Джоана Шуп
Графинята блудница (13)

Тринайсета глава

След не много дълго време, в Париж

— Ma chère, отпусни се. Изнервяш ме.

Маги погледна през малката маса към своя учител и добър приятел Люсиен Баро. Тя обичаше да се заяжда с него, че заради артистично разрошената кестенява коса и деликатните черти, прилича повече на поет, отколкото на художник. Бяха близки по възраст — Люсиен бе година по-голям, но бе рисувал през целия си живот. Без съмнение, той беше най-талантливият, най-великодушният и с най-широки познания художник, когото Маги бе срещала.

И в момента я гледаше втренчено, навъсил красивото си лице.

— Прости ми — каза тя едва чуто.

Той поднесе изящната чаша към устните си и отпи от топлото и ароматно парижко кафе.

— Маги — отвърна Люсиен нежно. В кафявите му очи имаше съчувствие, но и решителност. — Без повече s’il vous plait. Тук си от почти три седмици и това униние… Не мога повече. Не е характерно за теб.

Тя му отправи онзи високомерен поглед, който обикновено бе запазен за критиците.

— Не съм унила.

Той въздъхна тежко и отново се зачете във вестника. Тя се облегна в изненадващо удобния стол от ковано желязо и загледа през прозореца оскъдното движение по улицата.

Люсиен наскоро се бе преместил извън стените на града, в селцето на върха на хълма с името Монмартър. Маги подозираше, че е заради желанието за усамотение, както и за да се дистанцира от нарастващия консерватизъм и гражданско неспокойствие, обхванали Париж през последните няколко години. Тя с радост виждаше, че с възрастта Люсиен отдава по-голямо значение на преследването на щастието, отколкото на политическите каузи, които някога прегръщаше. С вятърните мелници и лозята Монмартър бе тиха и спокойна алтернатива на предишния му хаотичен живот.

Кафенето, намиращо се в къща със стаи за даване под наем на няколко пресечки от жилището на Люсиен, бе типично за Франция — с редици маси, няколко удобни дивана и позлатени огледала по стените. Както Люсиен често казваше, французите са като разглезени млади момичета — предпочитат през цялото време да са заобиколени от красиви неща.

По-голямата част от сутрешната тълпа се бе вече разпръснала и бяха останали само няколко посетители, а Маги продължаваше да гледа тъжно през прозореца. Наведе се напред, издиша и топлият й дъх образува съвършено малко „о“ по студеното стъкло. Тя проследи с върха на пръста си очертанията му.

— Забелязах, че вчера получи писмо от мадам Макгинис. Как са нещата в Лондон? — запита нехайно Люсиен над броя на Le Constitutionne^[1].

Собственичката на магазина й бе писала, за да я информира за продажбите, предложенията и клюките в лондонския свят на изкуството. В този момент обаче тя не искаше да мисли нито за Лемарк, нито за Лондон.

— Все същото. Няма търпение да получи следващите ми работи.

— Не си рисувала много, откакто пристигна. Може би е време?

Тя му се изплези, с което го накара да се засмее. Но той беше прав, разбира се. Животът не спира, защото нечие сърце е разбито — урок, който бе научила преди много години. Ето защо тя направи това, което за нея бе естествено като дишането — извади скицник и молив от чантата си и се захвана за работа. Загрижеността на мисис Макгинис не бе неоправдана — почти бе дошло време да се предадат рисунките за Акерман. Маги не можеше повече да си позволи проблемите да пречат на работата й.

Концентрира се върху движението на ръката си и резултатът се появи на хартията. Сутринта напредваше, звънчето над вратата се обаждаше от време на време, гласове си бъбреха тихо, но Маги не обръщаше внимание. Люсиен знаеше, че не бива да й говори, и тя продължи да осъществява идея след идея върху хартията.

След като получи желания резултат, тя остави материалите.

— Какво ще правим утре? — запита и изпъна пръсти, за да облекчи сковаността им. — Поредният музей?

Той сгъна вестника.

— Трябва да отида до града. Анри има репетиция днес следобед и държи на моето мнение за изпълнението му. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Може да е забавно. Каза, че трябва да видя новата творба на Жерико^[2].

— О, oui. Потъването на „Медуза“^[3]. Картината ще предизвика шум в Салона тази година. — Погледът на Люсиен светеше, както ставаше често, когато обсъждаха великото изкуство. — Не трябва да си тръгваш от Париж, преди да си я видяла.

— Кой казва, че ще си тръгна от Париж?

Люсиен изви очи нагоре.

— Вие, англичаните, вършите всичко толкова прибързано. Една свада с любовника и побягвате. Не се оплаквам, защото това те доведе тук, при мен. Но по някое време той ще започне да ти липсва толкова, че да се върнеш у дома. Или пък той ще дойде в Париж и ще те прибере.

— Грешиш — започна да спори тя. — Нищо такова няма да се случи. Имах съвършено основателни причини да напусна Лондон и не всичките имат нещо общо с мъж.

— Не се съмнявам, ma chère — изрече шумно Люсиен и вдигна отново вестника пред лицето си. Хартията прошумоля леко и тя заподозря, че той й се присмива.

Маги се нацупи и скръсти ръце на гърдите си.

— И той не ми е любовник.

Зад вестника се дочу кикот. Тя мяташе мълнии с поглед, но не каза нищо. Да, имаше я срещата в гостната й — тя никога вече нямаше да гледа на онзи диван по същия начин, — а после и нощта в Барет Хаус. Онази вълшебна, променяща душата нощ в Барет Хаус. Пламъкът в очите му, докато изучаваше голотата й за първи път. Влажният му и забързан дъх, който галеше ухото й, сладката тежест на тялото му върху нейното, докато се плъзгаше в нея. Тихият стон, когато стигна до върха. Не, никога нямаше да забрави онази вечер.

Обаче двамата със Саймън нямаше повече да споделят вълшебни нощи. В гърдите й натежа съжаление и тя само с усилие на волята успя да се сдържи да не го покаже.

Да напусне Лондон бе правилното решение. Париж беше като мехлем за наранената й артистична душа. Можеше да се отдалечи от капаните на английското общество, да се скрие тук, при Люсиен, и да се концентрира върху изкуството си. Във Франция се чувстваше повече Лемарк, отколкото лейди Хокинс. Което бе добре дошла почивка.

Беше време да престане да се самосъжалява — заради Люсиен и заради себе си.

Нямаше намерение да се върне в Англия. Щеше да остане в Париж колкото пожелае. Саймън можеше да продължи похвалната си политическа кариера, без да му пречат отношенията с Ирландската блудница и/или Лемарк. Маркъс и Ребека щяха да се установят в провинцията, а майка им щеше да бъде все така добре осигурена. Работите на Лемарк щяха все така да се продават в магазина на Макгинис. Всъщност не можеше да се сети и за една основателна причина да се втурне обратно към Лондон. Може би няколко години щеше да пътува из континента, както някога бе мечтала.

Погледът й отново се спря на Люсиен, който оставаше подозрително мълчалив зад вестника си. Думите, които бе изрекъл преди малко, подронваха гордостта й. Саймън не ми е любовник, повтори си тя. Вероятно можеше да бъде, ако обстоятелствата бяха различни. Щеше да се радва да научи от него повече за страстта. В ръцете му.

Това я накара да се усмихне, но доброто й настроение бързо се стопи, като си спомни последния им разговор. Всъщност не беше спор — е, не и такъв спор, какъвто Люсиен предполагаше. Саймън беше… разочарован от нея. И наранен от двуличието й. Беше отказал да се вслуша в гласа на разума, да приеме обясненията й, което едва ли бе нейна вина. Твърдоглав човек.

Вярно, тя не бе положила кой знае какви усилия да го убеди. Маги взе молива от масата и започна да го върти между пръстите си. И защо да го прави? Опитът й говореше, че никой никога не се вслушва в думите й. Саймън със сигурност не бе по-различен. Все пак беше повярвал на лъжите на Кранфорд. Нито веднъж не бе потърсил обяснение за скандала. Да, Кранфорд бе предоставил доказателство, но то бе лъжливо, всичко бе лъжа. Не трябваше ли Саймън поне да се усъмни?

Дяволите да ги вземат всичките. Саймън, Кранфорд, цялото общество. Беше уморена да се опитва да си намери място в свят, който нито вярваше в нея, нито се интересуваше от истината. За бога, тя не беше някоя истерична и податлива на депресия жена. Беше понесла скандала, сломеното си сърце, принудителната женитба, смъртта на баща си, бързото влошаване на здравето на майка си, всичките клюки и шушукането в обществото…

Нямаше да се скрие, да ближе раните си и да изпада в меланхолия заради всичко случило се. Люсиен беше прав. Това не бе характерно за нея. Което означаваше само едно.

— Днес ще дойда с теб в града — каза тя на Люсиен. — Искам да видя дали старата ми къща на авеню „Габриел“ е свободна.

— Имаш предвид жилището, за което заяви, че е прекалено голямо за една обикновена овдовяла англичанка? — провлече той.

— Да. И макар че къщата може да е прекалено голяма за една обикновена овдовяла англичанка, тя е перфектна за скандалната Ирландска блудница. Време е да организирам забава.

Люсиен бавно свали вестника и й се усмихна.

— А, най-после. Приветствам завръщането ти, ma chère.

 

 

Дори да живееш в различна страна, не можеш да сложиш край на клюките. Всъщност точно обратното. Животът сред чужденци превръща англичаните в малка сплотена група и всички новини от дома се разпространяват бързо. Следователно Саймън научи къде е Маги в мига, в който тя се премести в къщата с пристройки на авеню „Габриел“.

Тази новина му донесе огромно облекчение. Беше във Франция повече от две седмици, не успяваше да я открие въпреки усилията, които полагаше, и започна да си мисли най-лошото — че докато е прекосявала Ламанша, е паднала през борда. Че е била отвлечена от крадци. Че информацията, с която разполага, е невярна и тя въобще не е в Париж.

Разтревожи се, че предупрежденията на Джулия са се превърнали в реалност и е изгубил Маги завинаги.

Затова, като научи къде е, първото му импулсивно желание бе да се втурне към къщата й, да се извини и после да я целува, докато си изгуби ума. На Куинт му бяха необходими петнайсет минути, за да го разубеди.

— Тя не приема, Уинчестър. Върнаха ме от вратата, а тя едва ли ще изпитва по-приятелски чувства към теб — каза му той, след като се върна. — Не и след начина, по който си се държал. Най-добре е да се появиш, когато няма да може да ти избяга, и да я принудиш да те изслуша. Говори се, че организира маскарад за след десет дни. Ще отидем и тогава ще можеш да говориш с нея.

И така, Саймън повече от седмица крачеше като лъв в клетка напред-назад в стаите си на най-горния етаж на хотел „Морис“ и не правеше нищо, освен да мисли за нея. Джулия беше посяла семето, но сега той знаеше истината. Маги бе причината той да не се ожени. През всичките тези години си казваше, че предпочита да е сам, но всъщност не бе намерил жена като нея. Никоя друга не го караше да се чувства жив в мига, в който влезе в някоя стая. Никоя не го караше да гадае и не се страхуваше да му се противопостави. Жена, която да го хване сам да си доставя удоволствие, и да не побегне с писъци от стаята.

Нямаше да се откаже от нея. Без повече лъжи, без недоверие. Щеше да я накара да му повярва, щеше да използва чара си и способността си да убеждава, докато тя не приеме неизбежното.

Сега той, а както изглежда, и половината Париж, бе в претъпканата бална зала на Маги. Тълпата гости разговаряха помежду си, всичките облечени в различни карнавални костюми. Имаше сатири и богини, пирати и придворни. Една от гостенките бе мадам Помпадур, а друг — крал Хенри VIII. Куинт бе избрал да се облече като един от своите идоли, Франсис Бейкън^[4], макар че нямаше вероятност някой да го разпознае. Непрактичен избор, като се имаха предвид високите токове, перуката и къдричките, но беше трудно да разубедиш Куинт, щом веднъж е решил.

Макар че още не бе видял домакинята, знаеше какъв е костюмът й. Беше платил много пари за информацията, за да може неговият да допълва нейния. Надяваше се тя да оцени усилието, като се имаше предвид, че задникът му едва не бе замръзнал по пътя към дома й.

Декорите и украсата бяха истинско зрелище. Маги беше надминала себе си. Балната зала бе превърната в тучен египетски оазис, имаше палми в саксии и други по-малки зелени растения, допълвани от златни колони с червен плат по тях. На едната от стените имаше тапет, изобразяващ пустиня — пясъчни дюни под горещо оранжево слънце, — и той се запита дали го е рисувала тя. Из стаята имаше кътове за сядане с дивани, възглавнички и килими, за да могат гостите да се отпуснат и да наблюдават съперничеството на дансинга.

Слугите също бяха маскирани — всичките бяха голи до кръста и носеха черни полумаски, напомнящи чакал. Маската обхващаше пространството около очите и имаше дълги тъмни уши, сочещи към тавана, носовете и устите не бяха покрити. Златни гривни опасваха ръцете им над лактите, а вратовете им бяха обвити в злато и оникс. Черно-златни поли падаха до средата на бедрото. Откъде, за бога, ги бе наела?

Той я забеляза без никакво усилие въпреки морето от костюми и маски домино. Стоеше в далечния край на балната зала, заобиколена от гости. Предимно мъже, доколкото можеше да види. Което никак не бе чудно, като се имаше предвид прозрачната бяла рокля, с която бе облечена. Материята бе опъната на гърдите й и ги повдигаше, в косата й висяха въженца от златни мъниста, закрепени за златен обръч на главата й. Краката й бяха в златисти обувки, чиито връзки се кръстосваха при глезена. В едната си ръка държеше чаша шампанско, а в другата — жезъл.

Клеопатра, екзотичната изкусителка на древния свят. Коремът му се затопли, облекчението и желанието нарастваха и накрая всичко, за което можеше да мисли, бе да стигне до нея.

Направи крачка напред, но ръката на Куинт го хвана над лакътя и го спря.

— Търпение, Уинчестър. Остави я да поздрави гостите. Няма смисъл, ако ни изхвърлят още преди вечерята.

— Тя няма да ни изхвърли, но си прав. Ще изчакам първо да изпие чаша-две шампанско.

Куинт се засмя.

— Никога не съм и помислял, че ще дойде ден, в който умението ти да очароваш жената ще зависи от това дали тя е пияна.

Саймън изгледа Куинт.

— Не искам да е пияна. Искам да е мила.

— О, това ли е всичко?

— Уинчестър!

Саймън се обърна, като чу името си. Пред него стоеше мъж с черно домино. Бе свил устни в самодоволно изражение, така че за Уинчестър бе лесно да го познае.

— Маркъм. Не очаквах да те заваря тук. — Обърна се, за да включи и Куинт в разговора, но видя, че приятелят му се е изгубил в тълпата.

— В Лондон става ужасно скучно по това време на годината — отвърна Маркъм. — Затова дойдох, за да видя какво са ни приготвили братята французи. Представете си изненадата ми да открия такова прекрасно забавление.

Очевидно Маркъм бе последвал Маги в Париж. Преди Саймън щеше да ревнува, но вече пет пари не даваше колко мъже е имало в миналото й. Или пък в настоящето й, ако трябваше да е откровен. Саймън имаше намерение да си я върне. Да има отново нейните усмивки и смеха й. Чувството й за хумор и острия й език. И най-вече сластното й тяло, извито в плен на страстта под неговото.

Чу се силно пляскане с ръце, което заглуши бърборенето на гостите, и Маги пристъпи в средата на стаята. Призова за внимание и тълпата утихна.

— Mesdames et messieurs — каза тя високо. — Добре дошли, дами и господа. В съзвучие с темата тази вечер ви давам чудесата на Древен Египет.

Чу се тихо равномерно биене на барабани. Двама слуги чакали се появиха с носилка в далечния край на помещението. На нея се беше отпуснала жена, облечена почти като Клеопатра на Маги. Тъмната коса се спускаше до раменете й, златен обръч обгръщаше главата й. Като стигнаха до средата на дансинга, мъжете спуснаха носилката и тя стъпи на земята, а прозрачната бяла рокля падна на плохи до глезените й. Деколтето бе абсурдно ниско изрязано и Саймън бе почти готов да се закълне, че зърната й са намазани с руж. Тя вдигна ръце като египетска статуя и замръзна. Последва втора носилка, същата бавна процесия, и жената, която я заемаше, се присъедини към първата на дансинга, като зае стойка с малко по-различно разположение на ръцете.

Последваха още три и жените станаха общо пет, всичките в еднакви костюми и със сериозни лица. Щом слугите чакали се оттеглиха, темпото на барабаните се ускори, към тях се прибави и подрънкването на звънчета. Танцьорките започнаха да полюшват горната половина на телата си и да правят бързи движения с ръце. Саймън хвърли крадешком поглед към Маркъм, който стоеше, пленен от изпълнението. Всъщност графът нямаше да се изненада, ако видеше от устата му да се стича слюнка.

Не че представлението не му харесваше. Наистина не беше виждал толкова освободен танц. Толкова… чувствен. Всички жени поклащаха бедра и гърди в крещящо подобие на сексуален акт. Танцът му напомняше за Барет Хаус и за възседналата го Маги, гола и блестяща от пот, да се повдига и отпуска на члена му. Ето на такова представление си заслужаваше да се наслади.

Танцьорките подеха вихрушка от координирани движения на ръцете, после продължиха и с краката. Нито една не носеше обувки и нежните им пръсти шушнеха по протритото дърво на дансинга, докато пристъпваха напред и назад. След още няколко минути музиката се извиси до кресчендо, жените се въртяха в кръг, повдигнали роклите си над коленете. За огромно удоволствие на тълпата голите им крака се показваха изпод тях. Те всички заеха финална поза със заглъхването на музиката и гостите заръкопляскаха бурно. Саймън се усмихваше широко и ръкопляскаше силно, също като останалите. Само Маги можеше да успее с нещо толкова смело.

Барабаните отново подхванаха бавния ритъм и жените прекосиха стаята, пристъпвайки в синхрон. Скриха се от поглед и гостите започнаха да се кикотят и да говорят — сигурно изказваха удивлението си от представлението.

— Никога не съм виждал нещо подобно — сподели Маркъм със Саймън. — Чувствам се въодушевен. Е, отивам да си намеря някое женче. Винаги е по-лесно на маскарад. А вие какво ще правите?

— Мисля да чакам тук. — Имаше намерение да държи Маги под око.

— А, вече сте си набелязали някоя, нали? По-добре е да побързам тогава. Извинете ме. — Маркъм бързо се отдалечи, а черната му пелерина се развяваше зад него.

Саймън въздъхна от облекчение.

Да, беше си набелязал жена — красива жена, която лесно можеше да те подлуди и ужасно да те обърка.

— Клеопатра — прошепна Люсиен в ухото на Маги. — Марк Антоний цяла вечер не свали очи от теб. Може би познаваш джентълмена, ma chère?

За първи път оставаха сами, откакто вратите се бяха отворили за гостите преди повече от два часа. Маскарадът бе истински успех, ако се съдеше по ентусиазма на тълпата. Маги отпи от шампанското си и погледна Люсиен.

— Марк Антоний? Къде?

— Ето там. В далечния край, между палмата и Жана д’Арк.

Тя се обърна в указаната посока и погледът й бе прикован от пронизващи сини очи с цвета на Средиземно море. Пое си рязко дъх. Саймън. Носеше златна маска, но тя би го познала навсякъде. Така се беше вторачил в нея, че крайниците й настръхнаха. Мили боже, какво правеше той тук?

Многозначително извърна поглед и каза на Люсиен:

— Не е някой от значение. Просто мъж, когото някога познавах.

И обичах. И го боготворях с устата си. Нежеланият спомен предизвика тръпки дълбоко в корема й.

— Не знам защо си правиш труда да ме лъжеш.

— Маги лъже за нещо? — запита Анри, отдавнашният любовник на Люсиен, присъединил се към тях. — Да не би да има нещо общо с това, че не си с костюм, Люс? Казах ти, че ще бъде разочарована.

Анри, един от най-популярните театрални актьори в Париж, бе облечен като любимия си персонаж Хамлет, но Люсиен бе отказал да бъде някой друг, освен себе си. Твърдеше, че мрази маскарадите и че гледа на тях единствено като на досада, на която аристократите се отдават. Вярно, учителят й можеше да бъде голям инат понякога.

— Не. Има нещо общо с начина, по който Марк Антоний наблюдава нашата красива Клеопатра.

Люсиен кимна по посока на Саймън и Анри го огледа от главата до петите. След като дълго го изучава, стисна устни, наведе се към любовника си и бързо зашепна на френски нещо в ухото му. Маги не можа да разбере всичко, но Люсиен се засмя и му каза да престане.

— Какво ти каза? — запита Маги.

Люсиен изкриви устни.

— Че Марк Антоний има красиви крака — махна разсеяно с ръка. — И някои други глупости. И така, той ли е? Този ли е английският ти любовник, който най-после се е осъзнал и идва да те отведе в нощта?

— Нищо подобно — излъга тя. — Моят английски любовник е по-висок. И по-красив.

— C’est impossible — каза Анри шепнешком на Люсиен.

Но Люсиен не обърна внимание на забележката му и продължи да гледа Маги.

— Не, сигурен съм, че това е той. Въпросът е какво ще направиш ти по отношение на него?

— Ще разберем — заяви Анри. — Римското нашествие предстои.

Тя загледа с крайчеца на окото си как Саймън си пробива път през гостите, за да отиде при нея. Бяла туника с къси ръкави падаше до над коленете му, талията му бе подчертана от хлабав колан, на раменете му бе набрана тъмночервена тога, прихваната със сребърна тока. Костюмът му стоеше добре, изглеждаше по-висок и по-строен, привлекателен като всяка римска статуя, която би нарисувала — и също толкова властен и арогантен. Сърцето й заби тежко и бързо.

За нейно огорчение Люсиен и Анри изчезнаха в тълпата и тя остана сама в пълната бална зала. Замисли се дали да не побегне, но Саймън най-вероятно щеше да я хване. По-добре беше да се изправи лице в лице с него сега, когато са заобиколени от стотици хора.

— Клеопатра — поздрави я той, поклони се и постави юмрук на сърцето си, както би направил римлянин.

Щяха да играят роли, значи.

— Антоний — отговори Маги. — Ето ме тук без змията ми.

Той се изправи и я изгледа замислено.

— Вярвам, че си прекалено твърдоглава, за да избереш смъртта от собствената си ръка.

— Но Антоний се е самоубил първи. Да го пробваме ли и ние? — запита тя мило.

Той сви устни.

— Колко много ми липсваше, мила моя Клеопатра.

— Наистина ли? Трябва да призная, че съм изненадана. Бих казала, че за теб бе облекчение да ме видиш за последен път.

— И щеше да сгрешиш. Ще се разходиш ли с мен?

При идеята да бъде сама с него сърцето й се сви, сякаш стегнато в менгеме. Осъзна, че това е паника.

— Защо? Мисля, че ако имаме да си кажем нещо, е по-добре да го направим тук.

Една руса вежда се вдигна предизвикателно.

— Страхуваш ли се?

— Да не те удуша с туниката ти? Да. Освен това подигравките са под твоето достойнство.

Започваха да привличат вниманието — няколко от застаналите наблизо гости се заслушаха в разговора им с неприкрит интерес. Саймън забеляза това, сграбчи я за ръката и я задърпа със себе си.

— Ела, моя кралице воин. Нека разгледаме градините.

Където и двамата щяха да замръзнат. Тя отказа да помръдне.

— Не, последвай ме.

Тя взе нова чаша шампанско от един поднос и отпи от хладната сладка течност, докато го водеше към задната част на залата. Нямаше представа какво иска Саймън, но не бяха ли си казали достатъчно при последния си разговор? Беше казал, че тя му липсва. Едва не изсумтя. Дори да беше вярно, това едва ли бе основателна причина да я последва в Париж.

Ако бе дошъл с очакването тя да се извини за карикатурите, щеше да бъде дълбоко разочарован. Щеше да се извини за работите си толкова, колкото и да отиде в „Алмакс“^[5] в сряда вечер.

На пътя й застана Люсиен, по момчешки красивото му лице изразяваше загриженост.

— Всичко наред ли е? Имаш ли нужда от мен? — запита тихо на френски.

— Добре съм. Ще се забавя само момент — отговори тя на английски и продължи да върви.

Зад нея Саймън и Люсиен си размениха набързо няколко думи, но тя бе прекалено далеч, за да чуе. Несъмнено Люсиен го предупреждаваше да не я тревожи, което бе така типично за французите. Художникът имаше малко приятели, но ревностно защитаваше всичките. Разбира се, той не можеше да стори нищо на могъщия граф Уинчестър, на когото можеше да му се размине всичко, стига да не е убийство. Въпреки това й стана приятно, че Люсиен изпитва към нея достатъчно топли чувства, че да направи опит.

Саймън я настигна на прага на музикалната стая.

— Видя ли изложбата? — запита го тя.

— Не. Бях зает.

— В такъв случай ела. Трябва да видиш артефактите от Древен Египет, които взех назаем специално за случая.

Влязоха в стаята, която бе преобразена в миниатюрна колекция на египетското изкуство. Няколко маси образуваха полукръг, а зад тях имаше паравани. Всички те бяха изрисувани в различни египетски теми и пейзажи. На масите бяха изложени скулптурите, които Люсиен бе успял да намери чрез мрежата си колекционери специално за маскарада. Когато предметите бяха разопаковани, Маги се бе смяла, докато бузите не я бяха заболели — нито една изложба не можеше да бъде по-подходяща за жена с нейната репутация.

Малък брой гости, предимно мъже, се разхождаха из стаята и разговаряха. Няколко жени хихикаха и сочеха, очевидно смутени от темата на предметите. Като се приближиха до първата маса, тя усети, че Саймън ги разпозна.

— Това не са ли… — поде той. — А, статуи на плодородието. Трябваше да се досетя.

— Браво на теб. Повечето са вариации на Мин^[6] — каза тя и посочи мраморната статуя на мургав мъж, който в едната си ръка държеше пенис в пълна ерекция, а в дясната — камшик във формата на съзвездието Орион. — Египетският бог на плодородието.

Имаше приблизително трийсет издялани от камък или дърво фигури и всяка държеше огромен горд фалос, за който египтяните са вярвали, че е носител на мъжество и енергия. Саймън не каза нищо, просто продължи бавно да обикаля масите и да разглежда всеки артефакт. Щеше да бъде разочарован, разбира се. Определено щеше да използва възможността да я смъмри, че не зачита благоприличието. Онова, което той не разбираше, бе, че тя не възнамерява да бъде като останалите от обществото. Не можеше да го направи. Да се откаже от Лемарк и да бродира до огнището, докато чака съпругът й да се върне от нощ на пиянски гуляй? Немислимо.

Имаше време, когато мечтаеше да бъде образцова съпруга на мъж с добри връзки и дори още по-добро състояние — но сега знаеше, че в света има нещо повече. Нямаше да се откаже от свободата да прави каквото пожелае.

— А тази? — Саймън посочи дървена статуя на женски полукрокодил, полухипопотам, чийто огромен издут корем се подаваше под голите гърди.

— Таурт. Богинята на раждането и плодовитостта. — Следеше внимателно реакциите му, но не можеше да разбере мислите му. — Доста добре е запазена. Все още се виждат люспите по опашката.

— Защо ме доведе тук? — попита той, без да откъсва поглед от масите. — Надяваше се да ме шокираш ли, лейди Хокинс, или може би да възбудиш долните ми инстинкти?