Джоана Шуп
Графинята блудница (1)

Първа глава

Пролет, 1809 г.

Лондон

В момента, в който тя стъпи на най-горното стъпало, в балната зала се възцари тишина.

Преди лейди Маргарет Нийли да е имала възможността да коментира тази странна реакция, майка й започна да я дърпа надолу по стълбите. Едва тогава й стана ясна очакващата я съдба — начинът, по който всички избягваха погледа й, шепотът, носещ се из залата, танцьорите, спрели танца си насред движението.

И тя веднага разбра, че те знаеха.

Те знаеха.

Някак си въпреки старателните й усилия клюките за случилото се предишната нощ се бяха разнесли. На сутрешните визити, на езда в Хайд парк, на разходки по Ротън Роу — обществото бе разпространило мълвата навред.

Тъй като по-малката сестра на Маги бе болна днес, майка им не искаше да направи редовните си визити. Изпитала облекчение, Маги бе прекарала времето в рисуване, благодарна, че нямаха посетители. Сега осъзна защо.

Не съм направила нищо нередно, й се искаше да изкрещи. Всъщност бе положила огромни усилия по време на дебюта си да изглежда възпитано английско момиче. С черната коса и с огнения темперамент на ирландския си баща това бе постоянна борба. Тя нито изглеждаше, нито се държеше като останалите момичета и на обществото сякаш му харесваше да й приписва ролята на натрапница, въпреки че бе прекарала по-голямата част от живота си в Лондон.

— Защо всички млъкнаха? — изсъска майка й в ухото й. — Какво си направила, Маргарет?

Разбира се, че майка й ще долови безпокойството. Също така не бе изненадващо, че ще обвини нея за това. Но Маги не можеше да отговори. В гърлото й бе заседнала буца и дори да диша бе предизвикателство.

Бягай, крещеше й разумът. Просто избягай и се преструвай, че цялата онази вечер никога не се е случвала. Но тя не бе сторила нищо нередно. Със сигурност все някой щеше да й повярва. Трябваше само да обясни какво беше станало в градината на Локхийд.

Вирна брадичка и продължи да слиза към проблясващата светлина на свещите. Твърдоглавието отдавна беше недостатък на характера й… или поне така казваха всички. Майка й се оплакваше, че Маги продължава да спори дълго след като спорът вече е разрешен. Така че нямаше да подвие опашка и да избяга, макар че стомахът й бе станал на възел. Не, щеше да се изправи лице в лице с тях, пък дори и само за да докаже, че може да го направи.

Когато стигнаха подножието на стъпалата, тишината бе оглушителна. Домакините им не се спуснаха да ги посрещнат. Нито един от малкото й приятели не се втурна към нея, за да сподели някоя новина или да й направи комплимент за роклята. Нито един младеж не дойде да предложи да й кавалерства за някой от танците.

Не, тълпата се отдръпна назад, сякаш бе влязъл див звяр и всеки момент можеше да настъпи неразбория.

— Ела — заповяда й майка й и я хвана за лакътя. — Да се върнем у дома.

— Не — прошепна Маги категорично. Случилото се не бе по нейна вина и тя нямаше да позволи на никого да я тормози. Все някой щеше да й повярва…

Размазано петно синя коприна доби очертанията на зачервената лейди Амелия.

— Не мога да повярвам, че си толкова глупава да покажеш лицето си — изсъска момичето.

Маги изправи рамене и погледът й се съсредоточи върху приятелката й.

— Каквото и да си чула…

— Той ми каза. Мислеше ли, че няма да ми каже? Годеникът ми ми каза за твоята… похотливост, Маргарет. Опитала си се да го откраднеш от мен, но не си успяла.

Цялата стая сега жадно наблюдаваше и слушаше разговора. Дори оркестърът не свиреше.

— Амелия, защо да…

— Винаги си завиждала. Имах три предложения този сезон, а ти — нито едно. Не е изненада, че си се опитала да откраднеш мистър Девънпорт за себе си. — Наследникът на виконт Кранфорд, мистър Девънпорт, бе смятан от всички за най-добрата партия в Лондон. Той бе предложил на Амелия преди повече от месец и Маги бе доволна заради нея.

И така, Маги не обърна внимание на възклицанието на майка си и не откъсна поглед от Амелия.

— Грешиш.

— Амелия — появи се лейди Роклънд и дръпна дъщеря си за ръката, — веднага ела с мен. Ще съсипеш репутацията си дори само като говориш с тази… — Тя не довърши, не изрече омразната дума, преди да се отдалечи, обзета от очевидно отвращение. Но Маги можеше добре да си представи какво беше на езика на лейди Роклънд.

Курва. Блудница. Проститутка.

Такава ли бе в техните очи? Изглеждаше невероятно, особено след като мистър Девънпорт бе излъгал. Маги се бе съгласила да се срещне с него, за да обсъдят Амелия, както бе казал. Но като навлязоха в градините, стана очевидно, че младият мъж има нещо друго наум. Беше я сграбчил и бе опитал да я дръпне към себе си и да я целуне. Беше скъсал роклята й. Маги му бе нанесла удар по единственото място, което имаше значение при мъжете, и той я бе пуснал. Беше забързала обратно към къщата, а двойката, пристигнала на терасата, очевидно си бе направила свои си заключения относно раздърпания й външен вид.

Мистър Девънпорт я бе изиграл. Беше се опитал да я съблазни. След това бе утежнил греха си, като бе излъгал Амелия, едно от малкото момичета, с които Маги се бе сприятелила. Несправедливостта я разкъсваше. Нима никой не се интересуваше от истината?

Огледа всички в стаята и омразата, с която й отвърнаха, й даде да разбере, че истината няма никакво значение. Обществото вече я бе осъдило. Искаше й се да крещи от тази несправедливост. Никой ли нямаше да й помогне? Със сигурност някое от другите неомъжени млади момичета или мъжът, за когото мислеше…

Завладяна от съвсем нелеко отчаяние, обходи стаята с поглед. Този път търсеше висок русокос мъж. Той бе сигурният й пристан през този сезон, единственият, който наистина я познаваше и който щеше да й повярва, че никога не би направила нещо толкова безразсъдно. Вероятно вече бе чул какво се е случило. Защо тогава Саймън не бе излязъл напред да я защити?

Ето го в задната част на балната зала. Погледът й срещна този на блестящите му сини очи, които познаваше толкова добре. Поглед, който бе искрял сведен към нея повече нощи, отколкото можеше да преброи. Сега обаче очите му не искряха, бяха унили и напълно лишени от каквото и да било чувство. Бузите й бавно поруменяха, като че ли бе… ядосана или може би смутена, в което нямаше никакъв смисъл.

Стисна здраво облечените си в ръкавици ръце в мълчалива молба да излезе напред и да я спаси. Но той не пристъпи към стълбите. Без да извърне очи, вдигна чашата си с шампанско и я пресуши.

Когато Саймън се раздвижи, в нея разцъфна надежда, но само за да бъде потушена, когато осъзна какво става. Той й бе обърнал гръб.

Саймън се бе отвърнал от нея.

Никой не помръдна. Никой не проговори. Като че ли всички чакаха да видят какво ще направи тя. В гърдите на Маги се надигна истерия и колосална тежест смачка дробовете й.

Мили боже. Какво щеше да стане с нея?