Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (15)

Глава петнайсета
Злокобният вестител

Онова, което трябва да пиша сега, е тежко. Бих дал всичко, за да мога да задраскам това време от летописа на своя живот. Ориса беше благословена от боговете дълги години. Жертвите ни бяха многократно възнаградени: богат урожай, спокойна река, непобедими войници, отлично здраве и послушни деца. После боговете си поискаха дълга.

След като Дженъс замина, животът ми беше изпълнен само с радост. Всяка минутка от свободното си време и откраднатото от работа — прекарвах с Диос и Емили. Моята жена беше всичко за мен: любовница, съдружник, съветник и приятел. Имаше търговски ум и започна да идва с мен на пристанището и да ми помага в организирането на търговските операции със земите, които бяхме открили двамата с Дженъс. Слугите — вече свободни хора — я обожаваха, защото беше весела и с охота вършеше всичко, без да пренебрегва дори тъмните ъгли, пълни с паяжини. А понякога ме изненадваше на работната ми маса и ме примамваше към някое тихо кътче, където се любехме както в райската долина.

Емили беше възхитително дете, точно както бе предсказала Диос. Беше весело малко момиченце с топчести бузки, нежна кожа и любопитни очички. Сърцето ми замираше от радост, когато чуех смеха й, а мигът, в който се появеше пред мен, изцвърчеше от радост, прегърнеше ме с пухкавите си ръчички и смехът и уханието на детското й телце изпълнеха всичките ми сетива, беше най-сладкият миг.

— Ти си като восък в ръцете й — дразнеше ме Диос. — Малкото татково момиченце — това е нашата Емили. Внимавай, скъпи, иначе ще я разглезиш непоправимо.

Разбира се, не всичко под пролетното слънце вървеше като по мед и масло: Диос си навехна крака, Емили имаше колики, а един малък търговски кораб от Северните страни се беше изгубил. Освен това Дженъс замина, но ни остави нашите врагове. За известно време те бяха твърде наплашени, за да направят нещо повече освен да пускат неверни обвинения.

Имаше някои неща, дето можеха да служат като предупреждение за онова, което щеше да дойде, но повечето от нас, приспани от сладките мечти за богатствата, които скоро щяха да започнат да се изливат от Далечното царство, не им обърнаха внимание. Целуването на камъните този сезон премина лошо. Престъпникът, когото жреците принесоха в жертва за измолване на богата реколта, беше измършавял човек, прибягнал до кражба от глад, и когато го смляха между двата древни камъка, потече само малка струйка кръв. После се заредиха гръмотевични бури, които така наситиха въздуха с горещия си дъх, че кучетата и гущерите започнаха да вият денонощно. Утринното слънце осветяваше небето с огненочервена светлина, гъстите черни облаци се въртяха и създаваха ужасни образи. Плъзнаха слухове. Разправяха, че втората експедиция губила пътя си няколко пъти, че Дженъс се карал с офицерите и че се правели много черни магии, чиято единствена цел била сексуална. И като че ли разказите за Дженъс не бяха достатъчни, та получавахме съобщения от пътници, че ликантийците са възбудени, че обучават войските си и говорят за възстановяване на голямата стена, съборена от орисианците. Не обръщахме голямо внимание на тези приказки, а ги отнасяхме към обикновените клюки, каквито бяха например странните светлини и миризмите на изгорени жертви в цитаделата на жреците. Специално попитах за това Рейли, но нейната шпионка можа само да съобщи, че жреците все още враждували помежду си, макар че продължавали да се карат само зад затворени врати, където дори нейното присъствие можело да бъде подозрително.

После първите членове на експедицията на Дженъс се завърнаха и свидетелствуваха за слуховете по негов адрес. Обвиниха го, че много се възгордял, не признавал ничии съвети и публично обиждал онези, които му се противопоставяли. Казаха, че експедицията не само се губила няколко пъти, но, все още продължавала да се лута без път, да губи багаж и богатство и да става жертва на мародерстващи племена. Изглежда, по-голямата част от тези приказки бяха глупости, защото завърналите се бяха известни лентяи и страхливци, според нас заминали само за да спечелят лесна слава.

Касини обаче веднага разбра шанса си и започна отново да се появява пред хора, да ругае Дженъс и да прави всичко възможно да навреди на репутацията му. Неговите поддръжници също изпълзяха от скривалищата си и станаха толкова дръзки, че започнаха да участват в публични церемонии — например помагаха на Джениандър в церемонията за дъжд, подрънквайки със сребърни звънчета, за да наподобят шума на дъждовни капки, докато жрецът преряза гърлото на един тлъст бик.

Дъждът дойде навреме… но не спря. Часове наред валя толкова силно, че не можеше да се разбере ден ли е, или нощ, и всички се сгушиха по домовете си и слушаха барабаненето по покривите. Беше студен дъжд и във всеки дом напалиха огнищата. Не мина много време обаче и горивото привърши. От силния дъжд се появи зелена плесен. Тя полепна по дрехите ни, развали храната ни. Жреците се втурнаха да правят заклинания за прогонване на плесента, но щом тя намаля, налетяха милиони мравки, проникнаха в къщите през всяка пукнатина, запълзяха по стените, по нас самите и по децата ни и ни подлудиха с ухапванията си.

Но всички тези неприятности не бяха нищо в сравнение с неочаквания ужас, който ни обхвана, когато реката започна да приижда. Никой не си спомняше тя да е излизала от бреговете си, но по далечните хълмове имаше следи, които свидетелстваха за някогашен ужас и опустошение. Така че когато реката се превърна в кипяща маса от кал и отнесе по-малките кейове, паника обхвана града. След като се посъветваха с жреците, управниците докараха един престъпник — той беше заклал жена си и децата си, а после ги беше изпекъл за ядене. Целият град излезе и всички се отправихме в мрачна процесия до мястото на жертвоприношението. Гушехме се под дъжда, настръхнали от студ, докато Джениандър, Касини и много други жреци напяваха, сякаш цяла вечност, заклинания за усмиряване на реката. Гамелан го нямаше, което за мен говореше много. Но Превотант, този стар крадец, беше дошъл, което говореше още повече. Церемонията премина лошо: кадилниците не горяха, а когато завързаха престъпника, възлите непрекъснато се развързваха сами. Горкият престъпник пищеше и стенеше, и се мяташе, от което разбрахме, че настойката за обезболяване не действа. Хората се изплашиха от всички тези несполуки; дори никой не се засмя, когато Джениандър пльосна в калта, докато се бореше с жертвата. Някои изпитаха съжаление към нея — шушукаше се, че човекът просто бил полудял от дъжда и това било вина на жреците, нали тъкмо те правят заклинанията за дъжд?

Накрая Касини удари обезумелия човек по главата с един кол. Двамата с Джениандър го хванаха за краката и ръцете и без повече суетене го хвърлиха във водата да се удави. Всички се разотидоха нещастни и разгневени на градската управа.

Никой не се изненада, когато жертвоприношението не бе прието — реката продължи да приижда. Втурнах се към брега заедно с други мъже, които изкарваха прехраната си от голямата река. Изпразнихме складовете, изтеглихме лодките на брега и отпратихме по-големите съдове. Когато късно през нощта се върнах у дома, водата вече заливаше складовете.

Диос ме събуди точно преди разсъмване.

— Какво има? — попитах аз и веднага станах. Бях си създал този навик при пътуването с Дженъс и го поддържам и до днес. Тя стоеше до леглото по нощница, стиснала Емили в ръце. Беше пребледняла и трепереше.

Емили беше с широко отворени очи; всеки момент щеше да заплаче.

— Слушай — каза Диос.

Чух далечно гърмене… не, беше бучене. Чуваше се и пращене и скърцане. Нещо се чупеше. Скочих от леглото и отворих прозореца. Дъждът плющеше, но скърцането и пращенето се чуваха съвсем ясно. Нощта беше така тъмна, че не можех да видя какво става. Обърнах се към Диос и казах:

— Реката е.

— Трябва ли да бягаме? — попита тя с разтреперан глас. Никога по-рано не я бях виждал изплашена; чак по-късно разбрах, че е защото никога не беше живяла до река.

— Тук сме в пълна безопасност — успокоих я аз. — Освен старата дига, до която реката се качва много рядко, от нея ни отделят и много хълмове.

Бях разтревожен за пристанищата и складовете, но още повече се тревожех за хората, които живееха и работеха край реката; не можех обаче да направя нищо. Не бях бог, за да спра наводнението. Затова върнах жена си и детето в леглото и ги прегърнах. Когато се съмна, дъждът беше спрял и първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че Емили май не е плакала тази нощ.

Реката се беше прибрала в коритото си почти до нормалното равнище. Щетите бяха големи, но не толкова големи, колкото се страхувах. Някои от доковете бяха пометени, много складове бяха съборени, имаше повредени лодки и кораби, но малко хора бяха загинали. Когато се събрахме да помогнем на пострадалите и да разчистим развалините, си помислих, че би могло да бъде и по-лошо. Гледах следите, оставени от оттеглящите се води, и видях, че преди години водата беше стигнала два пъти по-далеч.

Аз обаче бях един от малцината, запазили спокойствие. По пътя за вкъщи чух ропот срещу състоянието на нещата в Ориса. Бях облечен в работни дрехи, шапката ми скриваше червената ми коса и никой не ме позна.

— Разправят, че в Далечното царство жреците имали заклинания, с които могат да управляват реките — каза един мъж.

— За нас от това няма да има никаква полза — отговори друг. — Само гледай. Когато капитан Грейклок се върне, нашата въшлива пасмина ще го убие. Те се кълнат в Те-Дейт, че в Далечното царство нямало нищо за нас… Няма значение какво е намерил капитанът.

— Грейклок трябва да се обеси — излая една старица. — Той ни докара тези беди. Знае само да се перчи.

— Млъкни ма! — извика й първият. — Грейклок е единственият шанс, който ни е останал. Той и Амалрик Антеро с кадемлийската му червена коса. Не са виновни те, че нямаме сполука.

Започнаха да се карат и аз ги отминах, преди да ме разпознаят. За първи път от месеци се разтревожих. Винаги бях разбирал колко важна е втората експедиция. Вярвах, че целта не може да не бъде постигната с такава мощна сила, способна да преодолее изпитанията в онези опасни далечни земи. Сега обаче си мислех за всички обрати и несгоди, сполетели ни по време на първото пътешествие. За несполучливите заклинания, за тайнствените наблюдатели, за ужасната пустиня, за капаните и уловките, които всеки зъл магьосник можеше да ни постави — и разбрах, че неуспехът изобщо не беше изключен.

Но когато се завърнах у дома и Диос топло ме посрещна, когато видях усмихнатото лице на дъщеря ми, аз отхвърлих всички съмнения. Трябваше да има бъдеще за такива като тях; бъдеще, много по-светло дори от това, за което беше мечтал баща ми. Как боговете могат да измамят най-милите ми две същества… и всички майки и бебета в Ориса? Всичко ще бъде наред, казах си аз. Всичко ще бъде наред.

С приближаването на жътвата мрачното настроение се засили. Силните дъждове и наводненията бяха отмили много от семето, а Покълналото беше изгнило. Очертаваше се гладна година и поскъпване на зърното. Като капак на всичко престанаха да идват новини от Дженъс и втората експедиция. Сякаш бяха пропаднали. Аз обаче уверявах всички — включително и себе си — че са отишли толкова далеч, че трябва много време преди да пристигнат новините.

Точно по жътва, само няколко дни преди жътварите да излязат на полето, отново ни сполетя беда. Този път тя дойде с порива на необичаен за сезона вятър, който се спусна от планините. Беше горещ и сух, и не спираше. Той изсмука всичкия живот от нивите и унищожи и малкото, което дъждовете бяха оставили за трапезите ни. Градската управа наложи извънреден данък на всички домакинства, върху търговията и стоките също, за да се закупи зърно от чужбина. Жреците излязоха на полето и се заредиха безкрайни заклинания. Въпреки това ветровете не спряха и продължиха да духат до деня, когато сами не решиха да престанат.

Градът беше изненадан от продължителния неуспех на жреците. Досега те винаги ни бяха защитавали както от природни бедствия, така и от магии. Какво беше станало? Защо ни постигна такова нещастие? Ако нещата в най-скоро време не се променяха, ликантийците щяха да разберат, че сме отритнати от боговете.

Малко по-късно някои от причините ми бяха подсказани по заобиколен начин от моя приятел Маларен. Той дойде да ми съобщи, че един от управниците желаел да поговори с мен на четири очи. Казваше се Еко и беше таен поддръжник на нашата кауза, така че аз се съгласих без никакво колебание. Срещнахме се вкъщи на следващата нощ. Еко не беше млад човек, но бръчките и бялата му коса го правеха да изглежда още по-възрастен. Очите и походката му обаче бяха младежки, както и възгледите му. Преди да влезе в градската управа беше преуспяващ търговец, така че бързо разбра същината.

— Ако имаш някаква вест от капитан Грейклок — каза Еко, — ще бъде от полза за всички ни… без значение каква е тя.

— Честна дума — отговорих аз, — не съм чул нищо повече от онова, което знае всеки в Ориса, а то е почти нищо. Но няма нищо чудно в липсата на новини; в края на краищата сега е сезонът на бурите и Дженъс сигурно го изчаква, докато премине.

Еко ме погледна строго за момент, очите му ме проверяваха дали говоря истината. Като се увери, че не лъжа, той отмести поглед и въздъхна.

— Тогава оттам не можем да очакваме помощ.

— Какъв е проблемът, почитаеми господине? Конкретно, искам да кажа. Защото очевидно през тези дни Ориса има много проблеми.

— Ще се закълнеш ли, че няма да споделиш с никого онова, което ще ти кажа? — Заклех се. Той кимна доволен и продължи: — Страхувам се от неуспех. Хората ни отдавна са загубили вяра в нас. Както знаеш, вече имахме няколко сбивания на улиците, а назряват и други трудности, нещо като бунт. И кой може да ги вини за това? Щом не можем да докараме дъжд и да пожънем добра реколта, защо трябва да ни вярват? Аз обичам този град с всичките му лошотии и по-скоро бих умрял на колелото за изтезания, отколкото да го видя пострадал.

— Защо жреците не правят нищо в това отношение? — попитах аз. — Нали вие, управниците, се срещате редовно с тях? Какво казват те?

— Ако имаш предвид Джениандър и Касини — отговори Еко с отвращение, — те нямат какво да кажат. Те идват на нашите заседания, правят празни обещания, събират си десятъка и си отиват.

— Ами Гамелан? — попитах аз. — Ами другите жреци?

— Те престанаха да идват, или са ги спрели… не зная кое от двете. Но мога да ти кажа, че в Двореца на жреците се води битка и онези, които биха могли да са наши приятели, не са между победителите.

— Но трябва да има нещо по-важно от простата борба за власт — казах аз. — Джениандър е глупак, а Касини е лъжец. Другите обаче са опитни жреци. Защо те не могат да ни помогнат? Не мисля, че това е заговор, защото така те биха унищожили не само нас, но и себе си.

— Не зная никакви факти — каза Еко и се поколеба дали да ми съобщи слуховете.

— Не се колебай, господине — подканих го аз. — Особено ако слуховете обясняват нещата.

— Може би си чул, а може и да си видял, че в Двореца на жреците стават странни неща — започна той. Казах му, че съм чул. — Добре, този слух е породен от странните светлини и миризми, и така нататък. Говори се, че Касини и неговите приятели правят черна магия. Защо и как — никой не знае. Обаче се говори, че това правене на черни магии е изчерпило естествената магическа енергия на града. Затова всичките заклинания, направени за нас, са неуспешни или пък са толкова слаби, че могат да се считат за неуспешни.

— Ти вярваш ли на тези истории? — попитах аз.

Еко отново въздъхна, дълбоко и уморено.

— Не. Не вярвам. Но ми се ще да са верни, защото с тях може да се обясни много.

— И това ще снеме от Ориса всякаква вина, че с нещо сме обидили боговете — казах аз.

— Така е. Обаче няма начин да разберем и затова е безсмислено да го разискваме.

Еко изпи ракията, която му бях сипал, и стана да си върви.

— Ако получиш някакво известие от капитан Грейклок…

— Веднага ще ти съобщя — обещах аз. Той си отиде и остави след себе си дълга поредица от въпроси без отговор.

Не можеше да се направи нищо, освен да се надяваме. Но надеждата тази година беше майка с пресъхнала бозка, защото лошите неща продължиха неуморно. Точно преди първия сняг ни сполетя най-лошият удар.

Беше една от онези тихи вечери в началото на зимата, когато в Ориса е достатъчно студено, за да се радваме на огнището, когато вятърът леко потраква по прозорците и ти нашепва за топла вана и меко легло. С Диос направихме една сънлива любов в голямото пухено легло; после, без да ме е еня за света, станах да сложа дърва в огнището и да направя за двамата по едно горещо питие. Когато й подавах чашата, забелязах, че лицето й е червено, но си помислих, че е от любенето. Обърнах се да взема моята чаша, когато чух Диос да въздиша тежко и да пада на пода.

Бързо се наведох над нея. Бях сериозно разтревожен.

— Какво ти е, скъпа? — Тя не ми отговори, а се хвана за главата; лицето й беше изкривено от болка. — Ти си болна! Ей сега ще доведа лечител.

Тя ми отговори със съвсем тих глас:

— Не, Амалрик. Моля те. Много силно духа. Ще изстинеш и ще се измокриш.

— Глупости.

Бързо се облякох. Тя се опита да стане и да ме спре, но беше обхваната от друг пристъп и нададе такъв ужасен стон, че извиках младата камериерка Спото да дойде и да я наблюдава, докато доведа лечителя.

Бурята се беше засилила; духаше пронизващ вятър и суграшицата биеше по лицето ми, докато препусках по пътя. Когато стигнах до къщата на лечителя, беше вече доста тъмно, но успях да разчета светещия знак на разрешителното. Той вечеряше, обаче стана от масата без възражения и след малко препускахме към моята къща. Вятърът се беше обърнал, фучеше и виеше, и трябваше да положим големи усилия, за да накараме конете да вървят през суграшицата и лапавицата. Все пак стигнахме и аз въведох лечителя в спалнята.

Диос лежеше и стенеше в голямото пухено легло. Знаех, че болката сигурно е непоносима, защото тя не беше жена, свикнала да хленчи, всъщност винаги пренебрегваше болежките си. Когато влязохме, тя отвори очи: бяха големи и неестествено блестящи. Лечителят си приготви нещата, а аз отидох до леглото и я целунах. Беше толкова гореща, че направо пареше.

— Обикновена зимна настинка — каза Диос, опитвайки се да ме успокои. Усмихна се отпаднало и се пресегна да ме потупа по ръката, но извика от болка и ръката й падна. — В името на боговете на Салкей, чувствам се ужасно! — изохка тя. — Болят ме всички кости, а главата ми просто се пръска.

Помъчих се да се усмихна успокояващо.

— Е, значи настинка. За нула време ще си на крака, любов моя, и ще дундуркаш Емили на коленете си.

Като чу да споменавам името на дъщеря ни, Диос ме погледна разтревожена.

— Емили? Как е тя? Погледна ли я?

— Тя е добре, госпожо — обади се Спото. — Току-що ходих в детската стая. Емили спи спокойно.

Диос въздъхна облекчено. Лечителят вече беше извадил магьосническите си принадлежности и разбъркваше някакъв цяр. Но най-напред я прегледа: бодна я на едно-две места да провери чувствителността й, помириса дъха й, насочи светлината на свещта към очите й. А после сърцето ми примря, защото видях, че се колебае… сякаш озадачен. Той едва забележимо поклати глава, после се усмихна — също така пресилено като мен, защото аз продължавах да се усмихвам като идиот, за да си придавам бодър вид.

— Зимна настинка, нали, уважаеми господине? — попитах аз.

Последва ново колебание, после лечителят каза:

— Хм… да… Да! Точно така. Зимна настинка. А сега се успокой, госпожо Антеро, и изпий тази настойка. Вътре съм сложил цяла лъжица мед да убие горчивината, но въпреки това вкусът й няма да ти хареса. Но ако искаш да ми доставиш удоволствие, моля те да го изпиеш на един дъх… — Диос послушно изпи всичко. — Сега затвори очи, мила госпожо, и скоро ще заспиш. Аз ще направя заклинанието и ще изгоним този малък демон. А после, както каза твоят добър съпруг, когато се събудиш, ще бъдеш съвсем добре.

Седях до нея и я държах за ръката, за да я успокоя. Тя затвори очи. Ръката й гореше, ставите на пръстите й се бяха надули. Неочаквано Диос ме погледна и каза:

— Грижи се тази нощ за Емили!

— Разбира се, че ще се грижа — отговорих аз. — И ще кажа на Спото да прекара цялата нощ до леглото й. Освен това нали лечителят е тук. Няма защо да се тревожиш за Емили, ако тя случайно също се разболее.

Целунах я и тя отново затвори очи.

— Обичам те, Амалрик — промърмори Диос. Казах й, че аз също я обичам. — Ти си добър съпруг. И добър баща на Емили. — Помилвах я по ръката. Тя се прозина — настойката беше започнала да действа. — Знаеш ли… мисля, че Емили прилича на… същата е… като… теб.

И заспа.

Лечителят ми направи знак с ръка и аз седнах на един стол в ъгъла, а той запали кадилницата и поръси в нея някакви прахове за лекуване на зимна настинка. После изпя нещо над един сложен наниз от огнени мъниста, развърза го и разпръсна мънистата около леглото. Поръси в кадилницата още нещо и искриците светлина се превърнаха в светещ кръг. След това вдигна ръце и започна бързо да напява заклинането. Светлината изведнъж изгасна и Диос извика. Но не се събуди. Лечителят изглеждаше стреснат. Той поклати глава, после донесе кутия с друг прах и го сипа в кадилницата. Въглените се разгоряха и лечителят въздъхна облекчено. Аз обаче се изплаших. Насилвах се да повярвам, че всичко е съвсем обикновено, че точно така трябва да бъде. Лечителят отново започна заклинанията си. Със страх очаквах друг вик на болка, но не чух нищо; вместо това чертите на Диос се отпуснаха и дори ми се стори, че устните й се свиха в усмивка… спокойна усмивка, молех се аз. Лечителят продължаваше да напява; кадилниците изпълниха стаята със силна миризма. После той стана от малкия си стол, сгъна го и се изправи до леглото. Наведе съсредоточено глава и започна да прави друго защитно заклинание. Бях го слушал много пъти, дори ми бе правено и на мен. Да, това беше съвсем обикновено лечение на безобидно страдание. Заспах.

Не беше спокоен сън, от какъвто имах нужда. Възглавницата сякаш затисна главата ми и кошмарът настъпи с небивала сила. Отново видях лодкаря — ужасния човек със зеещите очни кухини. Отново се изкачвах по онези стъпала и чух виенето, и бях изправен пред съдбата, която кошмарът ми показваше всеки път, когато ме споходеше.

Когато се събудих, Злокобният вестител си беше отишъл. Диос беше мъртва. Нямам намерение да осквернявам паметта й със сълзливи описания на чувствата си. Ще спомена само, че такава неутешимост, такава болка съм изпитвал само още един път през живота си. Тя ми остави белег — не, не белег, защото той е само спомен, а по-скоро едно призрачно присъствие, сякаш сърцето е крайник, който може да се отреже, но продължава да боли.

Не си спомням много добре какво се случи след това. Лечителят плачеше за своя неуспех, но аз посрещнах сълзите му със студена омраза. Рейли дойде да ме утеши и да провери дали Диос е подготвена както трябва и дали е направено нужното заклинание, за да се запази тялото й до погребението. Спомням си как сестра ми ми каза, че и други са се разболели и че всички болни са умрели. Думите й нямаха никакво значение, не можеха да проникнат през обзелото ме вцепенение. Струваше ми се, че са минали години, но всъщност бяха минали само два дена. Цялото това време прекарах с Емили. Играехме в градината… тя вече можеше да ходи, всъщност тъкмо прохождаше, и казваше „тата“ и „мама“. Казах й, че мама е заминала много далече и няма да бъде с нас много дълго. Вместо да заплаче, тя ме прегърна здраво, сякаш за да ме успокои. Стегнах се и се овладях. Имаше да се вършат много неща, трябваше да помисля и за погребението. Чувствах се като събудил се от втори сън. През първия беше умряла Диос; през втория се събудих, за да видя, че Злокобният вестител и неговите любимци шестват в цяла Ориса.

Беше чума, каквато дотогава не ни беше сполетявала. Премина през целия град, без да я спрат никакви магии. Взе своите жертви и от бедни, и от богати. Нямаше никаква логика. Цели квартали бяха обезлюдени, но имаше и такива, в които не беше засегнат нито един. В други заболяваше и умираше едно семейство, а съседите се криеха по домовете си ужасени, но здрави. Понякога се разболяваше само един от семейството, а останалите оставаха здрави. Болестта не причиняваше неприятни пришки или рани, но протичаше с ужасни болки и треска. Някои се мъчеха дълго, други умираха при първата атака.

Градът беше занемял от страх. Всички магазини бяха затворени, по реката нямаше никакви кораби. Жреците денонощно преравяха свитъците си за някакви указания как да отклонят гнева на чумата. Но тя продължаваше да върлува безмилостно. Нямаше тържествени погребения, защото всички бяха толкова изплашени, че не излизаха. Аз погребах Диос край къщата съвсем скромно, присъствуваха само Рейли и слугите.

С всеки изминат ден очаквах Злокобният вестител да се върне… неспокойно се вглеждах в очите на Емили и на слугите. Навън болестта продължаваше да взима жертвите си; при нас все още никой не беше засегнат. Не зная колко души умряха през това време, може би две хиляди, може и повече.

През нощта, когато падна първият сняг, Емили се пробуди и изпищя от болка. Втурнах се при нея, изблъсквайки Спото и А’лийн. Щом ме видя, Емили заплака още по-силно. Взех я на ръце и я прегърнах… опитвах се да прогоня болката със силата на волята си. Тя се вкопчи в мен, плачеше и повтаряше „тата… тата… тата“. Дадох й настойка за сън и изкъпах малкото й отпуснато телце с ледена вода, за да облекча треската. Не помогна. Стисках я силно, люлеех я, пеех й любимите й песни. Знаех, че е безсмислено да викам лечител, но изпитвах безумно желание да направя нещо, да направя каквото и да е.

Тогава си спомних как Халаб ме излекува и възкреси любимото ми порче. Изтичах навън и хукнах през снега. Намерих къщата на един продавач на животни и заблъсках по вратата като луд. Дадох му цяла шепа монети за едно животинче в клетка и се втурнах към къщи. Разтърсих се и намерих зъба, който Дженъс ми бе дал да ме пази по време на нашето пътешествие. Взех го, взех и клетката и отнесох Емили при олтара на Халаб. Направих й легло на пода. Нахлузих талисмана на врата на детето и коленичих пред олтара.

— Скъпи братко — казах аз, — ти ми помогна навремето и те моля да ми помогнеш и сега. Емили умира. Тя е твоя племенничка и ти би се гордял с такава храбра малка Антеро. О, ела, Халаб. Излекувай я от болестта. Отпрати от портата ми Злокобния вестител.

Халаб сякаш ме гледаше от картината. Дори ми се стори, че по лицето му се изписа мъка, причинена от молбата ми. Това ме окуражи и аз извадих порчето от клетката. От него струеше жизненост, очите му бяха малки мъниста, изпълнени с любопитство. Поставих го в ръцете на спящата Емили.

Погледнах към образа на Халаб.

— Ела при нас, братко. Ела при нас, умолявам те.

Изведнъж в стаята притъмня. Усетих как преминава някаква сянка. Емили изстена, но порчето остана спокойно, само мустаците му потрепваха, сякаш да покажат, че не е парцалена играчка. До ушите ми достигна глас:

— Амалрик. — Знаех, че е гласът на Халаб, и сърцето ми подскочи от надежда. Незнайно откъде нахлу светлина и се спря над Емили. Усетих силна миризма на тамян.

Отново чух гласа на Халаб. Сега шепнеше:

— Емили… Емили.

Емили се размърда. Отвори очи и щом ме видя, ми се усмихна. Порчето също се размърда. Емили погледна надолу, видя го и се засмя.

— Тата — каза тя. — Тата.

Заплаках от облекчение.

— Да, скъпа — казах аз. — Това е за теб. Порче, като онова, което имах аз като малък. Порче. Можеш ли да го кажеш? Порче.

— Пор-че — повтори тя съвсем ясно, прибавяйки нова дума към малкия си речник. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Ръката й се отпусна, разтвори се и порчето избяга. Още една продължителна въздишка… и детето ми умря.

Ревях от скръб и болка. Хвърлих се върху малкото телце, молех се да не е вярно, виках, че не може да е вярно. Исках аз да умра. Защо трябваше да продължавам да живея? Всичко, което ми беше скъпо, всичко, за което живеех, ми беше отнето.

После усетих нечие присъствие във въздуха и чух гласа на Халаб:

— Амалрик. — Погледнах и през сълзите, които се лееха от очите ми, го видях наведен над мен: като студен пушек, трептящ, но без да променя формата си. Устните на духа се разтвориха. С много усилия той успя да прошепне:

— Съжалявам… Много съжалявам. — Ръката му се протегна към мен и докосна лицето ми. В докосването нямаше нищо материално: не беше студено, не беше топло, просто успокоителен полъх по бузите ми.

Отново се чу шепот.

— Не бива… да спираш. Не бива… да се предаваш.

Исках да извикам: Каква полза? Защо? Полъхът отново погали лицето ми.

— Съвземи се, братко — прошепна Халаб. — Спи, Амалрик… спи.

Заспах. Спал съм като умрял, защото никой не можал да ме събуди. Слугите ме пренесли в стаята ми и ме сложили в леглото. Погрижили се за бедната Емили и я заровили в градината до жена ми. Събудих се след шест дни. Скръбта тежеше в гърдите ми като камък. Исках да изрежа сърцето си с нож и да го изхвърля, но когато ми идваха такива мрачни мисли, си спомнях за заръката на Халаб. Подчиних се, но ми струваше много усилия. Ядях. Пиех. Влачех се с мъката си ден подир ден.

Аз скърбях, но в града цареше радост. Чумата беше преминала. Злокобният вестител се беше нахранил, и то добре; сега той беше сит и Ориса беше спасена. Но за мен нито едното, нито другото имаше значение. Мъртъв или жив, болен или здрав — аз не се интересувах каква съдба ни очаква.

Сетне, една късна вечер на портата се почука. Всички спяха, уморени от грижи по мен и по домакинството, затова отидох да видя кой е. Отворих портата и онемях — на портата се бе подпрял покрит с рани изнемощял мъж. Беше сержант Мийна.

— Сержант! — извиках изненадан аз. — Откъде идваш? Какво се е случило?

С прегракнал дрезгав глас Мийна отговори:

— Всичко пропадна, господарю. Всичко пропадна.