Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (24)

Глава двайсет и четвърта
Оумъри

На следващия ден пак размишлявах за Дженъс и Равелайн. Прекъсна ме Биймас, който се появи в жилището ми и с обичайното си шептене каза, че царят бил ангажиран с важна работа, но ме увери, че не била много по-важна от работата, която имал с мен. След непредвидените критични обстоятелства най-важното било нашето търговско споразумение.

— Можеш ли да ми подскажеш накъде клони мнението на царя? — попитах аз. Той ми отговори с вдигане на рамене, но същевременно изкриви нагоре единия ъгъл на устата си — за него това беше окуражителна усмивка. — Кога ще реши? Имаш ли някакви предположения? — Последва ново вдигане на рамене, но устните му останаха прави, което означаваше, че не е сигурен. — Можеш ли поне да ми кажеш дали ще бъде скоро? — Биймас се замисли за момент, после кимна: да, няма много да се забави.

След като той си отиде, посрещнах деня с по-големи надежди. Изпратих съобщение на Дженъс: исках да си поговорим по перспективите. Но когато отговорът дойде и видях познатите криволици на Гатра, разбрах, без да ги чета, че Дженъс пак е зает с Равелайн. Това обаче не беше достатъчно да развали доброто ми настроение, така че поръчах да ми приготвят лодката и излязох да се пошляя из Ираяс.

Водата винаги ме е успокоявала и през този ден прекарах няколко чудесни часа сам с моя лодкар. Кръстосвахме из целия град. Късно следобед навлязохме в район, който никога дотогава не бях виждал: отдавна застроен квартал близо до центъра. Каналите бяха по-тесни и по-засенчени от провисналите гъсти клони; в реката се оглеждаха изкривените дънери на дървета, отдавна преминали разцвета си. Къщите, макар и да не бяха бедни или прости, бяха по-малки, но пък удивително различни. Замириса ми на прясна боя, на прах от току-що издялан камък и на прана вълнена прежда, приготвена за тъкане. Докато обикаляхме из лабиринта на каналите, виждах в дворчетата и през прозорците на домовете най-различни багри и шарки. На едно място боядисваха прежда, на друго бродираха гоблени; навсякъде кипеше работа. Видях художници и тъкачи. Лодкарят ме прекара покрай един огромен открит двор, в който имаше множество скулптури в различни етапи на изработка. Свърнахме в един страничен канал, облегнах се и заслушах песента на някаква птица, скрита в клоните на близките дървета. После със студена, остра болка разбрах, че не е птица. Първата песен беше последвана от цял поток звуци. Не можех да сбъркам финия почерк на музиканта: свиреше Оумъри. Казах на лодкаря да завие обратно, но той самият така се беше заслушал в музиката, че не ме чу и продължи напред. После мелодията завладя и мен: бях очарован от благозвучието, което ме бе развълнувало в залата на Домас. Последваха други мелодии: нежно проучване, последвано от радостен вик на познанство. Ниско сведените клони се разтвориха и откриха малък кей, на който седеше Оумъри, потопила във водата изящните си боси крака. Когато лодката мина покрай нея, тя изсвири последната нота — беше тон на радостен поздрав после свали флейтата от устата си и ме погледна. Червената й коса образуваше блестяща рамка около бледото й лице, но на светлината видях, че не приличаше на моята толкова, колкото си бях мислил: беше по-тъмночервена от моята и по-мека. Оумъри беше облечена в бяла туника, която достигаше до средата на бедрата й и се спускаше свободно по съблазнителната й фигура. Усмивката й беше свенлива, но ме накара да се изчервя, а после да се натъжа, защото знаех, че трябва да я отмина.

— Знаех, че ще дойдеш. — Гласът й беше приятен и мелодичен като нейната музика. В него нямаше нищо престорено: тя наистина беше знаела и, по някакъв начин, аз също бях знаел. Оумъри посочи с флейтата си към една бяла къща със стръмен син покрив: нейния дом.

— Заповядай.

Имаше само един отговор, който можех да дам, но когато се насилих да го произнеса, всичко се обърна наопаки и се чух да казвам.

— Да. С удоволствие.

Изкатерих се на кейчето и се разтреперих, когато тя ме хвана за рамото, за да ми помогне да се закрепя. Стояхме един до друг, съвсем близко, почти допрени. Беше висока и без труд надзърнах в очите й: бяха сини; после тя вдигна брадичката си и очите й станаха зелени; вдигнах я още — и сега бяха сиви. Устните й бяха подпухнали от флейтата. Само за целувка. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Чух лодкарят да се смее тихо и стърженето на дърво, когато той се оттласна от кея. Исках да се обърна и да му кажа да чака, защото нямаше да се бавя повече от минутка-две, но чух как плясъкът на веслата се отдалечава и влязох в къщата. Беше слабо осветена, с много фини, изкусно изработени гоблени. Голямата стая беше застлана с възглавници в пастелни тонове, наредени в кръг около малка табуретка. Оумъри седна на табуретката и потупа най-близката възглавница. Седнах, обзет от множество въпроси и объркване, но имах сили само да мълча.

Музикалният й глас наруши тишината.

— Разбираш ли какво става? — Поклатих отрицателно глава. Тя вдигна флейтата. — Ти си единственият, за когото свиря. — Все още не разбирах. Оумъри вдигна флейтата по-високо, почти я допря до устните си. — От първия момент, в който засвирих, в ума си виждах един човек. И за този човек творя моята музика. — Тя млъкна, свали флейтата и поклати глава. — Не. Това не е вярно. — После притисна отново флейтата до гърдите си. — Правя я за себе си. — Отново вдигна флейтата. — Но я свиря за… теб. Ти си човекът от ума ми. — Флейтата отново почти докосна устните й. — И ти си тук, откакто… откакто… винаги.

Тя засвири. Заслушах се и видях малко, бледо момиченце; то беше тихо и сериозно, вечно замечтано. Защо пиша „видях“? Представете си, че ушите ви са очи и мелодиите създават форми и цветове, по-добри от тези на всяка картина. Момиченцето обичаше всеки звук, бил той пронизителният писък на птица или шумът от удар на сухо дърво о кея. Видях я как твори собствени звуци, използувайки обикновени неща за създаване на необикновени тонове. Видях я как от тези звуци създава първата си цяла песен. Винаги свиреше пред огледало и в огледалото видях образ, който не можех съвсем да разбера. Образът се замъгли и тогава видях момиченцето израснало в девойка с набъбнали зърна на гърдите и бедра, загладени от настъпващата женственост. Седеше пред огледалото, а червената й коса беше разпусната; беше свела глава над нова флейта. Свиреше любовна песен, но от запъването се разбираше, че композира нещо свое. Видях, че погледна в огледалото, сякаш търсеше одобрение. Най-напред помислих, че виждам там собственото си отражение; но червената коса, която блестеше в огледалото, имаше малко по-различен цвят и лицето, което се усмихваше одобрително, не беше моето, а нейното. Музиката ме пренесе в бъдещето: видях как момичето стана жена, видях нейната музика да се усъвършенства, видях жената да свири пред важни хора, от които чакаше одобрение. Но винаги имаше един човек, чието одобрение всъщност търсеше Оумъри, и този човек бях аз.

Песента свърши. Отворих очи и видях сълзи в очите й, но това бяха сълзи на радост.

— Сега чуй първата песен, която прозвуча в ума ми — каза тя. — Но… никога не можах да я изсвиря… до днес. — Оумъри отново вдигна флейтата и аз се унесох. Всяка нота беше нова, никога нечувана, но самата мелодия ми беше странно позната. Песента намираше скрити места и всяко място беше щастливо да бъде разкрито. Флейтата на Оумъри ме отнесе надалеч и двамата откривахме нови неща: нови изгледи към планини и реки, и развълнувани морета. Мелодията спря, последните ноти заглъхнаха във въздуха и аз разбрах, че песента е била композирана единствено за мен.

— Сега разбра ли? — попита тя развълнувана, неспокойна.

Отворих уста да отговоря, но пред мен зейна черна яма и Оумъри се превърна в малка, далечна фигурка отвъд широката пропаст. Заляха ме тъжни спомени за Диос и малката Емили. Мъка притисна сърцето ми и от очите ми закапаха сълзи. Бях обзет от печал и докато скърбях знаех, че скоро ще преживея друга голяма загуба. Защото как бих могъл да искам Оумъри да живее с такива призраци?

Халаб ме чу и ме съжали. Почувствах присъствието му и шепотът му прозвуча в ушите ми.

„Ти ще ги намериш там — каза той, — стига да погледнеш.“

Погледнах и когато вдигнах глава, бездната беше изчезнала. Лицето на Оумъри беше близко, в очите й видях Диос и Емили. Любовта на Оумъри се съедини с тяхната и стана едно цяло.

— Разбираш ли? — отново попита тя.

— Да — отговорих аз. — Разбирам. Протегнах ръце към табуретката и тя се отпусна в прегръдката ми с радостен вик. Паднахме на възглавниците; горещите ни тела се преплетоха в болезнен копнеж. Ръцете ми с лекота разтвориха туниката й, загалиха нежно тялото й — едновременно и загадъчно, и познато. Чух се да казвам: „Обичам те, Оумъри.“ Чух я да шепне: „Винаги съм те обичала, Амалрик.“ А после, освен когато повтаряхме отново и отново тези думи, не продумахме в продължение на много часове. Любихме се до разсъмване и в прохладната утрин Оумъри изсвири още един път онази песен. Тя свиреше, а аз слушах, и двамата бяхме едно цяло.

Казват, че за влюбените времето лети като в сън. За нас беше вярно само последното: следващите седмици прекарахме в транс, пияни един от друг, но всяка седмица приличаше на години и те се трупаха, докато станаха колкото цял човешки живот. Много неща тепърва щяхме да научим, но имаше едно, което знаехме — че целият отпуснат от боговете ни живот ще изживеем заедно. Единственият въпрос беше къде, но и това решихме още първия път, когато го зачекнах.

— Да говоря ли с царя? — попитах аз. — Ще го помоля да стана негов поданик, така че да мога да остана с теб.

— Само ако ти е приятно — каза Оумъри. — Но недей да го правиш заради мен.

— Няма ли да предпочетеш да останеш при собствения си народ? — попитах аз, като си мислех за Диос и се чудех дали съдбата й нямаше да бъде друга, ако беше се върнала при своето племе. — Тук ти се възхищават. Страхувам се, че в Ориса изкуството ти може да пострада.

— Възхищението никога не е било моя цел — отговори Оумъри. — Целта ми е свободата да творя музиката си.

— Ще я имаш в Ориса — уверих я аз. — И възхищение също. Но не мисля, че изкуството там е толкова на почит, колкото във Вакаан.

Лицето на Оумъри помръкна.

— Не всичко е толкова прекрасно, колкото те уверяват — отвърна тя. — Царят може да казва, че всички са насърчавани да се занимават с изкуство, но на практика е съвсем различно. Във Вакаан съществуват неписани ограничения, които спъват изкуствата. Ако човек ги пренебрегне, се случват… някои… неща. Най-малкото, изведнъж се оказваш без покровители или въобще без публика.

— Как така? — учудих се аз. — Та във Вакаан на артистите се оказват най-големи почести. Когато се завърши някое произведение на изкуството, се прави заклинание, така че никой да не може да го копира в никакво отношение. И всяко едно се запазва така, че да остане уникално.

— Уникално банално… и поради това съвсем не уникално — отговори Оумъри. — Когато поживееш тук достатъчно дълго, ще разбереш, че нищо не е допустимо, ако предизвиква обществено обсъждане или спор. Един човек на изкуството може да си позволи да бъде самостоятелен само по отношение на формата или цвета, или тона, но не можем да оспорваме властта. Много се прави за обучението ни, властта полага големи усилия, за да открие нашите таланти още докато сме млади. После получаваме най-добрата подготовка. Но заедно с тази подготовка ни се втълпява и едно внушение: прави само това и нищо повече.

— А какво става с онези, които не се подчиняват?

Тя потрепери и тихо каза:

— Един ден те просто не се появяват. — Студът, който полъхна от тези думи, докосна и мен и аз си спомних за изчезналия собственик на кръчмата… и за Равелайн. — Ние сме достатъчно умни, за да не питаме за тях — продължи Оумъри. — И внимаваме никога повече да не споменаваме техните имена. — Тя се сгуши в ръцете ми за по-голяма сигурност и въздъхна. — Аз поне имам теб. И съм доволна.

Беше решено, че тя ще дойде с мен в Ориса. Решението ме извади от любовния транс и с нетърпение зачаках да довърша работата си. Оумъри се премести да живее при мен, а аз поднових схватките с царските служители. Заедно с това дойдоха и нови тревоги за Дженъс и Равелайн. Старият кошмар за разрушения град се върна, за да тревожи сънищата ми, но сега имах сладката музика на Оумъри и нейната любов, които облекчаваха мъката. Нежният балсам на мелодиите й облекчаваше мислите ми. Умът ми раждаше нови идеи, те се превръщаха в теории, които трябваше само да се изпитат, за да станат решения. Накрая изпратих на Дженъс категорично съобщение, че трябва да се срещна с него. Минаха ден-два и получих отговор: Грейклок бил съгласен да се срещне с мен… незабавно.

Намерих го да работи усилено в една стара постройка, вмирисана на прах, папирус, сяра и древни заклинания. Очите му се разшириха от изненада, когато ме видя, и разбрах, че е забравил за срещата.

— Амалрик, приятелю! — извика той, скочи от писалището и събори старите ръкописи на пода. — Какво щастливо съвпадение! Тъкмо си мислех за теб. — Дрехите му бяха мръсни и измачкани, толкова прашни, че той се разкиха.

— Приличаш на един от старите ми учители — засмях се аз, — и говориш също като него. Той вечно подсмърчаше и беше страшно разсеян. Жалко, че баща ми го освободи, но този старец така и не можа да разбере какво успявам да науча.

Дженъс се плесна по челото и викна:

— Ах, какъв глупак съм! Аз те поканих да дойдеш, нали?

— Ако искаш да се правиш на разсеян — подразних го аз, — избери си някой друг начин да го показваш. Още няколко такива удара и ще се побъркаш за цял живот.

— Прав си — съгласи се Дженъс и все още потънал в изследванията си, вдигна ръка, за да се удари отново. Усети се какво прави, втренчи се за момент в ръката си и се засмя. — Прав си, много си прав!

Огледах голямата стая: всички стени от пода до сводестия таван бяха пълни със свитъци с всякаква форма и големина. На писалището имаше разгънат, притиснат с малки тежести лист. Написаното беше на непознат език, по полетата бяха изрисувани украсени геометрични фигури.

— Това са архивите на древните — обясни Дженъс. — Доколкото мога да кажа, те съдържат пълен запис на всички техни магии… всичко, още от самото начало.

— Сигурно си направил по-голямо впечатление на принца, отколкото си мислех — подхвърлих аз сухо: — Иначе как би ти поверил такива древни тайни?

— Да. Да, така е — отговори Дженъс, все още дотолкова вглъбен в изследванията си, че не забеляза подигравателния ми тон. — Макар да не съм сигурен, че той самият вижда истинската стойност на тези архиви. — Дженъс седна на стола си, вдигна един свитък и го зачете. — За магьосниците на Вакаан това са ненужни отпадъци. Но са били съкровища с неизмерима стойност за царските предшественици, когато те са се заселили тук… върху костите на древните.

Гледах дългите стени, отрупани със знания, и въздъхнах:

— Жалко, че Ориса не е надарена с подобно нещо.

Дженъс разгъна свитъка.

— Прав си. Народът на Домас е дошъл тук толкова невеж, колкото и всички останали варвари. Сам Равелайн го признава. Всичко, което са постигнали, е само малка част от онова, което някога е било велико изкуство.

— Разбирам, че все още не си срещнал истински умни хора.

Дженъс се намръщи.

— Нито един. Почвам да си мисля, че тук няма такива. Нито пък където и да било.

— Дори и твоят учител, принц Равелайн?

— О, той се мисли за умен — каза Дженъс. — Но аз научавам повече като го наблюдавам, отколкото като го слушам. Това, което научавам като гледам, и онова, което той казва, че става, са съвсем различни неща.

Посочих свитъка.

— А какво ще кажеш за древните? Между тях имало ли е умни хора?

Дженъс въздъхна.

— Зная, че ще помислиш, че се хваля, но трябва да ти отговоря честно. Не. И между тях не е имало.

— Никой ли не е попадал на следата, която проучваш сега?

— Може би няколко души. Но поради някаква неизвестна причина не са продължили по нея. — Дженъс изсумтя. — Мисля, че това са били магьосниците, на които древните са отдавали почит на Свещената планина. — Ново изсумтяване. — Макар че онова, което те са почитали, остава тайна и се съмнявам дали си заслужава да търсим разгадката й.

— Значи оставаш само ти — казах аз.

Дженъс хвърли към мен странен поглед, чието значение не можах да гадая. После каза твърдо:

— Да… Само аз.

— Само защото другите са били слепи или са се отказали, така ли?

— Независимо от причината… Никой никога не е достигал толкова близко до онова, което научих аз. Всички са обикаляли само по периферията, от едно поколение в друго. Били са обречени никога да не зададат въпроса: „Защо?“

— Ти знаеш ли отговора? — попитах аз.

Дженъс поклати глава.

— Не. Но съм много близко, по дяволите! Близко. Вече виждам нещата, които никой дори не е посмял да потърси. — Вълнението му нарасна. — Спомняш ли си за номера, който ти обясних? Със скорпиона и мишката? Как сложих скорпиона на едно място и извадих мишката от друго? — Кимнах. — Е сега зная как и защо стана това. Всеки свят се подчинява на свои собствени закони. Един демон си има свои закони. Ние имаме нашите. Когато повикаме някой демон, извикваме също и законите на неговото съществувание и знанието, с което можем да въздействаме на тези закони, за да отговарят на нашите цели. Точно както и той въздейства върху нашите закони, ако в тези двустранни отношения е по-високостоящ.

— Като Морташъс ли? — попитах аз.

Лицето на Дженъс помръкна.

— Да. Като Морташъс.

— А как човек може да се осигури винаги да бъде по-високостоящ?

— Като знае, че независимо колко различни изглеждат тези светове, независимо колко различни изглеждат законите, в действителност съществува само един закон, който управлява всичко. Различията, които толкова много ни объркват, са просто многото проявления на този единствен закон.

— Знаеш ли вече какъв е този закон?

Очите на Дженъс заблестяха с ловна страст.

— Не. Но както казах, близко съм, приятелю. Много близко.

Въздъхнах облекчено.

— Добре. Сега чуй ме, Грейклок. Във Вакаан нищо не е такова, както изглежда. Този град може да стане опасно място, ако се забавим още. Мисля, че всички трябва да си тръгнем веднага щом сключа договора си с царя.

— Да си тръгнем? — учуди се Дженъс. — Не мога да си тръгна сега. Казах ти… много близко съм.

— Според условията на договора ще получим и знания — казах аз. — А и аз имам план, който може да ни осигури още повече.

— Какъв план? — попита Дженъс. Гледаше ме, сякаш бях малко дете.

Направих се, че не забелязвам това.

— Когато се върнем в Ориса, ще отворя голямо училище за изучаване на магьосническото изкуство. Ти ще го ръководиш. Помисли си само колко помощници ще имаш. И ще правите колкото си искате опити. Ако обедините усилията си, скоро ще преодолеете всички прегради и ти ще постигнеш всичко, което търсиш.

Дженъс се намръщи.

— Но… тогава… Другите също ще знаят!

— Точно така — казах аз. — Това му е хубавото на моя план. Ако всички знаят, тогава всички ще бъдем равни. Заедно ще можем да постигнем толкова, и дори повече от онова, което имат тук. А без наочниците, от които ти непрекъснато се оплакваш, ще можем да го постигнем още по-бързо.

— И въпреки това то ще изисква цял един човешки живот — каза Дженъс. — Моят живот.

— Какво от това? Ти ще бъдеш удовлетворен от съзнанието, че някой ден това ще бъде постигнато.

Дженъс се закашля и започна да подрежда свитъците.

— Боя се, че много опростяваш нещата.

— О, стига, Дженъс. — Засмях се. — Ти пък все да противоречиш. Простите неща стават сложни от невежество, или, по-вероятно, от желанието на магьосниците да изглеждат по-умни, отколкото са. Ами че след онова, което ми каза, пък знаеш, че съм абсолютен глупак, когато става дума за магии, аз мога да насоча всеки свестен жрец в Ориса по твоя път. Ако кажа на Гамелан например онази история за многото светове редом с нашия и прибавя твоята теория за единния закон, който управлява всички сили, видими или невидими, е, тогава дори и неговият склерозирал мозък ще може да проумее. И тогава кой знае до какво може да достигне дори старият Гамелан.

Дженъс отново ме изгледа странно.

— Кой знае, наистина…

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, май че разбирам — отговори Дженъс.

— Тогава съгласен ли си с моя план?

Дженъс мачкаше и приглаждаше брадата си. Вдигна един свитък и се загледа в написаното отначало разсеяно, а после все по-задълбочено. Виждах, че мислите му са далеч от мен.

— Дженъс — подканих го отново и по-високо. — Съгласен ли си?

Той вдигна глава и през разчорлената му брада проблесна очарователна усмивка.

— Разбира се, че съм съгласен, приятелю. Ела да се разберем, когато свършиш с царя. Тогава пак ще поговорим.

— Какво има да се говори… щом си съгласен?

Дженъс вдигна рамене.

— О, точно сега съм по следата на едно нещо, и ако не мога да го намеря, докато свършиш… Е… тогава може малко да закъснея. Съвсем малко. — Трябваше да се задоволя с това, тъй като очите му се бяха изцъклили, а устните му мърмореха странни думи, които четеше от свитъка. Казах му довиждане, получих един едва чут отговор и си отидох.

Тормозих се от разговора един-два часа, после от леност потърсих утеха в ръцете на Оумъри и погледнах на случката от друг ъгъл. Колкото повече мислех, толкова по-разумен ми се виждаше моят план и знаех, че моят приятел — нали се прекланяше пред разума — не може да не го приеме. Значи оставаше само да се приключи с договора с цар Домас и тогава всички щяхме да се върнем в Ориса и да занесем повече от онова, на което се бяхме надявали, когато още първия път тръгнахме към Далечното царство.

На следващия ден получих покана.

Само че не ме викаше царят; викаше ме принц Равелайн.