Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995


Глава трета
Пътешествието

На следващата сутрин се събудих объркан, умът ми бе залепнал като умираща муха върху пролято предишната нощ вино. После през прозорците на стаята ми полъхна пролетен вятър и мъглата изчезна. Изненадах се когато разбрах, че за първи път от много време насам сънят ми не беше смущаван от едноокия човек. Излязох от спалнята си, измих се, после коленичих и изпях ритуалната молитва на бога на домашното огнище. Ръчното ми огледало — независимо колко отблизко се разглеждах — ми показа, че този ден не се налага да се бръсна; затова започнах да обличам приготвените за мен дрехи.

После плеснах с ръце.

— Ийнес! — Той безшумно влезе в стаята. На лицето му бе изписан учтив, макар и слаб интерес и загриженост… израз, за който напоследък бях разбрал, че е маската, която личният слуга бързо разбира, че трябва да носи, ако иска да оцелее. Посочих дрехите, които ми беше оставил: обикновена риза, панталони с убит цвят, палто от ниско качество и шапка, подходяща за някой старец.

— Това ли мислиш, че трябва да облека?

На лицето му се появи лека усмивка, после изчезна.

— Нищо не мисля, господарю. Но тъй като снощи на излизане ми каза, че моето присъствие не е желателно, и се върна малко преди зазоряване, придружен от двама войници и по дрехите ти намерих петна от вино и кал, и то така размазани, сякаш вече е дошъл Месецът на ветровете, и понеже…

— Достатъчно!

— Както обичате, господарю.

— Просто имах някои неочаквани приключения.

— Никога досега не бях чувал да я наричате така.

Предпочетох да оставя думите му без внимание. Учителят ми ме беше предупреждавал безброй пъти още от най-ранно детство, че съм прекалено фамилиарен с робите и хората от по-долните класи — точно както за това, че не показвам достатъчно уважение към по-възрастните и по-високостоящите. Но кой милосърден човек би могъл да се прави на господар пред малкия оплешивяващ роб, чието първо задължение е било да те отнесе от ръцете на баща ти до чакащия жрец за ритуала на кръщението?

— Пък аз си мислех — продължи Ийнес, — че може би ще искаш дрехите ти за този ден да бъдат… например в цвят, подходящ за едно насинено око и за настроението на един баща, чакал цяла нощ да чуе, че си се прибрал. — Ийнес може би беше изненадан, че не пребледнях; но днес имах нужда от баща си: имах да плащам един дълг и благодарение на Мелина и моята собствена глупост, нямах необходимите ми средства. Отворих гардероба и грижливо подбрах костюма си: панталони в зелено и в тон с тях шапка, обшита със златна нишка; туника с бродирани по нея цветя; високи до глезените боти, тъй като времето изглеждаше меко, и късо наметало. Спомних си за унижението от предната нощ и избрах обикновен кинжал без никакви заврънкулки, окачих ги на преметнатия през рамо ремък със семейния герб и се погледнах в огледалото: видът ми беше точно такъв, какъвто го исках — разумен млад наследник, но не опечален; млад мъж, още неулегнал, но не и от онези, които търсят услугите на скъпи проститутки и техните сводници.

— Разбирам — каза Ийнес. — Значи отново ви се е изпразнила кесията. И имаш намерение отново да излезеш и да наминеш при нея. Предполагам, че присъствието ми не ти е необходимо.

— Може и да не съм слушал много внимателно учителите си, но си спомням, че един — забравил съм дали беше този, дето падна в пристанището, или пък онзи, чиито дрехи изгоряха незнайно как — ми разказа историята на учения, който се гордеел с точността на своите предсказания; и един ден, докато се хвалел пред учениците си и се разхождал по ръба на една скала, паднал и така завършил земния си път. Така този варварин умрял за най-голяма радост и облекчение на измъчените си ученици. Истината е, че ще бъда безкрайно щастлив да съм в твоята компания, макар да се страхувам, че настъпва старостта и скоро ще си отидем.

— Да, благородни Амалрик, мой господарю, който никога няма да бъде достатъчно оценен. Ще бъда готов. Макар че трябва да добавя — ти беше прав когато каза, че не си се отнасял достатъчно сериозно към учението. Помисли върху поуката, която се съдържа в алегорията на казаното от теб. Всъщност след трагичната смърт на този беден мъдрец няколко от неговите ученици се самоубили отчаяни, че повече няма да могат да бъдат поучавани от него. И като вземеш предвид, че денят обещава дъжд и буря и че ми е доста студено… понеже цяла нощ чаках и се тревожех по коя ли кална уличка се препъва пиянски бедният ми господар и с какви ли жестоки главорези се разминава — ти трябва да се поучиш от срамното самоубийство на споменатите ученици и сериозно да помислиш върху факта, че аз няма да бъда вечно с теб.

Както обикновено Ийнес завърши нравоучението, като ми се накара.

Фонтаните в градините бликаха, по клоните на напъпилите дървета скачаха пъстроцветни птички. Баща ми седеше в единия край на дългата маса, а пред него беше закуската му — фруктиера с плодове и чаша вино, разредено с вода. Беше заобиколен от доверения си слуга Търги и множество любимци, лакеи и посетители. Седнах в другия край на масата и зачаках. Татко ме видя, но ме остави да седя там няколко минути, без да ме поздрави. Подпечата един документ и приносителят стана. Баща ми стисна ръката му; следващият просител почтително чакаше встрани.

— Закуси ли? — попита ме баща ми.

— Не съм.

— Не се съмнявам, че нямаш апетит.

— Нямам. Искам да кажа, не съм гладен.

— Хм. От трополенето, което чух при завръщането ти у дома след последната чашка, се досетих, че стомахът ти е в състояние да приема само ракия и мляко. — Не ме остави да отговоря. — Предполагам, че ще ми искаш нещо. Освен това въпреки скромната ми пророческа дарба мога да предскажа какво ще бъде то.

Сведох поглед към масата и кимнах.

Това ще бъде за трети път… — започна Търги.

— Мисля, че зная исканията на моя син, и дори си спомням сумите. Нямам никакво намерение да си губим времето за изслушване на още една молба за злато, което ще бъде прахосано за позлатяване на някоя… — Баща ми млъкна. Въпреки чувствата си, които тогава схващах като гняв, но сега разбирам, че са били по-близко до разочарованието, той не искаше да ме засрамва пред един роб. — Амалрик, трябва да помислиш, още малко, преди да отправиш молбата си.

Погледнах го.

— Парите не ми трябват за… нея. Трябват ми да изплатя един дълг.

— Сигурно на някой лихвар, господарю Антеро — пак се обади Търги.

Очите ми пламнаха.

— Един дълг на честта, Търги. Може би ще трябва да ти преведа тази дума на езика, който разбираш.

Търги нахлузи на лицето си маската на безразличие преди баща ми да го смъмри.

— Дълг на честта — каза баща ми бавно. — Много добре. Няма да отхвърля този дълг… нито пък твоята молба. Търги! Погрижи се.

— Благодаря ти, татко.

— Не ставай. Още не сме закусили. Запомни тази малка мъдрост — за всяко хранене, което ще пропуснеш сега, през идните години тялото ти ще ти напомня многократно. — Баща ми вдигна ръка и един домашен прислужник дойде при мен. — Търги — продължи той сякаш изведнъж бях станал невидим, — размислих въпроса със слоновата кост от Лаозия и реших, че или семейство Дж’хана са глупаци, или нас вземат за такива. И в двата случая искам да се изпрати куриер не по-късно от днес по пладне, със следните инструкции…

Търги ми подаде кесията. Лицето му беше съвсем спокойно, сякаш изобщо не беше казал онези недружелюбни думи в градината. Често ми е казвано, че подобно поведение говори за компетентност, и все пак и до днес не мога да разбера хората, в чиито вени тече мастило вместо кръв, чиито кости са от злато и сребро и вместо ум имат отчет за печалбите. Потреперих от тъмнината и студа в голямата зала. Спрях пред олтара, взех щипка пясък и инстинктивно понечих да го сложа пред портрета на брат ми Халаб, както правехме всички, когато излизахме от къщи. Погледнах внимателно портрета: рисунката беше вярна и точна; художникът твърдеше, че са спазени всички традиции и духът на Халаб е доволен. Поръсих пясъка, който бях взел, и се зачудих достатъчно ли е това? След смъртта на Халаб тялото му не бе намерено, нито дори парченце кост. Даваше ли този пясък мир на Халабовия дух? Или брат ми продължаваше да броди из този свят, без да намери покой? Отново потреперих: надявах се, че когато умра… а се надявах да живея цяла вечност… това да не стане без опрощение, без погребение, без да бъда отмъстен, ако не умра от естествена смърт.

Ийнес чакаше близко до изхода. Видя израза на лицето ми и го разгада: Халаб… неговата смърт… защо онова, което не е трябвало да стане… да продължава да тежи върху всички нас? Зарадвах се на топлината на пролетното слънце.

— Да не си намислил да постъпиш в армията, господарю Амалрик? — попита Ийнес искрено разтревожен. — Зная, че е станало традиция младите мъже, които изпитват любовна мъка, да вземат такива драстични мерки, но аз бих те посъветвал да не го правиш. Първо, здравето ми не ми позволява да живея при полеви условия дори и при незначителните битки, които води в последно време нашата армия. Така че оръжието ти ще бъде неизлъскано и много често ще се налага да ядеш студена храна. Второ, двамата мъже, които срещнах да отиват при някаква жена, се кълняха, че още не били изтрезнели от тежко пиянство и не можели да си спомнят името на онзи слабохарактерен младеж, с когото се били нощес. Трето, освен това се кълняха, че били големи глупаци, защото всеки, който се съгласи да тури шлем на главата си и стори това или за да се отърве от някакво отмъщение, или да има възможност да се храни повече от един път на ден, бил глупак. Четвърто…

— Четвърто — казах аз, — не постъпвам в армията и съм готов да те сменя срещу една торба фураж. Замълчи. Дошли сме тук по работа. — Двамата часови на портала на казармата видяха дрехите ми, разбраха, че към тях се приближава благородник, и поздравиха, като удариха краищата на копията си в калдъръма.

— Търся капитан Дженъс Грейклок от градската гвардия — казах аз.

Единият часови сбърчи чело, после си спомни.

— О, ликантиеца! Той е с втората кохорта, господине. — Той вдигна глава към слънцето. — Най-вероятно още е на полигона. Много усърдно тренира хората си.

Войникът подробно ми обясни как да го намеря. Докато вървяхме между казармените постройки, разсъждавах върху другото, което беше казал. Грейклок? На служба в Ориса? В елитната част, грижеща се за сигурността на градската управа? Замислих се за предишната нощ и макар че тогава не бях обърнал достатъчно внимание, си спомних акцента му; но той беше съвсем различен от акцента на малцината ликантийци, които бях срещал.

Видях облак прах и блясъка на оръжия в края на полигона. В земята бяха забити дебели колове, които трябваше да представляват врагове. Два такива кола имаше и зад нашата къща — учителят по бойни изкуства, нает от баща ми, ги използуваше за моето обучение. Чу се вик „Стой“ и прахта се слегна; видяхме петдесетина двойки войници. Бяха с щитове, носеха кожени ризници с високи яки, кожени набедреници и кожени шлемове. По време на война кожата се подсилваше на най-важните места със стоманени плочки и ако битката беше много люта, и с ризница от метални брънки. Единият от всяка двойка държеше късо копие, а другият — сабя. Острието на копието беше покрито с предпазител, а сабите бяха пъхнати в ножници. В единия край беше Дженъс Грейклок. За разлика от другите той носеше шлем със забрало и необичайна кожена дреха с дълъг ляв ръкав, покрит с плътно разположени стоманени плочки. Плочки имаше и на гърдите и рамото. В дясната си ръка държеше дългата тънка сабя, която бях видял да използува толкова резултатно, и, също като войниците си, с лявата стискаше щит. Познах и човека, който беше извикал на войниците — беше сержантът, когото говорихме в кръчмата.

Дженъс ме видя и кимна, но не дойде да ни поздрави, а отиде в центъра.

— Това упражнение изпълнихте добре — каза той, но в гласа му не се чуваше особено голяма похвала. Добро е за парад. Сержант Мийна?

— Да, сър!

— Излез напред и сякаш си полепнал целия в мед, ме удари с копието си.

Едрият сержант направи както му бе заповядано, но едва бе започнал атаката, когато Дженъс му нареди да спре.

— Парадният площад си е параден площад — каза той спокойно. — Войната обаче е нещо съвсем различно. Ще ви науча на много неща, нали затова сте новобранци. И никое от тях няма да е лошо, ако преживеете боя, както и никое няма да е добро, ако хвърленото срещу вас копие изпрати тялото ви в небитието. Ето някои неща, които могат да се приложат. — Докато говореше, той ходеше бавно, сякаш под вода. — Хващате копието, насочено срещу щита ви, обръщате щита настрани и удряте. Или удряте копието по средата със сабята си… и може би ще го счупите. Друг съвет. Ако врагът загуби равновесие… благодаря ти, сержант, точно така… минавате му отстрани, а после го мушкате над или под ризницата. Но когато правите това, не забравяйте, че до вашия враг има още един, и ако цялото ви внимание е съсредоточено към първия, също ще погинете. Един добър трик… нещо, което младите благородници никога не могат да запомнят — е да стискате в юмрука си шепа прах и да го хвърлите в лицето на противника, преди той да ви е атакувал. Ако сте достатъчно бързи, може да успеете да се наведете и да прережете сухожилието на врага, макар че тази хватка е много рискована. Друга рискована хватка, която е по-сигурна, ако си много силен, е да отблъснеш копието с удар на сабята, а после да удариш с щита като с оръжие. Виждал съм хора, ослепявали от такъв удар… и след това просто ги колиш. Но най-важното, което трябва да научите, е никога да не гледате щита, никога да не гледате сабята, а да гледате в очите на човека, с когото се биете. Те винаги ще издадат следващия му ход.

Дженъс се отдръпна крачка назад.

— Сега, сержант Мийна, ще изпълниш същите хватки, обаче без едно-две-три. По двойки и в атака. Ясно ли е?

Сержантът се разкрещя на войниците и облакът прах се вдигна отново. Реших да не споменавам за двата дуела в които бях участвал, тъй като капитан Грейклок сигурно щеше да ги сметне за формалност, за най-обикновена борба между петли на бунището. Рязане на сухожилия… хвърляне на пясък… заслепяване… не. Макар че навремето ги бях взел доста на сериозно, както, предполагам, ги бяха взели и моите противници, двата скандала за любовни истории, уредени с първите капики кръв, не бяха истински двубои.

Дженъс наблюдаваше упражненията без коментар, безизразна маска на лицето. После дойде при мен и ме поздрави.

— Добро утро, приятелю. Виждаш как правя войници от тези кукли. Как ти е главата тази сутрин?

— Всеки ме пита най-напред за това — отвърнах. — Не бях чак толкова пиян.

— Човек никога не е чак толкова пиян — каза Дженъс. — С какво мога да ти услужа?

Взех кесията от Ийнес и му я подадох.

— Моля те да приемеш тази скромна отплата, задето спаси кокалите… и репутацията ми.

Дженъс взе кесията, после ми я върна.

— Благодаря ти, но не е необходима никаква отплата за това, че съм прогонил една хиена от заспала жертва.

— Аз… аз държа да я вземеш — промърморих учтиво. — Съвсем сериозно, много съм ти задължен.

Дженъс кимна замислено и взе кесията; после се обърна към войниците и изкомандва:

— Стой! Този благородник — продължи той без каквото и да е предисловие, — по някаква неизвестна за мен причина, изглежда, е решил да ви почерпи. — Дженъс подхвърли кесията на Мийна и добави: — Кохортата ще има месо за вечеря. И по един мех вино на двама.

Чу се радостен възглас, който секна като пресечен с нож, защото лицето на Дженъс застина в ледена маска.

— Не съм разрешил на никого да говори — спокойно каза той. — Според всички правила би трябвало да се засрамя и да върна парите на вашия благодетел. Но аз няма да го направя. По всичко личи, че сте пълни с енергия. Много добре. Сержант, на бегом до връх Ефенс. Ти оставаш долу. Да бягат нагоре и надолу, докато се умориш да ги гледаш. — Връх Ефенс беше дълъг цели три левги и доста висок, с много шубраци дълбоки дерета и големи камънаци. — Щом довечера ще имат богата вечеря, това бягане ще им се отрази добре. Бегом!

След миг кохортата вече бягаше към върха, а Мийна тихичко си тананикаше нещо.

— Човек никога не трябва да позволява войниците да си мислят, че се опитва да купи подчинението им — каза Дженъс, усмихна се и се извини: — Прощавайте. Цяла сутрин провеждам тези занимания и не успях да сваля пелерината си.

Той пъхна сабята в ножницата. Направи ми впечатление, че сабята му е по-дълга и по-тънка от обикновените, и е заострена от двете страни. И нещо още по-интересно — острието беше вълнообразно; очевидно беше от стомана, закалена с вода. Предпазителят обаче беше обикновен и прост. Повече от сигурно бе, че един капитан, дори да е съвсем отскоро на служба в Ориса, би си позволил малко злато, сребро или някаква скъпа дреболия, за да подчертае своя ранг. Дженъс носеше ножницата преметната през гърба, така че дръжката на сабята му се подаваше под ъгъл над дясното му рамо. Беше много необичайно, но бях го виждал и по-рано. Един варварин, дошъл отвъд границите на Ликантия, носеше оръжието си точно така. Когато го запитах защо, той ми каза, че му било не само по-лесно да измъкне сабята независимо дали е на кон, или не, но и не се мотаела между краката му и не го спъвала, когато бил пиян. Също като този варварин Дженъс носеше от дясната страна на колана си кинжал: практично оръжие с острие, не по-дълго от една педя, за разлика от големите дълги и тънки ками, които носеха наемните улични убийци. Също като и на сабята, ефесът и предпазителят на кинжала бяха без никаква украса. Според моите представи Грейклок беше въоръжен по начин, който подобава на един слуга на фамилията Антеро, което показваше, че моите познания за истинските оръжия бяха много по-оскъдни, отколкото предполагах.

— Позволи ми да измия праха от лицето си и се облека с дрехи за излизане — каза Дженъс. — Зная една винарна, в която може да се получи нещо прилично за войнишките възможности. Ако нямаш нищо против да дойдеш с мен, разбира се.

Нямах нищо против.

Кръчмата ми беше добре позната. Беше заведение, в което обичаха да се събират търговците, разположено не само близко до централния пазар, но и на самия речен бряг, така че недоверчивите търговци можеха да следят как се товари или разтоварва стоката и в същото време да подготвят друг договор. Подхвърлих на Ийнес една дребна монета и той се присъедини към другите роби в съседната алея да чака заповедите ми. Намерихме свободна маса и ни донесоха вино, вода чиния с мариновани пипала на октопод, маслини и сирене. И двамата разредихме виното с вода — не исках Грейклок да ме вземе за пропаднал пияница.

— Тази сутрин по време на богослужението — започна Дженъс предпазливо, — споменах, че съм те срещнал снощи, без да описвам интересни подробности за срещата. Един от офицерите каза, че планираш някакво пътешествие. Нарече го… — търсене на търговско щастие. Каза още, че това било традиция, с която трябвало да съм запознат. Но аз не съм.

Запазих пълно спокойствие, но се заклех да принеса жертва пред бога на домашното огнище, както и на онзи бог, който покровителства случайните срещи. Чувствах се като артист, забравил репликите си, а човекът срещу мен също като суфльор ми помагаше и ги произнасяше. Така че започнах да обяснявам:

— Намирането на търговското щастие не е закон, нито пък ритуал в Ориса, а обичай, точно както са ти описали, Дженъс. Щом синът на някой търговец навърши пълнолетие, обикновено извършва търговско пътуване. Участват самият той, негови съдружници или приятели, които той сметне за необходими, жрец също, разбира се, и малка група войници за осигуряване на безопасност. От младежа се очаква да открие нови земи, нови богатства, нови клиенти така, както са сторили това баща му и дядо му. Ние смятаме, че този обичай ще осигури на Ориса да остане търговската кралица на известния свят и през следващото поколение… докато младият търговец сам отгледа син и го изпрати да намери своето търговско щастие.

Дженъс слушаше внимателно, сякаш освен мен на света не съществуваше нищо друго. А сигурно не бях много убедителен: да обясниш нещо, което винаги си считал за обичайно, е много трудно, пък и аз исках да съм ясен, без да бъда многословен, защото другата причина, поради която търсех капитан Грейклок, беше да проверя дали мога да го взема за командир на собствената ми охрана. Познавах няколко военни, но те бяха по-подходящи за кръчмата и за церемонии, отколкото за отбиване на внезапна атака на врагове. Беше традиция за пътешествия и за търговски експедиции да се набират войници от армията на Ориса. С това не само се облекчаваше бремето на града от войнишките заплати, защото плащаха търговците, но офицерът и хората му можеха да получат и награди в зависимост от успеха на експедицията.

Свърших грижливо подготвеното си изложение. Дженъс помисли един момент, а после запита:

— И откога продължава това?

Не знаех точно, но баща ми ми беше разказвал за експедицията на своя прадядо, така че доколкото знаех, открай време.

— Не разбирам — каза Дженъс. — Всяка година някой, или няколко души, заминават да търсят нови светове. И въпреки това на картите, които съм виждал в Ориса, има големи полета, означени като неизследвани. Тези експедиции да не би да се пазят в тайна и да са известни само на вас, търговците, и на вашите управници?

Всички търговци си имат своите търговски тайни и всички нови открития се пазят в тайна дотогава, докато са рентабилни; но аз му казах, че не това е важното. Експедицията всъщност нямаше да бъде до напълно непознати земи, но със сигурност на запад, към градове и райони, известни на Ориса. Може би някой смел млад мъж би рискувал да пътува далеч на юг, макар и не толкова далеч, че да стигне до царството на Ледените варвари, което беше сторил моят баща при своето пътуване. Но той минаваше за авантюрист, или поне това чувах да казват търговците от неговото поколение, когато се връщаха към спомените си. Много младежи очакваха от пътуването преди всичко хубави вина и любвеобилни жени от други градове. Но това беше също проверка: един мъж, който се е върнал от пътуване и е показал, че е способен да работи с клиентите на своя баща, или е намерил нови пазари за стоките, или просто е оцелял и се връща, без да бъде нападнат дори от бандити… такъв човек се посреща тържествено и се цени високо. Е имаше известна опасност: не бих търсил Дженъс, ако експедицията не беше нищо повече от едно празненство на хубави места, с хубави жени, храна и пиене. Но аз живеех с романтиката, а не с риска. Нали бях син на най-сладкодумния търговец в Ориса.

— Аха, разбирам. — Дженъс въртеше чашата между пръстите си. — Значи в коя посока ще бъде твоята експедиция?

Погледнах го изненадано. Или не бях обяснил ясно, или, пък експедициите бяха нещо напълно чуждо в света, от който идваше той.

— Как в коя? На запад, разбира се.

Настъпи тишина. Дженъс ме погледна, после се усмихна.

— Да. Точно така, разбира се. — Той пресуши чашата си. — Я дай да намерим нещо по-съществено от тези мръвки, преди да пием още. Един добър начин за чуждоземец като мен да си остане прост капитан е да го намерят паднал мъртвопиян на улицата преди залез-слънце. Аз черпя.

Той ме удари по гърба, остави пари на масата и излязохме. Грейклок не каза нищо… а от лицето му още по-малко можеше да се разбере нещо. Имах чувството обаче, че съм се провалил на някакво изпитание.

Колко красива беше Ориса през този пролетен ден когато се разхождахме по кривите й улички! Ийнес за първи път не се опитваше да изтъква своя ум и вървеше на няколко крачки зад нас. Тогава Ориса беше значително по-малка, отколкото е сега: край градската оръжейница все още имаше ниви, до богатските къщи като нашата имаше какви ли не съборетини. Тогава хората бяха по-малко, така че свободна земя имаше за всички. Центърът, предградията и околностите не наброяваха повече от трийсетина хиляди свободни хора още толкова роби. Все още не се беше намерил глупак, който да предложи грандиозен градоустройствен план макар че вече се говореше за това — и да превърне Ориса в кошмар от прави линии, такъв, какъвто представлява Ликантия. Хълмовете към цитаделата на управата се издигаха като цветни дъги — всяка къща или магазин бяха боядисани и украсени според вкуса на собственика. Безбройните нюанси на червено, синьо, златно и дори виолетово превръщаха Ориса в пъстра художническа палитра. Един посетител от Запада навремето каза, че Ориса приличала на свраче гнездо, лишено от благородство в хаоса на тоновете. Баща ми го изгледа с едва прикрито презрение и се зачуди дали Ориса ще бъде почитана като кралица на градовете ако, подобно на Ликантия, нейните сгради и улици са сиви и черни, или бъде оставена с естествените цветове на камъка и на дървото, от които е изградена. Защото така правят огромните космати диваци от северните тропици, за да скрият навесите си в джунглата. А пък варварите от Страната на ледовете претендират, че техните големи голи постройки от камък са израз на добродетелите на простотата, а не липса на въображение и кураж да демонстрират величие пред завистливите богове.

Накрая се озовахме на Улицата на боговете. По средата на улицата, сякаш беше само негова, крачеше главният жрец Джениандър. Отстрани, натоварени с продукти, голи, целите обръснати, вървяха слугите му; зад него следваше свитата му от работници, съветници и секретари. Извърнах се настрана, без да се поклоня, и си дадох вид, че неочаквано ме е заинтересувало занемареното светилище, построено в чест на някакъв бог на плодородието. С крайчеца на очите си видях, че Дженъс отдава дължимата почит. После и той се обърна към светилището и се изсмя едва чуто.

— Дори тук, в Ориса — пошушна той, — се смята за лоша поличба жрец да ти пресече път. На някои места, където съм бил, срещата с жрец или жрица изисква да се върнеш обратно вкъщи и веднага да си легнеш — иначе ще те сполети най-лошото от безброй много нещастия.

Кимнах и промърморих, че и у най-рационалните хора се таи по малко суеверие. Но не му казах истинската причина. Съвсем не беше суеверие, а чиста омраза: защото жреците и тяхната магия бяха виновни за смъртта на брат ми.