Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава единайсета
Пустошта

Избягахме от долината и продължихме през безкрайната пустош. Светът беше само гола земя, осеяна с камъни, кремък и шисти. Единствените растения, които виждахме, бяха сиви прашни дървета, приведени над земята като разкривени старчески пръсти. Нямаше нищо живо, а единствената вода, която намерихме, беше блудкава и толкова дълбоко, че трябваше да копаем с часове преди да просълзи някаква влага.

Отново се принудихме да навлечем износените си обувки и много скоро подметките съвсем се изтриха. Увихме краката си в парцали и направихме брезентови чорапи за мулетата, за да облекчим бедните животни, които носеха товарите. Касини вече сигурно съжаляваше, че бе настоявал да носи ботуши преди да влезем в долината: последният му чифт се скъса за по-малко от ден, а нямаше нищо, от което да му направят нови. Не че някой би му направил… Никой не говореше на жреца освен по необходимост. Гневът ни нарасна, когато той установи, че все по-трудно може да прави заклинанията, наследени от древността, и ние все по-често трябваше да се ориентираме по слънцето през деня и по звездите през нощта, за да определяме посоката за следващия ден.

Все по-малко говорехме помежду си. Устните ни бяха попукани от слънцето. С всеки изминал ден между нас сякаш се засилваше някаква омраза. Добре поне, че не се скарах с Диос. От друга страна, силите ни бяха толкова малко, че рядко правехме любов. Хората — по-специално Лайън — започнаха да мърморят за привилегиите на богатите и че аз не върша нищо. Съзнателно не искаха да забележат, че бях станал готвач на експедицията… не защото имах някакъв особен талант в тази професия, а просто понеже още като дете бях запомнил истината, казана от баща ми: „Ако си отрежеш най-голямото парче от баницата, трябва да свършиш и от работата за деня повече от всички други и да ги накараш да видят, че си я свършил.“ Не че готвенето беше тежка работа — то не изискваше нищо повече от сипване на вода, булгур, сушени зеленчуци и подправки в котлето и настъргване на малко сушено месо в „супата“. Никой… поне засега… не подхвърляше да убием мулетата за храна.

Другото, което отбелязахме, беше отсъствието на наблюдателите. Не знаехме дали да се чувстваме спокойни, изплашени или пък загрижени, че сме изгубили пътя си. Макар да не знаехме дали тяхната цел е добра, или лоша, бяхме свикнали да ги виждаме на хоризонта или на върха на някое високо скалисто плато.

Една нощ направихме лагер, изгълтахме разсеяно вечерята си и легнахме да спим. Всеки изрови плитка дупка и се сви в нея. Лежах по гръб с протегната ръка към Диос. Не беше нито топло, нито студено; небето беше много ясно и много тъмно, а звездите изглеждаха невероятно близко. После помислих, че пада мъгла… сякаш се надигаше пясъчна буря… Но не се помръднах. Бях заспал и сънувах.

Трябва да съм сънувал цяла нощ, защото когато се събудих, цялото тяло ме болеше, като че ли въобще не бях спал. Диос също изглеждаше уморена: под очите й имаше тъмни кръгове. Без да помисля, казах, че изглежда изнурена, и тя ми се озъби, а после се извини. Всички бяхме като изстискани лимони. Мълчаливо започнахме да товарим. Дженъс неочаквано прекъсна унеса ни, нареди да се съберем и без какъвто и да било увод започна:

— Касини, тази нощ сънувах. — Очаквах саркастично възражение, но Касини кимна, сякаш знаеше за какво става дума. — И мисля — продължи Грейклок, — че всички са сънували. Прав ли съм? — Изненадани, ние закимахме и замърморихме в знак на потвърждение. — Мога точно да ти разкажа съня си, но да не губим време за подробности. Накратко, моят сън ми каза, че в тези места, през които пътуваме сега, горещината не идва от боговете, а от нещо друго. Сънувах, че някога това е била плодородна, мирна страна със селища и градове, по-големи дори от онези, които мъдростта ти ти показа при реката в земите на крайбрежните жители. Тази земя е била разорена и опустошена. Опустошена за по-малко от седмица. Хората били избити или откарани в робство, не си спомням добре. Водата потънала дълбоко под почвата и дори хълмовете и планините били сринати, както ние можем да сринем обикновен мравуняк. Вярно ли е? И ти ли сънува същото? Тогава ще те оставя да продължиш. Какво е причинило това разорение?

Лицето на Касини беше по-измъчено дори от нашите.

— Магия — прошепна той. — Магия или много магии, направени от жреци с власт много по-голяма от онази, за която някога бих могъл да мечтая, далеч по-голяма от онази, която е разрушила голямата стена на Ликантия, или от бурята на властелините, от която едва се отървахме. И тази земя не само е разорена за една нощ, но над нея все още витае магията, така че тя никога вече няма да стане плодородна.

— Можеш ли да ни кажеш, откъде е дошла тази магия? — попита Дженъс.

Касини поклати глава.

— Мога само да кажа, че сънят ти е верен и че магията е направена от хора… или от същества, които някога са били хора, а не от богове.

— Хора от Далечното царство — промърмори един от мъжете. Казваше се Силв. — И ние вървим по пътищата им като елени към водопой, и ще ни избият до един.

— Не — възрази категорично Касини. — И преди, и сега усещам голяма магия от изток, оттам, където, според нашия талисман, трябва да се намира Далечното царство. Но тази магия не е оттам… а отвсякъде… и отникъде.

Дженъс се изправи.

— Щом тази магия продължава да витае… нека да използувам твоите думи, Силв, по нашите пътища, най-добре е да се махнем от обсега на смъртоносните копия, та дори да са магьоснически.

Речено-сторено. Побързахме да натоварим и тръгнахме отново. Но страхът не изчезна. Виждах все повече мрачни погледи: виждах и гневни, и уплашени, и виновни очи, които се отместваха встрани, щом някой от четиримата ръководители на експедицията се взреше в тях. Дженъс тръгна по-близко до двете мулета, натоварени с водата, а Мийна до третото, което носеше златото ни. Попитах Дженъс дали може да избухне бунт.

— Още не — отговори той. — Много са уморени, никой още не е умрял и, най-важното, никой не вижда къде да избяга. Най-вероятно обаче ще се разбунтуват петимата, които освободихме от робство, тъй като родните им места са най-близко. Те обаче все още са потиснати от пленяването. Не, никой няма да ни убие, докато спим. Засега.

На следния ден Касини изгуби магическата си сила. Виковете му ме събудиха точно на разсъмване. Изтичах при него — мислех си, че някоя пустинна змия може да е потърсила топлината на тялото му. Касини беше по нощното си наметало, лицето му беше бяло и ужасено като на малко дете, сънувало първия си кошмар и обхванато от ужас, без да знае, че всичко е било само сън.

— Аз… аз изгубих дарбата си — изпъшка той. — Нищо не помня. Събудих се и реших да направя едно малко заклинание да прогоня бълхите от покривалото си. Но не можах… да си спомня боговете, които да използувам в заклинанието, нито пък самото заклинание, нито пък какви символи да начертая… всъщност не мога да си спомня никакъв символ с изключение на кръга, за който и последният тъпак знае, че е магически.

— Значи сме беззащитни — каза Мийна, преди да се усети. Мисля, че никой не го чу, но това беше без значение. Ако Касини наистина беше изгубил магическата си сила, това означаваше, че всички малки магии — от онези, които запушваха дупчиците в меховете, за да не изтича водата, до всички други, които използуваше, за да ни защитава от чужди магии, — бяха изгубени. Ние бяхме беззащитни. Дори по-лошо, защото без заклинанията беше безполезна и картата ни. Добре поне, че ни предупреди, и че Дженъс можеше да се ориентира и по други, макар и по-малко надеждни методи. С малко късмет нашият път към далечните планини и петте върха с прохода между тях, които бях започнал да наричам Юмрука на боговете, щеше да продължи. Потеглихме, а отчаянието ни ставаше все по-силно.

Изчаках, докато Дженъс се отдели от останалите, и тръгнах заедно с него. Подбрах внимателно думите си.

— Веднъж ми каза, че поназнайваш някои магии — започнах аз. — Ако измисля нещо да заангажираме Касини, например да го изпратим с някой войник напред да разузнаят… — Спрях, защото Дженъс ме погледна и изразът му беше толкова измъчен, колкото и този на Касини.

— И аз, приятелю — каза той. — Аз също забравих малкото заклинания, които знаех. Но не казах нищо. Не само от страх пред закона, но…

Той млъкна. Не беше необходимо да говори повече. Ако хората знаеха, че Дженъс и Касини едновременно са загубили своята „сила“, те щяха да се досетят, че това се дължи само на едно нещо — на друг жрец, на магьосник, който сигурно е наш враг и в момента прави магии над тази опустошена земя, за да ни намери и унищожи. Видях как Лайън ни гледа подозрително и се насилих да си придам бодър вид и да се засмея, макар че смехът ми беше неискрен. Дженъс направи същото.

Стана това, от което се страхуваше Касини — без защитата ни сполетяха безброй неприятности: двамата с Диос безпричинно се зъбехме един на друг, а извиненията бяха само насила изречени думи. Улових се, че преценявам наум всичките си другари и мисля колко глупав, лош и зъл е всеки един от тях, и как никой не взема присърце желаната цел. После ненавистта ми се обърна към самия мен: как съм дръзнал най-безразсъдно да търся Далечното царство? Нима не знаех, че и по-добри хора вече са се опитвали и са загинали? Как не помислих, че толкова могъща страна като Далечното царство ще има и мощни врагове, покрай които трябва да минем, за да достигнем до него? Ако Далечното царство въобще съществуваше — което вече ми изглеждаше най-малкото смешно. Трябваше да се върнем, да се върнем веднага. Може би щяхме да успеем да стигнем при реката и нашите приятели, крайбрежните жители. Или… Но какво значение имаше, ако в опустошената земя ни хванеха търговците на роби? Поне щяхме да сме живи, нали? Ако ли пък решаха да ни убият, какво от това? Бездруго изтощените ни, мръсни, вонящи тела бяха за бунището. Тази мисъл се въртеше в главата ми като магическо колело. Но ние продължавахме… или, по-точно казано, Дженъс ни принуждаваше да продължим, обещаваше, заплашваше, придумваше ни да направим още една стъпка, да изминем още една левга, да издържим още един ден. Диос доказа, че е дъщеря на силна царица, и оказваше на Дженъс толкова голяма помощ, колкото и аз. Тримата заедно подтиквахме хората напред с всички възможни средства.

После дойдоха болестите: отпадналост, треска, болки в крайниците, слабост. Двама души — Силв и Йелсън — бяха толкова зле, че се наложи да им направим шейни от одеяла и копия и да ги теглим с мулета. Йелсън умря на следващия ден. Вече всички — кой повече, кой по-малко — бяхме болни. Е, поне никой нямаше достатъчно сили, за да подготвя бунт. Но магията още беше над нас и нито Касини, нито Дженъс не можеха да си спомнят нищо от заклинанията си: как се вършат, с какви средствата и треви. Бяха забравили всичко.

Два дни след като заровихме Йелсън околността се промени. Вместо да е почти гола и камениста, земята стана песъчлива. От време на време виждахме по малко зеленинка, ниски шубраци. Стори ми се, че видях и животно… една малка антилопа… да прибягва от храст до храст. Никога не бях мислил, че ще се радвам да вляза в пясъчна пустиня, но наистина се зарадвах. Надявах се, че сме преминали най-лошото и пустинята ще става все по-зелена, с все повече земя, и накрая на хоризонта ще видим планините.

Непрекъснато трябваше да заобикаляме, защото земята беше осеяна с безбройни пропасти и урви. Научих се как да спазвам посоката по суша. Стигнехме ли до някоя пропаст, определяхме посоката по компаса, после се отклонявахме на деветдесет градуса от избрания курс и вървяхме все направо, като брояхме стъпките. Щом стигнехме края на препятствието, се връщахме към първоначалния курс, докато го отминем, а после пак се завъртахме на деветдесет градуса и изминавахме същия брой стъпки… и накрая отново поемахме в правилната посока. Беше влудяващо.

Някои от падините бяха плитки, други обаче бяха пропасти, дълбоки по петдесет хвърлея. Чудех се откъде ли са се взели? Може би онова, което бях слушал, беше вярно… че падащите звезди, които осветяваха летните нощи в Ориса, не са сигнали от боговете, а скали, истински скали, може би хвърлени от божия дом върху земята. Но защо бяха толкова много в тази пустош?

Докато размишлявах върху това, намерихме първото… и аз не знам какво. Човекът, който вървеше най-отпред, прати да извикат сержант Мийна. Всичките кости ме боляха, но успях да се завлека до челото на колоната заедно с Дженъс. Събрахме се около нещото — беше антилопа, или поне на мен ми изглеждаше така. Не беше цяло тяло, а почерняла от слънцето кожа на някакво четирикрако същество. На десетина стъпки от него имаше яма. По-нататък Мийна видя друга кожа, но разкъсана. От някаква хищна котка, може би. Но ако беше котка, щеше да изяде кожата и да остави костите. Продължихме по пътя си. Труповете поне означаваха, че ще имаме прясно месо, ако успеем да хванем или убием някое от тези същества, може би и вода. Намерихме други ями и други кожи на животни. Сетих се на какво ми напомнят — на люспи от грозде, изплюти след като сокът от тях е изсмукан. Следващото тяло, което видяхме, беше на човек, убит по същия начин. Нямаше никакви следи от кости, но кожата на човека лежеше мумифицирана на земята, кожа от ключиците до коленете; главата му също липсваше. Човекът бе имал приблизително моя ръст и телосложение; толкова за разказите за хора с глави в стомасите: или са измислици или пък не бяхме пътували достатъчно далеч, за да ги срещнем. Нямаше никакви остатъци от дрехи или оръжие, така че само по голото тяло не можехме да кажем дали е бил роб, или богаташ. Дженъс предложи да сгъстим колоната и да се движим по-внимателно в местата, обрасли с храсти. Очевидно той също мислеше, че някоя голяма хищна котка е убила човека и му е откъснала главата. Никой нямаше по-добро предположение. Заобикаляхме една друга яма, когато неочаквано почвата под нас поддаде и ние се захлъзгахме, задраскахме обезумели по свличащия се пясък, но продължавахме да се свличаме към дъното. Видях как едно от мулетата — онова, което носеше сандъците със златото — се прекатури, зарева от ужас, златните монети се разсипаха и са затъркаляха надолу… как един войник пълзеше нагоре, за да достигне твърда почва… как Касини крещи ужасен…

От дъното на ямата излезе нещо. Някакъв черен демон. Никога не бях виждал… или просто умът ми отказа да признае, че е виждал подобно същество. Беше нещо като огромен пулсиращ корем… клиновидна глава върху шия като оръдейна кула… челюсти със зъби като ятагани, щръкнали от двете страни на стиснатата уста… лапи, драскащи по пясъка, копаещи, копаещи, копаещи — и пясъкът под нас се плъзгаше надолу и все надолу, към смъртта. Обувките на Касини се изхлузиха, той падна и започна да се търкаля. Ревът на мулето се превърна в писък, после секна. Касини спря да се хлъзга, разпери крака на пясъка, после отново започна бавно да се свлича. Викаше за помощ и пищеше.

Дженъс, който също се беше плъзнал в капана, лежеше, разперил ръце и крака на няколко крачки от жреца. Изправи се на колене… Касини протегна ръка към него… Дженъс също се пресегна… после спря. За миг замръзнахме като в някаква ужасна жива картина. Скочих надолу, после още веднъж, потънах до колене в пясъка под Касини и двамата започнахме да се хлъзгаме надолу. Успях някак си да се закрепя… изправих се… не смеех да погледна назад и да видя колко близко сме до ужасното чудовище, не бях достатъчно устойчив, за да извадя сабята си; извиках на Касини да пълзи, да пълзи нагоре и той запълзя, аз запъплих след него и мисля че чух съскане зад себе си, сякаш съществото беше измамено; от ръба на ямата полетяха копия, стрелнаха се покрай мен; съскането се превърна в писък. Загазих нагоре, хлъзгах се назад… Дженъс беше до нас, по някакъв начин успяваше да ходи по сриващия се пясък… а после всички бяхме извън бърлогата на съществото и бягахме далеч от ръба. Диос и Мийна притичаха с опънати лъкове. Нямаше обаче по кого да стрелят.

Страните на ямата бяха все още хлъзгави. На дъното нямаше нищо. Никакво същество, никакво муле, никакъв сандък. Стори ми се, че виждам блясъка на няколко монети. Ако съществото не можеше да става невидимо или не беше демон от някой неизвестен ад, сигурно се беше зарило. Сетих се за всички ями, покрай които бяхме минали, представих си във всяка по едно такова чудовище и отхвърлих тази отвратителна мисъл. Разбрахме, че един от войниците липсва — Арън. Така и не намерихме тялото му. Заповядах да тръгваме преди чудовището от ямата да има време да го изсмуче и да захвърли тялото му подир нас. Касини се мръщеше на Дженъс, който избягваше погледа му. Продължихме на изток.

През нощта се събудих и видях някой да седи доста далеч от огъня. Можеше да бъде само Дженъс. Станах тихо и отидох при него.

— Според всички правила — каза спокойно той, — ти трябва да ме понижиш и да назначиш на мое място сержант Мийна. Днес се провалих.

Пак добре, защото вече бях започнал да мисля, че на Дженъс са му чужди всички човешки чувства и недостатъци.

— Великият Грейклок изплашен — казах саркастично. — Звездите падат от небето, земята се тресе, луната става кървава. Ами че това чудовище би подплашило дори героите от древността!

— Не беше страх — каза Дженъс и аз знаех, че казва истината. — Никой войник не може да си позволи страхът от смъртта, която очаква всички ни, да го парализира така, както стана с мен.

— Значи си си позволил да пожелаеш смъртта на Касини. По дяволите, не зная какво ме накара да скоча след него, като се има предвид колко пъти съм пожелавал да пипне някоя смъртоносна болест.

— Чувствата ми към Касини нямат нищо общо с това. И ще ти кажа пак, че независимо колко не ни харесва, без него няма да можем да постигнем целта си. Ще са ни необходими всички негови магически дарби, за да влезем в Далечното царство, а аз чувствам, че сега сме много, много близко.

— Тогава какво? — попитах нетърпеливо аз.

— Нали ти казах, Далечното царство — продължи Дженъс. — Тази мисъл ми дойде, когато видях Касини да се мята като шаран. Помислих си колко глупаво ще бъде да умра… тук… сега… когато вече съм пред прага на мечтата на моя живот. За да постигна мечтата си бях готов да оставя чудовището да изсмуче живота на Касини.

Не биваше да го правя, но все пак попитах:

— Дженъс, да предположим, че там бях аз? Че аз се хлъзгах към онези ужасни челюсти. Щеше ли да стоиш безучастен като статуя?

Настъпи продължителна тишина, дори започнах да се дразня. После чух:

— Мисля, че не, приятелю. Или може би… не, надявам се, че не бих стоял безучастен. Не. Бих ти помогнал. — Съмнението в гласа му обаче не изчезна.

Върнах се при постелята си и при Диос и се измъчвах и тормозех заради онова, което се беше случило. Сега, когато си спомням всичко това и търся необходимите ми думи да опиша младежките си мисли, разбирам, че съм се почувствал наранен… предаден от приятеля си. Но от дистанцията на времето виждам онова, което тогава не можех да разбера. Защото мога да гледам напред, докато младият Амалрик не можеше.

През следващите дни отношението на Дженъс към мен малко се промени. Той изглеждаше… някак си по-свободен с мен. Сякаш беше премахната някаква бариера и връзката ни бе станала по-силна. Нещата всъщност бяха съвсем прости: до този ден аз бях приятел на Дженъс, в това не можеше да има съмнение; но той не беше мой приятел. След ямата Дженъс Грейклок стана истински мой приятел… или поне толкова истински, колкото можеше да бъде спрямо някои мъж или жена.

На следната сутрин Дженъс ми показа статуетката на танцьорката. Ахнах от изненада: тя блестеше, сякаш някой бижутер я бе лъскал часове наред с прах за полиране и, което беше още по-изненадващо, беше частично възстановена. По-рано счупена от бедрата надолу, сега тя беше цяла чак до глезените. Момичето държеше в ръката си сребърно перо, а шалът, който мислех, че е част от оригиналната отливка, беше фина материя… жива.

Вече не се съмнявах, че наближаваме Далечното царство!

На следващия ден Диос първа забеляза, че хоризонтът е тъмносин. Молехме се това синьо да означава, че се доближаваме до планините. Ако беше така, те, изглежда, се издигаха на много левги от нас. Въпросът беше дали ще имаме сили да стигнем до тях. Аз мислех, че няма да имаме. Най-доброто, което можех да си представя, беше, че можем да намерим друг оазис с дивеч и риба. Трябваше да си починем и да се възстановим; състоянието ни се влошаваше. Мислех си, че ако спрем, магията, която ни преследва, може да продължи напред и да ни отмине, а силата на Касини да се възвърне.

Лайън вървеше начело на колоната; аз бях след него на един хвърлей. Местността беше покрита с вълнообразни хълмове. Изкачих се на едно било и точно пред нас, на не повече от няколко минути път видях открита тясна долина: голяма пукнатина в земята, сякаш някой гигант беше пъхнал двете си ръце и я беше разцепил. Точно под отвесния ръб видях тъмнозелена ивица — това можеха да бъдат само добре напоявани дървета. Извиках на Лайън, който вървеше право към пукнатината, като че ли имаше намерение да скочи в нея. Той ме погледна озадачен и се върна.

— Защо не извика, когато я видя? — попитах аз.

— Какво да съм видял?

Помислих, че просто се инати, после разбрах, че е болен. Махнах с ръка. Той се обърна и сякаш от очите му падна някаква завеса.

— Тя… тя… не беше там. Аз… виждах само… хълмове — успя да каже той. — Тъкмо мислех да се върна и да кажа, че трябва да хванем друга посока.

А може би някой го бе накарал да мисли така. Стараейки се да не приличаме на бойна част, но с лъкове и копия, готови за бой, ние тръгнахме бавно към ръба на пукнатината. Там чакаха двама мъже и една жена. Тъй като жената стоеше отпред, реших, че тя е техният вожд. Тримата протегнаха ръце с обърнати нагоре длани. Бяха облечени като за празник — с цветни свободни дрехи от нещо като коприна. Никой не изглеждаше въоръжен. Жената каза нещо. Не го разбрах — и все пак разбрах, все едно че си спомних смътно познато лице или сън след внезапно събуждане. Диос затаи дъх от изненада.

— Те говорят моя език — каза тя. После ги попита:

— Вие от моя народ ли сте?

Жената се усмихна и заговори. Сега успявах да уловя тук-таме по някоя дума. Диос се намръщи, опитвайки се да следи казаното, после вдигна ръка и жената спря.

— Езикът… не е съвсем като моя — обясни Диос, внимателно подбирайки точните фрази. — Тя говори като старите хора… не, не като тях… а както е говорил моят народ преди много, много години, в древността.

Диос ни представи: двамата мъже бяха Утринната мъгла, техният шаман, и Жетваря; жената, която се казваше Сияйна надежда, беше техният вожд. Тя се обърна към мен, говореше бавно и аз можех да схвана смисъла на думите й — толкова сходен беше езикът й с този на Диос.

— Наблюдаваме ви от два дни. Надявахме се, че ще ни видите. — Разбрах думите, но не и тяхното значение, и я помолих да продължи с обясненията. С помощта на Диос тя обясни, а аз научих защо Лайън не е видял долината. Каза ми, че над долината е направена силна защитна магия. Никой, който възнамерява да напакости на страната или да стори нещо лошо на жителите й, не може да види племето рифт и долината, а ще види само вълнообразни хълмове… хълмове, от които ще бъде подтикнат да избяга, без да знае защо.

Касини чу превода.

— В тази страна наистина има големи магьосници — каза той малко изплашено и малко тъжно и в мен трепна искрица съчувствие. Касини приличаше на човек, чийто живот и работа са зависели от острото зрение, но който неочаквано е ослепял. Беше само искрица съчувствие, не повече. Все още си спомнях рая — и до днес също — който той ни отне. Освен това сега бях зает със стандартните поздравления и размяна на малки подаръци, обичайни при среща на пътешественик с нов, приятелски народ. Поканиха ни да посетим тяхната страна и да им гостуваме, колкото желаем, при условие, че ще спазваме техните обичаи и закони — Жетваря каза, че те се основавали единствено на здравия разум и нямало да ни обременят. Въздържах се от мнение. Нали крайбрежните жители смятаха канибализма за идеален естествен обичай. Засега обаче не чувствах никаква заплаха, нито предизвикателство. Заведоха ни до края на скалата. Надолу криволичеше изсечено в скалите стълбище, което изчезваше сред дърветата. Видях блясък на езеро и долових мирис на пушек от благоуханно дърво. Водите на малък водопад се лееха от скалите към дъното на долината. Завързахме очите на мулетата, които в знак на протест зареваха колкото им глас държи, но усетиха водата и тръгнаха надолу.

Бяхме изминали едва десетина стъпки, когато чух вика на Касини. Обърнах се с ръка на сабята си. Той гледаше като треснат, клатушкаше се, сякаш щеше да припадне. Един от мъжете го подкрепяше, но Касини като че ли не забелязваше.

— Моята сила… моята магическа сила… върна се!

Погледнах бързо Дженъс и от усмивката, излъчваща се от лицето му, разбрах, че Касини не се заблуждава. Рифт наистина имаха могъщи жреци, щом техните магии можеха не само да заслепяват враговете, но и да възвръщат силата на магьосници.

Цялото племе ни чакаше. Селото се състоеше от няколко централни сгради, площад за празненства и колиби, разхвърляни произволно из горичката. Беше подготвено празненство, но за наш срам ние не бяхме в състояние да се веселим и дори домакините ни се притесниха, помогнаха на нашите болни да се съблекат и ги сложиха да легнат в хамаци. Обясниха ни, че вече са приготвили необходимите настойки и лекарства. Беше очевидно, че ние не сме първите, които се срещат с племето, нито пък първите, успели да прекосят ужасната камениста пустош.

Диос и аз се изкъпахме в езерото, преоблякохме се и макар да се чувствахме като ходещи мъртъвци, се насилихме да участваме в угощението. Освен нас дойдоха Дженъс, сержант Мийна и Лайън. Насядахме около голяма кръгла маса. Хапнах съвсем малко, защото чувствах, че ще ми стане лошо, ако се натъпча. На Лайън и Мийна наистина им прилоша, но нашите домакини не се разтревожиха. Накрая почти заспахме на масата. Извинихме се и се завлякохме до колибите си. Малко съм запомнил от следващите няколко дни освен това, че се събуждах, хранех, къпех и следях да се грижат за моите хора.

Накрая обаче се върнах към обичайното си състояние, и при това за по-кратко време, отколкото предполагах. Отново и отново се убеждавах колко много мъки може да понесе тялото и да се възстанови, и никога не престанах да се учудвам как някои хора могат да допуснат животът да им се изплъзне така леко. За първи път забелязах това тук, в долината. Един от мъжете, когото бяхме освободили от робство, умря, а след него и втори. Въпреки най-добрите заклинания, направени от Касини и Утринната мъгла, болестите не напускаха нашите хора и те продължаваха да са омаломощени. Само Дженъс, Касини, Диос, сержант Мийна и аз не се разболяхме, а Лайън не желаеше да признае, че е повален от болестта.

След като се възстанових, започнах да разпитвам за племето рифт. В долината живееха близо двеста души. Живеели дълъг, миролюбив живот. В племето се вливала нова кръв от лутащи се бежанци или, много рядко, търговии, които решавали да се оттеглят от света. Хората с охота ги приемали в колибите си, за да слушат разкази за външния свят. Имали ниви и градини по-нататък в долината, където гората била по-рядка, и за да ги напояват, пренасяли вода от изворите и потоците с кратуни. Ловували много внимателно от изобилния дивеч, също както пастирите добре премислят кое животно да заколят, без да увредят стадото. Преди време отглеждали кози, но те изчезнали преди едно поколение, така че хората от племето малко се плашеха от нашите яки мулета, които моментално се възстановиха от тежките пътувания.

Племето дошло в долината преди много поколения. В тяхната родина били попаднали между два големи воюващи народа и били обречени. Но имали един голям магьосник, както ми довери Утринна мъгла.

— С голяма сила… много голяма… по-голяма от моята… по-голяма от тази на вашия шаман… той дошъл от Далечното царство. Ти чувал ли си за това царство?

Едва успях да сдържа възбудата си. Извиках Диос и Дженъс, за да съм сигурен, че няма да пропусна никой от въпросите, които исках да задам. Утринна мъгла ми отговаряше най-подробно. Да, магьосникът бил от Далечното царство, велик човек, който решил да напусне своя свят от злато и коприна и да помогне на други, които не били така силни. Той попаднал на племето случайно, точно след като започнала войната. Доброволно ги повел на запад, далеч от разрушението и смъртта, които щели да дойдат. Дженъс го прекъсна и го попита, знае ли на какво разстояние от старата им родината е било Далечното царство? Утринна мъгла не знаеше. Нито пък знаеше колко дълго е пътувало племето, водено от жреца, преди да се засели в тази долина.

— Според преданията е било дълго, ужасно пътуване. — Утринна мъгла вдигна рамене. — Но кое пътуване, разказвано около огъня, не е било дълго и изпълнено с опасности?

Имах един въпрос, който изглеждаше малко неуместен: измежду бегълците и търговците, за които ни беше казал по-рано, имало ли е някой, дошъл от Далечното царство?

— Не — каза шаманът. Всъщност, откакто се бил родил, не били идвали никакви пътешественици от изток.

— А какво казват вашите легенди за Далечното царство? — попита Диос. — Хора или богове го населяват? Добри ли са, или лоши? — Този въпрос ни отне останалата част на деня, тъй като Утринна мъгла разказа всички легенди на племето, и вечерта също, понеже дойдоха още старци и старици. Нямаше много неща, които вече да не бяхме чували за тази страна с митична магическа сила и огромно богатство. Заслужава да се отбележи само следното: всички легенди на племето бяха единодушни, че Далечното царство е добронамерено. Защо иначе великият жрец е бил добър?

Проблемът — и според Утринна мъгла именно затова сме имали неприятности с магиите — били околните земи, които хората от племето наричаха Оспорвани земи. Тези именно царства били притиснали племето им в каменотрошачката на своите вечни войни.

Колкото до наблюдателите — никой от долината нито беше чувал за тях, нито пък ги беше виждал, но когато им описахме тези призрачни часови, те се изплашила.

— Значи като си тръгнем оттук, отново ще пътуваме в неведение — промърмори Дженъс.

— Няма защо да си тръгвате — каза Утринна мъгла. — В племето ни има много млади жени без мъже. Има старо поверие, че това също е дар от великия жрец, за да не се нарушава равновесието в племето от пътешествениците, които решат да останат. Нали повечето са мъже.

И той, изглежда, беше прав. Всички наши хора вече си бяха намерили приятелки, макар засега да не можеха да вършат нищо друго освен да сърбат бульон и да бършат потните си от треската чела. Стана ни ясно и че обичаите на племето по отношение на секса са доста свободни. Жените често сменяха партньорите си и понякога посещаваха на двойки особено привлекателните или потентни мъже. Две хубавелки попитаха Диос дали — ще си позволя да използувам тяхната фраза — би ме пуснала „да се поразходя на лунна светлина с тях“. Диос се престори на възмутена, но мисля, че беше поласкана. Видяхме дори Касини да се шмугва един-два пъти в шубраците с жена от племето и това беше още едно опровержение на мнението ми, че в рода му никога не е имало нормални хора.

Най-учудващо беше поведението на Дженъс. Той беше като разгонен елен. Постоянен поток от жени, понякога поединично, друг път на групи, се стичаше към колибата, в която спеше. Е, „спеше“ е силно казано. Едва ли му оставаше време за сън.

Колкото до мен, не ми трябваше друга жена, освен Диос. Тя беше непрекъснато изобретателна в любовта и винаги пламенна: понякога свенлива, друг път безсрамна. Бях се заел да възстановя силите си, дори правех разходки, после започнах да пробягвам из долината всеки ден по една левга. След това започнах да тичам дори по стръмните стълби, които водеха към външния свят. Беше странно време — знаех го още тогава. Все едно бяхме в огромен купол, ако някой може да нарисува купол със стъклен капак, гледан отвътре. Пустинното слънце грееше в ослепителната синева отвън, но усещането беше сякаш там бушуваше силна буря… жестока буря, в която ни предстоеше да се върнем.

На няколко пъти водих Касини с талисмана под самия ръб на скалите и го карах да прави заклинания. Талисманът действаше безотказно. Отново видяхме Юмрука на боговете, а загадъчните означения между мястото, където се намирахме според талисмана, и прохода бяха по-малко.

Желанието ми да тръгнем ставаше все по-неудържимо. За това си имаше причина: лятото преваляше, наближаваше есента. Ако талисманът и видението в Ориса бяха верни, преди да достигнем до Далечното царство трябваше да пресечем планини и не беше необходимо към дългия списък от трудности да прибавяме и сняг, лед и снежни бури. Хората ми обаче се възстановяваха много бавно. Не исках да прекарам зимата тук, независимо колко чаровни и любезни бяха домакините. Най-сетне намерих правилното решение. Щях да разделя групата. Болните щяха да останат при рифт. За тях щеше да отговаря сержант Мийна.

Щяхме да продължим само четирима. Имах намерение да се отправим колкото се може по-бързо към Юмрука на боговете. Щяхме да преминем през прохода и ако Далечното царство беше наблизо, да се върнем в долината. Ако дотогава хората ми бяха оздравели и ако не срещнехме някакви препятствия, щяхме да се върнем по вече проучения път. Ако ли не — щяхме да презимуваме тук с нашите приятели. От онова, което бях слушал от войниците, знаех, че малки разузнавателни групи често могат да се придвижват по-бързо и по-незабелязано и следователно по-безопасно, отколкото големите. Но бях слушал също и колко уязвима може да е една такава малка група, ако бъде изненадана от врагове.

Реших да оставя и Диос. Сега, след толкова години, виждам колко съм бил глупав — нали тя беше доказала силата си, оцелявайки при търговците на роби и по време на пътуването из пустошта. Но… но ако тя умреше поради моята глупава настойчивост да тръгне с мен в една такава малка група… никога не бих си простил. Когато й го казах, тя побесня. Попита ме как според мен щяла да се чувства тя, ако бъда отвлечен… или се случи нещо още по-лошо? Какво щяла да каже на баща ми, когато отиде в Ориса? И как щял да се отнася той с нея, щом тя, дъщеря и внучка на велики вождове, е допуснала нейния любим да изчезне сред пустините? Забелязах, че докато терзаеше сърцето ми с тези приказки, и двамата смятахме, че ще се върнем в Ориса и ще останем заедно. Намислих нещо според мен много умно — прекъснах гневната й изобличителна реч и й предложих брак. Едва не ме удари и ми заповяда веднага да напусна колибата. Можел съм да спя където пожелая, с която желая. А колкото до женитбата… да сме я оставели за по-късния, най-сладострастен и най-несигурен живот с глупавия Амалрик Антеро. Почти цялото село чу кавгата ни и аз бях възнаграден с подигравателно съчувствие и прикрити усмивки. Намерих една малка свободна колиба, влязох вътре и докато мислех върху сложната същност на жената, продължих да планирам пътешествието ни.

Нищо от онова, което каза Диос, не ме накара да променя мнението си, така че щяхме да сме Дженъс, Касини и аз. Чудех се само как да подема разговора с нашия жрец и не намерих начин. Може би той имаше същото голямо желание да отиде в Далечното царство, както и аз… или най-малкото бе имал някога. Но беше възможно и да сметне заминаването на група само от трима души за чисто самоубийство. Освен това Касини едва ли беше добър за спътник, понеже беше свикнал да използува войниците като телохранители, а сега щеше да трябва сам да се грижи за себе си. И последно, той не беше войник… а аз вече смятах себе си, особено след нападението в лагера на търговците на роби, за почти толкова добър войник, колкото и хората на Мийна.

Значи ще бъдем само двамата с Дженъс. През следващите няколко дни, докато умувах върху плана си, почти не го видях. Беше зает с жените от племето и, предполагах, с онези тайнствени неща, които беше донесъл от Ликантия. Потърсих го в колибата му. Отвътре се чуваше монотонно пеене и стонове. Изчаках, докато всичко утихна, после още няколко минути, и чак тогава почуках на вратата.

— Кой е?

— Амалрик. Преди време твой началник.

— Влез, приятелю.

Без да зная какво да очаквам, влязох. Умът ми не можа да побере онова, което видях. Навсякъде се носеше гъст облак тамянен дим. Всичко от колибата беше изнесено. На стената бяха закачени три папирусови свитъка с нарисувани символи, които не познавах. Подът беше покрит с бял пясък. Върху него беше „начертана“ с червен пясък пентаграма, в нея триъгълник, ограден с кръг. В стаята имаше седем души. Шест бяха жени, седмият беше Дженъс. Той беше гол, наметнат само с тънка мантия. Пет от жените нямаха нищо на себе си освен червени шнурове около кръста. Бяха коленичили, всяка в един от лъчите на пентаграмата, и държаха шестата жена за ръцете, краката и косата. Не я натискаха, просто я държаха. Тя беше гола. Изглежда, че никой, с изключение на Дженъс, не ме забеляза. Разбрах защо шестата бе в забрава — тя очевидно се връщаше от онова далечно място, в което отиваме при оргазъм; пясъкът в пентаграмата около бедрата й беше разбъркан. Другите също бяха като в транс, сякаш участваха в някакво необикновено преживяване.

— Свърши, приятели — каза тихо Дженъс и израженията на жените станаха нормални. Те помогнаха на шестата жена да се изправи, някой донесе вино. Всички ме познаха и ме поздравиха. Никоя от тях не разбираше колко странни са обстоятелствата, в които ги заварих.

Дженъс ме заведе настрана.

— Страхувам се, че краят на нашите удоволствия може да ти изглежда малко необичаен — каза той сухо. — Какво те води тук? Мислех, че ти и Диос сте… намерили в този час собствения си рай.

Не му казах, че в момента нито аз, нито Диос не признавахме съществуването на другия. Казах му какво съм решил. Той се пресегна и докосна статуетката на танцьорката, която висеше на голите му гърди, и каза замислено:

— Интересно. Малка група със задача да разузнае страната. Амалрик, понякога си мисля, че от теб е могло да стане по-добър разузнавач, отколкото богат търговец.

Благодарих му и заявих, че искам да тръгнем след ден-два, веднага щом приготвим суха храна и оръжие.

— Ах! — възкликна той и изведнъж ми се стори, че е изгубил интерес към пътешествието, изгубил е интерес към всичко с изключение на онова, с което беше зает сега. — Да. Трябва да тръгнем. Но трябва грижливо да подберем часа и деня на тръгването. Може би… може би ще трябва нашият жрец да се допита за най-благоприятното време. А може би ще бъде по-разумно наистина да изчакаме докато хората ми оздравеят. Помисли по това, Амалрик. Никой от нас не се разболя, но това не е гаранция, че няма да се случи. Не ми се ще да тръгна и да стана плячка на болестите, които ни преследват. Мисля, че шестте ми приятелки ще бъдат много по-добри болногледачи от теб.

Понечих да му се озъбя, но се въздържах.

— Разбирам. Изглежда, те заварих в лош момент. Пак ще поговорим. Утре. — Неуспешно се помъчих да скрия яда си и излязох.

Сигурно щях да се ядосам още повече, ако бях имал време да помисля. Но Диос ме чакаше. Няма значение какви думи си казахме, нито пък колко сълзи проляхме. Сдобряването между двама скарани любовници е интересно само за тях и за всеки друг е скучна или отвратителна сантименталност.

Сутринта, когато излязох да се облекча, Дженъс ме чакаше. Извини ми се искрено. Не можел да си обясни какво му било станало предната вечер, но ако съм си спомнял приятелките му, съм щял да му простя. Разбира се, че щял да участва в разузнавателната експедиция. Планът бил блестящ. Можели сме да осъществим мечтите си само след няколко часа пътуване и четири-пет левги — поне така се надявал той. Можели сме да тръгнем още същия ден, ако такова било желанието ми. Ако все още съм искал за другар един глупак и мърляч, разбира се. Засмях се. Като че ли самият аз никога не бях отхвърлял добри идеи, изказани в неподходящ момент.

Сега вече усещах Далечното царство съвсем наблизо, долавях аромата му, чувствах богатствата му между пръстите си, както някой луд скъперник, заровил ръце в торбите си със злато.

След два дни, почти без никакъв багаж и запаси, Дженъс Грейклок и аз тръгнахме към Юмрука на боговете.