Джоана Шуп
Графинята блудница (17)

Седемнайсета глава

— Виждаш ли? — Саймън посочи малка каменна катедрала на хълма. — Тукашната Нотр Дам.

Изкачиха тесните стъпала и застанаха пред елегантната църква, която приличаше на великия готически шедьовър в Париж. Маги бе прекарала много часове в скициране на парижката Нотр Дам, така че веднага видя по какво тази малка каменна версия прилича на нея. Носещите стени, странните животни, човешките фигури, а също и апсидата^[1] и камбанарията… приликите бяха забележителни.

Маги се засмя.

— А аз мислех, че си излъгал.

Той поклати глава.

— Казах ти, никакви лъжи повече.

— Да, но ти преднамерено ме накара да мисля, че ще останем в Париж.

— Не, ти предположи така.

Тя завъртя очи нагоре.

— Не трябваше да се заяждам с мъж, който може да накара парламента да се съгласи с всичките му прищевки.

Той приближи устни до ухото й.

— Което далеч не е толкова забавно, колкото да накарам теб да се съгласиш с всичките ми прищевки, както започвам да научавам.

Разбра, че е поруменяла, защото под кожата й плъзна горещина. Този негодник. Приближи се до сградата, благодарна, че първо се бяха насладили на обяда в малко кафене. Когато пристигнаха в Овер-сюр-Оа, пръстите на краката й бяха едва ли не замръзнали. Сега, след като се бе възстановила след вървенето, трябваше да скицира тази величествена сграда.

— Ето. — Саймън пъхна в ръката й куфарчето с материалите за рисуване. — Изражението на лицето ти ми подсказва, че искаш да я разгледаш. — Целуна я по носа, после се обърна да си върви. — Наслаждавай се.

— Чакай — извика тя след него. — Къде отиваш?

Той махна с ръка.

— Наоколо. Не се страхувай, ще те взема, преди да се е стъмнило.

Тя загледа как широките му рамене се скриват надолу по каменните стъпала. Наистина ли щеше да й остави следобеда?

Развълнувана, тя занесе материалите до малка пейка. Слънцето надничаше през облаците и внасяше малко топлина в зимния въздух. Заради времето нямаше да е възможно да остане отвън, но поне щеше да направи груба скица, а после да я довърши вътре.

Свали ръкавиците си и избра парче въглен. Следваше скицникът. Беше време за работа.

Както обеща, Саймън отиде при нея в късния следобед, когато настъпваше здрач. Тя бе влязла в църквата часове преди това, за да е на топло. Беше привършила скиците на вътрешността и бе започнала работа по пейзажа.

— Как беше следобедът ти, мила?

Промъкна се на редицата пред нея, кожата му бе порозовяла от студа, а пронизващите му сини очи я гледаха въпросително.

Тя се протегна и размърда рамене. Господи, тези дървени пейки не бяха никак удобни.

— Прекрасен. И продуктивен. Но съм готова да се върна в Париж.

Той отмести поглед встрани.

— Може ли да видя върху какво работиш?

Тя притисна скицника до гърдите си.

— Абсолютно не.

По лицето му премина сянка и той се изправи.

— Ще тръгваме ли?

— Саймън. — Тя също стана и го докосна по ръкава. — Не показвам работите си никога и на никого, докато не ги завърша. Или поне докато не съм достатъчно доволна от тях. Не е лично.

— В такъв случай не е някоя нова карикатура на Уайнджестър? Предизвикващ инцидент с карета на селски път във Франция?

— Абсолютно не. Скицирам уелски забележителности.

Той кимна и посочи вратата.

— Ще те изчакам отвън тогава.

Нещо в поведението му я тревожеше. По-рано флиртуваше и беше мил и любезен. А сега изглеждаше тъжен и ядосан. Наистина ли се тревожеше, че тя ще нарисува нова карикатура на Уайнджестър? Откакто се бе сблъскала с него в магазина на мисис Макгинис, не беше правила нова. Всъщност онази, която бе нарисувала след събирането у семейство Колтън, бе свършила в огъня. С всичко случило се между тях тя не се чувстваше вече удобно да го осмива. То бе проява на неуважение, а Саймън…

Отпусна се обратно на дървената пейка и трепна, защото я прониза болка. Господи. Беше се заклела никога нищо да не пречи на изкуството й. Кога той бе станал толкова важен за нея, че съобразяваше плановете си с него? Вярно, вече нямаше причина да иска да му отмъщава — той също бе измамен от Кранфорд. Но горчивината, гневът, болката от цялата онази несправедливост… дори тази болка не бе толкова силна.

Странно. Сигурно дължеше на сегашното внимание на Саймън към нея. Изкуството винаги щеше да бъде най-важната част от живота й, но може би имаше място и за други… занимания. Прехапа устни, за да не се изкикоти. Да се изкикоти. Тя, страшният Лемарк, който осмиваше политиците и обществото, едва не се изкикоти. Беше нечувано.

Разбира се, тя не беше просто Лемарк, беше също и жена. И тази жена бе научила, че определен мъж харесва смеха й. Бедният, заблуден глупак, изглежда, харесваше доста неща у нея. Невероятно, тя му бе показала най-лошата си страна, а той не бе побягнал с писъци.

Бързо прибра нещата си и отиде до изхода. Отвори тежката дървена врата и го видя облегнат, подпрял едната си пета на стената. Висок, атлетичен, добре сложен, с толкова красиво лице, че й причиняваше сърдечна болка. Откри, че се усмихва, докато върви към него.

Той я изгледа от главата до петите.

— Необичайно щастлива си за жена, която току-що е прекарала три часа в църква.

— Беше тихо, имах достатъчно пространство и светлина. Как е възможно да се оплаквам? — Той протегна ръка и взе куфарчето й, а тя попита: — Ти как прекара следобеда?

— Правих това и онова. Нищо, което да си струва да ти разкажа. Внимавай къде стъпваш — добави той, когато започнаха да слизат по тесните каменни стъпала. Слънцето, сега яркооранжево, тъкмо бе започнало да залязва. В града под тях светлините проблясваха в прозорците. Улиците изглеждаха безлюдни, вероятно всички се бяха прибрали, за да се насладят на pot-au-feu или на cassoulet със семействата си. Изведнъж усети, че умира от глад.

Стигнаха подножието на стъпалата и той продължи да мълчи. Тя пое ръката му и каза:

— Трябва да знаеш, че няма да има повече карикатури на Уайнджестър.

Той повдигна вежди.

— Така ли?

Тя кимна.

— Реших да се откажа от него.

— Иска ми се да можех да кажа, че ще ми липсва. Но каквито и да са причините ти, съм ти благодарен.

Тъй като не желаеше да му разкрива какви са, тя отговори с въпрос:

— Ще хапнем ли, преди да тръгнем?

— Относно това — подхвана той. — Няма да тръгнем. Поне не тази вечер.

Тя се закова на едно място.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено е късно да се върнем. Затова ще прекараме нощта тук, в Овер. Запазих стая.

— Но сега едва се здрачава. Можем да се върнем за няколко часа. Защо да не тръгнем веднага?

Той поклати глава.

— Не. Не искам да пътувам по тъмно. Не и с теб. Не е безопасно. Ще се приберем на сутринта.

Маги скръсти ръце. Това бе неочаквано развитие… Или го бе планирал? Първо, на практика я бе отвлякъл, а сега я караше да нощува в провинцията.

— Такава ли бе целта ти от самото начало?

— Не ставай смешна и не спирай, защото ще замръзнем. — Хвана я за ръка и я поведе към града. — Не съм планирал инцидента с каретата, Маги.

— Като спомена, че си запазил стая… Една стая ли имаш предвид? Или две стаи?

Той въздъхна и дъхът му образува бяло облаче в студения въздух.

— Ако предпочиташ отделни стаи, лесно мога да уредя друга.

Тя се замисли.

— Нямам камериерка.

Той изкриви устни.

— Вярно.

— Предполагам, че ти ще трябва да свършиш нейната работа.

Зъбите му проблеснаха в почти пълния мрак в усмивка на хищник, която накара сърцето й да пропусне удар.

— Да, предполагам, че ще трябва.

 

 

На следващата сутрин Саймън се събуди и усети меко женско тяло, долепено до неговото. Маги. Трябваше да потисне усмивката си. Рози и намек за ванилия. Никога нямаше да се умори от този аромат. Беше я любил два пъти през изминалата нощ, а тази сутрин членът му очевидно бе готов за нови подвизи. Разбира се, това вероятно имаше нещо общо със сластното й дупе, допиращо бедрото му. Как можеше да е толкова изкусителна дори когато спеше?

Обзе го непреодолимо желание да я вземе в прегръдките си, да я защити дори от най-леката болка. Смешно, като се имаше предвид, че Маги бе най-силната жена, която познаваше — тя не се нуждаеше от закрилник. Но въпреки това Саймън откри, че копнее за тази роля.

Вероятно тези странни и тревожни чувства се дължаха на обезпокоителните новини, които бе научил вчера. Инцидентът с карета бе предизвикан преднамерено. Тя бе докарана за поправка в Овер и Саймън заедно с двамата кочияши бе прекарал по-голямата част от деня в опити да открие следи, които да го отведат до виновника. Някой бе повредил полуоста и Саймън щеше да разбере кой е.

Обаче в момента имаше други неща, които изискваха вниманието му.

Не всички жени обичаха да правят любов сутрин… но нямаше как да узнаеш, докато не опиташ. Намести внимателно телата им така, че гърбът на Маги да опира в гърдите му, а ерекцията му да е сгушена между закръглените половинки на дупето й. После ръката му намери гърдата й и започна да милва зърното й. То бързо настръхна, почти го молеше да го докосва и да го възбужда. Скоро той премести ръка на другото и започна да го милва по същия начин. Дишането на Маги се промени, вече не беше бавно и дълбоко, а плитко. Тя беше будна.

Той се наведе, за да целуне и захапе леко чувствителната кожа зад ухото й — нещо, което знаеше, че особено й харесва. Без да бърза, си играеше с гърдите й, милваше ги и ги стискаше леко. Меките й женски форми изпълваха ръцете му. Млечнобяла кожа. Божествени извивки. Уста, която можеше да изкуши и светец. Неспособен бе да й се насити, пенисът му бе толкова набъбнал, че изпитваше болка.

Не можеше да чака, пръстите му намериха мястото между краката й. Тя се задъха, ръката й го стисна за бедрото и го дръпна към нея. Беше готова. Страстта се разгоря в слабините му и нуждата да я има стана жизненоважна като дишането. Повдигна леко крака й и влезе в нея само с едно плавно движение. Тя му прилягаше съвършено. Беше гореща. Тясна. Той стисна зъби и спря, за да се наслади на мига. Нямаше защо да бърза. Искаше да се наслади. Тогава Маги изви тяло и издаде дупето си назад, с което го пое по-дълбоко, и Саймън бе изгубен.

Любовната игра изведнъж се превърна в нещо по-малко шеговито и по-сериозно. Бедрата му се удряха във възхитителното й дупе с всеки мощен тласък. Като усети, че наближава върха, той погали с леки кръгообразни движения малката й пъпка на удоволствие, ритмично и бързо, и тя заби нокти в ръцете му и застена. По дяволите, харесваше му начинът, по който тя реагираше.

Вътрешните й стени се стегнаха около него, тя извика и тялото й потръпна. Той отчаяно се опита да се сдържи, докато тя трепери, да я остави да изживее оргазма си, но се оказа невъзможно. Натискът започна в основата на гръбнака му, продължи да нараства и той едва се отдръпна навреме, за да свърши върху чаршафите.

Борейки се за въздух, той я притисна към себе си. През нощта огънят бе угаснал, затова дръпна завивката и покри и двамата.

— Какъв прекрасен начин да пожелаеш добро утро — каза тя, вдигна ръце и се протегна.

— Ммм. И аз така си помислих. Това е любимият ми начин.

След пауза в разговора тя попита:

— Често ли се събуждаш с жена в леглото?

Той долови острата нотка в гласа й. Побутна я по рамото, за да я обърне с лице към себе си.

— Не, Маги. Не съм имал толкова много жени през последните години и със сигурност не съм имал жена, която да е била от значение. — Отговорът сигурно я бе задоволил, защото тя затвори очи и се сгуши в него. — А ти? Никога ли не си се събуждала с мъж в леглото?

— Никога.

— О! — Значи не си бе правила труда да увещава любовниците си да остават през нощта при нея. Странно, но това му донесе задоволство. Беше му приятно да знае, че е първият, който я държи в прегръдките си, докато тя спи. Дланта му погали копринената кожа на бедрото й. — В такъв случай не са разбрали какво пропускат.

Тя остана неподвижна и бе така смълчана, че той се разтревожи дали не я бе обидил. После тя отвори очи.

— Имала съм само трима. Единият беше съпругът ми, вторият си ти.

В гърдите на Саймън се настани тежест, която затрудни дишането му. В ума му се блъскаха хиляди мисли — неща, които бе изрекъл, предположения, които бе направил. Но истината беше тук, в ясните й и сериозни зелени очи. Не, това не бе възможно.

— Трима?

Тя повдигна изящните си рамене.

— С моя прякор човек би предположил, че са повече, но са трима.

— Аз и Хокинс. И кой е третият?

Тя стисна устни, което му показа, че въпросът я кара да се чувства неудобно. Саймън обаче трябваше да знае отговора.

— Кажи ми, Маги — настоя нежно.

— Художник. Срещна се с него в операта.

— Аха. — Значи бе прав. Собственическият начин, по който той я докосваше, не бе игра на въображението. Кой знае защо, тази информация не го успокои. Легна по гръб, постави ръце под главата си и се втренчи в тавана. — Нищо чудно, че реагира така бурно, като ти казах, че ти прощавам. Сигурно си била готова да ме удушиш. Направих ужасно несправедливи предположения за теб.

— Да, така е. И наистина съм се замисляла дали да не те удуша. Много пъти. — Тя плъзна коприненомеката си длан по корема му и малко по-нагоре. — Но се радвам, че не го направих. — Нокътят й докосна зърното му и той си пое рязко дъх.

— Спри — каза й. — Трябва да обсъдим това.

— Не — отвърна тя. — Съвсем определено няма нужда да говорим. — Повдигна се и пое в сластната си топла уста едното от зърната му, близна го и го захапа леко със зъби. Тръпките на удоволствието полазиха надолу по гръбнака му.

— Маги — изстена той. Опитваше се да го отклони от разговора. Понечи да издърпа ръцете си изпод главата и да я докосне, но тя го спря.

— Остани така. Нека аз да бъда палавата.

Пулсът му се ускори.

— Тъй като бях палав с теб преди малко, съмнявам се, че мога да бъда възбуден толкова скоро.

Устата й се плъзна по ребрата му и надолу по стомаха му, целувайки го възхитително нежно и карайки го да тръпне в предчувствие.

— Така ли? — прошепна тя, преди да се разположи между краката му.

Дъхът й погали чувствителната кожа и членът му потръпна. Изплуваха спомените за това как снощи го бе поела дълбоко в устата си. Хлъзгавата й и влажна уста, твърдата й решимост да поддържа съвършения ритъм… Мисълта, че тя, една истинска лейди, благоволяваше да му достави удоволствие с устата си и, изглежда, това дори й харесваше, едва не го накара да се разплаче от благодарност. Усети как започна да набъбва.

— Хммм — каза тя и облиза устни, като в същото време вдигна поглед и срещна неговия. — А ти се съмняваше в себе си.

Той затвори очи, докато тя го смучеше и прокарваше език по почти напълно набъбналия му член. Блаженство. Абсолютно блаженство.

— Мъжът има нужда от известно време, за да се възстанови — измърмори той. После тя прокара леко нокти по тестисите му и той потръпна силно. При това изтънчено мъчение кръвта се втурна към члена му. — Но очевидно не е трябвало да се съмнявам в теб.

 

 

Няколко дни по-късно Саймън влезе в претъпканата трапезария на хотела и не се изненада да види, че по-голямата част от масите са заети. Хотел „Морис“ сервираше и английска, и френска кухня, което го правеше любим за пътуващите англичани, нетърпеливи да вкусят нещо от дома. Забеляза, че гостите му вече са пристигнали. Отлично. Колкото по-бързо приключеше вечерята, толкова по-скоро щеше да отиде до къщата на Маги.

По слабините му се разля топлина. Изминалата седмица беше една от най-хубавите в живота му. Всяка вечер след завръщането им от Овер двамата с Маги се наслаждаваха на вечеря заедно, а после се оттегляха в стаите й. Той си тръгваше на сутринта, преди домакинството да се е събудило, макар тя да се кълнеше, че не е необходимо. Той обаче искаше да й спести клюките — поне докато не сключеха брак. Още дори не й бе предложил, но това бе просто формалност. Тя имаше чувства към него и той при никакви обстоятелства нямаше да й позволи да си отиде — не и след като я бе открил след всичките тези години.

Като видя Саймън да приближава, Маркъм засия.

— Уинчестър! Точно навреме. Току-що поръчахме бутилка червено вино.

— Маркъм я поръча — поправи го Куинт. — Аз си поръчах чай.

— Разбира се. И ти благодаря, че изясни въпроса. — Саймън се отпусна на свободния стол. — Радвам се, че се присъедини към нас, Куинт.

— Подозирам, че това ще е единствената ми възможност да те видя.

— И защо така? — запита Маркъм. — Мислех, че и двамата сте отседнали в този хотел.

— Единият от нас е — каза тихо Куинт.

— О, не. Да не би Уинчестър да си е намерил някакво развлечение в Париж? Кажете ми — наведе се напред Маркъм, — французойките толкова ли са дръзки, колкото чух?

Саймън се замисли за Маги, на която думата „дръзка“ прилягаше най-много, и не успя да сдържи усмивката си. Беше забелязал обаче, че Маркъм се надяваше да я има в леглото си, и това правеше радостта от разговора невъзможна.

— Едва ли ще бъда джентълмен, ако говоря при свършен факт — каза той, а един от членовете на персонала наля червено вино в чашите им.

Поръчаха и започнаха да говорят за незначителни неща до пристигането на храната. Саймън знаеше от опит, че сериозните дискусии се провеждат по-добре на пълен стомах и утолена жажда. Затова слушаха подробния разказ на Маркъм как бе прекарал времето си в Париж. Куинт задаваше учтиви въпроси, а Саймън се опитваше да се концентрира върху разговора и да не мисли за други неща. Което не бе толкова лесно, защото бе запознал Маги с нова поза, а тя бе заявила, че вече й е любимата. Споменът бе толкова ярък, толкова изкусителен, че той бе благодарен за прикритието, което масата му осигуряваше.

— Хайде, върни се при нас, Уинчестър — каза Куинт, след като донесоха храната.

— Моите извинения — кимна Саймън на двамата. Наистина трябваше да престане да си спомня прелестното задниче на Маги, докато навлиза…

— Сигурно мислите за някоя французойка — каза Маркъм. — Макар че съм изненадан. Половин Париж говори, че си лягате с Блудницата.

Саймън внимателно остави ножа и вилицата си на ръба на чинията и се наведе напред.

— Ако отново кажете нещо за дамата с такава липса на уважение, двамата с вас ще се срещнем във френското поле на зазоряване. — Не обърна внимание на тежката въздишка на Куинт, който седеше в другия край на масата. Вниманието му бе изцяло приковано в другия мъж.

Маркъм премигна и двойната му брадичка затрепери.

— Дяволите да ме вземат. Лейди Хокинс е, нали? Клюките са верни.

Саймън отново започна да се храни.

— Моите романтични преживявания едва ли са нечия грижа.

Настъпи тишина, а настроението на Маркъм се промени, веселостта му изчезна бързо като печения гълъб в чинията му. Беше стиснал устни така, че образуваха съвсем тясна линия, и бе очевидно, че не е щастлив. Не бе тайна защо. Маркъм ясно бе заявил намеренията си спрямо Маги — беше се надявал да я вкара в леглото си. Но тя не му бе отговорила със същия интерес. И вината едва ли бе на Саймън, нали?

Куинт се прокашля.

— Питам се дали ще вали още.

Маркъм, все още посветил вниманието си на храната, изсумтя в отговор, а Саймън и Куинт си размениха погледи. По дяволите, не вървеше добре. Нуждаеше се от подкрепата на Маркъм — той имаше малък контингент последователи в парламента и можеше да упражни значително влияние върху тях.

Когато отнесоха празните им чинии, Маркъм вече беше откровено кисел. Но Саймън знаеше, че трябва да трябва да го спечели.

— Ще обсъдим ли предложението ми, Маркъм? — заговори. — Можете да ми кажете какви са възраженията ви и да се опитаме да ги преодолеем.

Маркъм допи виното си и остави чашата на масата.

— Не е необходимо. Беше отговорено на всичките ми въпроси. — Блъсна стола си назад и оправи редингота си. — Няма да ви подкрепя, Уинчестър.

Саймън стисна зъби.

— И може ли да запитам защо?

— Причината едва ли има значение. Но ще направя всичко, което е в доста ограничената ми власт, за да се провалите. — Обърна се и се отдалечи, без да погледне назад. Саймън го наблюдаваше вцепенен. Възможно ли бе дребнавата завист да е причинила промяната в отношението на Маркъм?

— Е, изглежда, че Блудницата току-що ти коства първия вот.

Саймън прониза Куинт с твърд поглед и той вдигна ръце.

— Не исках да покажа неуважение. Изпитвам силно уважение към дамата. Но е очевидно, че Маркъм се е надявал да спечели чувствата й и не му харесва фактът, че си го изпреварил.

— Това е абсурдно, особено след като дамата никога не му е показвала никакво благоволение.

— Което не е особено вярно, ако си спомниш вечерята у Колтън.

Саймън забарабани с пръсти по масата и тъжно си спомни как тя бе окуражавала Маркъм онази вечер. Знаеше, че е имала за цел само да го ядоса, но това не намаляваше раздразнението му.

— Знам, че не искаш да го чуеш — продължи Куинт, — но готов ли за това, което отношенията ти с нея могат да ти струват? Работил си с години, за да стигнеш там, където си. Помисли за всичко, което можеш да постигнеш, ако бъдеш внимателен.

— Никой, освен Маркъм няма и да се замисли.

Куинт повдигна вежди.

— Толкова ли си сигурен? Едно е да имаш обичайната любовница, скътана на Кързън Стрийт. И съвсем различно да бъдеш свързан с най-скандалната жена в обществото, независимо дали е вдовица, или не.

— Имам намерение да се оженя за нея — сряза го Саймън.

Куинт доби още по-изненадан вид.

— И мислиш, че подобен съюз няма да се отрази нито на социалния, нито на политическия ти живот? Заблуждаваш се. Готов ли си да й разрешиш да организира вакханалии в Барет Хаус?

Саймън трябваше да признае, че Куинт има право. Не беше се замислял много за начина на живот на Маги и дали тя има намерение да го промени, щом сключат брак. Но ако искаше тя да спи до него всяка нощ и да носи децата му… щеше да й позволи каквото пожелае. Щеше да е горд да застане до нея.

— Да — отговори искрено на Куинт.

Приятелят му вдигна тост с чашата за чай.

— В такъв случай, пожелавам ти късмет.