Джоана Шуп
Графинята блудница (12)

Дванайсета глава

Присмехът в гласа му не й убягна.

— Как… — запита тя изненадващо силно, като се имаше предвид колко слаба се чувстваше. — Как разбра?

— Наех детектив. Той проследи момчето за поръчки на Макгинис.

— Абатството. — Затвори очи. По дяволите. А мислеше, че е толкова умна.

— Да, абатството. Наистина, Маги, човек би решил, че ще внимаваш повече. Но пък, от друга страна, никога не си се опитвала да се криеш зад порядъчността, нали? — Челюстта му бе здраво стисната, раменете — сковани. Едва ли не трепереше от силен гняв. — Не мога да повярвам, че отново ме направи на глупак. Как трябва да си ми се присмивала през всичките тези седмици. Уайнджестър. Господи! — Захвърли картината обратно на масата. — Помолих те за помощ, за да открия теб!

Тя трепна, но не се сви пред силата на гнева му. Нямаше време за наранени чувства, нито да признае, че изпитва разкаяние, изпълнило гърдите й като топка с размерите на юмрук. Не, трябваше да се справи с това. Саймън бе в състояние да навреди — и политически, и социално — и на лейди Хокинс, и на Лемарк. Не че даваше пет пари за личната страна на нещата — беше престанала да се надява преди много години. Но отказваше да види средството си за прехрана заплашено или, да не дава Господ, отстранено.

— Какво ще направиш? — запита спокойно.

Той сбърчи чело и се залюля на пети.

— Какво ще направя? Само това ли можа да измислиш да кажеш? Не се извини, нито даде някакви обяснения. — Засмя се кратко и сухо и смехът му прозвуча глухо. — Разбира се. Защо да се обясняваш? Никога не го правиш.

— Вярвай на каквото искаш. Всички правят така. Никой никога не се интересува от фактите. Но трябва да знам какви са плановете ти…

— Аз се интересувам, Маги. Доста се интересувам от фактите. И много бих искал да узная защо ме превърна в селски глупак. Не е ли достатъчно, че ме направи на глупак преди десет години? И трябваше да го направиш отново и със същата сила?

Глупак… преди десет години? Челюстта й увисна.

— За какво говориш? Преди десет години, когато скандалът се разрази, ти ми обърна гръб. И как по-точно това те прави на глупак?

— О, моля те. Кранфорд ми каза, Маги. За него и за останалите.

Думите му бяха като удар в стомаха. Всъщност не бяха изненада, но да ги чуе произнесени на глас бе по-болезнено, отколкото си бе представяла. Предимно защото бяха излезли от устата на Саймън, единствения, който би трябвало да е наясно. Не само заради приятелството по времето на дебюта й, но и защото снощи му бе дала частица от себе си, беше се отворила за него, както за никого другиго. И сега, само часове по-късно, той пак мислеше най-лошото за нея. Какво бе необходимо, за да го превземе? Как, в името на Хадес, въобще щеше да го накара да й повярва?

Отговорът бе очевиден: той никога нямаше да го направи. Беше като останалите, алчните и злобни така наречени джентълмени и дами, които най-много обичаха да се забавляват добре за нечия друга сметка.

Зад очите й започна да пулсира болка и Маги сви юмруци. Никакви сълзи. Не и за него. За никого от тях.

Превърна сърцето си в парченце стомана, издигна стена от ледена решителност и изправи рамене. Същата защита възприемаше и когато някоя дама я отрязваше директно на улицата. Всеки път, когато някой негодник й отправеше предложение на някое парти. Когато поканите за най-големите събития в обществото така и не пристигаха на нейния адрес. Баща й щеше да каже, че това е ирландското й твърдоглавие. Поне веднъж тя се радваше, че го притежава. Те нямаше да спечелят. Тя щеше да се смее последна и щеше да им покаже колко са смешни и жалки. Успехът и независимостта й бяха трудно извоювани и тя нямаше да се предаде.

Саймън продължаваше да я гледа гневно, твърдо стиснатата му челюст и агресивната стойка на тялото показваха, че е готов за борба. Той просто искаше да я ядоса. Не беше изненадващо, тъй като те всички копнееха за това: да обидят блудницата полуирландка достатъчно, та тя да се поддаде на напрежението и да започне да се държи като обикновена проститутка, която крещи на клиентите по улиците на Ковънт Гардън. Не, по дяволите.

И тя сдържа гнева си, погреба го дълбоко в себе си и изгледа спокойно Саймън. Част от нея искаше да запази мълчание. Все пак още преди години бе научила, че е безполезно да се опитваш да накараш някого да преосмисли вече изграденото си мнение. А и фактите нищо нямаше да променят. Само Бека знаеше истината — сестра й бе единственият човек, на когото Маги се бе доверила.

Обаче искаше да каже истината, имаше нужда да го стори, пък дори и само за да наблюдава изражението на Саймън, когато думите стигнат до съзнанието му.

Повдигна вежда и прие високомерното изражение на надменна овдовяла графиня.

— Не знам какво са ти казали, нито за какви писма говориш. Преди десет години не бях имала нито един мъж.

— Видях писмата ти до Кранфорд със собствените си очи. Видях доказателството.

Лорд Кранфорд имаше писма… от нея? Идеята бе абсурдна. Никога не му бе писала и дума, камо ли цяло писмо.

— Не съм писала на нито един мъж и със сигурност не на лорд Кранфорд. Не знам какво са ти показали, но писмата не са били от мен. Бях девствена, когато се омъжих за Хокинс.

Саймън премигна и тя видя съмнението да се промъква в пронизващите му сини очи.

— Не разбирам. Била си заловена сама с Кранфорд. С раздърпан външен вид. А той каза на всички, че…

— Че благодарение на ирландската си кръв бих вдигнала полите си за всичко, което носи бричове? — довърши тя.

Един мускул на челюстта на Саймън заигра, но той кимна.

— И всички в Лондон му повярваха, включително и ти. — Отиде с широки крачки до прозореца. Видя две момичета да вървят хванати за ръце по улицата към парка, а камериерките им ги следваха на почтително разстояние. Двете момичета се смееха, наслаждаваха се на свободния от ангажименти ден в своето защитено съществувание и Маги изпита ревност. Какво ли бе да имаш целия си живот пред себе си, непомрачен от омразата и присъдата?

— Да не би да казваш, че Кранфорд е излъгал? Защо, по дяволите, да лъже?

Маги продължаваше да гледа към студената и сива лондонска утрин.

— Не мога да кажа. Отблъснах го, при това доста грубо, бих казала, и мога само да предположа, че съм наранила мъжката му гордост.

— Чакай, Кранфорд… е измислил всичко това? За да постигне какво — да те съсипе? Няма смисъл. И какво трябва да ти е направил, та да си била в състоянието, в което си била?

Тя се извърна от прозореца и го изгледа. Той я наблюдаваше внимателно, смръщил вежди.

— Наистина, Саймън, сигурна съм, че можеш да си представиш.

Той замръзна, ноздрите му се разшириха.

— По дяволите. Защо, Маги? Защо не каза на никого?

— Никой нямаше да ми повярва. Дори майка ми не ми повярва. Знаеш как изглеждат нещата в подобна ситуация. Всички винаги приемат думата на джентълмена.

— Аз щях да ти повярвам, Маги. Аз. Щях да те изслушам и да се опитам да ти помогна. Трябваше да дойдеш при мен и да ми кажеш истината.

Нима не разбираше? Не би трябвало да е необходимо. В това бе въпросът. Трябваше да й вярва, че не е способна на такова лицемерие. Саймън бе единственият светъл лъч през онзи сезон, когато бе заобиколена от шепот и присмехулни усмивки. Тя не се вписваше, тъмната й ирландска външност я отделяше от превъзхождащите я бледи англичанки, но когато бе до Саймън, далеч не безупречният й произход нямаше значение. Една негова усмивка щеше да направи всичко друго поносимо. Тогава тя бе млада и глупава, влюбена в най-красивия мъж от обществото, а чувствата им изглеждаха взаимни. Да, Кранфорд беше излъгал, но Саймън не й беше дал никаква възможност да обясни.

— Разбирам — каза той безизразно. Почти звучеше така, сякаш бе наранен. — Значи Кранфорд те съсипва, ти не ми вярваш достатъчно, за да ми се довериш, и предпочиташ да се омъжиш за Хокинс. И как така се превърнах в пияния негодник от карикатурите ти? Какво, за Бога, съм направил, че да го заслужа?

Тя не можеше — нямаше — да му обясни истинските причини за това. Нямаше да му каже за разбитото си сърце и за глупавите надежди за общото им бъдеще, надежди, така грубо разбити на пух и прах. Звучеше ужасно… драматично. Няма по-голям бяс от този на отхвърлената жена и всичките тези глупости. Предпочиташе да запази драмата за момент, когато щеше да има по-голяма полза от нея.

— Заради предложението, което се каня да внеса в парламента ли е всичко? Да не би да правиш опит да ме дискредитираш публично?

Първо я обзе изненада, последвана от облекчение. Господи, защо не се бе сетила за това? Да, нека мисли, че карикатурите й са по-скоро политически, отколкото лични. Реши да се придържа към това обяснение.

— Пет пари не давам за предложението, което се каниш да внесеш. То ще нарани жените, които се опитваш да защитиш.

— Това не е причина да ме превръщаш в най-големия лондонски глупак, Маги.

— Може би, но трябва да ми благодариш. Популярността на карикатурите ще помогне името Уинчестър да се помни и през идните години.

Той се ококори.

— Да, но причините за това ще са погрешни. Взела си името на уважавано семейство и си го превърнала в синоним на безотговорен пияница. С какво по-точно заслужаваш благодарността ми?

Тя вдигна рамене.

— Може би след време ще се чувстваш различно.

— Съмнявам се. И не мога да не забележа, че си изненадващо спокойна. Мислех, че ще си по-загрижена, като се има предвид, че сега знам тайната ти. Какво ще каже светът, питам се, когато научи кой е Лемарк?

Беше казал, когато, а не ако. Стомахът й се сви на болезнена топка, обаче тя отказа да го покаже.

— Това ли ще направиш? Ще свалиш маската на Лемарк? Съмнявам се, че някой ще се заинтересува, а и в парламента няма да ти помогне, ако те свързват с толкова скандален художник.

Той скръсти ръце пред гърдите си, фината вълна на редингота му се опъна по широките му рамене и прекрасно оформените бицепси. Тя помнеше как бе проследила с пръст очертанията на мускулите му предната вечер, как бе запаметила отлично сложеното му тяло, за да го скицира по-късно. Сладко-горчивият спомен извика болка в гърдите й.

Той каза:

— Вярвам, че ще са прекалено заети да обсъждат, че Лемарк всъщност е жена — и при това дама! Готова ли си за въздействието върху репутацията ти? Върху бъдещето ти?

— Не ми казвай, че си загрижен за репутацията ми — отвърна тя с насмешка.

Устните му се извиха в тънка усмивка, той се обърна към стената, в профил към нея. Дълго не проговори. Накрая каза тихо:

— Винаги съм бил загрижен за репутацията ти. И ако знаех — дори само ако подозирах — какво е направил Кранфорд, щях да се намеся. Щях да предотвратя женитбата ти с Хокинс. Щях да предизвикам Кранфорд, щях…

Той млъкна и тя довърши:

— Да ме спасиш? — Той не отговори и тя каза: — Прекалено е късно, Саймън. Не можем да променим случилото се. С това е приключено. И накрая получих нещо наистина хубаво. Отне години, но постигнах свободата си. И няма да се откажа от нея. Не и заради теб, заради никого.

— Да, ти даде ясно да се разбере как се чувстваш по отношение на мен — и тогава, и сега.

Равномерното тиктакане на часовника на полицата над камината отекваше в обграждащата ги тишина. Погледът на Саймън бе прикован в стената, далеч от нея. Маги нямаше представа какво да каже. Част от нея искаше да си признае колко голяма нужда имаше от него преди всичките онези години, но с какво щеше да им помогне това сега? Той й бе ядосан по редица причини и може би така беше най-добре.

— Какво ще направиш сега, когато знаеш за Лемарк? — запита го.

— Единствено за това ли си загрижена? Че ще разкрия тайната ти?

— В момента да.

— На всяка цена ще те уведомя, щом реша. — И излезе от стаята, стиснал зъби толкова силно, че тя се страхуваше да не ги счупи.

 

 

„Черната кралица“ беше занемарена, много по-долнопробна от другите три места, където се бе отбил тази вечер. Саймън спря в главния салон на този хазартен ад и остави очите си да свикнат със сумрака. Въздухът бе натежал от цигарен дим, който затрудняваше дишането и зрението. Но може би това бе благословия, като се имаше предвид какъв тип хора бяха редовните посетители тук.

Мъжете се бяха разпръснали по масите, отчаянието ги обгръщаше като евтин парфюм, а работещите момичета се разхождаха наоколо в очакване някой да ги наеме. Това не бе уважавано заведение, обслужващо богатите аристократи — не, тук човек рискуваше да получи нож в ребрата при всяко злополучно хвърляне на заровете. Точно в такъв бордей Саймън очакваше да открие Кранфорд. Разбира се, мислеше същото и за дузината места, където го бяха търсили през последните две нощи.

Колтън го издирваше от нощта, в която бяха спасили Кора от заведението на мадам Хартли, тъй като съдържателката силно подозираше, че именно той е виновникът за злодеянието. Херцог Колтън не беше известен с финеса си и Кранфорд вероятно бе научил за издирването дори преди да е започнало. Като знаеха обаче каква страст изпитва той към хазарта, Саймън мислеше, че трябва да се заловят с търсенето от по-долнопробните места.

— Е, откъде да започнем? — попита Колтън и застана до него.

— Защо този път аз да не намеря собственика? Ти можеш да огледаш тълпата.

— Сигурен ли си? Фиц казва, че мястото се ръководи от О’Ший и е любимото му свърталище.

— Да. Ще се върна след малко.

Преди да е успял да се отдалечи, една ръка го хвана за рамото.

— Уинчестър — каза Колтън, — не си спал като хората от колко, трийсет часа? Знам, че искаш да го намериш, но…

Саймън замръзна. Той не просто искаше да намери Кранфорд, трябваше да го намери. За да му счупи челюстта. Или носа. Вероятно и двете. Никакво възмездие не бе достатъчно. Кранфорд бе съсипал живота на Маги. По дяволите, беше съсипал и неговия живот. Ако не му беше показал писмата, Саймън щеше да предложи на Маги. Щеше…

— Много добре. — Колтън вдигна ръце в знак, че се предава. — Виждам, че не мога да те разубедя. Щях просто да предложа да си починем малко в близко бъдеще. Започваш да плашиш дори мен.

Саймън не искаше да спи. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше болката, изписана на лицето на Маги — мъка, която не можеше да е изиграна. Никой нямаше да ми повярва. Всички винаги приемат думата на джентълмена. И то след като Кранфорд я бе нападнал, това копеле. Колко ли уплашена трябва да е била, колко съкрушена, защото е знаела, че с нищо не е заслужила подобно падение. Гневът изпълваше Саймън и го държеше на крака, откакто преди два дни бе излязъл от къщата на Маги.

— Мога да спя и след като пронижа сърцето на Кранфорд.

Саймън отиде до мъжа, който следеше за реда на етажа. Почти всички бордеи бяха организирани по един и същи начин: собствениците оставаха отзад, далеч от действието, докато доверените им хора обикаляха етажа, за да следят за измами. Саймън знаеше, че това не е собственикът, но също така и че той можеше да му помогне.

— Трябва да се видя с работодателя ти.

Зорките тъмни очи продължиха да обхождат етажа.

— Зает е.

— Брои пари, не се съмнявам. — Саймън пристъпи по-близо към него, стойката му бе заплашителна. — Имам нужда от информация и ако не получа каквото искам, ще се връщам всяка вечер със служители на Короната, докато не ви затворят.

Мъжът въздъхна и погледна към втория етаж. Подаде няколко бързи сигнала с ръце и зачака. Накрая кимна и каза на Саймън:

— През вратата в задната част. Кажи им, че Пайпър е казал да се качиш.

Саймън бързо последва указанията му и скоро се изкачваше по тясно стълбище към втория етаж. Горе, на площадката, го чакаше едър мъжага.

— Следвай ме — каза той и го поведе през серия от коридори. Спря и отключи надраскана дървена врата. — Оттук.

Саймън прекрачи прага и спря. Група груби на вид мъже играеха карти около малка, кръгла, покрита със зелено сукно маса. Всички вдигнаха глави и втренчиха погледи в Саймън.

— Е, е, е. — Най-едрият остави картите и взе пурата си. — Граф и херцог са дошли при мен тази вечер. — Потупа съседа си по рамото. — Сигурно се издигам в света, момчета. — Мъжете се засмяха, но гледаха Саймън предпазливо.

— Мистър О’Ший, предполагам?

Устата на мъжа заигра, той се облегна назад.

— Само О’Ший. В тази част на Лондон предпочитаме да не използваме титли. Разбрах, че ви е нужна информация. Трудно е да си представя какво би дирил един граф в „Черната кралица“. Освен ако не искате някакво мъжко забавление.

Саймън поклати глава.

— Търся някого. Питам се дали не знаете къде да го намеря.

О’Ший се ухили.

— И защо мислите, че мога да ви помогна да откриете някой от вашите богати и благородни приятели?

— Този човек не ми е приятел. Има титла, но вкусовете му са малко… по-тъмни. Разнесе се мълва, че с приятелите ми нямаме търпение да го открием, и мисля, че се крие някъде из Лондон. Може би във вашата част на града.

— Кой? — запита О’Ший и издуха кръгче дим.

— Виконт Кранфорд.

Саймън видя в очите му, че го познава, преди О’Ший да е успял да се прикрие.

— Не съм сигурен. Може и да го познавам. — Почеса се лениво по врата. — Какво сте готов да дадете?

Имоти, пари, власт. Би дал всичко на тази земя, всичко, което е в негов контрол, за да научи отговора, но нямаше да го каже на О’Ший.

— Какво искате?

О’Ший се усмихна широко.

— Да пием първо по едно. — Посочи един от насядалите около масата мъже. — Извади бутилката от най-долното чекмедже на бюрото. И чиста чаша за Негово благородие.

Мъжът се изправи и О’Ший посочи празния стол.

— Седнете, лорд Уинчестър.

Саймън прие поканата му. Всички други станаха и се разпръснаха, като го оставиха насаме с О’Ший.

Джеймс О’Ший беше главорез, но също така и умен бизнесмен. Притежаваше по-голямата част от бордеите и магазините за алкохол в източен Лондон. Говореше се, че пребил човек до смърт, защото забравил да си плати питието. Саймън обаче не се тревожеше. Беше успявал да се споразумее относно законопроекти, мирни договори, договори с любовници… Можеше да се справи и с О’Ший. Ключът бе да остане спокоен и да остави другата страна първо да разкрие слабите си места.

Пред двамата имаше чаши, а бутилката бе до лакътя на О’Ший.

— Сега — каза О’Ший, извади тапата на немаркираната бутилка и наля по малко количество светлокафява течност във всяка чаша. Саймън предположи, че е уиски, макар че миризмата бе странна и остра и накара ноздрите му да потръпнат. — Ще ви кажа каквото знам. След като пиете с мен.

Саймън взе чашата. Без да спре, я поднесе към устата си и гаврътна всичко наведнъж. Когато алкохолът стигна до задната стена на гърлото му, разбра грешката си. По дяволите… Не беше като нищо, което бе опитвал досега, бе по-скоро като да глътнеш горящи въглени. Целият въздух излезе от тялото му, а огънят изгори вътрешностите му. Започна да се бори за въздух и усети, че очите му се навлажняват. Смътно чу, че О’Ший се смее, докато пресушава собствената си чаша.

След — както му се стори — няколко минути, но вероятно бяха секунди, Саймън си пое въздух. Положи усилия да изглежда спокоен, макар че пламъците го изгаряха отвътре.

О’Ший се ухили и разкри изкривени и жълти зъби.

— Моите лични запаси. Това е приготвено от брат ми в Дъблин.

— Човек би предположил, че се опитва да те убие.

О’Ший се засмя — дълбок, боботещ смях.

— Ще му предам думите ви. А сега за вашия лорд Кранфорд. Аз също имам интерес да го открия — заяви той и напълни отново двете чаши, което накара стомаха на Саймън да се възпротиви. — Дължи ми доста пари, а аз държа под око онези, които ми дължат толкова много.

— И? — запита Саймън, когато О’Ший замълча.

— Изпий си питието и ще ти разкажа още малко.

Игра. О’Ший превръщаше това в игра, за да види колко силно дошлият при него иска да получи информацията. Раздразнен, Саймън взе чашата, решен да получи отговори на каквато и да било цена. О’Ший вдигна своята и каза:

— Наздраве.

 

 

На следващата сутрин Саймън вървеше по коридора към стаята за закуска на Колтън, като внимателно контролираше всяко свое движение. Трябваше да внимава да не разтърсва главата си повече от необходимото. Тъп чук щеше да причини по-малко вреди от сегашното блъскащо в главата му главоболие. Надяваше се поне да не повърне върху пода.

Един от слугите, който, слава Богу, извърна глава от недостойната гледка, каквато представляваше един граф с махмурлук, отвори вратата. Саймън завари Джулия сама, седнала до малка маса с порцеланова чаша в ръка.

— Добро утро, Саймън. Седни, моля те. Искаш ли храна?

Стомахът му се преобърна.

— Не, благодаря — успя да каже, после прекоси стаята и се настани на един стол. — Оценявам леглото, което ми осигурихте снощи. Макар да не съм сигурен защо Колтън не ме остави у дома.

— Тревожеше се за теб, идиот такъв. Не можеше дори да стоиш на краката си. А сега и аз се тревожа за теб. Всички се тревожим за теб. И аз имам намерение да открия какво става.

Саймън прокара длан по лицето си.

— Нямам време да си бъбря, Джулс. Трябва да се прибера у дома и да се преоблека. Спах с дрехите. Не съм го правил, откакто бях в университета.

— Като оставим настрани омачканите ти дрехи, мисля, че можеш да ми отделиш няколко минути. А и не вярвам, че това има нещо общо с външния ти вид. Не, мисля, че е по-скоро заради издирването на Кранфорд. Виждам, че си изненадан. Нима мислеше, че не знам с какво сте се захванали двамата с Колтън?

— Да — призна той. Беше му прекалено зле, за да лъже. — Какво ти е казал, по дяволите?

— Всичко, включително сподели с мен информацията, която си измъкнал снощи с риск да се удавиш в долнокачествен алкохол.

Саймън замръзна и затърси в объркания си мозък. Какво му бе казал О’Ший? Че Кранфорд му дължи много пари. Че поддържа къща, за която съпругата му не знае. Че къщата е в… Холбърн? Или в Блумсбъри? По дяволите, не можеше да си спомни.

— А Колтън как е разбрал?

— О’Ший му е казал. И Колтън, и Фицпатрик провериха жилището на Кранфорд. Вече не е там. Изчезнал е преди седмици. Обаче ти не трябва да се тревожиш, те ще продължат да обръщат града с краката нагоре, докато го намерят. Няма какво повече да се направи. Искам да обсъдим плановете ти за Маги.

Той се напрегна.

— Маги?

— Не се прави на глупак. Знаеш ли, че е избягала в Париж?

Не, не знаеше. Разтри тила си замислен. Защо е отишла в Париж? Спомни си последния им разговор и трепна. Наранен и ядосан, той я бе накарал да повярва, погрешно, разбира се, че може да разкрие кой е Лемарк. Беше ли му повярвала? Това го накара да му прилошее още повече.

— Когато се разправим с Кранфорд, ще намеря Маги. И ще се извиня.

— Саймън, двамата никога не сме имали тайни.

Той повдигна вежда, с което я накара да се засмее.

— Чудесно. Обикновено нямаме тайни. Доволен ли си?

— Умерено. Какво целиш?

— Искам да знам какво се е случило с Маги. Какво я е накарало да побегне към Париж, а теб едва ли не да се убиеш в издирването на Кранфорд.

Той познаваше тази решителност в очите й. Джулия нямаше да отстъпи, а може би щеше да е добре за него да каже на някого.

— Предполагам, Колтън ти е казал за скандала с Маги — че Кранфорд е излъгал и ми е показал фалшиви писма, за да ме накара да повярвам, че връзката между тях е взаимна.

— Да. Маги ми разказа част от историята. Поне нейната част.

Челюстта му увисна.

— Разказала ти е? Кога? Ти защо не ми каза?

Джулия го изгледа надменно, отвисоко, което бе впечатляващо, тъй като той се извисяваше над нея дори седнал.

— Когато бяхме при мадам Хартли. А аз никога не бих предала доверието й по такъв начин. Ако искаше ти да знаеш, щеше да ти каже.

— А каза ли ти, че тя е Лемарк? Че тя е отговорна за карикатурите на Уайнджестър?

Джулия премигна. Отвори уста, после я затвори.

— Не. Не е. Аз… никога нямаше да се досетя. Дори и след сто години.

Саймън изсумтя.

— Аз също. Но ето.

— Кога ти каза?

Той поклати глава.

— Не е. Наех детектив и той я разкри.

— Господи. Тя е… е, работите й впечатляват. Рисунките с креда сигурно са нейни. Тя е гений.

Да, умна, красива, дразнещо гениална.

— И… Позволи ми да отгатна — продължи Джулия. — Ти си бил бесен, а тя не е искала да се извини.

— В началото. Но има и още. — Саймън разказа всичко на Джулия, като започна с това, че Маги не е имала достатъчно доверие в него, за да му каже истината по време на скандала, че е създала Лемарк, за да го дискредитира политически, и завърши със своята заплаха да я разкрие.

— О, Саймън. — Сините очи на Джулия бяха изпълнение със съжаление. — Не виждаш ли? Толкова ли си сляп, че дори не ти е хрумнало?

— Какво да видя?

— Не помниш ли дали като малко момче си правил нещо, за да привлечеш вниманието на някое момиче? Да я дръпнеш за косата или да сложиш червей в обувката й? — Трябва да се бе втренчил озадачено в нея, защото Джулия добави: — Е, най-вероятно никога не ти се е налагало. Работата е в това, че тя е искала да я забележиш.

— Като ме превърне в глупак? Хайде, Джулс.

— Очевидно си разбил сърцето й. Още една причина да те избере за своя мишена. Трябва да си поласкан.

Думите й бяха близо до това, което Маги бе признала в деня, когато се бе изправил лице в лице с нея. Не бе казала нищо за разбито сърце, разбира се, но бе намекнала, че трябва да е благодарен за безсмъртието си в карикатурна форма. Потърка брадичка и остави идеята да попие в съзнанието му.

— А и да не забравяме, че карикатурите увеличиха многократно популярността ти. Уайнджестър не навреди на репутацията ти, напротив. Персонажът те утвърди като един от първите в света на политиката през нашата епоха. Тя ти е направила огромна услуга.

— Едва ли се чувствам така.

— Заради гордостта ти. И чувствата ти към нея.

— Трябваше да ми се довери — призна той. — По времето на скандала. Ако тогава бе дошла при мен, аз…

Не можа да довърши. Но и нямаше нужда — ако някой знаеше какво изпитва, то това бе Джулия.

— Знам — каза тя мило. — И сега ми е ясно, че не трябваше да те спирам да предизвикаш Кранфорд. Ще трябва да моля за прошка заради ролята си във всичко това… — въздъхна. — Тръпки ме побиват заради случилото се по време на дебюта й. Беше толкова млада. Разбирам, че си повярвал на Кранфорд и фалшивите писма, но е трябвало да я потърсиш, Саймън. Трябваше поне да й дадеш възможност да бъде изслушана.

— Да не би да казваш, че заслужавам Уайнджестър?

— Не. Да. — Вдигна ръце. — Не знам. Но тя очевидно има чувства към теб. И е ясно, че ти я обичаш. Така че какво ще направиш по въпроса?

Любов. Обичаше ли Маги? Как можеше някой да обича жена, която нито познава, нито разбира?

— Имам нужда от кафе.

Стана, отиде до бюфета и си напълни чашка. След като отпи щедра глътка, реши да не разсъждава върху думата. Чувствата му към Маги бяха объркани, но толкова силни, че за тях нямаше име. А нямаше представа какво изпитва тя към него. Отново седна.

— Не мога да се срещна с нея, преди да съм се разправил с Кранфорд.

Джулия сбърчи вежди.

— Готов ли си за втори път да се откажеш от нея?

— Не — отговори той остро, с което изненада и двамата. — Просто имам нужда…

— От време? Страхувам се, че не разполагаш с такова. В момента тя пътува към Париж и няма планове за завръщане в Лондон. Казаха ми, че е заповядала да затворят градската къща. Кой знае колко дълго ще остане във Франция или къде другаде ще отиде? Можеш ли да си позволиш да я оставиш да ти се изплъзне? Защото колкото по-дълго мисли, че си се отказал от нея, толкова по-наранена ще бъде, когато накрая я намериш.

Трябваше да й обясни простичко, така че да го разбере.

— Трябва да накарам Кранфорд да страда, Джулс.

Тя се нацупи — знак, който, както му бе добре известно, говореше за крайно раздразнение.

— Свеждаш всичко до себе си и нуждата си да отмъстиш, Саймън. Не става въпрос за теб, а за Маги. И от малкото, което разбирам, мога да кажа, че се е помирила с миналото си. Забележително е какво е постигнала. Изобразен си на онези карикатури, защото си я наранил. Ужасно. А сега отново я нарани.

Той най-после прозря. Сякаш лъч слънчева светлина бе прорязал тъмното небе — той разбра, че Джулия е права. Маги трябваше да бъде центърът на вселената за него. От значение беше да я намери и да оставят миналото зад гърба си. Защото мисълта да я загуби завинаги предизвикваше паника у него.

— Отиди при нея, Саймън. Тя изпитва болка и ти си единственият, който може да й сложи край.