Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995


Глава втора
Дженъс Грейклок

На залез-слънце се разхождах напред-назад пред вратата на Мелина. В джоба си носех шише алкохол, примесен с любовно биле, закупено незаконно; от ума ми не излизаше гарантираното магическо въздействие. Чаках да се стъмни… и да събера кураж. Луната вече сребрееше, когато видях Лийго да излиза от сградата. Подсвирваше си някаква весела мелодийка. Знаех, че ще прекара няколко часа в любимата си кръчма. След няколко минути се качих по стълбите, дръпнах верижката на звънеца и един слуга ме заведе в спалнята на Мелина.

— Аз съм твоят червенокос роб, прекрасна Мелина извиках смело още от прага, макар че сърцето ми биеше лудешки.

— О, скъпи мой, скъпи Амалрик — отвърна тя и по лицето й се изписа нежност. Помислих, че само глупак като мен може да реши, че има нужда от любовна настойка. — Беше ми толкова скучно — продължи Мелина и се изтегна на едно огромно легло, правено сякаш да побере цял легион. — Уморена съм до смърт от онова старче с коремче като бъчва и мършави крака.

Седнах до нея. Беше облечена само в груба, небрежно плисирана полуроба. Току-що бе излязла от ваната и приличаше на доверчива къпана млекарка. Когато повдигна глава, за да я сложи върху ръката си, робата й се разтвори. Видях нежната й гръд с розова пъпка, а когато лениво притвори робата си, зърнах окосмяването между бедрата, рая, за който толкова много мечтаех, за който бях готов да рискувам всичко.

— Тогава позволи ми да те отърва от всичко това, Мелина, любов моя — казах аз е престорена безгрижност.

— Ти би ме направил своя съпруга? — попита тя. Гласът й беше леко подигравателен.

Отговорих й съвсем сериозно:

— Бих дал всичко, за да стане това.

— Не съм сигурна, че ще приемеш една хетера да стане майка на децата ти — изсмя се тя.

— Тогава не ме познаваш, Мелина — отговорих аз. — Защото те обичам повече, отколкото някой човек има право да обича. Страхувам се, че боговете ще проявят ревност, ако разберат колко силни са чувствата ми към теб.

Мелина въздъхна.

— Ти си много сладък и много мил — каза тя. — Но един ден ще дойдеш на себе си и ще си намериш някоя почтена жена от твоята собствена класа.

— Никога — отвърнах аз така разгорещено, както може да го стори само един много млад мъж.

— Освен това — продължи Мелина, — ти си много млад за мен. А сега не се мръщи, защото добре знаеш, че това, което казвам, е вярно. — Тя ме потупа по ръката. — Моля те, не разваляй малкото време, което имаме да прекараме заедно. Гърбът ми е много напрегнат и се нуждае от силните ти ръце да го отпуснат. — Мелина закачливо ми намигна. — А… след това… ако има време… Кой знае? Може би тази нощ ще разбера дали наистина си червенокос.

Сърцето ми замря. Въпреки открития флирт, а всъщност именно поради флирта, за първи път ясно разбрах, че тази нощ никога няма да дойде. Сега знаех, че я бях заинтригувал, може би дори заинтересувал. Любопитството е силен възбудител, а Мелина наистина беше заинтригувана от екзотичния цвят на косата ми. Знаех също, че я възбужда мисълта да има за прислужник млад богаташ, който да изпълнява и най-малките й капризи — полови и други. Но по-далеч от това никога нямаше да се стигне. Тя щеше да ме лиши от всичко, което притежавах, включително и от честта ми, а после щеше да ме захвърли.

Насилих се да бъда весел.

— Най-напред, позволи ми да ти направя един малък подарък — казах аз.

— О, колко мило! — възкликна Мелина. — Надявам се, че е нещо необикновено. Моля. Моля. Дай ми да го видя.

Извадих шишето от джоба си. Лицето й помръкна.

— Какво е това?

— О, нищо. Просто малко отлежала ракия от избата на баща ми. Мисля, че бихме могли да я опитаме… и после мога да ти покажа моя подарък. Наистина е много интересен… обещавам ти.

Мелина се развълнува също като девойка. Седна в леглото и кръстоса крака така небрежно, че едва успях да се въздържа. Взех две чаши от един поднос и ги напълних. Мелина пое чашата от ръката ми и я помириса, присвивайки изящните си ноздри.

— М-м. Прекрасно! — каза тя. Изпи я на един дъх. После отново легна на възглавниците и уж случайно широко разтвори чудесните си крака. — А сега покажи ми подаръка.

— Искаш ли още ракия? — попитах аз.

— Не. Достатъчно. Няма нищо по-противно от хетера, която се поддава на алкохол.

— Как се чувстваш? — попитах загрижен аз.

— Чудесно. Защо питаш? — Гласът й беше остър, раздразнен.

— О… нищо. — Какво, в името на боговете, бях сбъркал? Дали на пазара не ме бяха измамили? Изведнъж си спомних, че трябва да произнеса едно заклинание, което ми бе казала магьосницата. Но в обзелото ме напрежение думите бяха излетели от ума ми.

— Е? Къде е подаръкът, който ми обеща? — упорстваше Мелина.

Паметта ми се възвърна.

— Моето сърце е твоето сърце — промърморих аз, подражавайки на монотонното напяване на жреците. — Моят лик изпълва твоите очи. В най-тъмната нощ аз съм свещта, която осветява твоята утроба.

Мелина се намръщи.

— Какво ми бърбориш? Някоя любовна поема от кръчмите?

Преди да успея да измисля някоя лъжа за отговор, Мелина се прозя. Зелените й очи гледаха в мен. Зениците й бяха разширени и изпълнени с нетърпение. Тя облиза устни.

— Да се слави името ти, Бътала — изстена Мелина. — Амалрик, ти си толкова красив и млад, че сърцето ми ще се пръсне. Знам, че можеш да задоволиш една жена като расов жребец. Бутай, бутай, продължавай цяла нощ.

— Ъх… ъх… ъх — беше единственият ми красноречив отговор.

— О, за бога… вземи ме сега! Вземи ме! — Мелина захвърли робата и се сгуши в ръцете ми, разкъсвайки дрехите ми с острите си нокти. — Ще направя всичко, за да те задоволя — изстена тя. — Вземи ме. По всеки възможен начин, който желаеш. Любовнико мой! Моят красив, червенокос Амалрик!

Страстта обхвана и мен, тъй като и аз бях пил от любовното биле. Разкъсах дрехите си и небрежно ги захвърлих на пода. Един плах глас се опита да ме засрами, но аз го размазах като комар. Мелина бе легнала по гръб, обзелата я страст ускорено повдигаше божествените й гърди, нежната й шия бе поруменяла, краката й съблазнително разтворени, обръснатата й сладка рана ме подканваше.

— О, бързо… бързо, моля те — изстена тя. Хапеше устни, сякаш беше полудяла.

Хвърлих се върху нея като войник от окупационна армия, сграбчих я за меките задни части, а после го вкарах в онова топло, копринено място, за което бях мечтал толкова дълго. Представих си, че съм наистина онзи жребец, за който говореше тя, отдръпнах се назад, за да го пъхна отново по-навътре. И изведнъж чух зад себе си силен, побеснял от гняв глас:

— Слизай от нея, кучи сине!

Нечии ръце ме стиснаха за гърлото, повдигнаха ме откъснаха ме от вратата на рая и ме захвърлиха на пода. Дори и при този неочаквано прекъснат акт моята физическа подготовка ми помогна да се справя с нежелания полет. Извих се и веднага скочих на крака. Стоя изправен, задъхан, неприлично гол, червените косми на срамната област най-после даваха отговор на въпроса на Мелина, но не по начина, за който бях мечтал.

— Не го наранявай, Лийго — примоли се Мелина.

Сводникът стоеше пред мен с кинжал в ръка, бледите му устни под маската на паяка бяха стиснати.

— Толкова го обичам — продължи Мелина. — Не го пускай да си отиде. Аз трябва да бъда с него. Винаги с него.

Лийго извика. Чух много хора да тичат към стаята. Сводникът пристъпи към мен. Не се страхувах. Бях два пъти по-силен от него и лесно можех да го накарам да съжали за стореното. Но виновният бях аз. Бях престъпник, промъкнал се в спалнята на друг мъж, бях с жена, с която нямах право да бъда. Има само едно нещо, което може да направи човек, попаднал в такава ситуация. С бързо движение грабнах дрехите и кинжала си от пода и се втурнах към прозореца.

Хвърлих се с главата напред, а гласът на Лийго кънтеше в ушите ми:

— Ще си платиш за това, Амалрик Антеро! Ще си платиш!

Страхът обаче не ми бе отнел ума. Беше високо поне шейсет стъпки. Успях да протегна ръка точно навреме и да се хвана за водосточната тръба. От инерцията описах дъга и се ударих в стената на къщата. С някакво неосъзнато чувство за срам продължавах да стискам дрехите си. За част от секундата успях с една ръка да се задържа за водосточната тръба. Спрях люлеенето, преметнах дрехите и кинжала през голото си рамо, хванах се здраво за тръбата и се спуснах по нея на земята. Сетих се да се отблъсна от стената и паднах само на педя от шахтата за водата. Чувах тропота на преследвачите си но стълбите. От тъмнината към мен се спусна голям гущер. Изритах го и той изсъска; може би беше взел голото ми тяло за прасе на два крака. Побягнах с всички сили и скоро престанах да чувам гласовете и стъпките на хората, които ме гонеха.

Влязох в кръчмата бос, с препасан върху изкаляните ми дрехи кинжал. Чувствах се виновен и объркан. Какъв страхливец се бях оказал! Трябваше да дойда на себе си преди да се прибера у дома. Почти не забелязах неколцината съмнителни типове, чиито очи светнаха, щом ме съзряха. Видях обаче, че и няколко души във войнишка униформа дремят на столовете си. Кръчмарят, дребен човек с лице на плъх, ме погледна подозрително.

— Вино, човече! — извиках аз. — Без вода. Я по-добре остави виното. Донеси ракия.

— Най-напред парите, млади господине — изръмжа кръчмарят. — Такива като теб не могат да ме излъжат.

Припряно бръкнах в джоба си и веднага разбрах, че кесията ми е изчезнала. Кръчмарят кимна доволен и протегна ръка към дебелата тояга под тезгяха. Откъснах едно копче от дрехата си. Беше от фино обработена кост от далечно пристанище и струваше достатъчно, за да заплатя със стойността му по-голямата част от алкохола в кръчмата.

— Вземи това — казах аз.

Усетих, че зад гърба ми има някой. Обърнах се и видях един от войниците — сержант, както установих по пагоните му. Беше по-възрастен от мен, с честно лице. Изглеждаше разтревожен.

— Бихте ли пийнали нещо с нас, благородни господине? — попита той. — Не е зле в място като това човек да си има компания. — Той посочи с глава към типовете в ъгъла.

— Сърдечно ви благодаря — отговорих аз, — но наистина предпочитам да бъда сам. Имам… някои затруднения, които искам да обмисля.

Той погледна скъсаните ми дрехи, преценявайки трудностите, за които подметнах, и каза:

— Надявам се, че никой не е пострадал.

— Само моята гордост, сержант — уверих го аз. Направих знак на кръчмаря. — Дай по едно и на тези достойни мъже. Прихвани си го от онова, което ти дадох. — Усетих под краката си грубите дъски на пода. — И след това ми направи удоволствието да ми намериш някакви обувки.

Кръчмарят не хареса моята идея. Беше се надявал да даде колкото се може по-малко срещу стойността на копчето.

— Донеси му обувки — извика сержантът. — И ако разбера, че си причинил на младия господин някакви неприятности, ще ти отнема разрешителното.

Кръчмарят изпсува, но отиде да намери обувки.

— Сигурен ли сте, благородни господине — попита сержантът, — че не желаете да ни доставите удоволствие с вашето присъствие?

— Благодаря ви още веднъж — отговорих аз. — Но лекарството, от което имам нужда, не е ракията, а да остана сам с мислите си.

Сержантът се върна на масата при другарите си. Взех чашата с ракия, оставена от кръчмаря, и я изпих на един дъх. Направих знак за още и завързах скапаните обувки, които ми беше донесъл плъшокът. След това, потиснат както може да е потиснат в дадената ситуация един двайсетгодишен младеж, се върнах към пиенето, загледах нащърбената чаша и започнах да анализирам грешките си. Бяха безкрайно много, като се започне със самото любовно биле. Бях измамил Мелина и се бях държал с нея по начин, който тя не заслужаваше. В ума ми изплува образът на голото й тяло, извиващо се като дъга в любовен екстаз. Образът не беше еротичен, а срамен. Такъв шанс човек получава веднъж през живота си. На мен ми беше провървяло. Бях приет. Но възникна скандал. Случай като този, поукрасен от „очевидци“, щеше да се разнася из Ориса. Не се смятах за жертва на клюкарите, защото моята собствена невъздържаност ме бе докарала дотук. Аз, Амалрик Емили Антеро, бях ходил при Мелина и Лийго с желание. Никой не беше правил над мен някаква магия, докато аз бях дал на Мелина любовно биле. Желаех я и бях готов да платя всякаква цена… да загубя уважението на приятелите си, дори любовта на семейството си. В този си стремеж неусетно се бях превърнал в голям глупак.

Вятърът блъскаше жалузите на кръчмата и внезапно се почувствах като в собствения си дом, пред олтара на отдавна починалия ми брат. Дори почувствах духът му да влиза в тъмната стаичка. Халаб беше златното дете на семейството и неговата участ, подготвена от ръцете на жреците, все още хвърляше тъмно петно върху фамилията Антеро. Макар че споменът ми за него беше спомен на тригодишно дете, очаровано от по-големия си брат-герой, виждах лицето му по-ясно, отколкото вратата на кръчмата. Халаб се усмихваше. После вдигна пръст и ми направи знак да тръгна. Видението изчезна, но почувствах как малко от себеуважението ми се възвърна. Беше съвсем малка част, колкото просено зърно, но това беше началото, което можех да развия. Реших, че ще скъсам с досегашния си безполезен начин на живот. Че ще тръгна по други пътища и началото ще бъде отдавна отлаганото ми голямо търговско пътуване. По традиция това се наричаше „Намиране на собствен пасат“. Баща ми непрекъснато ме подканяше да поема задълженията си и търпението му вече се изчерпваше. Но аз винаги бях подлагал на изпитание добрината на този прекрасен човек.

Вратата се отвори и влязоха трима души. Бяха едри, силни мъже с вид, който изнерви другите типове. Един от тях ме погледна, после пошепна нещо на другарите си. Поръчаха си пиене и се спотаиха в ъгъла си. Отново се върнах към мислите си.

Бях най-малкото дете от отдавнашния и единствен брак на баща ми, братята и сестрите ми бяха много по-възрастни от мен. Според всички аз съм бил галеникът на семейството: невероятно разглезен, непрекъснато задаващ въпроси. Слугата ми Ийнес казваше, че съм бил червенокос инат с характер, отговарящ напълно на кратуната ми.

Бях умен, но мързелив ученик. А това, че учителят ми, който издържа безкрайно дълго всичките ми лудории, беше педагог само на думи, също не помогна. Той беше не само скучен, но често пъти напълно и непоследователно неточен. За да се боря със скуката, го дразнех при всеки възможен случай. При нашите занимания по анатомия например той твърдеше, че мъжкото тяло е много по-съвършено от женското. Изревах, като чух този постулат. Сестра ми Рейли физически по нищо не отстъпваше на повечето мъже в Ориса.

— Това е различно, млади господарю — отговори той.

— Защо да е различно? — заядох се аз. — Рейли е жена. И то хубава жена, според мнозина. Тя е и голям боец и само с едно замахване на сабята може да ти отсече главата. — За илюстрация замахнах с въображаем меч.

— Едно изключение не отрича фактите, млади господарю — настоя той. Бях успял да го ядосам.

— Моята сестра не е изключение — възразих аз. Тя е само един пример за женския полк. Героините на цяла Ориса. Как ще ми обясниш това?

Учителят изломоти нещо, после удари с ръка по скелета пред себе си.

— Фактите са си факти — изкрещя той. — Добре известно е, че женското тяло е по-несвършено от мъжкото. Като начало за доказателство мога да се позова на техните зъби.

— Какво им е на зъбите?

— Жените имат по-малко зъби от мъжете. — Той отвори книгата на страницата, където бе казано това, и ми го посочи. — Виждате… Мъжете имат трийсет и два зъба, докато при жените те не са никога повече от двайсет и осем.

В този момент видях да минава една млада домашна прислужница.

— Сега ще проверим — казах аз и побързах да я хвана. С обещания и няколко дребни монети успях да я придумам да влезе в стаята, а след това да си отвори устата. Преброих зъбите й и се оказаха трийсет и два. Също като при мъжете. Учителят ми изскочи навън побеснял и отказа да признае, че не е прав. Останалата част от деня прекарах с приятели в гимнастическия салон, където ходех все по-често, откакто попораснах. И все по-често дразнех учителя си и неговите приемници.

Както си седях с поглед, прикован в чашата с ракия, неочаквано разбрах, че въпреки моето упорство баща ми бе успял да ми даде добро образование. Той би могъл да ме наказва, когато учителят ми се оплакваше от мен, обаче ме поощряваше винаги да поставям под съмнение традиционната мъдрост, да намирам истината по собствен път.

Това беше подарък, подарък с който ми разрешаваше да се осланям на собствените си мисли и мнение. Сълзи на срам опариха очите ми. Избърсах ги и отпих от ракията. Крайно време беше да скъсам с детинщините и да се покажа достоен син на баща си. Той имаше нужда някой да снеме бремето на търговията от плещите му. Винаги когато беше принуден да пътува, се връщаше безкрайно уморен. С всяка изминала година му трябваше все повече време да се възстанови от тези пътувания. По-големите ми братя не можеха да му бъдат в помощ. Те бяха лишени от гъвкавост формалисти, които ставаха за ръководители на ферми или за сметководители. Не притежаваха никакви търговски качества, не обичаха чужди хора и страни, непоносима им беше мисълта да поемат някакъв риск.

Бяха коренно различни от мен, защото аз винаги изпитвах удоволствие от загадъчната атмосфера на пристанището, от всичките непознати езици и дрехи, които можеха да се чуят и видят около разтоварваните кораби. Географията беше също един от малкото учебни предмети, към които проявявах интерес. Старите карти и разказите за смели пътешествия ме вълнуваха докато не станах на възраст, когато признанието на всичко това би се сметнало за детинщина от връстниците ми. Дори възприех възгледа на моя учител за устройството на света, макар че той беше традиционен, а аз вече бях демонстрирал силното си недоверие към всичко традиционно. Според науката земята имаше форма на голямо черно яйце. Слънцето, което даваше светлина и огън, беше създадено от боговете за наше добро. Само известните земи и морето, което ги разделяше, имаха привилегията да се ползуват от този дар. Всичко останало тънеше в непрогледен мрак, управляван от жестоки магьосници, които се готвеха да наложат своята воля и накрая да изгасят слънцето, да ни потопят в студена тъмнина и ни оставят на милостта на чужди богове. Моят учител казваше, че някога е било само ден, че нашите предшественици са имали големи знания по всички видове магии. Но те станали мързеливи и деградирали, казваше той, изоставили семейните традиции, проявили неуважение към града и жреците. Когато възникнала заплахата от магьосниците на тъмнината, те били неподготвени. Но боговете ни се смилили и запазили от пълно унищожение слънцето, този малък фар на надежда. След време ние сме си възвърнали част от изгубеното знание. Нашите кораби отново започнали да плуват, отблъсквайки тъмнината с всяко ново откритие. Според него обаче нашето бъдеще имало граница. И тази граница вече била почти достигната.

Имаше една приказка — алегорична, — която особено ми харесваше. Това беше легендата за Далечното царство. Едно място, където според историята живеели потомците на древните. Място, където слънцето осветявало черна пустош, управлявана от зли магьосници. Управниците и жреците на Далечното царство били невероятно добри и умни. Това било място, където виното и песента винаги били сладки. Всички кесии били издути от злато, всички сърца безгрижни. Ако можем да отидем при тях, продължаваше историята, всички наши врагове ще бъдат прогонени и светът отново ще се радва на вечна светлина. Беше хубава приказка и силно ме заплени. Но когато станах достатъчно голям, за да мога да опаша на кръста си колан с провесен на него кинжал и да се убедя, че съм вече мъж, забравих за нея така, както забравих и за детските си играчки.

Спомних си за това, изсмях се и отново си дадох дума да променя начина си на живот. Подкрепих решението си с поредната чаша ракия. Обърнах се да поръчам да ми донесат и шапка и леко разтревожен забелязах, че атмосферата се беше променила. Войниците си бяха отишли, сержантът също. Бяха останали само суровите мъже, влезли след мен. Те ме гледаха дръзко, смееха се за нещо и се мушкаха с лакти. Кръчмарят също никакъв не се виждаше. Почувствах как по тялото ми пробягват тръпки. Нещо щеше да се случи — особено ако останех и предизвиках съдбата. Спокойно се надигнах от стола и се отправих към изхода, давайки си вид, че не се интересувам от тримата мъже. „Ако тръгнат след мен — помислих си, — навън поне ще има място за бой.“

Тогава умеех добре да си служа с кинжала и това не е просто хвалба на един застарял мъж. Макар че не бях най-добрият в Ориса, бях достатъчно добър, за да спечеля малко време. Бях участвал в два дуела и всеки път бях успявал пръв да нараня противника си. През всичките онези години цялото време, през което успявах да се изскубна от учителите си, прекарвах на атлетическите писти. Ако се наложеше, можех да си плюя на петите и да изчезна яко дим.

Докато излизах, чух да скърцат столове; мъжете станаха и ме последваха. Преди да успея да ускоря темпото, от тъмнината се показаха две неясни фигури. Посегнах към кинжала си и видях татуирания паяк на лицето на единия. Лийго! Отзад тримата бандити от кръчмата препречваха пътя ми за отстъпление. Стиснах дръжката на кинжала и се приготвих да им покажа едно-две неща, с което да ги науча да проявяват нужното уважение. Но останах излъган, защото изящният предпазител на кинжала се закачи за едно копче и оръжието ми изтрака на земята. Стоях и се хилех като маймуна, дясната ми ръка бе протегната напред, празният ми юмрук се свиваше и разтваряше. Една ръка ме стисна за гърлото. Ритнах назад и чух как някой извика от болка. Но нямаше време за ликуване, защото ме сграбчиха силни ръце, а Лийго се спусна напред и заби юмрука си в корема ми. Стегнах се и понесох безнаказано удара. А ако се съдеше по сумтенето на Лийго, него го беше заболяло повече.

Болката му обаче не ми донесе никакво удовлетворение, защото в следващия миг той натискаше ножа си върху гърлото ми.

— Не ставай глупак, Лийго — казах аз. Странно, но бях съвсем спокоен. — Ако тази нощ ме убиеш, догодина ще бъдеш главният кандидат за целуване на камъните. — Имах предвид пролетната сеитбена церемония, при която жреците правеха жертвоприношение за плодородие и премазваха жертвата между два огромни камъка. За този ежегоден дар на боговете обикновено се предпочитаха престъпници.

Лийго се изсмя право в лицето ми. Лошият му дъх нахлу в ноздрите ми.

— На това място няма никаква защита за теб, господинчо — изхриптя неприятният му глас. — Няма и свидетел на онова, което съм решил да сторя с безполезния ти живот. — Той натисна по-силно острието. Усетих пробождане, потече и кръв. — От друга страна — продължи той, — твоята репутация е достатъчна защита за мен. Всички знаят, че ти си един от честите посетители на съмнителните места в града. Всички знаят порочните ти навици. Знаят прекомерните ти разходи и нечестните ти дългове. Ако ти прережа гърлото, всички ще решат, че това е дело на разбойници. Или на измамен от теб лихвар. Не, приятелче, тук твоето обществено положение не може да ти осигури никаква закрила. А когато утре сутринта слънцето огрее разпрания ти корем, няма с нищо да си по-добър от последния просяк.

Той отново се засмя и ме удари по лицето. Веднъж, втори път, трети. Силни, зашеметяващи удари, които сами по себе си не ме тревожеха, но пък го разяряваха и нещата отиваха на зле. Зад него, в началото на тъмната алея видях висока тъмна фигура — някой се облекчаваше до една стена. „Някой от разбойниците на Лийго — помислих си аз, — спрял да си изпразни мехура преди да се присъедини към празненството.“

— Единствената причина, поради която все още не съм те убил, господинчо, е, че съм раздвоен между отмъщение и печалба — продължи Лийго. — Онова, което стори на Мелина, ми струва цяла тлъста кесия. Сега трябва да я отпратя. И да похарча цяло състояние, за да я излекувам от последиците от твоето биле.

— Пикая на парите ти, Лийго — казах аз. — През последните месеци само от мен си взел повече, отколкото ще са нужни. И в замяна на това не получих нищо.

Лийго отново ме удари.

— Ето какво заслужава едно момче, хванало се да играе мъжка игра — изръмжа той. — Ти продължаваш да смяташ, че имаш някакъв избор. Грешиш, аз ще избирам. Ако реша да избера печалбата, ти ще трябва да ми осигуриш цялата необходима сума. Какво ще каже Съветът на жреците, ако им съобщя какво си направил? Даването на любовно биле на хетера е голямо престъпление. Мога да си представя колко щастливи ще са жреците, ако в ръцете им падне още един Антеро.

— Нямам никакви пари, Лийго — отговорих уморено. — Ти и Мелина взехте всичко.

— Баща ти ще ти даде, господинчо — отвърна Лийго и се засмя. — Той не би искал неговият любим син да попадне в ръцете на жреците, нали?

— Ако разчиташ на това, можеш да ме убиеш още сега — отвърнах аз. — Защото няма да поискам от баща си нито грош. А ако въпреки всичко той реши да ми даде, аз просто ще откажа.

— О, не мисля, че ще стане точно така — присмя ми се Лийго. — Познавам хората. Особено богатите хора. Все пак печалбата не е единственият ми мотив. Защото аз презирам теб и такива като теб, Амалрик Антеро. Теб и твоите префинени, противни маниери. Да се мислиш за по-добър от другите само защото си роден в богаташко легло. — Острието на кинжала му раздра дрехите ми и те се свлякоха и разкриха гола плът. — Ако те убия, удоволствието ще бъде много по-голямо! — Той прекара кинжала по гърдите ми. Потече кръв. — Прекрасна, бавна смърт. После ще нарежа красивото ги лице, ще отрежа червената ти коса. Пениса и тестисите също. Никой няма да познае, че това си ти.

Куражът ми все повече нарастваше. Изплюх се в лицето му. Той се дръпна назад, но храчката увисна на паяка. Лийго изкрещя и скочи напред с насочен към гърдите ми нож. Преди да успее да ме намушка, тъмната фигура от алеята, стигна до нас и със силен удар го отхвърли настрана.

— Махайте се, чакали! — гръмогласно извика непознатият и измъкна сабята си.

Бандитът, който ме държеше, ме отпусна. Наведох се рязко, приклекнах и той прелетя над главата ми. Другият отскочи настрана, измъкна сабя и се хвърли срещу моя защитник, но той с лекота парира удара и разпра корема му. Потърсих кинжала си в калта и го намерих точно когато върху ми се хвърли третият. Мушнах покрай предпазителя на шпагата му и го прободох в гърлото. После се изправих редом със спасителя си. Враговете ни се бяха прегрупирали и отново се насочваха към нас. Не се чуваше никакъв звук, само удари на стомана, тежко дишане и напрегнато пъхтене. Лийго подскачаше и подканяше хората си. За момент бяхме почти победени, но новият ми приятел измъкна един дълъг нож и нападна, сечейки едновременно със сабя и с кама във всички посоки. Един от бандитите мина зад него, но аз го промуших в гърба и чух как гърдите му засвириха. Изведнъж нападателите побягнаха и катурнаха Лийго в паническото си бягство, ужасени от дяволския ми спасител. Спуснах се след тях, но непознатият ме спъна и аз се проснах по лице в калта.

Когато успях да стана, спасителят ми беше притиснал Лийго към земята и стъпил с тежкия си ботуш на врата му. Извадих огнените мъниста от джоба си, вдигнах ги високо, произнесох заклинанието и те оживяха.

— Дай ги по-близко, момче — каза непознатият. — За моята работа е нужна светлина.

Сега можех ясно да го видя. Беше военен, офицер. Много висок, мускулест, загадъчно красив, с голям белег над брадата, който разваляше хубавата му външност. Зъбите му блестяха като сабята му.

— Моля те, господине — изпъшка Лийго, — това беше само едно малко недоразумение. Сигурен съм, че мога да го изгладя.

Непознатият натисна по-силно гръкляна му и сводникът изпищя.

— Как се казва?

— Лийго — отговорих аз. — Сводник е.

Щом чу това, спасителят ми се наведе и каза:

— Виж внимателно лицето ми, Лийго. Искам добре да го запомниш. — Лийго изхърка и кимна. — Казвам се Дженъс Грейклок, кучи сине — продължи непознатият. — Капитан Грейклок, ако трябва да бъда по-точен. Дочух разговора ти с този господин, така че съм свидетел на твоите заплахи.

— Нямах никакво намерение да го наранявам — изграчи Лийго. — Това беше само бизнес, любезни капитане.

— Е, ако под бизнес разбираш и шантаж, ще се съглася с теб — отвърна Дженъс, — но ми позволи да те предупредя: ако ти публично обвиниш този мъж, аз ще застана зад него и ще отхвърля всичките ти обвинения. Ако ли пък имаш намерение да го убиеш, нека да сме наясно. Искам да ти кажа, че ако нещо му се случи, ще те намеря, Лийго, и тогава ти ще молиш за милостта да бъдеш убит.

— Няма да му сторя нищо лошо, господине! — изпищя Лийго. — Кълна се във всичко свято за мен.

— Не богохулствай — каза капитан Грейклок, отстъпи назад, сякаш да пусне Лийго да стане, и пъхна сабята си в ножницата. Лийго се надигна на лакът, но ботушът отново го събори на земята. Капитанът изви със силните си пръсти ухото на сводника и той изрева. — За да съм абсолютно сигурен, че сме се договорили — продължи Грейклок, — ще взема нещо от теб.

Той замахна с ножа си и Лийго изпищя. Капитан Грейклок държеше отрязаното му ухо в ръката си, върху татуирания паяк капеше кръв. Капитанът тръсна ухото и кръвта запръска като дъжд.

— Ако в бъдеще причиниш някакви неприятности на този човек — закани се той, — аз ще дам това ушенце на една позната стара магьосница. Тя е специалистка по особено жестоки магии. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, господарю — простена Лийго.

— Махай се тогава от очите ми — заповяда капитанът.

Лийго побягна по улицата, без да се обръща, и щом изчезна, капитанът погледна кървавото парче в ръката си, засмя се, захвърли го и грижливо избърса пръстите си о панталоните.

— Като че ли имам пари за магьосници!

— Капитан Грейклок — казах аз, — винаги ще бъда на услугите ви за стореното от вас тази нощ.

— Радвам се да го чуя — отвърна той, — защото неочаквано силно ожаднях. — Той ме хвана за рамото и ме поведе обратно към кръчмата. — Ще ми окажете голяма чест, благородни господине, ако се обръщате към мен като към приятел. Моите приятели — за нещастие доста малко — ме наричат Дженъс.

— Тогава и аз ще ви наричам Дженъс — казах радостно аз. — А вие ще ме наричате Амалрик. Освен това, ако имам дори едно копче на дрехата си, което кръчмарят да приеме, ще поръчам река от ракия, за да скрепим дружбата си. — Замаян от неочакваното избавление, влязох в кръчмата, за да направя плъшока-кръчмар богат човек.

Щом изпразнехме чашите си, кръчмарят веднага отново ги напълваше. Аз размишлявах върху факта, че въпреки току-що убития от мен човек, а пък и другия, когото бях промушил в гърлото и който най-вероятно нямаше да доживее до сутринта, не чувствах нито срам, нито вина. Тоест нещата съвсем не бяха като в баладите. Но като поразмислих повечко, ме обхвана срам и реших да си призная, че не съм достоен да бъда спасен.

— Спорът — започнах аз, — беше върху една нечестна постъпка от моя страна. Не заслужавах вашата намеса.

— Не бързай да се самоокалваш, приятелю — отговори Дженъс. — Познавам много типове като Лийго и доста се съмнявам, че в този спор ти пръв си вдигнал ръка.

— Но постъпих като глупак — отговорих аз. Направеното на глас признание ми подейства като пречистване.

Дженъс кимна.

— Сигурно — съгласи се той. — Винаги става така когато човек мисли с долната си глава, вместо с горната. — Той се засмя. — Аз обаче подочух нещо, което ме заинтригува. Нещо за любовно биле. Дадено на най-ценната му курва. — Очите му заблестяха от удоволствие и интерес. По-късно научих, че този му интерес съвсем не е бил случаен.

Почервенях.

— Страхувам се, че онова, което си чул, е истина. Признавам, че сторих ужасен грях, и най-искрено съжалявам.

— О, не бъди толкова строг към себе си. За какво трябва да съжаляваш? Проститутката и Лийго са взел от теб парите, които са им трябвали, сигурен съм.

Направих пълно признание, като започнах от момента, когато за първи път срещнах Мелина, и стигнах до бягството от спалнята й. Дженъс беше изключително приятен изповедник. Проявяваше съчувствие, без да бъде сладникав. Прекъсваше ме само за да запита за някоя подробност — такава, която звучеше като самохвалство от моя страна — или да направи някой жест, за да ме успокои. Имах чувството, че изливам мъката си пред по-стар брат, макар да разбирах, че едва ли е по-стар от мен дори с пет години. Когато свърших, той наля последната чаша, а после обърна шишето да даде знак, че е последното.

— Според моето скромно мнение, Амалрик — каза той, — това е една история, която е започнала тъжно и е завършила щастливо. Ти си получил урок, който повечето от нас получават едва когато вече са станали много стари, ако изобщо го получат. Забрави тази жена. Забрави и въображаемото си унижение. Уверявам те, че това ще бъде една чудесна история, която ще можеш да разказваш на внуците си, когато остарееш. Тази вечер поне ти си напълно невинен. Ето защо нека да свършваме с това.

Благодарих му, макар да не бях убеден, че греховете ми могат така лесно да бъдат опростени. Дженъс вдигна чаша за тост.

— За новия Амалрик Антеро. Нека бъдещите му приключения бъдат поне наполовина така приятни. — Чукнахме се и пихме. Свалих чашата от устата си и видях, че Дженъс ме гледа замислено. — Мисля, че тази нощ е решаваща за моето собствено бъдеще, Амалрик — сподели той напълно искрено. — Защото нима не срещнах червенокос мъж? И нима това не е една от най-щастливите поличби, която гадателите могат да намерят в своите кристални топки?

— Заради теб — казах аз, — надявам се да е така. Страхувам се обаче, че червената коса не носи никакво щастие на притежателя си.

Смехът на Дженъс бе силен и гръмогласен. Вече споменах за това.

— Това е една загадка, достойна за най-големия жрец — каза той. — Много по-голяма от въпроса за броя на дяволите, които могат да танцуват върху върха на една топлийка. Ако предсказателят е добър, означава ли това, че той също ще свърши добре?

Дори и сега, когато пиша тези редове от дистанцията на времето, след всичко онова, което се случи след първата ни среща, аз все още не зная отговора на тази загадка. Съмнявам се, че ще я науча преди нощта, когато Злокобният вестител ще дойде за душата ми.

Докато мислех над загадката, настроението ми се повиши. Най-после намерих умен приятел. После, победен, поклатих глава.

— Дори да не беше толкова късно — казах аз, — съмнявам се, че бих могъл да разгадая тази загадка. Това наистина е загадка, чийто отговор може да бъде толкова невъзможен, колкото… — Търсех подходящо сравнение и неочаквано в ума ми изскочи едно. — Колкото откриването на Далечното царство. — Засмях се, но Дженъс не се присъедини към моя смях. Гледаше ме, а в очите му се четеше възбуда.

— Какво има? — попитах аз.

— Защо каза това? — отговори той на въпроса ми с въпрос.

Обърках се.

— Имаш предвид… за Далечното царство?

— Да. — Гласът му беше рязък, развълнуван.

— Ами… всъщност не знам. Просто си мислех за него точно преди да дойдат бандитите на Лийго.

Дженъс втренчи очи в мен и неочаквано се почувствах пълен глупак.

— Това е една от онези глупости, които се въртят и ума ми и ми пречат да изпълнявам задълженията си — допълних аз малко невъздържано. — Прости ми за празните приказки.

— Ако ме познаваше — отговори Дженъс, — щеше да знаеш, че когато става дума за безцелно бъбрене, няма човек, който може да се мери с Дженъс Грейклок. Той се засмя и ме повлече към вратата. — Най-добре бързо да излезем, приятелю! Иначе ще се строполим от много ракия и бърборене.

Излязохме в тъмната нощ. В дъното на улицата видях да свети факла и отново се сетих за Далечното царство. После мисълта отмина и остана само нощта.