Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава двайсет и пета
Слуги на покварата

В уречения час до кея на моята резиденция спря гондола. Беше голяма, можеше да побере поне двайсет души. Аз бях единственият гост на борда. Виждаха се още четирима души: един кормчия на руля, един слуга в луксозната остъклена каюта плюс двама тръбачи на носа, които предупреждаваха другите съдове да освобождават пътя. Гондолата беше с по осем гребла от всяка страна; гребците бяха скрити под палубата. Може би бяха хора, но в такъв случай бяха идеално тренирани: греблата се вдигаха и потапяха като по часовник. Тръбачите всъщност не бяха необходими, защото всички други гондолиери, забелязали червено-златно-черния вимпел на принц Равелайн, бързо се отдръпваха като дребни риби, съгледали хитрата щука да си търси храна в плитчините.

Отклонихме се от главния канал и поехме по рядко използуван воден път, който водеше извън града към Свещената планина. Околността бе осеяна с ниски хълмове, грижливо обработена и странно пуста. Нямаше никакви постройки, нямаше хора, не се виждаха дори пътища и даже пътеки. Каналът се виеше в приятни за окото завои и далеч напред свършваше в едно кръгло езеро.

Чакаше ни ниска лъскава карета, в която бяха впрегнати шест еднакви охранени черни коня. Четирима лакеи ме заведоха до каретата, поклониха се, когато влязох, после заеха местата си и без команда от кочияша конете потеглиха. Въпреки опасенията си гледах с жадни очи през прозорците на каретата — бях любопитен да видя как изглежда имението на принц Равелайн. Не бях разочарован… но не бях и очарован от някакъв разкош. Пътят беше настлан с каменни блокове, всеки с широчината на платното, най-малко пет човешки боя. Блоковете бяха прецизно подравнени. Очаквах пътят да ни отведе до огромна стена с натруфени порти, но нямаше нищо такова. Идеално обработената местност продължаваше да се простира около мен, дърветата и вировете бяха разположени така добре, сякаш майстор-градинар се беше трудил над тях векове наред. Но колкото и приветлива да изглеждаше околността, усещах, че ако бях попаднал тук, без да знам нищо, щях да я чувствам студена и дори заплашителна. Колкото повече продължаваше нашето пътуване по безлюдния път, толкова повече се усилваше моят страх; нямах представа дали той идва от някакво защитно заклинание, или просто защото знаех кой е господарят на имението.

Видях първата охрана… две фигури от двете страни на пътя. Бяха високи почти сто крачки, изваяни от тъмен полиран камък статуи на жени с вдигнати пред себе си голи саби. Знаех, че никое човешко същество не е послужило за модел — жените бяха невероятно красиви, но строги, студени, далечни… лицата им бяха безмилостни, както тези на вождовете от ледените полета на юга. След като отминахме обърнах глава да ги погледна пак и дъхът ми секна. Всяка статуя имаше второ лице, обърнато назад, лице на злобен, свиреп, озъбен демон. Надявах се, че скулпторът — заради самия него — е работил само по въображение, но от онова, което бях чувал за интересите на принц Равелайн, реших, че не е.

Едва бях възвърнал самообладанието си и съзрях някакво движение в сгъстяващия се мрак. Помислих си, че най-вероятно е конен патрул, и отново сбърках. Иззад един храсталак към нас се спусна глутница ужасни вълци. Бяха цяла дузина. Идваха право към нас и аз се проклинах, че не бях взел никакво оръжие. Всеки от тези огромни рунтави убийци за един миг можеше да повали кон и се съмнявах, че и шестимата бихме устояли срещу зверовете повече от няколко секунди. Бяха по-високи от човек, а ужасните им зъби блестяха дълги, кървави и зловещи. Стегнах се в очакване конете да ги съгледат и да побягнат. Но не би. Вълците се разделиха на две групи, сякаш наистина бяха ескортираща кавалерия, и затичаха в лек тръс от двете страни на каретата. Чувах как ноктите им драскат по камъните на пътя. Един дори надзърна през прозореца. Кълна се, че погледът му беше почти човешки. И зъл. Над нас се чу шум от големи крила и зърнах ято от чудовищните орли, които бяхме видели при пътуването си по реката към Ираяс. Замъкът на Равелайн наистина бе добре охраняван. След малко го видях. Беше гигантски шестоъгълник с кръгли кули на всеки ъгъл, разположен в центъра на идеално равно поле. Всяка стена беше дълга по няколко хиляди стъпки. Всички замъци, които бях виждал, включително този на властелините на Ликантия, биха могли да се поместят зад огромните му стени. Не видях никакви признаци за часови нито на назъбените кули, нито отвън на полето.

Пред отворения главен вход чакаше човек — принц Равелайн. Други гости нямаше, нито пък други посрещачи. Сега вече истински се изплаших. Страхът ми беше, толкова голям, че устата ми пресъхна. Кочияшът спря каретата, лакеите скочиха на земята и се поклониха на своя господар. Той кимна, после пристъпи и ми отвори сам.

— Уважаеми Антеро — каза той. — Благодаря ви, че ме почетохте с присъствието си.

Измъкнах се от каретата, поклоних се ниско и докоснах с устни подадената ми ръка.

— Вие ми оказахте чест — отвърнах аз. — Никога не съм канен в дома на принц, още по-малко на такъв велик принц като вас. Нито пък ми е подавана ръка, за да сляза от карета.

— Хайде — каза Равелайн, — и двамата свършихме със задължителните любезности. Не предвиждам други церемонии и ако сте приготвили речи с умни комплименти, нека сметнем, че са произнесени и съответно им е отговорено. — Той се усмихна, но очите му останаха студени, много студени. После ме хвана под ръка и ме въведе в замъка. — Дълго се чудих дали трябва да поканя други. Не желаех… не желая да си мислите, че сте пренебрегнат, защото няма шумотевица и церемонии, но ние имаме да решаваме важни въпроси… въпроси, които не бих желал да обсъждам в присъствието на хора, които биха могли да свидетелстват пред моя брат. — На лицето му се появи невесела усмивка. — Аз не мога — продължи да говори той почти на себе си — да заповядам да отрежат езиците на всички подлизурковци в кралския дворец. Макар че не би било зле.

Надявах се, че лицето ми не изразяваше никаква реакция, докато Равелайн най-сериозно обмисляше тази възможност. Влязохме в централната част на замъка. Принцът се извини, че няма да ме разведе навсякъде, и каза, че за това щели да са необходими няколко дни и можем да си го позволим друг път.

— Освен това — сподели той — не съм съвсем сигурен, че бих могъл да се оправя самичък.

Поради тази причина не мога подробно да опиша чудесата в замъка на черния принц. Ще спомена обаче няколко неща, които заслужава да се отбележат. Едното от тях е, че всяка стена и под изглеждаха като направени от една каменна плоча, полирана до огледален блясък, след това прецизно залепена до съседната. Другото беше топлината. Не зная как може един замък да не бъде тъмен и студен, но в този във всяка стая и зала беше приятно топло, без човек да изпитва чувството, че се пече, както в момента, когато пиша в кабинета си срещу накладената с торф камина. Ахнах при вида на безбройните богатства — от гоблените, които светеха с вътрешна светлина, до мебелите, оформени и полирани така, че бяха гладки като най-фина коприна под пръстите ми; картините бяха от реалистични до дръзки цветни взривове, които вълнуваха сърцето. Имаше и други неща, които забелязвах за миг и бързах да отмина, неща, които понякога се явяват в сънищата ми и които не желая и не бива да описвам.

Равелайн ме преведе през голямата зала, където висяха реликви и бойни знамена от царуването на неговата династия, после влязохме в една по-малка стая. В центъра имаше маса. На нея бяха наредени половин дузина покрити блюда. Беше сервирано само за двама и всички прибори и чинии бяха направени от монолитен блок различен на цвят нефрит: от червен до прозрачен и от различни нюанси на зелено до бяло. Встрани имаше друга маса, отрупана със смайващ асортимент от бутилки и гарафи, пълни с напитки от много страни.

Принц Равелайн ме попита какво ще пия и аз заявих, че се осланям на неговия избор, но го предупредих да не се чувства засегнат и да не смята, че напитката не ми е харесала, ако не пресушавам чашата до капка.

— В нашата страна имаме обичай — и аз много го тача, тъй като не мога да нося — да избягваме сока на гроздето, докато не свършим с деловата работа. И понеже, когато бяхме отвън, вие казахте, че имаме да обсъждаме важни въпроси, много ще се срамувам, ако утре се събудя и намеря, че цялата ми мъдрост е отишла в отходните тръби. След като чуя вашите идеи и реша, че ние, орисианците, можем да ги внедрим, е, тогава можем да ги полеем от големите бъчви, ако ваше величество желае. — Равелайн се усмихна, наля две чаши, но не каза нищо, нито да признае моето ласкателство, нито пък да ме укори за него.

Седнахме и започнахме без въведение.

— Вие знаете, разбира се, че вашето пътуване към нашите земи беше наблюдавано от първия ден, когато претърпяхте корабокрушение на Пиперения бряг, до деня, когато ви спасихме на кея на Гомалали.

Придадох учтив израз на лицето си и отговорих, че ни е казано за интереса на Далечното царство, но не и че той се отнася до моето първо пътешествие.

— Един въпрос, ваше височество. Вие казахте „Пиперния бряг“. Аз мислех, че хората на Вакаан не се интересуват от онова, което става отвъд техните граници?

— Съвсем правилно — каза Равелайн. — Но има изключения. Аз съм едно от тях, което ще бъде тема на нашия разговор след малко. Но нека се придържаме към темата: вие не само бяхте наблюдавани, но на моменти бяхте подлагани на изпитания. Например в Гомалали.

— И, разбира се, ако не бяхме успели да реагираме по подходящия според вас начин… — почнах аз и оставих изречението си недовършено.

— Тогава едва ли щяхте да бъдете счетени за достойни да стигнете до Вакаан.

Почувствах как ме обзема гняв, като си спомних мъртвите, ранените, болните, отчаяните и обречените на смърт от жажда или магия, но успях да го потисна. Все пак си позволих малко сарказъм в следващото изречение, за да покажа колко сме доволни, че сме се оказали на висота.

— Сега да се върнем към по-предния въпрос — каза Равелайн. — Сигурен съм, разбирате, че интересите на царството на Вакаан към вашите западни страни е минимален и вероятно няма да отиде по-далеч от размяната на някои наши познания или стоки на място извън нашите граници срещу ваши храни, изделия или младежи и девойки, които евентуално можем да харесаме.

Почувствах леко вълнение. Макар че думите му имаха за цел да намалят моите надежди, самият брат на царя признаваше, че усилията ми могат да доведат до успех. Усмихнах се доволно. Излишно е да казвам, че не реагирах на предположението, че може би ще ме интересува да работя като сводник за Далечното царство.

— Вие изглеждате доволен — отбеляза Равелайн. — Лично аз смятам, че радостта е най-дребната отплата за всичко онова, което вие и вашите другари, особено Дженъс Грейклок, сте претърпели през тези години. Така че онова, което ще обсъждаме след като се нахраним, е, колко тесни могат да бъдат връзките между страните на запад и Вакаан, ако обстоятелствата… се променят.

Той вдигна капака на едно от блюдата и започна да сервира. Не си спомням какво ядохме, но всичко беше съвършено… всяка хапка създаваше нови усещания във всички сетива. Онова, което ме впечатли, беше начинът на сервиране. Нито веднъж не се появи сервитьор, но винаги, когато Равелайн вдигнеше капака, се показваше различно блюдо. Не чувах никакъв звук — нито на бутала, нито на някакви други механизми отдолу, затова реших, че смяната на блюдата се извършва чрез магия. Чиниите ни също през цялото време бяха поддържани чисти. Можех да ям от всяко ястие, което ми харесва, а когато погледнех настрани или се засмивах на някоя остроумна шега на Равелайн, усещайки, че съм се наситил, чинията се изпразваше и изчистваше. Чудех се дали Равелайн винаги се храни така, без да има наоколо си усмихнат прислужник или прислужница, или да вижда сияещото лице на готвача, похвален за вкусната храна. Беше малко потискащо, но, от друга страна, нищо, казано по време на храненето, не можеше да послужи за клюки в устата на хората от града.

Не си спомням на какви теми разговаряхме, но те нямаха нищо общо с търговията, Ориса и дори нашето пребиваване във Вакаан. Повечето от неговите приказки се отнасяха до дворцови интриги и свършваха малко преди да станат неприлични. Говорихме също за изкуството и музиката на Вакаан. Разбрах, че той знае за моята любов към Оумъри и че ми намеква по един много фин начин, че сега тя е също такъв залог за щастие, какъвто сме Дженъс и аз, и всичките ни хора. Не мислете, че се ядосах или че се почувствах застрашен — Равелайн просто ми обясняваше, че в уравнението, което трябва да решава, за него няма нито едно неизвестно.

Когато свършихме, той ме заведе в друга стая. В нея имаше дивани и когато седнах в един от тях, той ме обгърна нежно, като ръцете на любима. До нас имаше маса с напитки и двамата с принц Равелайн пихме плодов сок. Диваните бяха наредени в полукръг срещу високо полирано огледало, което висеше от стойка, сякаш беше гонг. Знаех, че стъклото е омагьосано, и се чудех какво иска да ми покаже Равелайн. Преди да седне, той докосна повърхността на огледалото и то оживя. Видях малка група хора да вървят покрай една река. Наблюдавах собственото си пътешествие, когато вървяхме през плодородната, изоставена долина над Пиперения бряг. Перспективата беше като през очите на някой от наблюдателите.

— Значи не сте се шегувахте, когато казахте, че сте следили цялото ми първо пътешествие — успях да отбележа аз.

— Всеки път, когато влизахте в нашите земи или земите, граничещи с тях, нашите наблюдатели се оказваха там — отговори Равелайн. — Трябва да призная обаче, че последната ви експедиция беше организирана много умно. Не можахме да ви видим — макар че „виждам“ не е точната дума, — докато не минахте през прохода отсам Уоумуа и не пресякохте границите на Гомалали.

Той махна с ръка и в огледалото се появи нов образ. Сега аз гледах Ориса, наблюдавах я сякаш от невидима кула в центъра на града. Почувствах силна носталгия и я стана двойно по-голяма, когато разбрах, че виждам Ориса такава, каквато е в същия този момент. Беше точно преди разсъмване, тук-там се виждаха светлини. Можах да различа Улицата на боговете, Градската управа, Замъка на жреците. Опитах се да открия собствения си дом, без да показвам пред принца някакъв интерес.

— Както казах, аз проявявам по-голям интерес към Запада, отколкото моят народ — каза Равелайн. — Това е една от причините, поради която след известен период, през който, как да го кажа по-благоприлично, проявявах известен скептицизъм към вас, към Дженъс Грейклок и намеренията ви, станах ваш ревностен поддръжник. Разбрах, че Вакаан в бъдеще трябва да насочи поглед към нови посоки… започвайки с Ориса и Ликантия.

— Каква форма — попитах внимателно аз — мислите, че ще приеме интересът на Вакаан?

Равелайн отпи от питието си.

— Не съм сигурен, че за мен това има значение, нито пък съм сигурен, че мога да отговоря подробно на вашия въпрос. Достатъчно е да повторя, че ако бъде коригирано известно неравновесие в двора, в най-скоро време с Ориса ще бъдат установени най-тесни връзки. — Изразът му стана по-строг, гласът му също. — Това е една възможност, която аз няма да позволя Вакаан да изпусне. Ние сме длъжни да използуваме момента, и ще го използуваме. Затова именно ви поканих тази вечер. Аз смятам да приложа цялата си сила в един план за отваряне на вратите към Запада. — Гласът му отново се успокои. — Когато бъде постигнато това, ще поискам представителство… лично представителство… във вашите земи. Такъв пост предлагам на вас, почитаеми Антеро.

— Като търговец? — попитах аз. — Известно ми е, че се отнасяте с презрение към търговията.

— Не бих изразил чувствата си към онези, които изкарват хляба си с търговия, така неучтиво, макар че лично аз винаги съм предпочитал да печеля пари по друг начин. Но отговорът ми е отрицателен, Вашата търговска дейност е на второ място и в собственото ви виждане, и в уважението, на което се радвате в Ориса. Вие сте благородник. Аз имам нужда от човек, на когото мога да се доверя, човек, който да участва в заседанията на вашата… Градска управа. Вие ще ме представяте в Ориса и, не е изключено, също и в Ликантия.

Не можех да позволя Равелайн да разгадае израза на лицето ми, затова станах и се отдалечих от него. За мен беше очевидно, че според принца крайният интерес на Вакаан ще бъде да ни завладее. Но аз никога не бих председателствал заседание, на което да се вземе решение за поробването на страната ми, още по-малко това да стане от някой магьосник като този срещу мен. Щом тази мисъл мина през главата ми, побързах да я прогоня, тъй като не бях сигурен дали магиите, които се въртяха около мен, не включват и четене на мисли. Сега, когато вече знаех намерението на Равелайн, трябваше точно да подбирам мислите, думите и действията си. Не само защото, изглежда, бях на крачка, от отваряне на пътя към Далечното царство, но защото, ако прибързано отхвърлех предложението на Равелайн, можех да се окажа точно там, където отиваха изчезналите.

Помислих малко и разбрах как да отговоря на принца.

— Това е чест за мен — казах аз. — Но, искрено казано, амбициите ми никога не са били толкова големи, ако приемем, че правилно съм разбрал предложението ви… а мисля, че е така.

— Който има желание, постига — каза той. — Някой в Ориса ще изпълнява вместо мен тази задача. Защо да не бъдете вие? — Значи Равелайн беше обмислил всичко и моето сътрудничество не беше от решаващо значение.

— Някой? — Замислих се. — Защо не моят приятел Дженъс Грейклок?

— Имам няколко съображения. Първото и най-маловажното е, че се съмнявам дали вашият народ ще приеме един полуцивилизован човек да им бъде фактически господар. Трябва да добавя, че с някакъв вид непреклонност това може да се уреди. По време на пътешествията си вие на няколко пъти минахте през голямата пустош. Тази земя, сигурен съм, че с пророкуванията си Дженъс е разбрал това и ви го е казал, някога е била зелена и цъфтяща, и за нея са се разказвали легенди. Но нейният народ се е противопоставил на Вакаан. Това е било преди цяла вечност, по времето на древните, или поне така са разказва в легендите. Но и до днес там няма нищо освен гола пръст и остър кремък и тя ще служи като пример на всички други, докато самото време не достигне до своя край! — Равелайн понижи глас. — Втората причина са плановете и амбициите на Грейклок, амбиции, които отговарят много на моите. Той ми направи огромно впечатление. Иска да научи всичко… да знае всичко, което се е изучавало от възникването на магьосничеството. Къде другаде би могъл да научи всичко това, ако не тук, в Ираяс? Аз предлагам да го взема на работа при себе си, при условие, разбира се, че вие сте готов да го освободите от клетвите, които е положил пред вас. Така, както напредва… както учи… той не само ще получи почести далеч по-големи от онези, които може да му окаже Ориса, но аз планирам да му дам истинска власт, власт само малко по-ниска от тази, която имам самият аз. Слушал съм моят брат да ме нарича свой копой. Такава роля предлагам на Дженъс, на когото скоро ще дам благородническа титла. Той ще бъде моят копой!

Изпих си чашата, после умишлено бавно загледах шишетата, докато намерих гарафа с ракия. Исках да изглежда, сякаш подпечатвам потенциален договор. Сипах си половин чаша и се обърнах към Равелайн.

— За мен всичко това е съвсем ново, ваше височество. Предполагам, че не искате да ви отговоря в момента.

— Надявах се на отговор — каза Равелайн и по лицето му се изписа недоволство.

— Простете, но не мога да ви отговоря веднага, ваша милост. Прекарах много години в усилия да достигна до вашето царство и през цялото това време с Дженъс бяхме партньори. Трябва да се посъветвам с него. И трябва да допълня, че той не е полагал никакви клетви пред мен освен клетвата за приятелство и обща цел.

Равелайн понечи да каже нещо, после се замисли и се усмихна примирително.

— Ах, да. Забравих, че на Запад контурите на властта не са така ясно очертани, както тук. Един човек може да бъде считан за подчинен, но мнението му да има такава тежест и той самият да е с такива права, сякаш е равен със стоящия над него. Много добре. Помислете по нашия разговор. Обсъдете го задълбочено. Но само двамата. Предпочитам нашата среща да остане тайна за всички, с изключение на Дженъс.

— Разбира се, ваше височество — казах аз. Равелайн напълни чашите с ракия и вдигна тост:

— Има една селска поговорка, която датира от времето на укротяването на Змията-река: „Умният човек, попаднал в пролетен поток, се оставя да бъде отнесен по течението до нови богатства. Глупакът се съпротивлява и потъва.“ Да пием за умния!

Нямаше какво друго да си приказваме. Извиних се, като казах че съм много възбуден от идеите, представени ми от него, и желая да ги обсъдя още тази нощ с моя приятел… ако все още е буден.

Това развесели принца.

— Той не спи, уважаеми Антеро. Ще наредя на слугите си да ви откарат направо в неговата резиденция.

Каретата чакаше и когато потеглихме, погледнах назад. Лорд Равелайн стоеше пред входа. Въпреки разстоянието, въпреки нощта чувствах как очите му ме изгарят. Облегнах се на седалката и се опитах да си съставя план. Но само губех ценно време да проклинам себе си, Дженъс и всеки орисианец от Еко до селяните от Чипсайд, особено разказвачите на истории на пазара и бавачките, които ме бяха приспивали с тези истории като дете. Никой от нас, нито един, никога не бе допускал невероятната възможност, че един народ, толкова великолепен и силен като този на Далечното царство, не прелива от доброта и не очаква някой орисианец да се яви пред него, за да дари целия народ на Ориса със знание, което ще му позволи да си възвърне златните дни, когато всеки човек е бил цар, а неговите управници — богове. Дори за момент съжалих, че изобщо бях срещнал Дженъс Грейклок — по-добре първото ми пътешествие да беше минало в нескончаеми оргии с проститутки и пияници през земите на Запад. Но тогава никога нямаше да срещна Диос. Нито Оумъри. Да не говорим за другите неща, които ме превърнаха от неопитен младеж в това, което бях сега. За добро или за лошо аз предпочитах това, което беше, пред онова, което можеше да бъде. Достатъчно време бях пропилял. Сега като някоя маймуна здраво стиснах орехите в гърнето и не беше зле да помисля как да измъкна ръката си.

Гледах навън, докато минавахме покрай двете огромни статуи, застанали на границата на земите на Равелайн. Прибрах главата си в каретата и потреперих. Беше съвсем тъмно и сигурно бях преуморен. Но мога да се закълна, че главите на двете чудовищни фурии се обърнаха и ме изгледаха.

Предсказанието на Равелайн, че Дженъс още е буден, се потвърди. Когато гондолата стигна кея на заобиколената му с вода резиденция, видях вътре да свети. Двамата лакеи, които ме съпровождаха, стъпиха на кея, за да ми подадат ръка — и изведнъж видях нещо необикновено: към един от подпорните стълбове беше завързана полускрита в тъмнината малка лодка. Може би не бих я забелязал, но сега всичките ми сетива бяха настроени да откриват предателство или опасност. Чух тих плач. Наредих на лакея да вдигне високо факлата, за да виждам по-добре. В лодката видях сноп парцали; после парцалите се размърдаха и видях, че с тях беше облечена някаква жена. Тя беше първото дрипаво същество, което виждах в Ираяс. Лакеят понечи да я наругае, но аз го потупах по рамото и поклатих глава. Нямахме време за губене, а и тя не забелязваше нашето присъствие.

Заизкачвахме се по стълбите и се отправихме към входа на резиденцията. Вторият лакей докосна малка месингова плочка. Чу се звън на огромен гонг. Той позвъни още два пъти преди вратата, врязана в огромната порта, да се отвори. Появиха се четирима пазачи, застанали от двете страни на управителя Гатра, който толкова пъти бе отлагал срещите ми с Дженъс.

— Ваше благородие — каза той. — Моите извинения, че ви накарахме да чакате, но сигурно има някаква грешка. Не ни беше съобщено за вашето пристигане.

— Знам — казах аз. — Трябва веднага да говоря с господаря ти по въпрос от най-голяма важност.

Гатра се поколеба.

— Господарят се оттегли от изследванията си рано с изричното желание да не бъде безпокоен. Но… тъй като това сте вие, ваше благородие… извинете ме за момент. — Вратата се затвори и Гатра изчезна за доста дълго. После главният вход се отвори и той ме въведе. — Отново моля за извинение, задето ви накарах да чакате — каза той мазно. — Вие, както винаги, сте добре дошъл. Господарят е в кулата.

Освободих лакеите на Равелайн и влязохме вътре. Сетих се какво бях видял и попитах:

— Гатра, долу има завързана една малка рибарска лодка с една жена на борда. Тя плаче, сякаш току-що е изгубила всичко. Това има ли нещо общо с теб или с тази къща?

Управителят свъси вежди и изръмжа:

— Тя направи честна сделка. И освен това сама дойде при нас. — Любопитството надделя над умислеността ми над по-важните въпроси и аз вдигнах въпросително вежди за повече подробности. — Преди няколко дни решихме да увеличим персонала и разгледахме кандидати от местните хора. Тъй като необходимото обучение изисква повече време, наехме такива бъдещи прислужници, които да са под десет години и, разбира се, непокварени от света. Една от тях беше дъщерята на тази жена. Тя беше тук, но открадна нещо и успя да избяга в града. Нямам представа защо жената е решила да оплаква чедото си тук. Няма вид на жена, която да не може да роди друго. След като ви заведа при господаря, ще я прогоня.

Учудих се, че Гатра знае и най-малките подробности от онова, което става в този огромен дом, чак до честността на най-последната бъдеща чистачка, но не казах нищо. Когато той се обърна и ме поведе навътре, забелязах, че на ревера му има пришита лента. Беше червено-златно-черна. Минахме през виещите се коридори на резиденцията към централния двор. Сбърчих нос. Носеше се някаква отвратителна воня.

Гатра видя гримасата ми.

— Малък пожар в кухнята — каза той толкова спокойно, че веднага разбрах, че лъже. — Преди час лойта, която приготвяхме за марината, пламна и всички трябваше да гасим, дори господарят направи заклинание, за да укроти огъня… но се страхувам, че миризмата все още се усеща навсякъде.

Влязохме във вътрешния двор и зловонието намаля.

В центъра на двора беше кулата, която Дженъс бе избрал и за жилище, и за работно място.

— Ако обичате да се качите сам, ваше благородие — каза Гатра. — Господарят каза, че не бива да ви придружавам, тъй като тъкмо привършвал нощната си работа и моето присъствие щяло да попречи на неговата съсредоточеност. Той е в най-горната стая.

Благодарих му и се заизкачвах по стълбата, която се виеше покрай вътрешната стена на кулата. Отворих вратата на обсерваторията и чух басово бръмчене — и звук, и не звук. Усетих как тялото ми вибрира, каменните стени около мен също.

— Влез и не говори — каза Дженъс. — Гостенинът ми е плашлив.

Не бях забелязал по-рано, че покривът на най-горната стая е на панти. Сега беше отворен към ясната нощ и звездите. На голямото писалище гореше дебела свещ. Дженъс седеше зад писалището, профилът му беше като на ястреб в клетка. В стаята имаше и още нещо. Беше вихрушка, облак от абсолютна тъмнина с безброй много малки светлинки, разпръснати из него. Дженъс не каза нищо друго, нито ме погледна; единственото, което съществуваше за него, беше въртящият се облак. Изплаших се, без да зная защо. Отстъпих назад, в гърлото ми се надигна ръмжене, дори се озъбих.

— Нищо не те застрашава — каза Дженъс, без да ме погледне. — Моят приятел е ограничен в пентаграмата и вече получи онова, което търсеше. — Чак сега забелязах фигурата, която Дженъс бе врязал дълбоко в каменния под. В нея и около нея имаше странни заврънкулки — може би писмо на чужд език или някакви непознати символи. В центъра на пентаграмата бяха поставени три малки свещи, а между тях имаше голяма месингова купа, пълна с тъмна течност. Докато наблюдавах, течността се завъртя, после се вдигна към облака… също като воден циклон, какъвто бях виждал край пристанището в Ориса. Облакът поемаше… „пиеше“ тази тъмночервена течност. Проникващото през костите вибриране стана по-силно. За секунди купата се изпразни. Облакът нарасна, светлините в него станаха по-ярки и той се завъртя по-бързо. Дженъс стана и вдигна ръце… най-напред с дланите надолу, после с дланите нагоре. Облакът придоби неясни очертания, като тъмночервена падаща звезда, гледана наопаки, и изчезна. Вибрирането спря.

Дженъс се размърда и в стаята се появиха нови свещи, запалени без кибрит или огън. Ново движение — и капандурите на покрива над нас се затвориха. Сега стаята, ако се пренебрегнеше пентаграмата на пода, не изглеждаше по-неприветлива от кабинета на учен с разхвърляни хартии, книги и свитъци.

— Приятелю Амалрик — каза Дженъс. — Тази нощ навлязох дълбоко в непознатото. Това същество идва от отвъдното и сега аз му дадох онова, което… то желаеше най-много, и то ще дойде пак, когато го повикам.

— Що за същество е това?

— Засега не зная — отговори Дженъс. — В архивите на Вакаан намерих следи за неговото съществуване, заклинания, с които да го привлека, и дори един таен намек за сделката, която желае. Беше в един свитък, запечатан с восъчен печат, който ме ужаси, без да ми е ясно защо. Свитъкът, изглежда, не е бил разгръщан от времето на древните, населявали тази земя. Никой… дори и принц Равелайн… изглежда, не е знаел за неговото съществуване, нито пък някой е научил онова, което предлага той. Както казах преди време, съществува познание, което не е известно на никого в това царство. Познание за онзи, който има смелост да го получи. Тази нощ аз поех по този път.

Дженъс се овладя и ме изгледа малко смутено.

— Хвалех се, приятелю мой. А Гатра ми каза, че си му загатнал за някаква грозяща ни катастрофа.

— Страхувам се, че е така.

— Виното ще намали ли бедствието… или ще го направи още по-лошо? — Успях да се усмихна тъжно. Дженъс отвори един шкаф, извади гарафа и чаши и безцеремонно изхвърли някакви хартии от един стол да седна. — Какво се е случило? Когато говорихме последния път, ти не спомена за нищо такова.

Започнах да разказвам всичко отначало и щом споменах за поканата на принц Равелайн, лицето на Дженъс помръкна. Но той не каза нищо, така че продължих. По време на разказа ми той на няколко пъти се размърда неспокойно, но задържа езика зад зъбите си, докато не свърших. После попита:

— Това ли е всичко?

Представих си мислено случилото се и кимнах. Бях описал всичко толкова пълно и толкова безпристрастно, колкото бе по силите ми.

— Да върви по… — започна той.

Прекъснах го.

— Дженъс! Спомни си какво ти казах току-що! Той знаеше, че ти не спиш, и знаеше, че си сам. Мери си думите.

— Ще се погрижим за принц Равелайн и неговите шпиони — промърмори Дженъс, отиде до писалището си и измъкна една колба. Изтърси от нея малко прах, поръси из стаята и бързо промърмори някакво заклинание. — Сега, дори нашият черен принц да слуша, няма да чуе нищо освен пиянския ни разговор по въпроса за печалбата, ако отворим ресторант в Ориса и сервираме в него храна от Вакаан.

— А това няма ли да го направи подозрителен?

— Този човек е станал подозрителен още с първата си глътка въздух — отговори Дженъс. — Нищо от онова, което ще сторим, не може да го направи по-предпазлив. Сега да се върнем за момент там, докъдето бях стигнал. По дяволите този човек! Когато той за първи път започна темата как вижда бъдещето на Ориса, му казах, че не може да ти подхвърля подкуп така небрежно, сякаш си някой мазен жрец в митническия навес! Та дори и този подкуп да е цяло царство!

Почувствах как гневът ми нараства, но се въздържах.

— Искаш да кажеш, че отдавна знаеш за плана на Равелайн, но нищо не си ми казал?

Дженъс трепна.

— Знаех го, приятелю. Предполагам, че трябва да те моля за прошка, че не те предупредих, когато за първи път го научих. Но за това имаше причина.

— Каква причина? — попитах аз, без да сдържам гнева си.

Дженъс разглеждаше винената си чаша, после я пресуши.

— Трябва внимателно да подбирам думите си, Амалрик. Обещаваш ли, че ще ме изслушаш докрай, преди да започнеш да говориш?

— Аз… да. Слушам.

— Нека да допуснем най-лошото… макар аз да не мисля, че ще се стигне дотам… и приемем твоето малко истерично твърдение, че Равелайн възнамерява да управлява и Ориса, и Ликантия с желязна ръка. Дори това да е вярно, аз познавам по-сурови господари от Равелайн и мога да назова някои, които са на власт в страни, известни и на двама ни. Аз го разбирам малко по-добре от теб, Амалрик. Равелайн е човек, който никога няма да стане цар във Вакаан и това го огорчава. В известен смисъл, вместо да се закали, когато го е разбрал, той се е пречупил. Равелайн е същество, изпълнено с ентусиазъм, той се хвърля от един голям проект към друг, интересите му са краткотрайни, зараждат се и отмират.

— Но се е интересувал от нас от много години!

— Помолих те да ме изслушаш. Моля те! Равелайн е безумно влюбен в нашите земи и то, както ти казваш, от отдавна. Мисля, че е така, понеже те просто винаги са били извън неговата власт, така както едно дете желае сладкиш, различен от този, който държи в ръката си. След като чадърът на Далечното царство бъде разпънат над Ориса и Ликантия, той ще се запали по нещо друго. Може би по някакви други изследвания, може би по своя харем. Но той ще се заинтересува от нещо друго, обещавам ти. А орисианците ще станат толкова богати, колкото всички тук.

Почаках, но Дженъс не каза нищо повече и реших, че е свършил.

— Той иска да ни превърне в свои слуги. Какви ще бъдат наказанията, ако не остане доволен от нас? Не зная дали има власт да превърне земята ни в такова мъртвило като пустошта, както някога са направили древните, но той ми показа съвсем ясно, че с радост ще раздава присъди на всички, които дръзнат да се опълчат срещу Вакаан, а това означава срещу него. Освен това принц Равелайн каза, че ни е проверил, но не подробно. Чудя се какви точно са били… тези проверки? Каква магия е направил, за да възстанови Уоумуа? Каква е тази магия, убила най-добрите войници на Ориса?

— Не! — извика Дженъс, а после продължи по-спокойно: — Е… трябва да бъда честен. Не съм сигурен. Не, че не е вярно. Е, и какво, ако е вярно? Ние, орисианците, не бихме ли взели мерки, ако една голяма армия се насочва към нашите граници?

— Не и преди да разберем техните намерения — отговорих аз.

— Не знам — каза Дженъс. — Не знам. Нека да разгледаме нещо друго, докато говорим за Ориса. Ние… ти и аз… неотдавна спечелихме победа срещу жреците и тяхното потисничество в Ориса. Те защитаваха отдавна умрялото минало и използуваха това минало, за да отслабят днешния живот и мечтите ни за утрешния ден. Смяташ ли, че всички тези ограничени глупаци са изчезнали заедно с Касини? Аз зная, че те отново ще се опитат да наложат своите задушаващи традиции, най-вероятно малко след като се върнем в Ориса и им заявим, че старият начин на живот е обречен. А какво да кажем за Ликантия? Аз познавам този народ. Познавам техните властелини. Те продължават да говорят за възстановяване на проклетата им чудовищна стена. Колко време ще мине преди да започнат да увеличават армията си? И щом постигнат това, ще насочат алчните си погледи към Ориса.

— И какво от това? Ние вече сме ги победили един път и можем отново да го сторим.

— Не съм сигурен — отговори Дженъс. — В последно време не съм виждал в Ориса хора с куража на твоя баща и на неговото поколение. Не, Амалрик, на нас ни е необходим Равелайн. Извинявам се, нека да бъда по-точен. На нас ни е необходимо онова, което представлява той. На нас ни е необходимо знанието, което има неговият град и неговата страна. Аз презирам прашните архиви и библиотекарите, но на една покрита с паяжини лавици има повече знание, отколкото в целия дворец на жреците. С това знание, с тези сили ние ще можем да сътворим един златен век, такъв златен век, в какъвто е живял човекът в древността, а след това се е оказал недостоен за него. След няколко години ние ще владеем цялата мъдрост, притежавана от хората по тези земи, и тогава ще можем да ги надминем. Ние сме млад народ, а те са стари, уморени и обхванати от рутината на своя начин на живот. Аз виждам Вакаан, Ираяс и Равелайн като предвестник, като предшественик на една нова, жизнена ера, ера, за която златото не е най-важното.

— Добре казано — отговорих аз. — Но сега не е време за възвишени речи. Погледни действителността. Наистина ли мислиш, че Ориса може да въстане срещу господството на Далечното царство? Аз виждам около себе си щастливи, доволни лица, като муцуни на говеда, които не разбират, че тяхната единствена цел е да увеличават стадото, което накрая ще украси масата на техния господар. Мислиш ли, че тези хора тук във Вакаан, някога ще се разбунтуват? И ако го направят; какви шансове имат? Искаш ли да видиш орисианците — народа, който считаш за свой — да се превърнат в преживни говеда като тези?

— По-зле ли ще бъдат от сега? — попита Дженъс. — Не бързай с отговора. Спомни си за бедняшките квартали, през които минахме, когато се върнахме в Ориса. За Чипсайд. Виждал ли си такава бедност в тази страна? А Чипсайд далеч не е най-лошото в Ориса. Не искам да споменавам за претъпканите жилища в Ликантия. Аз съм сигурен, че ако ти предложиш да се избира между златните вериги на тази страна и условията, при които живеят сега повечето орисианци… те ще извикат ковача да те окове.

Сдържах гнева си, сипах си вино и се насилих да отпия. После започнах още по-разгневен.

— Спомням си, преди години, в пустинята, когато освободихме Диос и се опитахме да освободим останалите роби на номадите… как се развилня ти срещу онези, които предпочетоха да останат с веригите. А сега смяташ за приемливо да си потърсим робовладелец? Почакай, господинчо. Аз имам друго да ти кажа. Според теб повечето орисианци ще предпочетат да бъдат управлявани от Далечното царство, ако бъдат богато възнаградени. А какво ще правят останалите… онези, които ти смяташ, че ще бъдат малцинство? Хора като Еко, Гамелан или дори Мийна и другите войници тук в Ираяс? Нали ще е подигравка да им кажем какъв е резултатът от изживените от тях страдания! А какво ще стане с жените? С моята малка камериерка Спото? С моята сестра Рейли? И с Отара, нейната любовница? Или другите от Маранонската гвардия? Мислиш ли, че ще приветстват радостно тази тирания? Какво ще направи с тях Равелайн?

— Всички царе имат закони, с които защитават властта си — отвърна Дженъс малко неубедително. — Законът на Вакаан, според който бунтовниците изчезват, по-лош ли е от Целуването на камъните? Или дори от повикването на властелините на Ликантия?

— Колкото до първото — казах аз, — да, по-лош е. Никой в Ориса не е екзекутиран без открит съд. А що се отнася до Ликантия, не мога да кажа. Особено след като не съм говорил с никого от „повиканите“ и не знам защо ги викат.

— Може би — каза Дженъс бавно — трябва да извикаме някой дух и да го попитаме. Макар че трябва да те предупредя, мъртвите си служат с ужасен език. — После той леко промени темата. — Да речем, че си прав в твоите опасения. Какъв е твоят план?

Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Подготвил само началото на един план и ще приема твоите допълнения… или дори друго предложение — отговорих аз. — Предлагам и двамата да печелим време пред Равелайн. Да правим мъгливи обещания, каквито прави всеки търговец, закъснял с доставката. Имам впечатлението, че цар Домас вече е решил да одобри започването на някаква търговия. Ти каза, че Равелайн е човек на моментния ентусиазъм. Може би ще успеем да използуваме това споразумение като предлог да се върнем в Ориса. След като пристигнем в родината си, мисля, че е абсолютно наложително веднага да пристъпим към изпълнение на моя план. Ти, Дженъс, трябва да поемеш в ръцете си цялата гилдия на жреците и да започнеш приготовления. Но не за незабавна война, нито въобще за война. Това, което казвам, са разсъждения на глас, но не виждам как Равелайн може да организира нападение срещу нас, било чрез магия, било физически, след като неговите хора нямат никакви интереси, които да се простират по-далеч от собствените им носове. Съгласен съм с теб, че жителите на Вакаан са ужасно ограничени, и мисля, че трябва да търгуваме с тях и да научим всичко, което можем. Според мен ти трябва да се заемеш с обобщаването на това знание. — Неочаквано не ми достигнаха думи и седнах. — Освен тези общи мисли… не, нямам подробно разработен план, особено след като Равелайн фактически дори не е споменал, че ще нападне земите ни.

— Но под една или друга форма ще го направи — каза Дженъс твърдо. — В края на краищата обаче няма да постигне нищо. — Той ме дръпна да стана и ме заведе пред едно кръгло огледало. — Погледни в това огледало, приятелю. Погледни ни. Когато за първи път те срещнах, ти беше момче, а аз младеж, чиято най-голяма отговорност беше да командва взвод въоръжени с копия войници. Сега ние достигнахме до Далечното царство и можем да имаме цялата власт, цялата мъдрост, която се предполага че имат боговете, които не съществуват. Единственото, което стои помежду ни, е една личност, някой, с когото зная, че мога да се справя в подходящ момент, но не мога да ти кажа нищо повече. Ако сега си вирим носа пред Равелайн и избягаме през границата… съмнявам се дали ще успеем да стигнем дори до Пиперения бряг. Така че ще умрем някъде в пустинята… и Ориса ще се върне към старото си непокорство. Амалрик Антеро, ние сме избрани да създадем нов век за Ориса и ти трябва да разбереш това. Ако трябва за кратко да печелим време с Равелайн… е, така да бъде. И двамата сме все още млади и имаме пред себе си още много години, а времената се променят.

Понечих да отговоря, после наистина погледнах в огледалото. Не виждах в себе си нищо младежко: лицето ми беше набраздено от мъка по всички загинали, косата ми вече не пламтеше в огненочервено както преди, очите ми гледаха така, сякаш бях видял прекалено много и душата ми имаше нужда да се възстанови в покой и зеленина. Но аз изглеждах като пеленаче в сравнение с Дженъс. Той беше само няколко години по-стар от мен, но сега, при тази светлина, би могъл да мине за баща на човека, която ме отърва пред крайбрежната кръчма. Оредялата му коса и брадата му бяха прошарени и сплъстени като на болник. Дълбоки бръчки браздяха лицето му; беше прежълтял, бузите му бяха започнали да провисват, а брадата му да се проскубва по краищата. Но най-много ме впечатлиха очите. Те бяха с червени кръгове, хлътнали дълбоко в очните кухини. В погледа им се четеше изживян… и приветстван ужас. Съвсем скоро бях виждал подобни очи и си спомних къде: на банкета при Морташъс, когато за първи път видях мъртвешкия поглед на магьосника. Постарах се да не трепна и се отдръпнах от огледалото още по-ядосан.

— Ти наистина ли вярваш, че можем да се опълчим срещу човек, който е създал такъв кошмарен град като Уоумуа? — попитах аз. — Не само да се опълчим, но след време да го унищожим или най-малкото да го обезсилим? Дженъс, ела на себе си! Ако се съглася с неговия план, той ще ми позволи да съществувам само докато изпълнявам всяко негово желание, всеки негов каприз, сякаш са копнежи на моята душа. На пешките не се разрешава да обсъждат ходовете, замислени от шахматиста. Но има нещо по-важно от ролята, която ще изпълнявам в новия свят на Равелайн. Дженъс, не мога да повярвам ти да се надяваш, че ще можеш да използуваш този човек за своите цели. Честно казано, не съм съвсем сигурен дори, че той е човек. Принц Равелайн е прекарал целия си живот в царски игри на смърт и власт. Той ще те схруска като предястие! — Гласът ми ехтеше в среднощната тишина. Дженъс също се ядоса.

— Мислиш, че съм слаб?

— Мисля, че си много глупав! — озъбих се аз. — Ти си балното присъствие на Равелайн, каквото бях аз на онази курва, Мелина. Не само не виждам капитан Грейклок, който може да дойде да те освободи, но накрая ще се окажеш по-голям тъпак и от мен.

— Как смееш! — изсъска Дженъс. — Ти… търговско синче такова! Ти не си дори мъж, ти никога не си участвал в истинска битка! Най-трудното ти решение е било да покачиш цената на топ плат. Ти… да учиш на ум мен, Дженъс Кетер Грейклок, чието родословие се води от началото на времената! Как си позволяваш?

Вдигнах стиснат юмрук. Исках да изкрещя в лицето му, че най-накрая съм разбрал какво мисли за мен и че… и изведнъж се видях в огледалото. Лицето ми бе червено като косата ми. И вместо да ударя, забих нокти в дланта си. Дишах тежко, сякаш бях тичал. Успях някак да се овладея и казах:

— И двамата се държим като глупаци. И нищо няма да постигнем. Нека продължим утре. Когато и двамата се научим да се държим както трябва.

Дженъс с усилие кимна. Беше съгласен. Понечи да каже нещо, после млъкна. Не се сбогувахме. Просто се обърнах, излязох от стаята и бързо заслизах по стълбите на кулата. На двора повиках Гатра да ми намери гондола.

Прибрах се много късно. Не знаех какво да правя. Съблякох се до басейна с лотоси, скочих в прохладната вода и го преплувах три пъти, опитвайки се да успокоя ума си така, както отпусках мускулите си. Като излязох от водата, ме лъхна първият утринен ветрец. Почувствах се по-добре, но не и по-мъдър.

Би трябвало да изчакам, но не го направих. Нещо ми подсказваше, че всеки момент е важен. Трябваше да обсъдя проблема с онзи, който, изглежда, единствен в тази страна все още беше с всичкия си. Отидох в кухнята и си направих чай, без да будя дремещия слуга. Занесох го в стаята с намерение да събудя Оумъри и после да й разкажа какво се беше случило. Но тя беше будна и стоеше до прозореца. Оставих подноса, прегърнах я и единственото ми желание беше този момент да продължи вечно и никога да не се налага да я пусна. След известно време Оумъри нежно ме отблъсна.

— Толкова лошо ли беше?

Разказах й какво се беше случило и при Равелайн, и при Дженъс. Когато свърших, оставаха два часа до зазоряване. Оумъри напълни чашите ни с вече изстиналия чай.

— Мнозина във Вакаан — каза тя, — ще ти се присмеят и ще кажат, че само един варварин-чужденец може да търси съвет от една музикантка. И че са го очаквали.

— Никой не ме познава по-добре от теб — отвърнах аз. — И на никого не вярвам повече, включително и на самия себе си.

Оумъри ме целуна и каза.

— Много добре тогава. Да започнем ли с твоя приятел? Помисли по следното: ако някой дойде при мен, както очевидно е отишъл принц Равелайн при Грейклок, и ми обещае, че мога да изуча всички акорди, всички позиции, всички тонове и гами на всички инструменти от времето на древните до днес и ще мога да използувам това знание за създаване на музика в бъдеще… може би аз ще бъда сляпа за недостатъците на този човек. Освен това в думите на приятеля ти има известна истина. Не че голямата злоба на Равелайн може да бъде преобразена в доброта така лесно, както пясъкът се превръща в злато. Но той може да бъде отстранен.

Почувствах малка надежда.

— Как? Да отида при царя ли?

Оумъри онемя от ужас.

— И през ум да не ти минава, любов моя! Ако отидеш при цар Домас и му разкажеш всичко случило се, той наистина ще повика Равелайн и хубаво ще го накастри. Дори може да нареди принцът сам да се оттегли в някое далечно имение и да му каже, че поведението му позори почтените хора. И ти ще бъдеш възнаграден за твоята честност. Но само след няколко месеца Равелайн отново ще се върне, а ти ще изчезнеш. Въпреки че братята се мразят… никой от тях не позволява царската фамилия да има неприятности. Никой. Освен това във Вакаан нещата се уреждат по-деликатно. Един начин да се справим със ситуацията е да подшушна някоя дума на приятели, които смятам за умни. И тези приятели да изклюкарят с техни приятели. Тези приказки трябва да станат съвсем тайно и съвсем тихо. След време… може би седмица, може би месец, можем да поговорим с Биймас. После слухът ще достигне до ушите на царя. И той ще разпита най-хитрите си придворни, съвсем тайно и съвсем издалеко. След като научи истината, а той ще научи всичко, ако желае, може би ще се заеме с принц Равелайн. И ще му нареди да оглави някоя експедиция срещу разбойниците, на север например.

Не можех да повярвам.

— И това е достатъчно, за да се възстанови положението и да се решат проблемите както на Ориса, така и моите собствени?

Звучеше невероятно.

— Както казах, Равелайн и по-рано е бил поставян на колене и то по въпроси, които ние считаме за по-важни от съдбата на два варварски града далеч на запад. Прости ми, Амалрик, любов моя, но така мислят ваканийците.

Знаех, че нищо, особено прищевки относно цената, не може да е сигурно. Но Оумъри ми предложи единствения реален, разумен план. На сутринта щях да се върна при Дженъс и да решим нашия спор. Все още бях ядосан от суровата му непреклонност. Но си казах, че никой от нас не е съвършен. Пък и той беше мечтал за кралство много по-дълго, отколкото аз. И въпреки това, когато легнах и затворих очи, знаех, че нашата дружба вече няма да е същата, както досега.

След час ме събуди писък, заседнал в гърлото ми. Отворих уста, но той не излизаше. Оумъри се обърна неспокойно до мен. Бях едновременно и буден, и в трескав унес.

Две неща минаха през ума ми. Първото вече знаех, поне по принцип: черна магия ще засади и развие в мен болка, страх и смърт. Ако Равелайн изпълни своя план, в Ориса и Ликантия ще настъпи хаос. По нашите земи ще се бият армии, ще ги кръстосват… армии, които накрая ще се превърнат в бандити и убийци. След време страната ни ще се превърне в нещо като Оспорваните земи… и можех да си представя как Равелайн гледа отвисоко тези кървави развалини и се усмихва на разрухата, която за него беше като майчино мляко.

Ако допуснехме Равелайн да изпълни плана си… и внезапно се сетих какво беше казал Равелайн за желанието си да превърне Дженъс в свой копой. И си помислих: „Копой? Или палач?“ Дженъс разполагаше с всички средства за заговор срещу царската фамилия. Не ме разбирайте погрешно — дори в този полусънен кошмар не виждах Дженъс да се промъква в царския палат с натопен в отрова нож в ръка. Но би ли могъл Дженъс да организира, да оглави и да извърши преврат? И в момента на победата да посече новокоронования цар, който скърби за смъртта на своя брат? Не. Това беше чиста фантазия. Измъкнах се от водовъртежа на виденията. Погледнах през прозореца. Макар че все още беше тъмно, в градината се чуваха сънливи чирикания на птички. Не трябваше да заспивам пак, но заспах. Не си спомням дори как съм положил глава на възглавницата. Единственото, което си спомням, е мисълта, че следващият ден щеше да е съвсем различен.