Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Порочни лъжи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Harlot Countess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джоана Шуп

Заглавие: Графинята блудница

Преводач: Силвия Желева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор на издателството: Вида Делчева

Художник: Ebru Sidar/ Trevillion Images

Коректор: Милена Братаванова

ISBN: 978-954-27-1797-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9494

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Рано на следващата сутрин вратата на студиото на Маги се отвори и звънна гласът на Ребека:

— Не можех да чакам и секунда повече. Искам да чуя всичко за снощи.

Маги не вдигна поглед. Седеше до огромната дървена маса, където обикновено рисуваше, и продължаваше да скицира, твърдо решена образът да стане съвършен. Работеше вече повече от час.

— Тилда, донеси чай, ако обичаш.

— Да, милейди.

Маги чу щракването на ключалката, после усети нечие присъствие зад гърба си.

— Върху рисунките за книгата на Акерман ли работиш? — запита Ребека и се повдигна на пръсти, за да надникне над рамото й.

Маги се наведе над рисунката и скри хартията с длан.

— Не. Още една карикатура за магазина и ще я видиш, когато приключа, не преди това.

— Чудесно. Господи, потайна си относно работата си. — Бека прекоси стаята, за да отиде до дивана, който бе близо до редицата високи прозорци. — Няма нищо общо със снощи, предполагам.

Мълчанието се проточи и накрая Ребека възкликна:

— Маги! Помисли! Всички ще разберат, че Лемарк е бил на дадената от херцогинята вечеря.

— Никой няма да повярва в нещо подобно. Хората просто ще предположат, че е добре информиран.

— Все пак по мое мнение не е необходимо да поемаш такъв риск. Но знам, че няма да ме послушаш. И така, какво се случи между теб и Уинчестър снощи?

Ръката на Маги направи неволна грешка. По дяволите. Щеше да се наложи да преработи долния десен ъгъл.

— Трябва ли да говорим за това сега?

— Да, мисля, че трябва. Явно е бил там, защото Тилда каза, че си се върнала у дома рано и си била по-ядосана и от мокра кокошка.

Да върви по дяволите тази слугиня, дето не може да пази тайна. Маги остави молива и се премести на стола, който бе най-близо до сестра й.

— Да, там беше. И през цялата вечер ме гледаше втренчено от другия край на стаята. Той е възможно най-дразнещият човек.

— Дразнещ човек, в когото някога бе лудо влюбена. Тревожа се, че няма да можеш да му устоиш.

Споменът за тялото му, притиснато в нейното, се върна изведнъж. Мисля, че мога да те взема, подпряна на тази стена. Веднага. Тук. Може и да се бе възползвал от нейния план, за да я изкуши, обаче тя нямаше да се поддаде втори път.

Махна с ръка.

— Той е последният, в когото ще се влюбя.

— Особено след като имаш възможността да избираш от всички мъже в обществото. Не е честно — цялото забавление се пада на вдовиците.

О, да. Толкова много забавления. Клюките, хихиканията зад гърба. Намеците и неприличните предложения. Бека със сигурност си представяше по романтичен начин живота на Маги, а тя я обичаше толкова много, че не искаше да разбива илюзиите й, натрапвайки й суровата реалност. Затова се усмихна и отвърна:

— Мислех, ще кажеш, че цялото забавление остава за мъжете.

— Е, никой не може да го оспори. Кажи ми кой друг беше там.

Тилда се върна с чая, а Маги започна да разказва за вечерта с описание на градската къща на Колтънови. Докато налеят чая, бе споделила почти всичко и завърши с решението си да се прибере рано у дома.

— Пропусна най-интересната част — каза Бека. — Какво те накара да си тръгнеш преждевременно? Нещо очевидно те е разстроило — или някой.

Маги вдигна рамене и отпи от чая си.

— Незначително разногласие. Нищо, което си струва да се спомене.

— Лъжкиня. Какво ти каза той? Кълна се, ако е бил жесток…

— Харесва ми тревогата ти за мен, мила сестричке, но не можеш да направиш нищо, за да промениш решенията на твърдоглавите.

Сестра й започна да потропва — сигурен знак, че е дълбоко замислена. Маги отпиваше от чая си и продължаваше да мълчи. Бека ококори очи, после ги присви.

— Значи Уинчестър е повярвал на всичките ужасни клюки за теб? Той би трябвало да знае най-добре. Кълна се, никога няма да му простя, че не те защити, когато…

— О, Бека — въздъхна Маги. — Стореното — сторено. Много пъти очакваме от приятелите си повече, отколкото те са готови да дадат. Или всъщност, отколкото могат да дадат. Благодарна съм, че научих как стоят нещата. В противен случай можех да прекарам много нещастни години с мъж, който се интересува толкова малко от мен.

— Вместо това прекара много нещастни години с мъж, който бе достатъчно стар да ти бъде баща.

— Не бяха нещастни. Самотни със сигурност, но не нещастни. Хокинс предпочиташе любовницата си, а и аз нямах нищо против.

Бека се наведе към Маги и стисна ръката й.

— И не виждаш това като нещастие?

Маги се усмихна и поклати глава.

— Не, със сигурност не. Не всички намират любовта като теб и Маркъс. Вие сте един от редките примери за щастлив брак, Бека. И макар да не мога да бъда по-доволна за теб, не всички са толкова щастливи.

— И на теб трябва да благодаря за брака си с Маркъс. Ако не се беше омъжила за Хокинс, никога нямаше да намеря съпруга си.

Маги стисна пръстите на сестра си с любов. След скандала Маги имаше избор да се омъжи за Хокинс или да посрами цялото си семейство, включително невинната си по-малка сестра. Тя при никакви обстоятелства нямаше да лиши Бека от възможността да дебютира в обществото и да си намери съпруг, независимо какво щеше да й коства. И така, тя се омъжи за Хокинс, издържа болезнената и смущаваща сватбена нощ, живя в малкия град, където шепотът и намеците я следваха навсякъде, и се зарови в изкуството. Но благодарността и щастието на Бека направиха така, че последните десет години да си струват.

— Иска ми се само татко да бе живял достатъчно дълго, за да види успеха ти — продължи Бека. — Той щеше толкова много да се гордее с теб.

В очите на Маги се появиха сълзи, без тя да може да ги спре. Баща им й липсваше, неговата чувствителна артистична душа бе също като нейната. Изпитваше болка, като мислеше, че последните му спомени за дъщеря му са извиквали срам и разочарование. Винаги бе искала той да се гордее с нея, а не бе успяла, докато той бе жив. Може би сега, от мястото, където почиваше, той щеше да види какво бе постигнала за толкова кратко време.

Издиша, пусна ръката на сестра си и се облегна назад.

— Поне те видя щастливо омъжена. Знаеше колко много обичаш Маркъс. — Като гледаше широката усмивка на баща си на сватбената церемония на Бека, Маги изпитваше сладко-горчиви чувства. Радостта му само подчертаваше контраста с нещастието му при прибързаната сватба на Маги.

— Да, но ти винаги си била негова любимка. Той дори тогава знаеше колко си талантлива. — Бека се отпусна с чаша в ръка на малкото диванче. — Толкова обичам това място. Тук е така отморяващо.

— Както знаеш, прекарвам по-голямата част от времето си тук — каза Маги. — Погледни само петната по ръцете ми.

Тя бе купила градската къща с част от своето вдовишко наследство. Най-хубавото тук бе ателието на горния етаж.

Предишният собственик беше скулптор и бе обединил детската стая и по-малката спалня в огромно студио, цялото в прозорци. То бе мечтата на всеки художник. Двата тавански прозореца бяха съединени и заемаха цялата стена — всеки се състоеше от малки квадрати, оформени от тънки стъклени решетки — за максимум светлина. Отваряха се на панти, за да влиза чист въздух, докато тя рисува. Имаше прозорец и на тавана и той също можеше да бъде отварян, но трябваше да се подпира с дълга пръчка. Стаята бе висока — уединена и тиха, просторна и ярка. Маги я обожаваше.

Всичко, от което имаше нужда, бе това пространство и боите. Молив и платно. Прости нещица, които в никакъв случай не включваха граф Уинчестър.

— Маги — обади се Бека, с което отново привлече вниманието й, — знаеш какво правя за болницата за безпризорни деца в Блумсбъри. Комитетът планира събитие, за да събере пари, и се надявах да използвам някои от работите ти, ако нямаш нищо против. Ти имаш творби на Роулъндсън, Пъгин[1] и други, но рисунките на Лемарк със сигурност ще предизвикат интерес.

— Разбира се. От каквото имаш нужда. За мен ще бъде чест.

— Какво ще кажеш да подариш някои творби от собствено име? Мечтаеш за по-уважавана кариера, независимо от тази на Лемарк. Възможно е това да е благоприятна възможност.

Идеята си имаше своите добри страни. Щеше да й позволи по-голяма свобода в признаването на нейната страст пред света. Вече нямаше да се налага да пази работата си в тайна. Но щеше ли обществото да я признае? Жените художнички не бяха така добре приети като събратята си от мъжки пол. Богаташите по-трудно склоняваха да купят картините им, а комисионите бяха оскъдни. Беше по-лесно във Франция, където няколко жени като Виже льо Брюн[2] бяха вече постигнали успех. Англичаните обаче не бяха така нетърпеливи да признаят жените художници.

Все пак, ако можеше да твори свои собствени неща и в същото време да продължи да работи като Лемарк… Но кой би купил изкуството на Ирландската блудница? Трудно бе да се отгатне дали репутацията й ще направи изкуството й по-популярно, или обществото ще я отхвърли още повече.

— Ще си помисля. Кога ще бъде събитието?

— Остават още няколко месеца.

— Възможно е, ако започна да работя със собственото си име, обществото да ме отритне. И това ще се отрази на теб и Маркъс.

— Ни най-малко не ме интересува. Имаш дарба, Маги, и тя трябва да бъде възхвалявана, не да остане скрита. Нека говорят колкото си искат. Знаеш, че клюките само ще продадат повече от творбите ти.

 

 

— Добър ден, Куинт. Добре е, че си поразчистил за мен.

Саймън прекрачи обичайните купове хартия и книги по пода по пътя към бюрото на приятеля си, който изучаваше нещо. Куинт изправи гръб и така му даде възможност добре да огледа дрехите, които бе облякъл днес — истинско модно прегрешение. Виолетово палто над зелена жилетка на райета, толкова хлабаво завързано шалче, че приличаше повече на колан. Саймън трепна. Обичаше Куинт, но начинът, по който приятелят му се обличаше, би накарал Брамъл[3] да падне мъртъв на улицата.

Миналата вечер Куинт бе показал известен напредък с картините на птици и го бе помолил да се отбие днес. И все пак изглеждаше напълно изненадан от появата му.

— Уинчестър! Радвам се, че си тук. Бих те поканил да седнеш, но… — Той посочи двата стола срещу бюрото, върху които бяха натрупани книги. — Почакай само да взема… — Внимателно подреди върху бюрото седем поставени в рамка картини. Като приключи, махна с ръка. — Твоите картини на птици.

— Не бяха ли почти двайсет?

— Да, но отстраних тези на най-обикновените птици. Онези, които могат да се видят навсякъде в Англия — такива като яребица, сврака, кълвач и други. Тук са единствените седем, които биха ни помогнали да стесним кръга на евентуалното място, където живее нашият художник.

— Или където е ходил.

— Може би — съгласи се Куинт. — Но както ще видиш, някои от тези птици са сезонни. Така че, ако художникът е прекарал само малка ваканция на това място, вероятно е нямало да види и летни, и зимни птици. По мое мнение художникът е прекарал значително време в този район и е наблюдавал природата.

— Да, в това има смисъл.

— Сега да изучим тези, които оставихме. Горната редица… — посочи — включва мъжка авлига, женски планински дъждосвирец и славей. Всичките са с лятно оперение и се срещат предимно в Източна Англия. Втората редица — крайбрежен бекас, попадийка, дрозд и алпийски брегобегач, са изобразени със зимно оперение. Всичките могат да бъдат видени в Източна Англия през зимата. — Куинт плъзна две картини надолу, за да ги раздели. — Интересното е, че и крайбрежният бекас, и алпийският брегобегач са крайбрежни птици и обикновено се срещат около естуари из цяла Англия.

— Мислим за място в Източна Англия в близост до крайбрежието или естуар?

— Е, такова бе моето заключение, докато не се спрях на тази. — Куинт се наведе и извади от чекмеджето на бюрото друга поставена в рамка картина. — Това тук на пръв поглед прилича на птица от семейство Tetraonidae, която може да се види на север, в блатата. Но не мога да я определя.

— Каква е тогава?

— Дяволите да ме вземат, ако знам. Не е птица, която се среща в Англия.

И двамата дълго и съсредоточено разглеждаха картината.

— Ами ако Лемарк е сбъркал? — предположи Саймън.

— Искаш да кажеш, че е измислил птица?

— Да, или може би я е рисувал по памет, само че не си е спомнил съвсем точно.

— Може и да имаш право. Вземи ей онази книга, моля те. Черната с жълтите букви.

Саймън последва указанията и откри книгата със заглавие „Птиците в Англия“. Подаде му я.

Куинт я прелисти и стигна до раздела за птиците от семейство Tetraonidae. Отново мина бързо през няколко страници.

— Аха. Ето, мъжка шотландска бяла яребица. — Остави книгата на бюрото до картините. И двамата местеха погледи, за да сравнят двата образа.

— Погледни тук. Клюнът е съвсем различен — посочи Саймън картината. — И според книгата по краищата на крилата трябва да има жълто, а такова липсва във версията на Лемарк.

— Но е достатъчно близо, за да предположим, че се е опитвал да изобрази точно това. Не е имал птица пред себе си, затова е рисувал по памет. — Куинт потупа Саймън по гърба. — Браво! Знаех си, че си по-умен, отколкото изглеждаш…

— Спокойно, човече. Все още мога да те прикова към земята с едната ръка, завързана на гърба.

Приятелят му се засмя и вдигна картината с птицата от семейство Tetraonidae.

— В такъв случай мисля, че можем да не вземаме тази под внимание.

— Съгласен съм. Лемарк сигурно я е виждал, но не е било достатъчно скоро, за да направи точна рисунка.

Куинт обърна картината с гръб към себе си.

— И така, без тази птица можем да заключим, че художникът живее близо до естуар в Източна Англия. Моето предположение би било Съфолк или Норфолк, недалеч от морето.

— Което не ни помага особено. В тези области има множество естуари.

Куинт долепи длан до ухото си и образува раковина.

— Моля? Това, което чух току-що, „благодаря, Куинт“ ли беше?

Саймън се усмихна широко и тупна приятеля си по рамото.

— Благодаря, Куинт. Това бе страхотно, макар да се осмелявам да кажа, че се надявах на по-стеснен обхват.

— Знаеш, че птиците летят, нали? Най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе малък район. — Куинт събори куп книги на земята и седна на вече свободния стол. — Стеснихме кръга до две графства. Какво повече искаш?

— Моите извинения. Беше невъзпитано от моя страна. — Седна на ръба на бюрото, което бе най-свободното място в стаята. — Да се надяваме, че детективът, когото наех, ще може да стесни кръга още повече. Може ли да взема тези с мен?

— Разбира се. Дръпни шнура на звънеца, моля те. Не съм ял цял ден и икономката ми най-вероятно е на път да изпадне в истерия.

Саймън изпълни молбата му и попита:

— Откога е при теб?

— От пет седмици. Надявам се да се задържи.

Не е вероятно — помисли си Саймън. Макар да можеше да си позволи да плаща добре, да се работи за Куинт бе дяволски по-трудно, отколкото работата си заслужаваше. От време на време виконтът се заравяше в проекти, зарязваше всякакъв дневен режим заради прищевки. Понякога забравяше да се храни и се сещаше, когато нощта вече бе напреднала.

Саймън взе осемте картини от бюрото и отиде до вратата.

— Ще те оставя тогава. Имам работа. Ще се видим ли по-късно в клуба?

— Съмнявам се. Часовникът ми изостава с няколко минути и искам…

Саймън вдигна ръка. Куинт можеше да го засипе с подробности, а той нямаше време.

— Няма нужда да ми казваш всичко. Благодаря ти за информацията относно птиците, Куинт. Както винаги, беше блестящ.

— Очаквам да издълбаеш това върху надгробния ми паметник.

— Моите благодарности отново. Ще се видим утре. — Саймън отвори вратата и избяга в коридора.

Обикновено не би бързал. Обаче майка му бе изпратила бележка, с която го молеше да присъства на чая, а искаше преди това да занесе акварелите на лейди Хокинс, за да ги разгледа.

Пътуването до дома на Маги не продължи дълго. Нямаше представа дали тя приема посетители, или не, затова изкачи бързо стъпалата с картините в ръце. Може би щеше да може да ги остави и на някой от слугите.

Съмняваше се, че тя ще го приеме, не и след разговора им на вечерята снощи. Маги беше бясна, когато си тръгна — всички бяха видели и коментирали факта. И, честно, какво го бе подтикнало да се държи така? Ако тя искаше Маркъм, защо, за бога, да застава между тях?

Вратата се отвори и Саймън видя същата слугиня, която го бе посрещала и при другите му идвания. Подаде й визитната си картичка и помоли за среща с лейди Хокинс. Преди да му позволи да влезе, жената го изгледа критично. Протегна ръце да вземе нещата му, затова той остави картините на малка масичка и започна да съблича палтото си.

Погледът му бе привлечен от визитна картичка, оставена на масичката. Името, което се разчиташе лесно дори от такова разстояние, го накара да скръцне със зъби.

— Тръгна ли си вече лорд Маркъм?

— Не, милорд. Нейно благородие все още е заета. Може би Ваше благородие ще почака в салона?

— Това няма да е необходимо. — Подаде й палтото си и сграбчи рисунките. — Познавам и двамата. Лейди Хокинс няма да има нищо против да ги обезпокоя. — Най-смелата лъжа, която някога бе изричал, но пет пари не даваше.

Тъй като бе идвал тук само преди няколко дни, знаеше съвсем точно къде да отиде. Слугинята го следваше по петите.

— Милорд — извика тя, но той продължи да върви бързо, гърдите му се бяха свили на топка и това му даваше допълнителна бързина.

Секунди по-късно той отвори вратата на гостната и влезе. Маги вдигна рязко глава и отвори широко уста, а Маркъм се изправи и поздрави Саймън с чашата си за чай.

— Добре дошъл, Уинчестър. Имаш ли нещо против да се присъединиш към нас?

Моментът не можеше да е по-неудобен.

Маги гледаше с тревога, но и с интерес как Саймън влиза с широки крачки по-навътре в стаята с рисунките в ръце. Тъкмо бе подхванала разговор с Маркъм за предложението, което Саймън се канеше да внесе в парламента, когато той нахълта. Със сигурност нямаше да остане, нали?

Гледаше го изпод мигли. Дълги крака, обгърнати от плътно прилепнали бричове от еленова кожа, високи черни ботуши, широки рамене в сапфиреносиньо палто. Беше поразително красив и внушителен, както винаги. И точно както когато бе на осемнайсет, глупавото й сърце запърха. Застави се да извърне поглед.

— Не исках да ви прекъсвам — каза той спокойно.

— Глупости — отговори лорд Маркъм и седна на стола си. — Разговорът може да те заинтересува.

Саймън реши да не губи никакво време. Остави рисунките на масата и се настани удобно.

— Така ли? — Повдигна вежда и хвърли на Маги поглед, пълен със сарказъм. — На всяка цена го продължете. Горя от нетърпение.

Да не би да мислеше, че тя ухажва Маркъм или му позволява той да я ухажва? Като че ли да, тъй като вярваше още, че в спалнята й се ниже нескончаем поток от любовници. Изправи гръб и не се опита да скрие раздразнението си.

— Искаш ли чай, Саймън? Тъй като виждам, че имаш намерение да останеш.

— Не, благодаря, Маги. Макар че предложението ти е много щедро. — Тонът му подсказваше обратното и на нея й се прииска да грабне чинийка и да я запрати по него.

— Дамата тъкмо ми обясняваше… — поде лорд Маркъм.

— Милорд — прекъсна го Маги, — сигурна съм, че лорд Уинчестър има много по-интересни теми за разговор от нашите.

— Сигурен съм — каза Саймън провлечено, — че не е така. Моля ви, продължете, Маркъм.

Маркъм погледна първо нея, после — него, и накрая се прокашля.

— Е, дамата ми разказваше за вашето…

— Имение. Обсъждахме имението ти — изтърси тя.

Маркъм премигна бързо, но не оспори думите й, слава богу.

— Точно така. Да. — Маги се отпусна, облекчена, че не я бе издал. Саймън щеше да побеснее, ако разбереше, че тя активно работи, за да попречи на идиотското му предложение.

— Моето… имение. — Саймън свали ръкавиците си и забарабани с пръсти по стола. Изражението му бе студено и изразяваше недоверие. — Да си кажа правичката, впечатлен съм. Но за да бъдем наясно, кое от четирите ми имения обсъждахте?

Четири? Тя трескаво затърси някакво име в паметта си.

— Уинчестър Тауърс. Но нека говорим за други неща. Не обичам да обсъждам сериозни теми, когато има много хора.

— Изненадващо, тъй като за всичко друго предпочиташ много хора.

Дъхът й заседна в гърлото. После се сети за думите на Уинчестър от предната вечер: Играя игри само когато няма други играчи. Не желая да бъда един от многото. Гневът накара кръвта й да заври, надигна се като прииждаща вълна. Обидите му бяха неоправдани и досадни. Искаше да нанесе удар, да го нарани така, както той нараняваше нея. Дребнаво и детинско желание, да, но много, много реално. Само силата на волята — и вцепеняващото я присъствие на Маркъм — й попречиха да смаже словесно Саймън така, както заслужаваше.

Предложението му нямаше да бъде прието. Тя щеше да се погрижи за това. Не бе правилно да караш жена да поддържа връзка с мъж, който я е поругал, пък било то и за да се облагодетелства финансово. Беше виждала жени, пострадали от жестокост от страна на мъжете, и повечето от тях искаха да забравят за преживяването. Годишна издръжка само би отваряла старите рани отново и отново. Вероятно трябваше да нарисува нова карикатура на Уайнджестър, такава, която да го показва като още по-голям палячо. Да, той може и да мислеше, че е по-добър от нея… но накрая Маги щеше да спечели.

— Обичам да има много хора — каза Маркъм, за да запълни тишината.

— Аз също — добави Маги като ехо, благодарна за промяната на темата.

Саймън продължи да барабани бързо, издавайки раздразнението си.

— Трябва да обсъдя нещо с дамата, Маркъм. Може би посещението ви е към края си?

Маркъм остана с отворена уста. Саймън го превъзхождаше по ранг и спорът би бил безсмислен. Маги, от друга страна, нямаше да търпи някой да влиза в дома й и да кара гостите й да се чувстват неудобно.

— Прекали, Саймън. Лорд Маркъм е мой гост.

Саймън стисна устни.

— Чудесно. Ще си бъбрим дълго време. Толкова рядко имам възможността да водя светски разговори. — Потъна по-дълбоко в стола. — Как е съпругата ви, Маркъм? Предполагам, че ще дойде за началото на сезона. Може би двамата ще ми дойдете на гости за вечеря в Барет Хаус? Сигурен съм, че ще се радва да чуе какво сте правили в нейно отсъствие.

Бележки

[1] Огъстъс Пъгин (1812–1852) — английски архитект, дизайнер, художник и критик. — Б.пр.

[2] Елизабет Виже льо Брюн (1755–1842) — френска художничка, призната за най-известната жена художник на XVIII в. — Б.пр.

[3] Боу Брамъл (1778–1840) — легендарна фигура в регентска Англия, повелител на мъжката мода и приятел на принц-регента, бъдещия крал Джордж IV. Определя начина, по който се обличат мъжете, като отхвърля натруфеността. — Б.пр.