Джоана Шуп
Графинята блудница (16)

Шестнайсета глава

Маги потрепери, когато каретата подскочи заради поредната бразда на пътя. Саймън седеше срещу нея, протегнал дългите си крака, доколкото мястото позволяваше. Както бе обещал, бе пристигнал рано сутринта да я вземе за загадъчното пътуване. Беше се опитала да откаже и да го отпрати, но дори Тилда, изглежда, бе на негова страна и я избута през вратата, сякаш бе продадено на търг говеждо месо.

Пътуваха почти от час и преди известно време бяха излезли от града. Очевидно Саймън си бе измислил историята с посещението на Нотр Дам. Трябваше да се досети, че ще я изиграе. Искаше й се да бе взела по-голяма част от материалите си за рисуване, преди да се съгласи на това отвличане. Само дяволът знаеше къде щеше да я отведе и колко дълго щяха да отсъстват. Предполагаше, че трябва да се тревожи и да настоява да разбере плановете му. Но беше прекалено късно да се върне, така че какъв бе смисълът? Поне горещите тухли поддържаха уютна температура въпреки студа отвън.

Погледна през прозорчето и се възхити на френската провинция с нейните смълчани пшенични полета, очакващи пролетта. Небето беше одеяло от различни нюанси на сивото, харесваше й ободряващият свеж въздух извън градските стени. Широките открити пространства с техните спящи дървета и храсти винаги й действаха отпускащо, а бе минало прекалено дълго време, откакто за последен път си бе позволила да се поглези така.

Въпреки това защо, за бога, се бе съгласила да го придружи днес?

— Как се срещна с Баро?

Въпросът на Саймън я стресна и защото прекъсна рязко тишината, и заради темата. Обърна се към него.

— Дойдох в Париж със сестра си и съпруга й. Всяка сутрин се разхождах по определена отсечка от улица „Риволи“ и винаги забелязвах един и същи художник. Рисуваше тълпата, погълнат от работата си, но понякога го виждах да скицира портрет за клиент. Започнах да го наблюдавам и забелязах, че никога не взема пари за скиците си. А работите му… о, бяха необикновени. Наистина необикновени. Толкова ярки и реалистични. И така, един ден се приближих до него и го запитах защо никога не взема пари за тях. — Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре в учудване. — Въпросът предизвика дълга и страстна реч, че изкуството принадлежи на хората и е дълг на художника да споделя дарбата си безплатно с всекиго.

— А, якобинец^[1].

— Без съмнение, ако беше роден по-рано. Направих му комплимент за работата му и обсъдихме изкуството. Подаде ми въглена си и хартия и ми каза да скицирам него. Пробваше ме, разбира се. Като свърших скицата, едва не падна от стола си. — Тя се засмя. — Запита ме при кой художник съм учила. Четири седмици не можах да го убедя, че съм се учила сама. Подозираше, че лъжа, докато не стана очевидно, че не разбирам нищо от деловата страна на нещата. Люсиен може и да е преситен от светския живот, но не е невеж по отношение на него. Научил ме е на много неща през годините.

— Какво направи той с нарисуваната от теб скица?

Лицето й поруменя.

— Сложи я в рамка. Окачена е в апартамента му в Монмартър.

— И това те смущава? Човек би помислил, че ще си изпълнена с гордост, задето си го впечатлила.

Тя махна с ръка.

— Много пъти съм му предлагала отново да го скицирам. Люсиен не иска и да чуе.

— Не мога да кажа, че го обвинявам. Понякога споменът означава повече. Ще скицираш ли мен някой ден?

Тя прехапа устни в опит да потисне смеха.

— Имах предвид истинска скица. Не Уайнджестър. Когато получих титлата, ми направиха задължителния портрет. Окачен е в Уинчестър Тауърс и не мога да го гледам. Бих искал да разбера какво виждаш ти.

Първият й порив бе да откаже. Рисуването можеше да е твърде лично — интимна връзка между художника и обекта на изобразяване. Тя изучаваше модела си, забелязваше всеки косъм, всяка сянка, за да го пресъздаде възможно най-реалистично. Не се налагаше обаче да изучава Саймън — всеки сантиметър от него бе запечатан в паметта й.

— Може би — отговори накрая.

— Как въобще започна да рисуваш — или как осъзна влечението си към рисуването?

Споменът извика усмивка на устните й.

— Ребека забеляза склонността ми да рисувам по време на уроците ни с гувернантката. Вместо да уча числата или да се упражнявам да пиша, аз почти винаги рисувах. Тя и баща ми ме окуражаваха.

— Поетът, нали така?

— Да. Той ме подтикваше да се изразявам чрез скици и картини. Дори се опита да убеди майка ми да ми позволи да пътувам в чужбина. Но тя не искаше и да чуе. Беше твърдо решена да ме оформи като типичната английска лейди. — И виж какво излезе от това.

— Не ми спомена за хобито си преди всичките тези години.

Тя сви рамене.

— Майка ми ме предупреди да не разкривам необичайните си интереси. Искаше да изглеждам като скромните и глупави момичета, чийто дебют беше в онази година.

Той се засмя и мълчанието се възцари за доста дълго време. Тъй като си задаваха въпроси, тя също имаше няколко.

— Защо политика? — попита. — Преди всичките тези години не даваше и пукната пара за парламента.

— Това се очакваше от мен. Ролята на граф Уинчестър — вдигна широките си рамене той. — И се справям доста добре.

— Чувала съм го много пъти. Но обичаш ли политиката? Изпитваш ли страст към нея?

Той смръщи вежди.

— Не е необходимо човек да придава романтичен характер на нещо, за да го прави добре.

— Но ако политиката не те прави щастлив, тогава защо?

— Защото обичам да печеля — усмихна се. — Още ли не си го научила?

Каретата започна да забавя ход. Саймън се наведе напред и погледна през прозорчето.

— А, трябва да сме пристигнали на първата си спирка. Можем да изпънем крака, докато се справят с впряга.

Минути по-късно Саймън й помогна да слезе от каретата. На окачената табела пишеше L’Anneau d’Or, или „Златният пръстен“. Скромна провинциална сграда, иззидана от бял камък и избеляло от времето дърво. Вътрешният двор бе безлюден, ако се изключеше тяхната карета. Двамата влязоха бързо.

Саймън се настани в общата трапезария на маса до малкия прозорец, а Маги се погрижи за личните си нужди. Намери го загледан в двора. Меката сива светлина хвърляше сенки по познатото му лице — игра на нюанси, която я очароваше. Беше дразнещо красив за мъж.

Скоро им донесоха чай и бира и те започнаха да отпиват в приятно мълчание. Хрумна й една мисъл и трябваше да потисне кикота си.

Той повдигна вежда.

— Намираш нещо за забавно?

— Просто ми хрумна, че това е най-дългото време, което прекарваме заедно, без да спорим.

— Не е съвсем така — прошепна той и се наведе напред. Очите му бяха тъмни и лениви. — Имаше и друго време. Когато прекара нощта…

— Саймън!

Той се усмихна широко.

— Не ми казвай, че съм те смутил. Не и жената, която предизвиква света с всеки дъх, който поема.

Това нямаше нищо общо с благоприличието. Нямаше нужда отново да й напомнят за онази нощ — беше достатъчно, че я сънува често.

— Как е Кора? — смени тя темата.

— Беше в много по-добро състояние, когато тръгнах. Икономката ми ще я наглежда строго. Момичето прояви интерес към кухнята, затова ще започне да се учи, когато е готово. Ако не можем да я използваме, ще я изпратим в някое друго от близките домакинства.

— Звучи така, сякаш и преди си правил това.

— Много пъти — отговори той, след като отпи от бирата. — Барет Хаус обикновено гъмжи от камериерки и кухненски работници. Ако не можем да подслоним повече, мисис Тимънс ги изпраща на Колтън или Куинт.

— А!

— Какво искаш да кажеш с това „а“?

— Ето защо Джулия поръча да те повикат, нали? И затова мадам Хартли те остави да се погрижиш за момичето.

— Да.

Тя отпи от чая си и се опита да съвмести тази нова информация с образа, който си бе създала за него. Откъдето и да погледнеше, не можеше да разбере причината за подобно великодушие. Имаше стотици въпроси — дали наистина наемаше всяко момиче, което му се представеше? Как въобще персоналът му се справяше с всичко това? Но онзи, който й се стори най-важен, бе:

— Защо го правиш?

Той завъртя халбата в ръка, след това описа малки кръгове по масата, по която имаше много драскотини.

— Защото мога.

— Определен брой богати домакинства също могат да го правят, моето включително. И все пак никога не ми е хрумвало. Защо го започна?

— Преди няколко години на задната ни врата се появи момиче, чието лице бе покрито със синини и което отчаяно искаше да избяга от неприятен дом. Икономката ми предаде каква е ситуацията и решихме да я наемем. Новината за това се разнесе сред персонала и редовно започнахме да получаваме молби от роднини да наемем някого. — Сви рамене. — Икономката ми има меко сърце.

Очевидно не само тя.

— Ела, каретата е готова. — Изправи се и й подаде ръка. — Да се върнем към нашето пътуване.

— Имаме ли някаква крайна цел наум? — попита тя след почти час. — Или ще спираме, когато пожелаем? — От странноприемницата насам бяха водили учтив разговор, но Саймън все още не бе казал къде отиват.

Той скръсти ръце и й се усмихна.

— Има определено място, но не предпочиташ ли да бъдеш изненадана?

— Не мога да кажа, че обичам изненадите.

— Това само потвърждава, че имаш нужда от повече изненади. Животът е ужасно досаден, ако знаеш какво предстои.

— Кой би предположил, че граф Уинчестър е философ? — подразни го тя.

— Аз съм човек с много таланти, лейди Хокинс. Както може би си спомняш — отвърна й той, а сините му очи блестяха дяволито.

Тя не можа да се сдържи и се засмя. Негодникът бе възмутително очарователен — факт, който тя прекрасно съзнаваше.

— Обожавам смеха ти, Магс. Винаги съм го обожавал. Той прави всяка стая по-приветлива.

Сърцето й се сви. Заляха я емоции и потиснаха веселото й настроение. Дали галеното име, което той използваше някога, или комплиментът й повлияха така? Нямаше представа. Несигурна как да отговори, тя отново загледа през прозореца.

— Откровеността ми ли те смущава?

— Да — изтърси тя. — Не мога да мисля трезво, когато говориш така.

Той поклати глава.

— Право в целта, мила моя лейди. Аз не искам да мислиш. Искам да чувстваш.

Наведе се напред, взе ръката от скута й и я придърпа към себе си.

Преди да е успяла да окаже съпротива, Маги се озова до него. Сърцето й ускори ритъма си — сякаш се блъскаше в ребрата. Обгърна я топлина, близостта му изсмука всичкия въздух в каретата, а той я хвана нежно за брадичката с голата си ръка. Всичко в нея се развълнува, всяко нервно окончание пламна и й напомни за насладите в Барет Хаус — опияняващи, порочни наслади, за които тя копнееше късно нощем.

— Саймън, спри. — Молбата прозвуча недотам искрено дори в собствените й уши.

— Не мога. Цяла сутрин се опитвам да ти устоя. Искаш прекалено много. — Дръпна панделките на бонето й, развърза ги и го свали от главата й. Тя го чу как пада на свободната седалка. — Толкова си красива — прошепна Саймън и усука кичур от косата й около пръстите си. Пусна го и загледа как пада до бузата й. После се наведе към нея и тя сдържа дъха си. — Копнея за теб, Маги.

Устата му покри нейната, топла и твърда, ръцете му я притиснаха към тялото му. Замисли се дали да го отблъсне, но целувката бе бавна и приласкаваща, сладка смесица от дъх, докато устните им се оформяха заедно. Тя затвори очи и се остави усещането да я завладее, изчисти съзнанието си от всичко и остана само устата му, завладяла нейната. Господи, това й бе липсвало. До този момент дори не бе осъзнала колко много.

Той хапеше леко и я възбуждаше, като в същото време целувката бе едва ли не целомъдрена, докато тя не започна да извива тяло, готова да пропълзи в скута му, за да постигне по-голяма близост. Всеки път, когато тя се опитваше да задълбочи целувката, той се отдръпваше леко. Твърдо решена, тя постави ръце зад врата му и плъзна езика си в устата му. Резултатът бе мигновена искра, сякаш бе изпуснала въглен върху сух наръч съчки. Саймън пое контрола, разтвори широко устата й и езикът му се гмурна вътре, завладя я и започна да я вкусва с безмилостна страст. Главата на Маги се завъртя, тя зарови пръсти в копринената му коса.

Той прекъсна целувката и устните му прокараха път по линията на челюстта й, после се спуснаха по чувствителната й шия и накрая започнаха да хапят и смучат кожата под високата яка на дебелото й палто. Пъргавите му пръсти развързаха връзките и тежката материя се разтвори. Устните на Саймън се плъзнаха по ключицата й и очакването накара гърдите й да нараснат под долната й риза и корсета. Той се спусна по-ниско и дъхът му погали триъгълния шал над лилавата й пътна рокля.

— Цялото това проклето облекло — измърмори, а ръката му галеше прибраната в корсета плът. — Искам да видя всеки сантиметър от тялото ти.

— Това може да се окаже предизвикателство, като се има предвид къде сме — прошепна тя.

— Но не е невъзможно. А и аз обичам предизвикателствата. — Свали триъгълния шал от раменете й. — Може би трябва да продължа надолу.

Тя се замисли за множеството причини, поради които трябваше да го отблъсне. Той все още можеше да я нарани. Но устата му проследи горната част на гърдите й над линията на деколтето и всяка разумна мисъл се изпари от главата й. Пък и кога бе правила това, което трябва?

Със завидно присъствие на духа Саймън дръпна завесите и двамата потънаха в полумрак. Очите й все още свикваха със слабата светлина, когато той дръпна рязко надолу роклята й и освободи едната й гърда. Тя преплете пръсти на тила му и споделиха още една целувка, от която устните набъбваха. Палецът и показалецът му намериха зърното й и го стиснаха. Тя издиша в устата му, а усещането предизвика бяло-горещи искри надолу по гръбнака й. Мили боже. Той въртеше зърното й между пръстите си, пощипваше го и тя започна да извива тяло на седалката. Жаждата за ласки бе почти непоносима.

Езикът му я галеше бавно. Усещането за натиска на тялото му върху гърдите й я подлудяваше. Всичко се фокусира върху Саймън. Можеше да бъдат спрени от разбойници на коне, но Маги пет пари не даваше, само той да не преставаше да я целува. Устните му отново се спуснаха на линията на челюстта й и тя си пое рязко дъх.

— Знаеш ли — прошепна той, преди да засмуче меката част на ухото й в хлъзгавата и сластна топлина на устата си — откога те желая? Колко нощи съм сънувал устните ти или гърдите ти? Искам това да продължи. Искам да…

Тя обърна глава и устните й намериха неговите, с което сполучливо го накараха да млъкне. Откровенията му предизвикваха спомени, а сега не бе време да се съживява миналото. Притисна се към него, а той изстена и задълбочи целувката.

Сръчните му пръсти оставиха гърдата й и студеният въздух погали краката й, когато той повдигна полите й. Тялото й гореше, нетърпеливо в нуждата си. Той погали кожата от вътрешната страна на бедрото й, докато езиците им бяха все още преплетени, и тя разтвори колене, за да му осигури по-добър достъп. Моля те — искаше й се да извика. Нададе дълъг стон и най-после — господи, най-после! — той стигна до входа на тялото й.

— Боже, Маги — прекъсна той целувката, за да каже задъхан, долепил устни до шията й, — толкова си влажна, толкова си готова да ме поемеш. Искаш ли ме в себе си, мила?

Пръстът му се плъзна в нея, тя се почувства прекрасно изпълнена и потръпна. Отметна глава назад, затвори очи и вдиша жадно.

— А — прошепна той. — Това ти харесва. Може би още веднъж, мисля.

Отдръпна се, после отново плъзна пръст в нея, за да я разтвори повече, и това сладко нашествие я накара да извие гръб. Устата му решително завладя зърното й и го пое в топлата си вътрешност. Засмука го силно и го успокои с език, преди нежно да го захапе със зъби. Всяко подръпване и ласка с език предизвикваха бушуващи пламъци в нея. Мускулите й се напрегнаха, докато ласките продължаваха — удоволствието бе почти непоносимо. Не можеше да направи нищо друго, освен да реагира — той бе майстор, който прилагаше своето изкуство, а нейното тяло бе платното.

— Саймън, сега. — Тя заби нокти в раменете му.

— Шшш — вдигна глава той. — Можем да преобърнем каретата, ако опитаме нещо смело. Това е достатъчно. Остави ме да ти доставя удоволствие, Магс.

— Не, няма да я преобърнем. Ще бъдем нежни. Моля те — каза тя. Желанието я бе направило отчаяна, бе толкова възбудена, че пет пари не даваше. Ръката й се прокрадна и го намери, той се озова твърд и горещ под дланта й.

Саймън издиша през стиснатите си зъби и хвана китката й.

— Спри. Не се знае какво може да се случи, ако продължиш.

Тя размърда пръсти и леко погали набъбналия му член, дрехите не позволяваха повече.

— Не каза ли, че имам нужда от повече изненади в живота си?

Стиснал здраво зъби, Саймън очевидно се бореше да запази контрол.

— Не трябва да е изненада за теб колко твърд е пенисът ми. Кълна се, само да влезеш в помещението, в което съм аз, и вече съм твърд.

Вече държеше по-слабо ръката й и тя се възползва. Проследи очертанията му през панталоните. Прокара длан по цялата набъбнала дължина. Той видимо потръпна.

— Маги, аз…

— Престани да говориш, Саймън — прошепна тя. — Просто чувствай.

Той подпря ръце на седалката и се извиси над нея. Докато тя се плъзгаше по тялото му, гърдите му се повдигаха и тя внимателно наблюдаваше лицето му, следеше как ще реагира. Макар и да го бе рисувала много пъти, не бе виждала сегашното му изражение — едновременно на удоволствие и болка. Харесваше й, че докосването й го бе разчувствало така дълбоко.

Рязкото му дишане отекваше в затвореното пространство, а докосванията й ставаха все по-смели. Пръстите й достигнаха тестисите му и той вдиша остро. Наведе се напред, хвана я през кръста и я повдигна върху себе си. Коленете й се плъзнаха отстрани на бедрата му, а полите й се надиплиха около тях. Той разкопчаваше с трескави ръце копчетата на панталоните си, а тя се наведе напред и притисна устни до челото му, слепоочието, бузата, върха на носа. Той вдигна полите й с една ръка и използва другата, за да се настани до входа й. Маги не изгуби никакво време, спусна тяло надолу, нетърпелива да го поеме целия.

— Чакай — спря я той с ръце на кръста й. — Искам да гледам. Наведи тяло назад. Постави длани на коленете ми.

Тя колебливо протегна едната си ръка назад, но с другата продължаваше да се държи за рамото му.

С потъмнели и сериозни очи той каза:

— Продължавай. Хванах те, мила. Няма да те пусна, кълна се.

Тежестта на тези думи стегна сърцето й като в обръч. Въобразяваше ли си, или те имаха и друго значение? Пусна рамото му и наклони тяло назад. Слава богу, че бе облякла късия корсаж за дългото пътуване с каретата. Дори така едва дишаше.

Той поде подлудяващо пълно нашествие в тялото й. Тя затвори очи. О, да. Господи, да. Невъзможното разтягане, леката болка от изпълващата я до краен предел дължина… беше дори по-добре, отколкото помнеше. Каретата подскачаше и се люлееше под тях, но Саймън не бързаше. Насочи я бавно и преднамерено надолу, докато не потъна изцяло в нея.

— По дяволите, прекрасна си. Усещането за теб около мен…

Гласът му стихна и той размърда бедра, за да се гмурне нежно в нея. И двамата изстенаха. Още едно плъзгане, този път по-дълбоко. Тя остана без дъх, по гръбнака й пропълзяха искри. Той я дръпна напред за дълга отчаяна целувка. Движението на колелата накара телата им да се притиснат едно в друго, но това не бе достатъчно. Като че ли по собствена воля бедрата й се размърдаха, за да предизвикат прекрасното триене, за което тя копнееше. Саймън прекъсна целувката и отпусна глава върху облегалката.

— Господи, да. Язди ме, Магс.

Окуражена, тя подпря ръце на седалката и се залюля над него. Набъбналата й пъпка се триеше в него при всяко полюшване. Устата му засмука зърното й и движенията й станаха по-трескави — бързаше към блаженството, което можеше да постигне само със Саймън. Вече не поставяше под съмнение какво бе способен да прави той с нея. Нещо в двамата образуваше възпламенителна реакция — беше като да смесиш два противоположни цвята и да създадеш съвършения оттенък.

Оргазмът я разтърси, едновременно бурен и сладък. Тя се задъхваше и тръпнеше, стените й се стегнаха около възбудения му член, докато той продължаваше да нахлува в нея. Когато конвулсиите й престанаха, Саймън я хвана по-здраво и се отдръпна рязко от нея. С напрегнати мускули, той хвана члена си и направи едно движение, преди да излее семето си върху корема си. Нададе стон, затворил блажено очи, докато се изпразваше.

Точно в този момент задната полуос се счупи на две.

Саймън скръсти ръце пред гърдите си и огледа повредата. Двамата с Маги бяха добре — малко поразтърсени от преживяването, но не бяха пострадали. Каретата обаче беше в окаяно състояние. Беше обърната на една страна, полуоста бе счупена, едното колело липсваше и пътуването за деня беше приключило.

Бяха се отървали на косъм. Едва се беше свестил след поразителен оргазъм, когато прозвуча шумно пук. Мислейки бързо, той бе притиснал Маги към себе си и бе успял да запази равновесие, доколкото можеше. Да не казваме колко опитни трябваше да са френските кочияши, за да останат спокойни по време на инцидент, защото ако изгубеха контрол над конете, някой щеше да намери смъртта си.

Но кочияшите впечатляваха. Когато каретата бе загубила задното си колело и се бе наклонила на една страна, те бяха намалили значително скоростта на впряга от четири коня. После бяха успели и да ги спрат. Саймън бе оправил дрехите си и бе помогнал на Маги с нейните, след което й бе помогнал и да излезе от преобърната карета.

Маги, сега с боне, палто и зимна пелерина, стоеше отстрани на пътя. Той се наведе към нея.

— Казах ти, че ще я преобърнем, ти, ненаситна палавнице.

Тя се засмя кратко и остро, зелените й очи блестяха и гърдите му се изпълниха с чувства. Обожаваше да я вижда щастлива.

Не, имаше нужда да я вижда щастлива. Години наред я бе мислил за неискрена и лукава, подозираше, че е забавлявала Кранфорд и други, докато той чезнеше по нея. Но Кранфорд бе излъгал. Маги твърдеше, че двамата не са имали уговорена среща по време на дебюта й и че е била девствена, когато се е омъжила за Хокинс. Което означаваше, че Саймън преди десет години е трябвало да й повярва, да я защити. Не беше го сторил и по-голямата част от обществото й бе обърнала гръб, включително и той самият. Можеше ли въобще някога да поправи тази непростима глупост?

Вероятно не, но щеше да умре, докато се опитва.

— Е — каза, — какво ще правим сега?

— Ще ходим пеша.

Тя обърна глава и погледът й обхвана заобикалящите ги голи полета и хълмове. Той си помисли, че, слава богу, поне земята не е покрита със сняг.

— Накъде?

Той вдигна рамене.

— До най-близкия град. Ще разбера кой е от кочияша.

Саймън заговори на един от кочияшите на френски и научи, че първоначалната им цел, град Овер, не е далеч. Двамата с Маги можеха да стигнат дотам за по-малко от час. Кочияшът искаше да му покаже причината за проблема, затова Саймън отиде до задната част на каретата, където му посочиха изкривената и счупена на две равни половини полуос. Това можеше да означава само едно.

— C’etait delibere^[2] — запита Саймън.

— Oui^[3] — потвърди кочияшът.

През ума на Саймън минаха дълга редица проклятия. Някой бе планирал инцидента с тази карета, най-вероятно я бе повредил при последното им спиране. Но кой? Излезе силен вятър и полите на палтото му заплющяха, а той реши да се тревожи по-късно за това. Ако не намереше скоро подслон, Маги можеше да настине.

Взе нещата й и даде на кочияшите повече от достатъчно пари да покрият проблема. Обеща да им изпрати помощ веднага щом двамата с Маги стигнат до града, и я поведе по пътя.

Вървяха бързо и говореха малко. Днес двамата бяха постигнали безмълвна хармония и той не искаше да я наруши. Имаха нужда да прекарват време заедно, да се опознаят и един спор можеше да разруши крехката им връзка. И той вървеше, без да говори, щастливо замислен за случилото се в каретата мигове преди инцидента. Представяше си я върху него, извила гръб, за да постави длани на коленете му, и членът му да се плъзга в прелестта й… сега имаше портрет, който нямаше нищо против да притежава. Помисли си с усмивка, че може би ще успее да възложи на Лемарк да го нарисува.

— За какво мислиш? — запита тя, приковала остър поглед в профила му.

Той сведе поглед към нея.

— За теб.

— За мен? Какво за мен?

— За теб върху мен. Как ме яздиш, поставила ръце зад тялото си. Високи гърди и стегнато…

— Саймън! — побутна го по рамото тя. — Напълно ли си полудял?

Той се усмихна.

— Няма кой да ни чуе. И не ти ли казах, че искам пълна искреност между нас? Никога няма да те излъжа, Магс.

— Без лъжи? Никога?

— Нито една.

— Хммм. — Тази реакция би трябвало да го предупреди за онова, което щеше да последва. — Защо не се ожени? Очаквах вече да си се погрижил за семейното наследство, да имаш три или четири деца, скрити някъде на уютно място в провинцията.

От гърлото му излезе задавен звук на изненада. Разбира се, че тя ще зададе единствения въпрос, на който той не би искал да отговори искрено, умницата. Но да пропуснеш подробностите не е точно лъжа, нали?

— Веднъж едва не се ожених. И дори помолих графинята за рубините на Уинчестър. Но накрая не се получи.

— Какво стана? Тя ти отказа ли?

— Не я помолих. Омъжи се за другиго.

Тя започна да хапе долната си устна — нещо, което той намираше за очарователно.

— Ще ми кажеш ли за кого?

— Не. — Тя смръщи вежди и той се засмя. — Хайде сега, какво значение има за кого?

Тя твърде бързо смени тона.

— О, няма значение. За мен няма.

Интересно. След като първа бе подхванала този разговор, той бе принуден да зададе единствения въпрос, от чийто отговор се страхуваше.

— Хокинс… отнасяше ли се достойно с теб, както би трябвало да прави всеки добър съпруг?

Тя не отговори веднага, а подритна едно камъче с ботуша си.

— Не беше жесток, ако това имаш предвид — каза накрая.

Ето че сега тя избягваше ясния отговор.

— Беше ли мил? Беше ли… загрижен за теб? — Сърцето му бе свито, но трябваше да знае истината. През годините се беше чудил как се е разбирала със съпруг, който бе достатъчно възрастен да й бъде баща.

— През по-голямата част от времето ме избягваше. Мисля, че не знаеше как да се държи с младо момиче, чиято репутация е съсипана в скандал, а то не се срамува. Така и не разбра любовта ми към рисуването, но и не ми го забрани. Ако трябва да бъдем честни, прекарваше повечето нощи при любовницата си и това устройваше прекрасно и двама ни.

— Беше ли щастлива?

— Не особено, но не бях и нещастна.

— А каза, че аз имам дар слово.

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха.

— Но е вярно. През повечето време можех да правя каквото поискам. Няколко от жените в селото се сприятелиха с мен. Художниците обичат да имат време насаме със себе си, а аз имах много. Използвах го, за да уча, да чета и да се упражнявам. Не съжалявам.

Стомахът му, който бе свит на топка, откакто бе научил за измамата на Кранфорд, се отпусна малко. Не му харесваше обаче фактът, че Хокинс не е обичал Маги. Всеки здравомислещ мъж трябваше да благодари на светците, че тя е в леглото му, и да посвети живота си на нейното удоволствие.

Без да споменаваме, че Хокинс беше нейният първи мъж, а не Саймън. Кранфорд щеше да страда, пък дори и само заради това.

— А твоята любовница?

Саймън едва не се препъна при въпроса на Маги. Можеше да коментира неуместността му, но при нея бе безсмислено. Изобщо не й липсваше смелост.

— Имаш предвид Адриана. Тя е актриса, която срещнах на Дръри Лейн. Какво друго искаш да знаеш за нея?

— Вярно ли е, че я посещаваш всеки вторник и петък вечер?

Тогава вече се препъна. Успя да запази равновесие и да не падне и я изгледа гневно.

— Откъде знаеш, за бога?

— Значи е вярно.

Той отново й предложи ръката си.

— Беше вярно, но вече не е. С Адриана се разделихме.

— Хммм.

— Започвам да се страхувам, когато от устата ти излезе този звук. Може ли да престанем да говорим за бившата ми любовница?

— Кой би предположил, че ще се окажеш толкова морален? — подразни го тя.

— О, за такъв ли ме мислиш? — наведе се към нея той. — Ще ти покажа колко съм морален в каретата на път за вкъщи, мадам. Ще видим кой ще се смее тогава.

Тя сви устни и спусна кокетно клепачи. Членът му запулсира, когато тя прошепна:

— Нямам търпение.