пренебрежение към демона. Но аз видях, че челото му е сбърчено и съсредоточено, и разбрах, че храбрата поза не е само глупаво предизвикателство. Изведнъж от цялото му тяло избликна златна светлина. Сините пламъци се издигнаха по-високо, станаха по-горещи, демонът изпищя разочарован от незаситения си глад. Но пламъците бяха безсилни срещу златната светлина. Те се отдръпнаха, смалиха се, превърнаха се във въглени… и изгаснаха. Демонът над нас утихна, зъбите му замръзнаха в смъртна гримаса, червеният търбух помръкна и посивя. Дженъс, крадецът на магия, стигна до края и слезе от лентата. Но още преди да се спуснем към него с поздравления един силен, яростен глас изпълни огромната зала.

— Какво направи, Грейклок? — Беше Морташъс. Магьосникът се беше събудил. Гласът му отново прогърмя. — Почакай ме, малък магьоснико. Идвам!

Нито Дженъс, нито ние почакахме. Побягнахме от сградата с всички сили и излязохме в студената нощ. Тичахме по калдъръма с готови оръжия. Зад нас чух експлозия. Обърнах се и видях вратата на двореца на магьосника взривена от някаква мощна сила. През пушеците изскочи огромно огнено кълбо, синьо като пламъците в пещта. То избълва назъбена светкавица, която удари пътя пред нас. Посипаха се камъчета. Гласът на магьосника гърмеше от огненото кълбо.

— Бягай, малки магьоснико, бягай. — Чухме смях, крякане и весело грачене. Ако думите му бяха заповед, ние нямахме никакво възражение; почувствах нови сили и затичах още по-бързо. Бягахме по булеварда, по който ни бяха докарали, покрай еднооките жилища, в които живееха мъртъвци. Краката ни се умориха от лудешкия бяг и затичахме по-бавно. Веселият смях на Морташъс ставаше все по-силен — разстоянието помежду ни се скъсяваше. Огненото кълбо хвърляше сенките ни далеч пред нас; и, о, как мечтаехме ние самите да сме тези далечни, бягащи сенки. Чувах задъханото дишане на Дженъс до себе си; за миг помислих, че се препъва, но той само се наведе и взе едно камъче. После наистина изчезна и аз се обърнах — този път сигурно беше паднал. Той обаче се беше изправил на пътя на Морташъс. Докато се върна при него, Дженъс извади сабята си и я чукна с камъчето като огниво. От звънтящия метал изскочи искра. Дженъс удари отново и този път искрата, която изкара, беше по-дълга, насочена към огненото кълбо, което идваше към нас.

— Хванах те, малък магьоснико! — извика Морташъс. Но Дженъс удари трети път и искрата отскочи от сабята, описа дъга, експлодира и се превърна в порой назъбени звезди, които се посипаха по пътя на нашия преследвач и по кълбото. То се пръсна с гръм и изхвърли Морташъс от центъра си. Магьосникът се стовари на пътя.

За момент Морташъс остана неподвижен, червената му мантия бе просната около него като локва. Ако се беше забавил само миг, щяхме да се хвърлим върху него и да го довършим. Но мантията трепна, изду се като балон и се превърна в огромни червени крила. Обърнахме се и побягнахме, а Морташъс литна над нас и изви така силно, че въздухът се разтресе. Беше ловджийски зов и ние побързахме да настигнем другарите си. Робите на магьосника наизскачаха от еднооките жилища, надушиха жива кръв и се втурнаха след нас. Скрихме се зад последния завой преди пристанището. Безмълвната глутница тичаше по петите ни, а крилатият й господар летеше над нас и я насъскваше. Другарите ни се мъчеха да освободят някакви лодки, за да избягаме, но щом видяха ужаса, който ни преследваше, спряха. Беше много късно за друго освен за бой.

Чух сержант Мийна да издава заповеди — и двамата с Дженъс се пъхнахме зад линията на приятелите си, за да си поемем дъх поне за миг; Мийна и хората ни се сблъскаха с първата яростна вълна и я отбиха, после се подредихме така, че неприятелите да могат да ни атакуват само на малки групи. На черния фон на небето кръжеше Морташъс и събираше робите си. Щеше да бъде повторение на боя в залата, но при това неравенство нямахме никаква надежда. Домъкнахме варели с катран от една баржа и запалихме кея. Огънят беше от този свят, не от отвъдния, и отблъсна поредната атака. Подхранван от катрана и сухите греди, а не от магии, той се превърна в пламтящ пъкъл и заля враговете ни като придошла река. Изгаряше краката им, разтопяваше оръжията и костите им. Но те не обръщаха внимание на болката — или не я усещаха — и продължаваха да напредват; всяка нова група търпеливо чакаше реда си да бъде хвърлена в огнения ад и да загине. От небето Морташъс проклинаше и призоваваше още роби да заемат мястото на загиналите.

Брегът почерня от врагове, а откъм града тичаха други, за да се присъединят към тях. Морташъс изграждаше мост от пепелта на телата им и от обхванатите от огъня кости и скоро мостът стана достатъчно голям, та да се покатерят по него и да ни хванат. Но трябваше да побързат, защото огънят нямаше господар, който да го командва: от една страна, той беше наш щит, но от друга — и наш враг, и ни изтласкваше към морето. Морташъс изпрати десетки от робите си във водата зад нас, за да ни отрежат пътя за бягство, и се спусна по-ниско, подигравайки се на безнадеждната ни глупост.

През разчупените дъски на кея се пресегна ръка — искаше да сграбчи крака на Дженъс. Скочих, изкрещях и я отсякох със сабята си. Дженъс политна и падна. Морташъс се изкиска и се спусна към нас. Дженъс вдигна отсечената ръка, пъхна сабята си в извитите й пръсти и те я стиснаха здраво. После хвърли с всичка сила сабята нагоре, към магьосника. Сякаш насочвани от някакъв фантом, сабята и стисналата я ръка полетяха към Морташъс. Смехът му секна — острието го прободе точно между очите. Магьосникът зави от яд и болка и цопна във водата. Видяхме го как потъна, но нямахме време да се насладим на тази гледка, защото живите мъртъвци вече нахлуваха по моста от трупове върху горящия кей. И знаехме, че техният господар ще излезе изпод вълните, за да им помогне.

Помолих за прошка боговете, създали тялото и душата ми, и изпратих последните си благодарности към Халаб. От огъня изскочи някакъв пушещ, почти овъглен звяр. Вдигнах сабята си да го посека.

И изведнъж повя вятърът на съдбата. Дълбок, ясен глас на гигантски магически звънец прозвуча откъм морето. Беше толкова силен, че всички други звуци изчезнаха. Кънтенето ни заля и отмина, изпълни тъмната нощ. После прозвуча отново и почувствахме как над нас се спуска покой. Ясната звънтяща песен смири огъня, чуха я дори мъртвите роби на Морташъс: те се спряха и се заслушаха, и когато последното ехо на звънеца заглъхна, хвърлиха оръжията, обърнаха се и се затътриха назад към дупките си.

От мрака изскочи чудесен кораб със светещи платна и пъстри фенери, закачени по мачтите. Най-красивият кораб на света. Носеше се към нас без никакъв вятър да помага на издутите му платна. Чух как Дженъс ахна… а може и да бях аз. На платната бяха изрисувани царствените знаци: огромна навита змия на фона на изгряващото слънце.

Корабът приближаваше — грациозен лебед на фона на черните води — и изведнъж разбрах, че всичко, което бяхме преживели досега, е било изпитание; и най-голямото изпитание беше Морташъс. Благодарих на боговете, че бяхме издържали.

— Привет, изследователи! — викна някой от кораба. Гласът беше мелодичен и дълбок, също като кънтенето на магическия звънец. Видях на палубата човека, който ни беше приветствал: красив мъж, облечен в ослепително бели дрехи. Той отново извика: — Носим ви поздрави… от Далечното царство.

Дженъс стисна ръката ми, чух одобрителните възклицания на мъжете около нас. А когато корабът пусна лодки да ни вземат, собствената ми радост надмина всичко и аз закрещях дори по-силно от другите.

Така открихме Далечното царство.