Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (13)

Глава тринайсета
Герои и лъжци

След два месеца влязохме в главното пристанище на Ориса с издути от утринния бриз платна. Въпреки късния час наоколо нямаше никой, който да се възхити на майсторството на Л’юр и да гледа как „Китиуейк II“ спира до кея в леката утринна мъгла. Огледах речния бряг за познати лица, но само един-двама голтаци и един рибар, който кърпеше мрежата си, отговориха на погледа ми.

— Виждам, че си преувеличил величието на Ориса съвсем мъничко, Амалрик, любов моя — каза Диос сухо. — Какво гъмжащо от народ пристанище, какви широки булеварди, каква блъсканица! — Тя отново огледа празния кей, после се обърна към Дженъс. — Кажи ми, Дженъс, винаги ли е такава навалица, или сме пристигнали точно за панаира?

Дженъс поклати глава. Беше изненадан също като мен.

— Нищо не разбирам — казах аз. — Обикновено е толкова шумно, че не можем да се чуем.

— Хайде стига вече! — засмя се Диос. — Знаем как се завъртат главите на варварските момичета. — Тя заговори басово, опитвайки се да имитира мъжки говор. — Да, скъпа, аз съм важен човек в моята страна. Богат човек. Имам хубава къща и много слуги. Я влез замалко в моята палатка… — Видя, че се мръщя, и ме ощипа закачливо. — Хайде, хайде. Дори и да си беден, пак ще те обичам.

— Повярвай ми, Диос — каза Дженъс, развеселен от шегата й, — нашият приятел не е беден. Приеми честната ми дума.

— О, ще я приема, Дженъс. Ще я приема — каза Диос. — Но в бъдеще, моля те, спести ми описанията на… — Тя посочи пустия бряг. — … гъмжащи пристанища.

Скочих от кораба и закрачих към стария рибар.

— Къде са хората, дядо? — попитах аз. Той вдигна сълзящите си очи, изкривените му пръсти продължиха да кърпят мрежата, докато разглеждаше и мен, и дрехите ми, и двамата ми другари.

— Нямаш късмет, ако си решил да разтоварваш днес — каза той и посочи кораба ни. — Всъщност нямаше да имаш късмет и вчера, и завчера, и по̀ завчера. — Той поклати глава, сякаш ни съчувстваше, но всъщност се наслаждаваше на лошия ни късмет. — И запомни какво ти казвам: утре ще бъде същото. Може би след време всичко ще се оправи, но има и много други, които чакат ред преди теб. Много.

— Няма нищо, дядо — засмях се аз. — Все пак благодаря ти, че ни каза. Но искам да знам какво се е случило. Къде са се дянали всички?

— Приличаш ми на орисианец — каза старецът, — така че сигурно дълго време те е нямало. Затова не знаеш. — Той вдигна избледнелите си очи към Диос и се втренчи в нея. — Ама тя не е орисианка. — Погледът му се отмести настрани тъкмо когато на Диос вече бе започнало да й прикипява, и попадна на монетата, която му подавах. Старецът бързо я грабна и продължи да връзва възлите, после каза: — Жив да си. — Страшна жажда ме гони и трябва да я утоля. А сега на въпроса ти, млади господарю. Чуй какво ще ти кажа. Големи работи стават. Големи работи. Четвърти, а може и пети ден. И всички ги цепят главите от цялото това празненство. Само мене не ме цепи главата, понеже изпих всичко и кесията ми е празна.

— И какви са тези големи работи, които се отпразнуват така, старче? — попита Дженъс.

— Вие, момчета, да не падате от небето? — каза старецът. — Не знаете ли, че открихме Далечното царство?

Тримата с Дженъс и Диос се спогледахме.

— Страхотна новина — казах аз.

Старецът дрезгаво се засмя.

— Много слабо казано! Сега ние, орисианците, ще бъдем първи по пътя натам. А ликантийците да си ядат ушите. Не че им забраняваме, нали ме разбирате, но така излиза, казвам ви. Почти така.

— И кой е героят, който го е открил? — попитах аз, едва сдържайки гнева си.

— Един млад жрец — отговори старецът. — Разправят, че преди не бил нищо особено. Но сега всичко го тачат. Казва се Касини. Може би си го чувал.

— Да. Чувал съм за него — отговорих сдържано.

— Е, та той е може би най-големият герой на Ориса — продължи старецът. — Върна се преди два месеца. Властите си мълчаха, та да не се разчуе. Обаче къде ти! Целият град говореше. Доскоро всички мислехме, че Далечното царство е просто детска залъгалка, нали така? Но сега всички знаят, че го има. И много скоро ще отидем там и ще си стиснем ръцете с хората от Далечното царство. И тогава вече нищо няма да може да ни спре. Славни времена се откриват пред Ориса! Щастлив съм, че доживях да ги видя. Отсега нататък ще тънем в злато и удоволствия. — Беззъбите му венци се оголиха в усмивка. — Във всеки случай решиха да обявят голям празник. И го направиха. И жреците, и управата обявиха цяла седмица празненства. До днес. Днес следобед всички, които не са много пияни, трябва да се съберат в големия амфитеатър. Ще награждават Касини. Освен това сигурно ще му дадат да оглави следващата експедиция. Вече я стягат. И този път тя ще бъде истинска. Не с малко провизии и с няколко войника. С много войска ще бъде. Казвам ти, нищо не може да им устои. Да, идва славно време за Ориса.

Изведнъж почувствах непреодолима нужда да тръгна към къщи.

— По-добре да побързаме — казах аз на Дженъс и Диос. Те не попитаха нищо, но когато тръгнахме, старецът извика:

— Кой си ти, млади господине? Кажи ми името си, за да пия за твое здраве в кръчмата с парата, която ми даде.

Обърнах се. Играта беше свършила.

— Аз съм Амалрик Емили Антеро. Пий за мое здраве.

Старецът зяпна от изненада. После избухна в смях.

— Амалрик Антеро! Добра шега. Но няма да я кажа на никого, млади господине. Защото експедицията към Далечното царство беше негова. Само че младият Амалрик не се върна. Той и останалите са по-мъртви от воняща риба. Касини ги е видял, когато са загинали.

Не бях изненадан, че Касини ни е обявил за умрели. Нали вече беше изпробвал лъжите си върху сержант Мийна и капитан Л’юр; освен това бе имал много седмици за репетиране преди да пристигне в Ориса. По пътя към къщи се терзаех от мисълта за реакцията на семейството ми при тези печални новини. Тревогата ни беше придала криле. Почтеността на Л’юр също увеличи скоростта ни, защото капитанът беше повярвал толкова малко на разказа на Касини, колкото и сержант Мийна. Когато Касини се появил, той се съгласил да го откара до Редонд… но не и по-нататък. Добрият капитан беше чакал, спазвайки уговорката, която имах с хората от Пиперения бряг.

— Не вярвах той да е единственият, който да е успял — беше споделил Л’юр. — Нали го познавам. Казах му: „Аз ще чакам младия Антеро, господарю. И капитан Грейклок.“ Това не му хареса, но нямаше никаква друга възможност, а аз виждах колко му се ще да се качи на някой бърз кораб за Ориса.

Сега, докато тичах към къщата на баща ми омразата ми към Касини стана непреодолима. И беше напълно основателна: баща ми беше на смъртно легло, а сестра ми Рейли, обзета от дълбока мъка, като ме видя, се изплаши, че шокът от добрите новини може да го довърши. Тя влезе при татко да го подготви за моето възкръсване и след малко се върна да ме заведе при него. Смаях се като го видях толкова слаб и бледен. Тялото му се беше съсухрило като на старец, восъчножълтите му телеса висяха отпуснати на крехките кости. Но очите му, хлътнали дълбоко в мъртвешката маска, оживяха от радост, щом ме видя.

— Слава на Те-Дейт, ти си жив! — каза той. Дишаше тежко. Бях така сломен, че коленичих и едва не заплаках. — Не плачи, Амалрик — успокояваше ме баща ми. — Само преди час чувствах присъствието на Злокобния вестител. Почти бях готов да му разреша да ме отнесе. Но го прогоних. Ако не бях… — Той сложи треперещата си ръка върху главата ми. — … нямаше никога да изживея това щастие.

Той ме накара да стана. Седнах на леглото до него. Видях как бледите му бузи възвръщат цвета си.

— Ела, разкажи ми за приключенията си, синко — каза той. — Намери ли Далечното царство?

— Не — отговорих аз. — Но видях планините, приличащи на черен юмрук. Видях и прохода, който отвежда на другата страна.

— Знаех го — каза баща ми. — Цял живот мечтаех за това. Сега зная, че мечтите ми са били нещо повече от глупави измислици.

Разказах му накратко за всички наши приключения. Но от всичко чуто най-голямо удоволствие му достави новината, че съм довел бъдещата си съпруга. Той хвана ръката ми.

— Независимо какви богатства стоят пред теб — каза той, — от всичко най-много цени нея, Амалрик — продължи той. — Цени я повече от всичко. И ще живееш и умреш щастливо. — Ръката му се отпусна, очите му се затвориха и за момент се изплаших, че може да е умрял. После видях усмивка на лицето му; брадата му леко потрепна. Беше заспал. Тихо излязох от стаята и отидох при другите.

Сестра ми се разкъсваше между ярост към Касини и радост от успешното ни завръщане.

— Това копеле получи всички почести — каза тя, когато влязох. — Ти си героят, Дженъс Грейклок. Ти и моят брат.

— Въпросът е — каза Дженъс, — как да се отговори. Да ви кажа право, не държа особено много на геройския венец. Тежък е и създава повече неприятности, отколкото удобства, пък и много лесно може да се бутне.

— Но нали чухме, че вече подготвят следващата експедиция — казах аз. — И желаят да я води героят. А героят е Касини.

— Той е лъжец — каза Диос. — Извикай го на двубой заради лъжите му. Убий го. Така биха постъпили жените на Салкей с такъв измамник.

Рейли се засмя. Беше истинско удоволствие отново да чуя смеха й, толкова ми беше липсвал, докато ме нямаше.

— Харесвам я, Амалрик. Прекалено добра е за теб. — После се обърна към Диос. — Ние в Ориса не сме толкова различни, скъпа. Касини обаче е жрец, а един жрец не може да бъде извикан на двубой. Най-лекото наказание за такова нещо е да те убият, и то след много мъчения.

Диос се намръщи.

— Сега съм сигурна, че тук управляват мъже — каза тя. — Никоя свястна жена не би позволила да съществува такъв закон.

Дженъс удари с тежкия си юмрук по масата и я разклати.

— И никой свестен мъж също — викна той. — Но ако го убием, ще ме лишат от най-голямата ми мечта. По дяволите, Далечното царство ще бъде мое. На никой друг.

— Тогава нека да отидем там — казах аз. — Скоро целият град ще се събере, за да го почете. Хайде да отидем и да видят, че не само сме живи, но и че този лъжлив страхливец, който ни изостави и подбуди и другите да ни изоставят, не заслужава никакви благодарности.

Така и направихме. Убедих Рейли и Диос да пазят вилата, в случай че не всичко тръгне добре. Наредих да оседлаят коне и без да сменяме дрехите, с които бяхме пътували, тръгнахме към големия амфитеатър. Улиците бяха оживени; разбрах, че макар старият рибар да не ми бе повярвал, беше разказал на други за младия глупак, който твърдял, че е Амалрик Антеро. Хората се обръщаха да видят кой язди през навалицата и някои ме познаха.

— Ама това е Грейклок! — чух гласове. — И онзи до него е младият Антеро! Значи е вярно. Те са живи.

— Накъде си тръгнал, капитан Грейклок? — викна някой.

— Тръгнали сме да пратим по дяволите един голям лъжец! — извика Дженъс в отговор.

Думите му и новината, че сме върнали живи и здрави, бързо се разпространиха и след нас тръгна голяма тълпа. Всички ни поздравяваха и наричаха Касини лъжец. Скоро стигнахме амфитеатъра. Охраната, разтревожена от шума на тълпата, ни препречи пътя. Началникът вдигна копието си и ни извика да спрем.

— Как смееш да спираш гражданин на Ориса? — извиках аз. Моят протест обаче не беше необходим, защото началникът на караула позна Дженъс и изненадан свали копието си.

— Бога ми, това е Дженъс Грейклок! — извика той. — Жив и здрав. — Той пристъпи напред. — Знаех си, че никой жрец не може да извърши такъв подвиг. — Обърна се към хората си. — Нали ви казах, момчета? Нали ви казах, че само войник може да извърши такова нещо. — Войниците нададоха одобрителни възгласи. Капитанът на охраната плесна Дженъс по крака и изрева: — Влизай човече! Далечното царство е за всички ни. За войници и за граждани, не само за проклетите жреци.

Ние слязохме от конете, хвърлихме юздите на охраната и минахме през портата; тълпата нахлу след нас.

Не бих искал да съм на мястото на Касини през този ден. Големият амфитеатър беше претъпкан. Топлината, излъчвана от телата на хилядите хора, дошли да приветстват жреца, беше нетърпима. Касини обаче сигурно не я чувстваше. Сто на сто го бяха тренирали добре за церемонията и много нощи бе репетирал скромната си реч на герой… И докато е чакал търпеливо да минат безкрайните встъпителни речи, се е наслаждавал на всеобщото възхищение. Та нали това беше кулминацията, връхната точка в неговия живот — а доскоро се бе страхувал, че ще остане неоценен. Касини сигурно вече мечтаеше за триумфа си и за това как ще поведе следващата експедиция до самите врати на Далечното царство и ще се върне с още по-голяма слава. Да, за кратко време сигурно бе разбрал какво значи да си човек на почит.

После се явихме ние и турихме край на мечтите му. Когато влязохме, старият мошеник Джениандър тъкмо се канеше да представи своето протеже. Стоеше на широката централна трибуна на амфитеатъра, гласът и образът му бяха увеличени многократно от специалното заклинание, направено от 112 жреци при полагането на първия й камък. Около него се бяха събрали сановници от всички сфери на дейност в Ориса. На най-предните места бяха Гамелан, най-възрастният от старейшините-жреци, и Сишон, неговият колега от управниците. В центъра, на трона на героя, с венец на челото седеше Касини.

Джениандър беше по средата на речта си, когато тълпата, която ни следваше, започна да скандира имената ни и всички в големия амфитеатър се обърнаха. Множеството полудя. Чуваха се викове и писъци, и неочаквано буйни скандали. Чух да викат името ми, но най-много викаха: „Дженъс. Дженъс. Дженъс!“ Видях Касини да стои онемял до Джениандър: страхът бе обезобразил лицето му. Стоеше вцепенен и унизен. Хората около него обаче бързо се съвзеха. Някои напуснаха трибуната, все едно че нямат нищо общо с него. Други започнаха да го ругаят, макар че от шума на тълпата не можах да чуя какво казват. Гамелан беше първият, който прояви здрав разум. Той изтича при Джениандър и Касини, обгърна ги с ръце, вдигна глава към небето и направи заклинание. Появи се пушек и огън и те изчезнаха.

После хиляди ръце ни вдигнаха и ни понесоха през арената до централната трибуна. Пуснаха ме да стъпя на краката си. Тъкмо дойдох на себе си, и Дженъс застана до мен. Той се огледа смутено — като истински войник, притеснен от присъствието на толкова много цивилни, насочили вниманието си към него. Изтиках го напред към онази точка на трибуната, от която образите ни щяха да изглеждат гигантски. От неочаквано настъпилата тишина всред тълпата разбрах, че я бях улучил.

— Хора на Ориса! — викнах аз. Чух как думите ми изгърмяха и отекнаха, чак се олюлях от силата на звука. — Вие всички ме познавате, защото аз съм един от самите вас.

— Амалрик! Амалрик! Амалрик! — викаше тълпата. Вдигнах ръка и всички млъкнаха.

— А това е моят приятел. Може би не всички сте го виждали, но съм сигурен, че сте чували за него.

Избухнаха нови одобрителни възгласи. Изтиках Дженъс напред. Усещах, че хората го чувстват като свой. Прошепнах му:

— Говори им. Те искат да те чуят.

Дженъс беше изцъклил очи.

— Какво трябва да кажа?

— Просто им разкажи истината — подканих го аз. За пръв и последен път Дженъс изпитваше сценична треска. Но се изправи и страхът и объркването му изчезнаха. Пристъпи напред уверен, сякаш бе роден за оратор.

— Народе на Ориса! — прогърмя гласът му. — Аз ви нося новини от Далечното царство…

Речта му през този ден беше хвалена седмици наред. Нямаше значение дали думите му бяха умни или глупави, защото Ориса никога не бе имала такъв герой като Дженъс Грейклок. Пред тях стоеше човек от благороден произход, но със странна съдба. Освен това той беше боец, войник, познал какви ли не страдания. Дори се говореше, че навремето бил и роб, така че хората бяха сигурни, че мъките и бремето на обикновените мъже и жени не са му чужди. Също така Дженъс беше направил за смях един жрец и бе доказал, че жреците лъжат — и от този ден дори най-симпатичният от магьосниците можеше да бъде уважаван, но никога обичан. Но на първо място приятелят ми даде на орисианците дара на гордостта. Един обикновен човек беше постигнал онова, което допреди месеци се считаше за невъзможно, и сега обещаваше да подобри това постижение и да стъпи на вълшебната земя, която обещаваше благоденствие за всички.

Колкото до мен, в моя чест също имаше богати гощавки и много хора искаха да поема управлението на Ориса. За да не би фалшивата скромност да ме направи да изглеждам лъжец, ще кажа, че аз също бях герой. В края на краищата нали моята експедиция беше довела до всичко това и аз също бях изминал всяка стъпка, измината от Дженъс, и понесъл всички страдания, които беше понесъл и той. Но макар че имах намерение веднага да подготвя нова експедиция и да минем отново по същия маршрут, сега, когато бях у дома, сърцето ми не копнееше така силно за Далечното царство. Баща ми беше болен, братята ми — мекушави по природа, и от мен се очакваше да поема тежестите на семейните задължения. Братята ми изобщо не се разсърдиха, когато баща ми обяви, че задължението да оглавя търговията се пада на мен. Успехът на моята експедиция изми петното, което бях лепнал на името Антеро, или най-малкото направи атаките срещу нас да изглеждат неразумни.

О, да! Имаше и друго нещо. Диос. Баща ми беше възхитен от нея и винаги намираше някакъв повод, за да я повика. Макар че здравето му продължи да се влошава, когато тя беше в стаята му, човек можеше да си помисли, че той отново е млад. И в това нямаше нищо чудно, защото Диос непрестанно се шегуваше и флиртуваше с него. Беше очаровала дори и Рейли: още щом я зърнеше, нетърпеливо започваше да я разпитва за воинската й практика, искаше да научи нови военни хитрости и споделяше охотно своите.

— Всяка жена в моята гвардия е готова да те пребие заради нея — каза ми Рейли. — Единственото, което ги възпира, е, че тази жена е очебийно безразсъдно влюбена в теб.

Сватбената церемония беше по необходимост малка. Новата ми слава би превърнала всеки списък за гости в обида за всички непоканени. Отначало дори се страхувах, че Диос ще се почувства засегната.

— Защо да се засягам? — Тя вдигна в недоумение рамене. — В Салкей бракът е по-важен от сватбата. Истински големият празник се вдига след като двойката преживее един пълен жетвен цикъл; а с всеки следващ цикъл честването става още по-голямо. Мисля, че в Ориса е обратното, защото във вашия град жените са подчинени и сватбената церемония е просто залъгалка за момичето, което доброволно приема такъв робски живот. На практика това е единственият момент в нейния живот, когато тя е център на внимание, по-важна от всички други. — Не можех да споря, защото бях слушал същите покъртителни оплаквания и от Рейли.

Диос взе ръката ми и нежно я постави върху корема си, който беше леко издут от нашето бебе. Знаехме, че ще бъде момиче, защото Рейли беше помолила магьосницата, която се грижеше за неразположените жени от гвардията, да направи предсказание. Засмях се, когато почувствах ритането й.

— Как ще я наречем? — попитах аз.

— Ще трябва да почетем твоята майка, както и моята — отговори Диос. — Ще я кръстим Емили, на твоята майка, и Ирен, на моята.

— Значи ще се казва Емили Ирен Антеро… Харесва ми.

— Искам да ми обещаеш нещо, Амалрик — помоли ме бъдещата ми съпруга.

— Всичко.

— Не искам нашата дъщеря да бъде възпитана да мисли, че жените трябва да се държат така, както в Ориса. От това как рита може да се разбере, че ще бъде силно дете. А нощем, когато всичко е съвсем тихо, чувам малкото й сърчице да бие. То е чувствително сърчице, моля те да ми повярваш. Знам това, макар двете още да не сме се срещали.

— Ще й взема най-добрите учители — казах аз. — Пък имаме и Рейли, която ще й служи за пример и освен това ще я обучава.

— Това не е достатъчно — отговори Диос. — Емили ще вижда как жените около нея крият лицата си от мъжете и се чувстват малоценни, защото нямат пенис и чифт тестиси, как страдат примирено само защото са източник на всеки човешки живот.

— Какво трябва да обещая, за да предотвратя това? — попитах аз.

— Искам майка ми да помогне в нейното възпитание — отговори ми Диос. Разтревожих се, защото кой баща би понесъл да не вижда детето си? Жена ми видя това и хвана ръката ми. — Моля те, трябва да направиш това за мен. Ако откажеш, ще го приема, но не като покорна орисианска жена, защото аз никога няма да стана такава, а защото те обичам, Амалрик. И никое дете никога няма да бъде по-важно за мен от тази любов. Не искам да кажа, че трябва да я изпратим далеч оттук, защото и аз също няма да мога да понеса това. Имам предвид три години… преди да стане жена. Емили Ирен трябва да прекара три години с майка ми преди да се извърши обредът за женственост, когато стане на шестнайсет. След това само слабости в характера й могат да се отразят на начина й на мислене. Но аз ти обещавам, Амалрик, това дете няма да бъде със слаб характер.

Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече се съгласявах с Диос. Предложението й ни даваше възможност да обединим две различни култури и да възпитаме едно идеално дете, златно дете. Обещах тържествено да изпълня желанието й и след това се прегърнахме така силно, както могат да се прегръщат само влюбени. Почувствах ръката й се плъзга по голите ми бедра. Диос хвана твърдия ми член и се наведе да го целуне. После вдигна поглед. Черната й коса падаше върху лицето й, очите й светеха от удоволствие.

— След всички разговори за вражда между мъжете и жените — прошепна тя, — по-добре да се погрижа поне моят мъж да не се почувства засегнат. — И започна да ме „успокоява“ с горещата си уста.

Оженихме се след една седмица. Баща ми беше прекалено слаб, за да може да прави друго освен да седи на стола си и да рони радостни сълзи. Неговите задължения пое Рейли — тя преряза врата на агнето и събра кръвта му в жертвената купа за дар на боговете. Дженъс пое ролята на брат на Диос и намаца челата ни с кръвта на агнето. Когато обредът свърши, преминахме към веселбата, която продължи цели три дни.

Точно преди двамата с Диос да тръгнем на сватбено пътуване, баща ми умря. Ще ми се да мисля, че умря щастлив: неговият блуден син се бе оказал достоен човек; семейството, което оставяше зад себе си, бе спечелило слава; мечтата на неговата младост бе осъществена. Сега, докато размишлявам над неговите чувства и търся думите, които редя в това описание, не мога да не си спомня казаното от Дженъс на Пиперения бряг: как моят баща бил по-добър човек от Дженъс, защото щял да бъде удовлетворен, ако неговият син постигне онова, което било отказано нему. Моят баща беше добър човек и сигурно по-добър както от Дженъс, така и от мен. Но, уви, той не беше съвършен, а само съвършеният човек може да умре щастлив. Особено като знае, че след откриването на Далечното царство светът, който е познавал, никога вече няма да бъде същият.