Джоана Шуп
Графинята блудница (5)

Пета глава

Добре, че не пиеха чай, защото Маги със сигурност щеше да се задави. А сега едва успяваше да си поеме дъх. Да открият Лемарк ли бе казал?

Боже мили.

Той чакаше отговора й, приковал я с небесносините си очи, а на нея й се прииска да се разсмее заради абсурдността на всичко това. О, каква заплетена паяжина сме оплели…

С усилие на волята успя да скрие шока си зад маската на безразличието.

— Искаш да откриеш Лемарк? За какво?

Саймън пристъпи от един крак на друг.

— Намирам карикатурите, изобразяващи Уайнджестър, за досадни. По ред причини искам да им бъде сложен край.

— И мислиш, че можеш да убедиш Лемарк да спре да ги рисува?

— Да.

Арогантността на тази единствена дума я порази. Нима Саймън мислеше, че Лемарк ще се преклони пред капризите на един граф само заради положението му? Беше добре известно, че художниците са темпераментни същества — включително и тя самата.

Идеята, че той може да диктува на Лемарк какво да рисува и какво — не, беше смешна. И я вбесяваше.

— Защо той трябва да престане да изобразява толкова популярен персонаж? Уайнджестър е една от причините Лемарк да бъде така обсъждан през последната година.

— Имам намерение да го убедя.

Тя потисна изсумтяването си. Господ да я пази от мъжката суета.

— Не се съмнявам, но никой не знае кой е Лемарк. Той е добре пазена тайна. Какво те кара да мислиш, че ще успея да ти помогна да го откриеш?

Той сви широките си рамене.

— Всъщност едно подозрение. Познанията ти за изкуството и техниките може да доведе до откритие. Имам на свое разположение определен брой рисунки на Лемарк. Навярно можеш да ги разгледаш и да видиш дали нещо няма да ти направи впечатление. Нещо, което си чула на лекция или си видяла на изложба. Вероятно ще е загуба на време, но ще ти бъда благодарен за помощта.

Наистина загуба на време. Никой не би могъл да открие Лемарк, като само разгледа птиците му — и особено тази поредица. Бяха рисувани преди четири или пет години близо до брега и в тях можеха да се видят само птици и вода — нито хора, нито сгради. Ако рисунките й имаха отличителен белег, тя щеше отдавна да е разкрита.

А и последното, което искаше, бе да му помогне. Достатъчно лошо беше, че е дошъл на забавата й и я е притиснал по този начин.

— Страхувам се, че няма как да го направя.

— Мога ли да попитам защо?

Не беше очаквала да продължи да я притиска. Какво извинение би могла да даде? Защото знае, че усилията ще бъдат безполезни? Защото той заслужаваше хилядократно неудобството, което карикатурите на Лемарк му причиняваха? Или защото след всичко, което бе направил, все още караше сърцето й да препуска?

Тя мълчеше и той каза:

— Един следобед, само за това те моля. Ако не видиш нищо, ще забравим за цялата тази работа.

— Ще престанеш да търсиш Лемарк, ако не открия нищо?

Саймън поклати глава.

— Абсолютно не. Смятам да го намеря, като упражня всички средства, които имам на разположение.

Думите му я накараха да се замисли. Той изглеждаше твърде… решителен. Хмм. Подобна упоритост не предвещаваше нищо добро. Макар да вярваше, че тайната й е добре замаскирана, у нея се надигна паника, че той може да я разобличи. Саймън имаше репутацията на човек, който с упоритостта на куче подкопава съпротивата на противника, докато получи каквото иска. Че използва всички средства, за да спечели. Идеята кариерата й като Лемарк да бъде разкрита… съсипана…

По гръбнака й полазиха тръпките на ужаса.

Разбира се, ако участваше в търсенето на Саймън, винаги можеше да го отклони от следата, като му подхвърли грешна информация и го накара да гадае. Колкото повече мислеше за това, толкова повече идеята й харесваше.

— Чудесно — съгласи се. — С радост ще ти помогна в издирването. Ако бъдем откровени, има много хора, които са по-квалифицирани от мен. Може би трябва да помислиш дали да не помолиш някой друг…

— Това съвсем не е необходимо — прекъсна я той спокойно и се усмихна победоносно. — Мисля, че ти си повече от способна да изпълниш задачата.

Странно, вярата му в нея я поласка. Но той не знаеше, че тя планира да подкопае усилията му, да подсигури провала му. Да му попречи да я открие. Трябваше да прехапе устни, за да спре истеричния смях, който напираше да излезе от гърлото й.

— Много мило от твоя страна, Саймън. Кога ще започнем разследването?

— Възможно най-скоро. Ще ти изпратя бележка, ако това е приемливо.

— Да. — Маги се опита да не мисли за това колко невъзможно красив е той. Разбира се, светлосиньото сако и бричовете подчертаваха русата коса и правеха очите му още по-блестящи. Раменете му…

Проклета да е женската й същност. Определено не бе справедливо да си жена.

Вместо да мисли за красотата му, тя се съсредоточи върху самодоволната му усмивка. Да, днес бе получил точно каквото искаше. О, как копнееше да изтрие това изражение от лицето му.

— Отказва ли въобще някой на граф Уинчестър?

— Рядко. Мога да бъда много убедителен.

— И аз така чух. В Камарата на лордовете имаш репутацията, че винаги става твоето. Подозирам, че ако искаш, можеш да убедиш монахиня да захвърли расото и да свърже съдбата си с цигански оркестър.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Толкова съм очарователен, нали?

Трябваше да прехапе езика си.

— По-скоро си изпълнен с безполезна суета.

Той отметна глава назад и избухна в дълбок гърлен смях, който тя обожаваше. Беше звук, който жената усеща дълбоко в корема си, звук, който стопля вътрешностите й. Сега знаеше какво представляват подобни усещания, разпалването на желанието. Съпругът й никога не бе предизвиквал страст у Маги, бяха се любили няколко пъти, но набързо и съвсем механично. После Чарлс се бе разболял и не можеше да изпълнява съпружеските си задължения. Което бе облекчение и за двамата.

Но имаше друг мъж, когато Маги отиде да учи в Париж. Тя бе привлечена от красавеца с богат житейски опит Жан-Луи и, господ да спаси суетната й душа, вниманието му й бе доста приятно. Приятелят й Люсиен я окуражаваше да си намери любовник, някой, който да е близо до нейната възраст, а тя харесваше Жан-Луи и какво лошо имаше в такъв случай? Но връзката се оказа ужасна катастрофа. Тежкото дишане, потта, смущението… всичко това я убеди в нещо, което бе голяма ирония.

Ирландската блудница беше фригидна.

Прие го за факт, особено защото на забавите й бяха отправяни всякакъв вид неприлични предложения, а тя не чувстваше абсолютно нищо. Нито трепети или тръпки, нито ускоряване на пулса, въобще нищо, възпявано от поетите.

Знаеше, че трябва да чувства нещо. Всъщност преди толкова много години Саймън бе успял да предизвика у нея намек за онова, което жената трябва да изпитва към мъжа. През розовите очила на младостта бе забелязала някои неща у него — уникалния цвят на очите му, бързо появяващата се усмивка, начина, по който косата му падаше над челото. Всичко това я оставяше без дъх.

Обаче тя не беше вече момиче и от гледната точка на жена можеше твърде добре да си представи какво се крие зад прекрасните му дрехи. Широки рамене над изваяни гърди, стройни бедра и дълги, мускулести крака, член, който се изправя горд и твърд…

Топлина заля цялото й тяло, кръвта забушува във вените й, влагата се събра между бедрата й. Тя преглътна и затвори очи. Господи, желаеше го. Всъщност копнееше за него.

Абсолютно непоносимо. Нямаше да го позволи. Не можеше да го позволи.

В стаята бе необичайно тихо. Откри, че той я изучава, погледът му бе прикован в ръцете й. Маги сведе очи. Пръстите й стискаха облегалката на креслото толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели. Нямаше да се изненада, ако откриеше нишки от материята под ноктите си. Застави ръцете си да се отпуснат.

Той повдигна високомерно едната си вежда, на устните му бе цъфнала познатата й самодоволна усмивка. И в гърдите й пламна обида. Той знаеше или поне подозираше за какво си мисли тя.

Изправи рамене и попита:

— Това ли е всичко?

— Изглеждаш… — посочи лицето и шията й — зачервена. Прекалено топло ли е тук? Не ми се иска да мисля, че си слязла долу с някакъв вид треска.

Нахалството му бе невероятно.

— Един джентълмен не би коментирал цвета на кожата на една дама.

— Да отворя ли прозорец, Маги? Не искам да…

— Всичко, от което имам нужда — изстреля думите тя, — е да си тръгнеш.

Той се усмихна и се поклони.

— Както кажеш, милейди.

Значи привличането бе споделено. Интересно.

Саймън познаваше признаците на женското желание — руменина, натежали клепачи, бързо дишане, стегнати и напъпили зърна, видими през плата, — а у Маги имаше всичко това, че и повече. Реакцията на собственото му тяло от нейната страст едва не го бе накарала да падне на колене. Господи, искаше му се да я вземе там, на малкия диван. Беше разгонен като животно и искаше да се изгуби в нея.

Но тя го бе отхвърлила преди. Каква умна актриса беше преди десет години с нейните срамежливи усмивки и продължителни погледи. Не се беше съмнявал в чувствата й, докато не бе видял неоспоримото доказателство за измяната й. Нямаше да й позволи да го унижи още веднъж — нито щеше да позволи на съмнителната й постоянност да навреди на репутацията му в парламента. Ако беше свързан с най-скандалната жена в обществото щеше да е трудно да настоява да се запази моралът за следващите поколения. Като граф — беше му казал баща му — хората ще очакват от теб достойни дела. Определено щеше да е достойно да стои на разстояние от лейди Хокинс.

Следователно, като се върна в кабинета си в Барет Хаус, твърдо изхвърли от ума си идеята да си легне с Маги. Днес трябваше да се погрижи за други неща.

Първо бе срещата с групата от Ливърпул — с тях трябваше да нахвърлят предложението, което Саймън се канеше да внесе в парламента, а именно: осъденият за изнасилване да изплаща финансово обезщетение на жертвата. После седна със секретаря си, за да се оправи с кореспонденцията, преди да дойде адвокатът му, с когото трябваше да нахвърлят проект за договор за парцел земя в Шотландия. Когато късният следобед запълзя над града, Саймън умираше от глад.

Икономката му мисис Тимънс влезе с един слуга, който носеше храната.

— Милорд — каза тя, — мистър Холистър е дошъл да ви види. Но може ли да ми отделите минутка преди срещата с него?

— Разбира се, мисис Тимънс. Благодаря, Майкъл — каза на слугата, отпращайки го.

— Милорд, снощи на задната врата дойде момиче, братовчедка на една от камериерките ни. Приех я, което означава, че трябва да намеря друго място за някоя от по-възрастните. Изпратих бележка на икономката на виконта, но мисля, че тя е нова и не е запозната с начина ни на действие с персонала.

Саймън въздъхна.

— Ще говоря с Куинт. Както ви е добре известно, икономките не се задържат при него.

— Благодаря, милорд. Ще помогнете много. Икономката на херцогинята обаче прие Ани с голяма радост. В момента си приготвя нещата. Да й дам ли обичайните препоръки и обезщетение?

— Да, моля ви, мисис Тимънс. И ви благодаря за усърдието.

— За мен е удоволствие, милорд. Тъжно е да видиш дванайсетгодишно момиче със синини по цялото лице и тяло.

— Момичето от снощи? — Мисис Тимънс кимна и Саймън нареди: — В такъв случай кажете на персонала да му даде време да се излекува, преди да се включи в работата.

— Ще го направя, милорд.

— Благодаря ви, мисис Тимънс. Въведете Холистър, ако обичате.

Тя се върна след няколко минути, а зад нея вървеше дебел и съвсем обикновен на вид човек. Като влезе, той учтиво се поклони.

— За мен е чест, милорд.

Предприетото от Саймън търсене на Лемарк беше многопосочно. Куинт щеше да проучи рисунките на птици, за да стесни кръга до възможното местонахождение на художника, а Маги щеше да разгледа работите му, за да потърси в техниката му нещо, което да ги насочи към самия него. Но най-добри резултати можеха да се очакват от частен детектив.

Холистър му бе горещо препоръчан. Той от години се стремеше към Боу Стрийт и напоследък изпълняваше дискретни поръчки за членове на висшето общество. Външният му вид бе предпоставка за успеха, защото бе незабележим навсякъде.

— Благодаря, че дойдохте, мистър Холистър. Седнете. — Саймън посочи един от столовете срещу бюрото.

Холистър пристъпи напред с леко накуцване и се отпусна на стола.

— Ще мина направо на въпроса — подхвана Саймън. — Искам да намерите някого. Чували ли сте за художника Лемарк?

 

 

Маги дойде със закъснение, както бе модерно.

Чудовищната каменна сграда, която минаваше за жилище на херцог Колтън, се издигаше като декор на мрачен готически роман. Лампите и факлите горяха в мрака и осветяваха заострените арки. Господи, това водоливници ли бяха? Тя често скицираше сгради и църкви и докато чакаше в преддверието, пръстите я сърбяха да грабне въглена.

Беше й трудно да повярва, че е поканена. Бе минало известно време, откакто бе удостоявана с покана за вечеря от такава величина. Разбира се, първо се бе обърнала към херцогиня Колтън с молба да я приеме. И ето го отговорът.

Можеше само да се надява, че вечерята ще е в интимен кръг и че гостите ще са предупредени за присъствието й. Тогава може би шепотът и хихикането щяха да бъдат сведени до минимум.

Вратата се отвори и тя бе въведена през нея. На пръв поглед вътрешността на сградата бе съвсем различна от фасадата. Беше топло и удобно, имаше свежи цветя, а свещите осигуряваха ярка светлина. Докато изкачваше стълбите, Маги забеляза на стената картина на Грьоз^[1]. Впечатляващо. Херцогът и съпругата му имаха отличен вкус.

Като влезе в салона, погледът й попадна първо на Саймън. Стоеше в другия край на помещението, висок и строен. И много красив. Шокът от присъствието му бе като ритник в стомаха — и тя му се зарадва също толкова.

По дяволите. Трябваше да очаква, че той ще е тук, като се имаха предвид отношенията му с херцога. Ако знаеше обаче, със сигурност щеше да откаже поканата. Споменът за последния им разговор все още я преследваше. Защо от всички мъже на света точно той извикваше такова желание и страст у нея?

Русокоса красавица в бледорозова рокля се спусна към нея и взе ръцете й в своите, с което отвлече вниманието й от Саймън.

— Лейди Хокинс! — възкликна херцогинята. — Наистина съм благодарна, че сте решили да присъствате на нашето събиране.

— За мен е чест — отвърна Маги с искрена усмивка и реверанс.

— Оставете това — каза херцогинята. — Тук сме сред приятели. Е, повечето от нас са приятели.

— Лейди Хокинс. — Херцог Колтън застана до съпругата си. Бе мургав и красив мъж и човек лесно можеше да си представи как си бе заслужил репутацията на Покварения херцог. — Прекрасно е, че се виждаме. Съпругата ми говори за вас вече цяла седмица.

— Добър вечер, Ваше благородие. Радвам се, че бях поканена. — Не спомена, че бе изненадана.

— Елате — каза херцогинята, — ще ви представя на събралите се тук тази вечер. — Хвана Маги под ръка и, слава богу, я поведе в обратната посока от мястото, където стоеше Саймън.

Представянето продължи няколко минути. Повечето от лицата й бяха познати — поне мъжете. Когато херцогинята се извини, че трябва да се погрижи и за останалите гости, Маги откри, че стои пред лорд Куинт. Той грациозно й се поклони, а после отметна от лицето си дълъг кичур кестенява коса.

— Лейди Хокинс, очаквам с нетърпение още разговори на тема картини. Планирате ли да присъствате на изложбата на Батмор след две седмици?

— Всъщност да. Любопитна съм да видя как е решен въпросът с перспективата в тази нова поредица картини.

Куинт се засмя.

— Вие сте суров критик.

— Предполагам, че е така. Интересувам се много повече от техниката и от избора, който художникът прави, отколкото от крайния резултат.

— Съгласен съм. Откривам, че и при мен е така.

Тих и с остър като бръснач ум, Куинт притежаваше ненатрапчива красота, прикривана от небрежната му външност. Защо тогава неговото присъствие не я вълнуваше като това на Саймън? Куинт щеше да й подхожда повече с наблюдателността и възприемчивостта си, а и изглеждаше прекалено разумен, за да се тревожи от опетнената й репутация.

Не че това имаше значение, защото тя възнамеряваше да избягва мъжете.

Към тях се присъедини друго познато лице. Лорд Маркъм бе малко по-възрастен от останалите и присъствието му тук тази вечер бе неприятна изненада. Беше идвал на няколко от последните забави на Маги и всеки път й беше отправял не особено прикрити предложения. Тя никога не го окуражаваше, но някои мъже просто са по-упорити от други.

— Лейди Хокинс. — Маркъм се поклони, усмивката му бе прекалено широка, а погледът му я обхождаше от главата до петите. — Може ли да кажа колко съм щастлив, че ви виждам тук тази вечер? Не знаех, че сте толкова интимни с Колтън.

Блясъкът в очите му подсказваше съвсем точно какво има предвид под „интимни“. Маги бе чувала, че бракът на херцога и херцогинята е щастлив, не се говореше за Колтън и друга жена, откак се бе върнал от континента. Но дори той да имаше дискретни връзки, Маркъм наистина ли мислеше, че херцогинята е жена, която щеше да търпи присъствието на завоеванията му край масата си за вечеря?

— Нейно благородие ми изпрати покана, след като присъства на една от моите забави миналата седмица — каза му тя.

— Разбира се — отвърна Маркъм и й намигна безочливо, от което й се повдигна.

Да, защо иначе Ирландската блудница ще бъде поканена? Другите, с изключение на Колтън и херцогинята, вероятно бяха направили същите предположения. Тя изправи гръб, за да изглежда малко по-висока. Нека мислят каквото искат — винаги беше така.

— Извинете ме — прошепна Куинт и се отдалечи. Маги се замисли дали да не го сграбчи за ръката, за да му попречи да избяга, обаче той се оказа прекалено бърз.

Маркъм прие това като покана да се приближи още повече. Отчаяна да получи помощ, Маги огледа трескаво всички в стаята. Погледът й се насочи към Саймън, после се закова на място. Взираше се в нея с яркосините си очи, ирисите му блестяха от студена ярост. Никога не го бе виждала така бесен. Какво ставаше, за Бога?

— Лейди Хокинс — прошепна Маркъм и смело протегна ръка, за да докосне нейната.

Саймън също бе забелязал наглостта му. Един мускул на челюстта му се стегна, преди да се извърне. Хрумна й идея. Може би ако държеше Маркъм близо до себе си тази вечер, Саймън щеше да стои на разстояние. Идеята не бе толкова добра, защото вечерта щеше да бъде тягостна — но жената все пак трябва да прави онова, което се налага.

Дари Маркъм с ослепителна усмивка.

— Да, милорд?

Виконтът премигна.

— О, да. Е, надявах се да ви придружа до масата за вечеря. Вие никога…

— Да — изтърси тя. — Исках да кажа, че за мен ще бъде чест.

— Отлично — изпуфтя Маркъм и руменото му лице се зачерви още повече. — Последната ви забава много ми хареса. Карикатурата на русалките на Роулъндсън е много интересна.

— Лемарк — поправи го тя.

Бръчката между веждите на Маркъм стана по-дълбока.

— Моля?

— Карикатурата е на Лемарк, не на Роулъндсън.

— О, да, Лемарк. Умни хора са тези карикатуристи. Питам се как се добират до обектите на своите карикатури.

Ако са умни, организират забави.

— Кой знае? Може би са по-находчиви, отколкото им признаваме.

Той се наведе към нея, сякаш щеше да й сподели съкровена тайна.

— Трябва само да пъхнеш малко пари в нечия ръка, мила моя. Всяка информация може да бъде купена.

Тази забележка я стресна. Маркъм бе активен член на парламента, така че сигурно говореше от личен опит? И още повече, вероятно щеше да използва възможността да подкопае предложението на Уинчестър. Да, вечерта започваше да става интересна.

В този момент херцогинята обяви, че вечерята е сервирана. Маркъм й подаде ръка.

— Ще вървим ли?