Джоана Шуп
Графинята блудница (9)

Девета глава

Досега Маги не бе влизала в бордей.

За да бъдем точни, тя не беше точно в бордей — поне не и в тази негова част, където някой от гостите можеше да я види. Беше влязла през тайна врата и веднага бе отведена до малкия кабинет на мадам Хартли, който, както се оказа, имаше удобна шпионка, откъдето можеше да се наблюдава главният салон — шпионка, от която Маги незабавно се възползва.

Разкошът я изненада. Вярно, този бордей бе доста над останалите, грижеше се за най-богатите мъже, а услугите, предположи тя, не бяха евтини. Това тук не бе въргаляне в сламата за лира. Не, джентълмените очевидно идваха и оставаха, продължително време се наслаждаваха в еднаква степен на жените, на хазарта и на алкохола. Само по този начин мадам Хартли можеше да си позволи столове Хепълуайт, дебели обюсонски килими и копринени завеси. Портретът над полицата на камината, изглежда, беше оригинален Джошуа Рейнолдс^[1].

Имаше и картини на Лемарк — серия от еротичните му рисунки висяха в спалните. При завръщането си в Лондон Маги бе помолила мисис Макгинис да подари прелестно сладострастните скици на мадам Хартли, за да спечели на Лемарк малко слава. И се беше получило — последния път, когато Маги бе попитала, мадам отказваше други предложения и купуваше негова рисунка всеки месец.

В главния салон четирима мъже разговаряха и си почиваха, всеки с питие в ръка. В скутовете на някои седяха момичета. Сцената бе очарователна, разкриваше светския разврат. Къде бяха голите танцьорки, каквито можеха да се видят в Париж? Разбира се, възможно бе на втория етаж да има всякакви примери за неприлично поведение. Маги отново прокле факта, че е родена жена. Ако беше мъж, можеше да открие какво точно става в спалните.

Знаеш какво правят там горе — прошепна умът й. — Същото, което ти прави вчера следобед.

— Хайде, дайте да видя — каза херцогиня Колтън и ощипа Маги по ръката.

— Оу! — възкликна Маги и се отстрани от шпионката. Без да губи време, Джулия надникна на свой ред.

— Вижте, това е лорд Бърк. И сър Хенри. А онзи с жената в скута е лорд Андоувър. О, не мога да повярвам. Пленително е, нали? Господи, той бърка в деколтето на роклята й!

— Къде? — ахна Маги и избута Джулия с лакът. — Бързо, дайте да видя.

— Чакайте — разсмя се Джулия, докато се наслаждаваше на гледката през шпионката. — О, много е забавно. Трябва да идваме тук по-често.

Върнала се на шпионката, Маги потвърди, че Андоувър наистина бърка в деколтето на момичето. Тя не изглеждаше да има нещо против, всъщност плъзна роклята надолу по раменете си, за да му осигури по-добър достъп. Андоувър не губи време и бързо оголи пълната гръд. Започна да я милва, да търка зърното между пръстите си и да го щипе, докато си бъбреше с другите мъже. Момичето се облегна на него, отметнало глава назад и захапало долната си устна, сякаш едва се сдържаше да не заплаче. Зърната на Маги се втвърдиха под дрехите, гърдите й увеличиха размерите си. Саймън бе правил същото с нея едва предния ден и тя помнеше това необикновено усещане.

Момичето в скута на Андоувър започна да извива тяло и да гали с дупето си слабините му, а неговата ерекция очевидно бе достатъчна да я накара да ахне. Клепачите й натежаха и се затвориха, гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, очевидно се наслаждаваше на мъчението.

Неспособна да откъсне поглед, Маги си спомни какво е да седиш в скута на мъж, а той да гали и глези гърдите ти. В спомените й обаче не лорд Андоувър бе под нея. Не, мъжът бе по-висок, по-слаб, с пясъчноруса коса и пронизващи сини очи. В сърцето й се породи копнеж — празнина, каквато никога досега не бе изпитвала. Като че ли тялото й знаеше какво му липсва. Или по-скоро кой му липсва.

Господ да й е на помощ.

В салона лорд Андоувър пъхна два пръста в устата на момичето. Тя я отвори алчно и започна да ги смуче. Маги гледаше омагьосана, а пръстите се появиха, хлъзгави от слюнката, и отново започнаха да се плъзгат над набъбналото розово зърно. Момичето трябва да бе изстенало или бе издало някакъв друг звук, защото Андоувър се засмя и му прошепна нещо.

Появи се мадам Хартли. Наведе се и прошепна нещо в ухото на Андоувър. Той кимна, помогна на момичето да стане от скута му и да оправи дрехите си и го придружи до стълбището. Всичко това стана много бързо. Маги за кратко изпита остро разочарование, преди да забележи, че мадам върви с широки крачки към кабинета. Едва успяха да спуснат капачето на шпионката, преди тя да отвори вратата.

Погледът на мадам Хартли се спря директно на капачето, а устните й трепнаха, когато направи реверанс.

— Виждам, че Ваше благородие и нейна милост херцогинята сте се наслаждавали на рядката сцена в моя салон.

— Идеята беше на лейди Хокинс — изтърси Джулия с широко отворени очи и невинен вид — нещо, на което никой, който бе със здравия си разум, нямаше да повярва.

Маги едва не се задави и се засмя смутено.

— Не съм… Искам да кажа, не трябваше…

Собственичката махна с ръка.

— Едва ли мога да обвинявам Ваше благородие, но Негово благородие би трябвало да е наясно — моето заведение не предлага подобен род услуги. Тези неща стават само на горния етаж.

Маги отдели миг, за да се възхити на скъпия костюм на мадам Хартли. Пластове дантела украсяваха копринената й рокля с цвета на нощното небе, а сапфирите около врата й сигурно струваха малко състояние. Лъскавата й коса бе добре поддържана и оформена в прическа и човек почти можеше да си я представи на път към някоя ложа в „Дръри Лейн“.

Мадам огледа малкото помещение.

— Пърл дойде ли с вас?

— Предпочете да изчака в каретата — отговори Джулия. — Каза, че ще разберете.

Мадам въздъхна.

— Наистина разбирам. Отнасям се с момичетата си по-добре от родните им майки, но места като това могат остро да напомнят за живот, който човек би предпочел да забрави. А Пърл е имала по-труден живот от мнозина. Което ни води до въпроса защо изпратих да я повикат, както и вас, Ваши благородия. — Посочи Маги. — Пърл ми разказа за вашата работа в някои други заведения като моето, за средствата за лекари и медицински процедури. Допълнителна защита за момичетата. Никога не съм имала нужда от това тук, защото винаги съм успявала да осигуря повече от адекватна защита на моите момичета. Поне бе така до снощи.

Маги смръщи вежди, а в гърдите й се настани ужасно предчувствие.

— Случило ли се е нещо?

Мадам стисна ръце и си пое дъх.

— Едно от момичетата ми бе брутално наранено снощи. Днес извиках лекар. Не само че е била грубо насилена, но и костите на лицето й са счупени. Има и счупена ръка. Синини навсякъде… У… — Преглътна. — Ужасно е.

Джулия възкликна:

— Кой е бил? Имате ли представа кой е извършил нещо толкова долно и ужасно?

Собственичката кимна.

— Имам доста добра представа. Не бях тук снощи, отидох в Хампстед да помогна на сестра си, която раждаше. Ако бях тук, това нямаше да се случи. Но Ваши благородия не трябва да се тревожат, за мен работят хора, чиято задача е да се справят с подобни неща. Той ще си получи заслуженото, независимо колко време ще е необходимо. Тревожа се за нея.

— Разбира се — каза Маги. — Бедната. Сигурно изпитва мъчителна болка.

— Така е, милейди — потвърди мадам. — Трябваше да я упоим, за да я лекуваме. Сега действието на седатива премина и се страхувам… е, че не само тялото й е наранено. В отчаянието си изпратих да повикат Пърл, тя може би знае как да помогне на момичето. Може би знае някое място, където да я изпратим да се възстанови. Не виждам как оставането тук ще й помогне.

Преди Маги да е казала нещо, Джулия се обади:

— Знам точно къде да я изпратим — съвършеното място за нея. Донесете ми лист, за да напиша набързо бележка. И кажете на кочияша, че Пърл може да тръгва.

— На кого ще пишете? — запита Маги.

— Ще видите.

 

 

След като предния ден не бе успял да се види със сър Джеймс, Саймън влезе в „Брукс“ и веднага запита за съпруга на сестра си.

Един от обслужващите потвърди, че сър Джеймс се наслаждава на ранната си вечеря. Саймън остави шапката и палтото си и влезе.

Поздрави с кимване няколко познати, докато вървеше към трапезарията. Тук се събираха по-млади хора, които бяха и по-разпуснати от тези в „Уайтс“, тъй като хазартната маса в „Брукс“ бе истинска легенда. Саймън обаче не прекарваше много време на това място. Предпочиташе храната и политическите разговори в „Уайтс“.

Трапезарията бе слабо осветена и му бе необходим миг да открие зет си. Скоро забеляза в задната част на помещението закръгления и оплешивяващ самохвалко, заобиколен от трима по-млади мъже. Джеймс бе доста оживен, жестикулираше буйно, а другите се смееха. Дали не им разказваше за портокаловата си горичка в Лондон, която бе загинала при първия студ? Или може би за пчелната колония, която бе разрушена от мравки?

Господ да пазеше Саймън от глупостта.

— Ще искате ли маса, милорд? — попита един слуга, застанал до него.

Саймън поклати глава.

— Не, няма да се бавя.

Само след секунди се бе извисил над масата на Джеймс. Той вдигна поглед и на лицето му се изписа изненада.

— Уинчестър — каза. — Защо не…

Саймън стрелна с поглед тримата други мъже на масата.

— Тръгвайте. — Челюстите им увиснаха, затова Саймън излая: — Веднага!

Вилиците им изтракаха, а салфетките им паднаха на пода — така бързо станаха от масата и изчезнаха от поглед. Саймън седна на най-близкия до Джеймс стол. Облегна се и направи знак на един слуга. Той забърза към тях и Саймън посочи масата.

— Махни всичко това — каза. — И ми донеси бутилка червено вино.

— Да, милорд.

— Виж, Уинчестър, аз…

— Направи си услуга и млъкни, Джеймс.

Като разчистиха масата и наляха виното, Саймън отпи щедра глътка.

— Надявах се да проявиш здрав разум и да скочиш на някой търговски кораб за Индия, Джеймс.

Зет му вдигна ръце и се засмя.

— Виж, не е чак толкова зле. Малки затруднения. Всъщност имам идея…

— Не — сряза го Саймън. — Точно толкова зле е. Наистина ли го направи? Наистина ли изгуби всичко?

По огромното чело на Джеймс избиха капчици пот, той се предаде.

— Моментът за някои инвестиции не беше подходящ. Не е нещо, от което да не мога да се възстановя. Просто имам нужда от малко суха пара, която да ме държи над водата, докато успея да си стъпя на краката.

— Абсолютно не. Никакви пари повече, Джеймс.

Лицето на Джеймс почервеня.

— А Сибил? Ще прогониш сестра си на улицата?

— Не, сестра ми винаги ще има дом. С майка ми или дори с мен. Ти, от друга страна, можеш да спиш на улицата, не ме интересува.

Нещо проблесна в очите на Джеймс, но Саймън продължи:

— Тя прехвърли ли ти парите от фонда? Изгуби ли и онези, които бях отделил за нея, за да се чувства сигурна?

— Със съпругата ми нямаме тайни, Уинчестър. Даде ми парите, без дори да я моля.

О, да. Сигурен съм, че идеята е била изцяло на Сибил.

— Останаха ли въобще някакви пари? — Саймън махна с ръка топче мъх от бялата ленена покривка.

— Съвсем малко.

Саймън кимна. Точно това бе очаквал. Загледа втренчено Джеймс.

— А къщата?

Джеймс преглътна и мускулите на дебелия му врат заиграха. Заби брадичка надолу, което бе равносилно на признание.

Исусе Христе! Саймън с усилие на волята се застави да остане седнал, да овладее бушуващия в него гняв. Как бе възможно Джеймс да е толкова безотговорен? По поръка на майка си Саймън бе купил къщата като сватбен подарък за сестра си, после глупаво бе прехвърлил собствеността на Джеймс. Но откъде можеше да знае — как въобще някой от тях можеше да предположи докъде ще стигне глупостта му?

Пое си дълбоко дъх и допи виното си. Наля си друга чаша. Устоя на непреодолимото желание да пребие Джеймс, да го превърне в хленчеща и трепереща пихтия.

Това бе за последен път. Нямаше полза да го избавят от затрудненията му отново и отново. Той трябваше да се научи и може би ако нямаше нищо и се налагаше да живее от издръжка, щеше да си вземе поука. Нямаше друг начин. Саймън отказваше да даде на Джеймс достъп до състоянието на Уинчестър, за да изпълни поредния си глупав и нескопосан план.

— Няма да спася къщата — каза накрая. — Ще покрия полиците, но няма да спася къщата. Ще получиш малка издръжка, която да покрива основните ти нужди, и това е всичко.

— Това няма да се хареса на Сибил.

— Тя няма да има избор. Или това, или на улицата.

Джеймс се усмихна самодоволно.

— Не, не мисля така. Няма да искаш да опетниш бляскавата си политическа кариера със семеен скандал, нали?

Саймън сниши глас, сега той бе тих и опасен:

— Заплашваш ли ме?

— Каква грозна дума. Мисля, че по-скоро става въпрос да стигнем до съгласие, което да облагодетелства и двама ни. Всъщност мога да бъда полезен. Вече се носят слухове за теб и лейди Хокинс. Мога да бъда убеден да разпръсна клюките.

Името на Маги накара Саймън да застине неподвижен. Джеймс забеляза това и се усмихна. В гърдите на Саймън се настани студена решителност. Ако не се бе научил да скрива чувствата си, нямаше да се издигне до сегашното си положение. И нямаше да позволи на Джеймс да го пречупи. Облегна се отегчен назад.

— От заплахи към подкуп само за части от секундата. Впечатлен съм, Джеймс. Не, няма да има допълнително пари. Ще пратя човек да вземе полиците утре сутринта. По-добре тичай вкъщи и кажи на сестра ми да започне да си опакова багажа. — Махна с ръка, с което освободи зет си.

Джеймс скочи на крака, хвърли салфетката на масата и излезе ядосан. Саймън отпи от виното и се опита да се успокои. Срещата не бе минала добре. Трябваше да се справи с Джеймс. Може би, щом веднъж уреди дълговете му, би могъл…

— Уинчестър — каза някой до него, — мина известно време, откакто за последен път удостоихте „Брукс“ с присъствието си. Колко сме щастливи тази вечер.

Саймън вдигна глава и видя лорд Кранфорд да се настанява на един от столовете. О, по дяволите.

— Добър вечер, Кранфорд.

През последните десет години двамата се държаха на здравословно разстояние един от друг. Саймън не искаше да изважда наяве спомените си за Маги, а Кранфорд клонеше повече към порока, отколкото към политиката. Ако пътищата им се пресечаха на някое събитие или бал, учтиво кимване бе достатъчно. Така че защо сега? Кранфорд сигурно имаше някаква цел тази вечер, иначе не би се спрял да говори с него.

Кранфорд не се бе променил много. Беше само с година или две по-възрастен от Саймън, не беше едър, но бе в отлично физическо здраве. Мълвата твърдеше, че се боксира в свободното си време. Дали се бе свързал отново с лейди Хокинс след завръщането й в Лондон? Не бе присъствал на онази забава в градската къща на Маги, но това едва ли имаше значение. Двамата трябваше да са дискретни, тъй като Кранфорд бе женен. Макар че стисна здраво челюсти, Саймън си каза, че това не го интересува. Маги бе заявила съвсем ясно чувствата си, така че нямаше място за ревност.

Що се отнася до мен, всички тези жени могат да те имат.

Все пак идеята Кранфорд или Маркъм — или който и да е друг мъж — да се настани между бедрата на Маги, да се плъзне в нея, да я накара да въздиша и вика… Дланта му се сви в юмрук.

Отблъсна образа от съзнанието си. Независимо колко други мъже имаше в живота й, двамата със Саймън не бяха приключили. Ни най-малко. Тя можеше да се преструва на безразлична колкото си иска, обаче вчера следобед той бе видял желанието й с очите си, беше го почувствал с всяка част на тялото си. Тя също бе искала онова, което се случи. И той възнамеряваше отново да я има, независимо колко време щеше да му е необходимо да я убеди.

Кранфорд направи знак за друга чаша, с което привлече вниманието на Саймън.

— Нямаш нищо против, нали, Уинчестър? — запита и си наля от виното на масата.

Саймън го загледа и зачака. Беше се научил да оставя тишината да се проточва по време на преговори — така опонентите по-лесно отстъпваха. И макар да нямаше представа какви са намеренията на Кранфорд, двамата съвсем определено бяха опоненти.

Кранфорд се отпусна с чашата в ръка.

— И така, вярно ли е?

— Кое? — Гласът на Саймън бе безизразен.

— За сър Джеймс. Чух, че изгубил цяло състояние. Предполагам, че не трябва да е изненада. „Глупаците и техните пари“, както гласи поговорката.

Нямаше да остави Кранфорд да разнася клюки за сър Джеймс.

— Не виждам защо това да е ваша работа, Кранфорд.

Той се усмихна леко.

— Хайде, Уинчестър. Никога не сме имали тайни един от друг, нали? Винаги съм споделял уместната информация с вас.

Като си спомни любовните писма, които Кранфорд някога му бе показал, Саймън каза със сарказъм:

— Така ли? Колко сте щедър. И предполагам, че имате още уместна информация за мен тази вечер?

— Всъщност имам. Чух за последните ви срещи с лейди Хокинс. — Кранфорд гледаше виното в чашата си. — Чудя се какъв ефект ще имат те върху предложението, което се каните да внесете. Или на гласовете, на които разчитате.

Да, ето че тя е в основата на нещата.

— Не мисля, че ще се отрази по някакъв начин на едното или другото. Тя е само моя позната, а такива имам много.

— Не се съмнявам наистина. Но може би лейди Хокинс е повече от позната, ако вярваме на клюките.

— Клюки, на които, без съмнение, помагате да се разпространяват.

Кранфорд вдигна ръце — самата невинност.

— Само казвам това, което чух. Някои членове на Камарата на лордовете се питат как ще изглеждат отстрани нещата с тази ваша позната, която има скандално поведение. Особено като се има предвид естеството на вашето предложение.

Думите му накараха Саймън да настръхне.

— Моите опоненти, разбира се, с нетърпение ще отбележат слабостите ми, независимо дали са истински или измислени.

— О, не вашите опоненти изказаха неудоволствието си, а вашите съюзници.

Кранфорд го наблюдаваше внимателно, за да види каква ще е реакцията му, но Саймън успя да остане спокоен. Вдигна рамене.

— Те ще повярват на това, на което трябва. Ще се видим след няколко месеца.

— Да, нали? Просто си помислих, че трябва да ви предупредя за ужасната ви грешка. Както направих преди години.

— Вашето благоволение никога не престава да ме учудва, Кранфорд — каза Саймън сухо.

Кранфорд се засмя.

— Наистина се старая. И така, ще отрежете ли сър Джеймс от финансите на Уинчестър?

— Уинчестър.

Саймън откъсна поглед от събеседника си и видя Куинт да стои до масата.

— Добър вечер, Куинт.

Кранфорд побърза да стане.

— Ето, седнете на мястото ми. Мисля, че разговорът ни приключи. Моите благодарности за виното, Уинчестър.

Отдалечи се, а Куинт седна.

— Какво искаше той? — попита. — Когато влязох, ти изглеждаше готов да скочиш през масата и да го удушиш с голи ръце.

Саймън допи виното си, наведе се напред и отново напълни чашата си.

— Кранфорд ме предупреди, че общуването ми с лейди Хокинс може да има отрицателно влияние върху положението ми в парламента.

— Чух клюките. Смешно, след като всички неженени мъже от обществото имат любовници.

— Освен теб — отбеляза Саймън.

— Аз не искам любовница. Имам прекалено много работа.

— Да, но пък е най-добрата работа — отвърна Саймън. Което му напомни, че сега, когато с Адриана се бяха разделили, трябва да си намери нова любовница. Беше сложил край на връзката им в нощта, в която бе научил, че тя забавлява други мъже без знанието му. Срамота, че не можеше да има единствената жена, която искаше в леглото си. — И лейди Хокинс не ми е любовница. Не ми е никаква всъщност.

— Не защото не полагаш усилия, не се съмнявам.

Саймън забарабани с пръсти по масата. Нямаше как да оспори това. Ако тя му позволеше, щеше да е между бедрата й всяка нощ. Може би с времето…

Саймън стана.

— Ела да играем хазарт — каза на Куинт.

Куинт поклати глава.

— Ти никога не печелиш. Не можеш да изчислиш шансовете.

Саймън потупа приятеля си по рамото.

— Та нали затова си ми ти. Ела, имам нужда да се поразсея.

— Уинчестър!

Саймън вдигна поглед и видя Колтън, все още с палто, да върви към тях през стаята с буреносно изражение на лицето. Стигна до масата им и каза:

— Вземи си нещата. Трябва да стигнем до Ковънт Гардън, преди адът да е избухнал.