Джоана Шуп
Графинята блудница (18)

Осемнайсета глава

Маги се обърна и нещо погали леко голата й кожа. Дълбоко вдишване я изпълни с аромата на портокал, сандалово дърво и намек за тютюн. Саймън. Започна да се бори със сънливостта, осъзнавайки, че има много добра причина да се събуди. После дюшекът хлътна и топлината му я обгърна, силните му ръце я притеглиха към него.

— Будна ли си? — прошепна той в ухото й. Еднодневната му брада погъделичка кожата й.

— Хммм — отговори тя и се сгуши в приятната мъжка топлина и сила зад нея. — Почти.

Той се засмя.

— Много добре. Да видим дали ще мога да направя процеса по-бърз.

Маги се усмихна, макар да не го виждаше. Присъствието му в стаята караше главата й да се замайва. Добре беше, че му бе дала ключ за къщата. Устните му намериха рамото й, нежни целувки, подобни на копринените докосвания на четката, обсипаха плътта й. — Как мина вечерята?

— Беше истинско разочарование.

В гласа му се долавяше нотка, която привлече вниманието й.

— Канеше се да вечеряш с лорд Маркъм, нали?

— Да. Куинт също дойде.

— И това направи вечерята разочарование?

— Не. Не е важно как е минала вечерта ми. Предпочитам да прекарваме времето си заедно в по-приятни занимания. — Ръката му погали голото й бедро, плъзна се нагоре и се спря на гърдата й. Той я стисна леко, обхвана я с дланта си. — Толкова се радвам, че не си облякла нощница.

Вниманието й моментално бе отвлечено, тя се наслади на усещането. После запита:

— Успя ли да убедиш Маркъм, както се надяваше?

Той наведе глава и прокара върха на езика си по зърното й. Тя изстена и изви гръб. Макар че приятни тръпки полазиха цялото й тяло, не позволи това да я отвлече от целта й.

— Да не би да се опитваш да избегнеш въпроса ми?

Устните му се сключиха около стегнатото зърно и той го пое в сластната топлина на устата си. Мили боже. Тя затвори очи и зарови пръсти в копринената му коса. Всичко в нея се събуди, надигна се желанието, което само Саймън можеше да извика. Но не бе успял да я заблуди.

След като още няколко минути се наслаждава на ласките му, Маги си пое дълбоко въздух и се отдръпна. Яркосините му очи бяха сънливи и тъмни, любимите й. Прехапа устна и се опита да не обръща внимание на неустоимото желание той да я обладае. Скоро, обеща си. Първо трябваше да се погрижи за нещо друго.

— Кажи ми, Саймън. Знам, че се опитваш да отвлечеш вниманието ми, за да избегнеш отговора.

— Маркъм няма да гласува за моето предложение. Не успях да го убедя. — Наведе глава да продължи да дарява гърдите й с ласки, но тя се стегна и го спря.

— Защо усещам, че има нещо повече?

— Не можем ли да го обсъдим по-късно? — Размърда бедра и твърдият му член се притисна по цялата си дължина към бедрото й. — Желая те, Магс.

— Саймън — предупреди го тя.

— Чудесно. — Той се излегна и постави ръце под главата си, като така разкри стегнатите им мускули. — Маркъм изпитва нежност към теб, мадам, и не му харесва фактът, че чувствата ти принадлежат на другиго.

— Което ще рече на теб.

Замисли се. Маркъм и нежност? Не бяха прекарали много време заедно, но на вечерята у Джулия тя го беше окуражила, за да подразни Саймън. А после бе последвала срещата, на която да обсъдят предложението на Саймън. Прониза я чувство за вина. Много жени флиртуваха и се преструваха на заинтересувани, за да получат каквото искат — беше го виждала многократно през годините. Но тя никога не бе прибягвала до това, не и преди Маркъм. И резултатът не й харесваше.

Но по-важно бе как Маркъм бе научил за нея и Саймън. Това между тях… връзката им бе започнала съвсем скоро. Кой друг знаеше?

— За какво мислиш? — запита той.

— Откъде Маркъм е разбрал за нас?

— Очевидно половин Париж говори за това.

Маги зяпна.

— Шегуваш се.

— Едва ли е изненадващо. Все пак ти си една от любимите теми на обществото. Въпреки това „половин Париж“ е може би преувеличение. Бих казал, по-скоро една трета.

Тя го побутна по гърдите.

— Бъди сериозен.

— Мила. — Той протегна ръка и обхвана брадичката й. Силата и утехата в този простичък жест я стоплиха чак до пръстите на краката. — Кой се интересува какво мислят другите? Със сигурност не си се тревожила преди, така че да не започваме сега. Накрая всички ще разберат — нещо, за което не давам и пукната пара.

Искреността му я поуспокои, но нима той не разбираше? Маркъм бе отказал да го подкрепи заради нея. Колко от каузите на Саймън щяха да бъдат отхвърлени заради връзката им? Докато имаха такива отношения, политическото му влияние само щеше да намалява. Една любовница щеше да бъде приемлива, но дама, опетнена от скандал и неблагоприличие, бе нещо друго. Бе проява на безотговорност от страна и на двамата да мислят, че тази връзка няма да му струва нищо.

Ако отношенията им продължаха, в един момент той щеше да я намрази. Беше сигурна в това. Щеше да обърне поглед назад, към всичко, което би могъл да постигне, ако не беше тя — и това щеше да я убие. Онази част от душата й, която копнеше за него през всичките тези години, щеше да е съкрушена, ако той изпиташе съжаление за времето, което бяха прекарали заедно, ако пожелаеше тя да е някоя друга.

Той омота косата й около дланта си, нежно я дръпна надолу и отвлече вниманието й от тези безрадостни мисли. Другата му ръка я задържа твърдо над него.

— Не се тревожи заради станалото с Маркъм, Маги. Има много други начини да постигна каквото искам. — Премести я върху себе си, твърдостта на тялото му се разтопи под влиянието на нейната мекота. — А в момента искам теб.

Тя го погледна изпитателно, видя неподправената искреност и желанието и сърцето й се преобърна. В нея се насъбраха чувства — такива, каквито никога не бе очаквала да изпита — и тя бързо го целуна, за да не ги забележи той. Саймън изръмжа и издърпа краката й над бедрата си. Тя пое натежалия му от ерекцията пенис. И двамата потръпнаха.

— Освен това — каза той с устни, долепени до нейните — предложението ми и бездруго не ти се нравеше. Мислех, че ще се радваш да го видиш неосъществено.

Нямаше да отрече, че е съгласна. Но не искаше да види предложението му да се провали заради нея.

— Знам, че според теб предложението ти ще защити съсипаните жени, които в противен случай могат да бъдат отхвърлени от обществото и принудени да си изкарват прехраната по недотам желани начини. Но помисли какво ще трябва да понесе една такава жена: ще бъде свързана с мъжа, който я е озлочестил за остатъка от живота си. Всяка година ще й бъде напомняно какво е изстрадала. Помисли за мен. Ако Кранфорд бе успял в намеренията си… — Млъкна, защото лицето на Саймън помръкна. — Чакай, остави ме да довърша. Ако Кранфорд ме беше имал против волята ми, можеше да бъда принудена да приема парите му. Дори такава несъществена връзка щеше да бъде непоносима. Никоя жена няма да пожелае да бъде свързана с мъжа, наранил я по този начин, дори и за пари.

Той сви нещастно устни. Взря се в нея и тя видя как в него се борят чувствата и разумът. Беше така сигурен в становището си, но тя се надяваше да го накара да проумее и другата страна.

— Щях да убия Кранфорд, ако те беше наранил.

Тя проследи с пръст леката вдлъбнатина в брадичката му.

— И аз бих могла. Но бих предпочела да умра от глад, отколкото да приема и фартинг от него.

Той погали кръста й и прокара длан по дупето й.

— Да умреш от глад?

— Толкова силни са чувствата ми, Саймън. Не се опитвай да прокараш подобен закон. Има и други начини, по-добри начини да се предложи помощ на нуждаещите се жени.

Изражението му омекна. Повдигна се и я целуна бързо, а едната му ръка се плъзна в косата й.

— Каквото пожелаеш, мила. Можеш да ми помогнеш да изработя проект за друго предложение. Този път различно.

— Ще ми позволиш да ти помогна?

— Разбира се — отвърна той, плъзна ръка между краката й и започна да гали най-чувствителната й точка. Тя ахна при този прилив на усещания, а той каза: — Винаги ще те слушам. Както например сега, искам да чуя как произнасяш името ми по онзи особен начин… — Размърда пръсти, за да погали точно мястото, което искаше.

— Саймън — въздъхна тя.

— Да, точно така.

 

 

Няколко дни по-късно Маги и Люсиен бяха в нейното студио. Той бе донесъл свои картини, за да й ги покаже. Последва дълъг и заплетен разговор относно техниката на рисуване.

— Изумителни са, Люсиен. Наистина. — Маги се наведе, за да разгледа подробностите по-добре. — Необичайните ъгли и движенията, които си уловил, са поразителни. Тънките линии… трябва да ти е отнело цяла вечност. Харесва ми.

— Съмнявам се, че ще се продадат.

— Откога те интересува дали работите ти ще се продадат или не?

Той сви рамене и прекалено дългата му кестенява коса ги погали.

— Славата не ме интересува, както и теб, но дори аз трябва да призная, че парите ще са ми от полза.

— Каква предприемчивост от твоя страна — каза тя шеговито. — Трябва да вземам пример от теб.

— Ти се справяш много добре, ma chère. Не бих могъл да се гордея повече с теб.

Тя го прегърна — нещо, което знаеше, че ненавижда, но понася, щом идва от нея.

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал — прошепна с устни, заровени в шалчето му. — И никога нямаше нищо да постигна, ако не беше ти да ми помагаш и да ме направляваш.

Той я потупа неловко по гърба и възкликна:

— Направих много малко. Талантът си е твой.

Тя се отдръпна и избърса очите си, които бяха започнали да се навлажняват.

— Да не би да се опитваш да ме разплачеш?

Прекъсна ги почукване на вратата. На прага застана Тилда. Носеше квадратен пакет, завит в кафява хартия.

— Милейди, току-що донесоха това за вас.

— Благодаря ти, Тилда — прие пакета тя и опипа ръбовете. Платно. Занесе го до масата и започна да развива хартията.

— Какво е това?

— Картина.

Маги разгърна тежката картина и се загледа в крайбрежната сцена. Една от нейните всъщност… но не съвсем. Да, сцената бе нейна, но не и светлосенките. Линиите принадлежаха на по-дебела четка, а нюансите бяха малко по-тъмни. Близо до работата й, но не точно копие на пейзажа, който някога бе нарисувала. Вероятно обаче само тя би го разбрала. Толкова добро бе копието. В дъното стоеше нейният — на Лемарк — подпис, който дори на нея й изглеждаше съвсем редовен. Нима това бе опит да се фалшифицира рисунка на Лемарк? Кой, в името на Хадес, бе сторил това?

— Това е копие на една от рисунките ми — каза тя на Люсиен.

Той се наведе и започна да я разглежда внимателно.

— Добро е. Мисля, че ако не те познавах толкова добре, можеше и да повярвам.

— Защо някой ще си прави труда да копира мен? — Вниманието й бе привлечено от приложеното писмо. Разпозна ясния почерк на мисис Макгинис. Колкото повече четеше, толкова повече смущението й нарастваше. Като свърши, ръцете й трепереха.

— Маги, бяла си като платно. Какво пише тя?

Тя си пое дълбоко дъх, втренчила се в рисунката.

— Изнудват ме.

— Mon dieu! — Люсиен грабна писмото от ръцете й и започна да чете. Без съмнение, ако беше на нейно място, той щеше да е също толкова ужасѐн от съдържанието му.

Някой бе научил, че зад псевдонима Лемарк се крие тя, бе наел фалшификатор — дяволски добър, ако се съдеше по видяното — и сега из цял Лондон се разнасяха други рисунки. Но не обикновени — те се целеха директно в принц-регента и баща му, крал Джордж ІІІ, за когото се говореше, че е на смъртно легло. Омразните рисунки трябваше да предизвикат разногласия, да провокират твърдения като това, че след смъртта на баща му принцът ще донесе банкрут на Англия или че ще страда от същото психическо разстройство като него. Тази с най-лошите последствия според мисис Макгинис показвала клането в Петерлу миналата година, безмилостното потушаване на въстанието в Манчестър и избиването на протестиращите — подтиквала средната класа още веднъж да прегърне каузата на политическата реформа и да не позволява на сънародниците си да измират напразно.

Някой се опитваше да причини арестуването на Лемарк заради противодържавна дейност.

Агентите на Короната вече били посетили мисис Макгинис и поискали от нея лична информация за Лемарк. Собственичката на магазина започнала да увърта и не издала самоличността му, но те пожелали, когато той се върне от континента, да им уреди среща с него. Макар да изглеждало, че за момента това задоволило агентите, мисис Макгинис била уплашена и имала основателна причина за страха си. Ако откриеха, че е излъгала, за да защити Маги, тя също щеше да е виновна. Според фалшификатора единственият начин да спрат това бе Маги да плаща две хиляди лири годишно — абсолютно скандална сума.

— Видя ли другото писмо? Онова, за което мадам Макгинис казва, че е на гърба на рисунката?

Гласът на Люсиен рязко я върна към реалността. Беше забравила за другото писмо. Обърна фалшивата рисунка и видя сгънато парче хартия с нейното име. Истинското й име. Преглътна, взе го, разгъна го и го приглади с длан на масата.

Мила лейди Хокинс,

Изненадана ли сте? Пожелах да ви изпратя тази рисунка като доказателство за моите способности на художник. Доста е добра, не мислите ли?

Ако искате да сложите край на рисунките, искам две хиляди лири след две седмици. В противен случай, страхувам се, че Лемарк може да има проблеми с властите. Инструкции за изплащането на парите ще бъдат оставени на мисис Макгинис.

Бележката не беше подписана. Люсиен, който я бе прочел над рамото й, възкликна:

— Две хиляди лири! Това е нелепо. Кой стои зад всичко това?

Маги поклати глава.

— Не знам. Предполагам, че би могъл да е всеки. Защо мишената е Лемарк? Много художници имат по-голям успех от мен.

— Това има за цел да ти причини неприятности, мила моя. Някой иска да те дискредитира, да съсипе кариерата ти. Кой? — Люсиен я изгледа многозначително. — Може би…

— Не. Уинчестър никога не би направил такова нещо.

— Разбира се, че не — смръщи й се Люсиен. — Графът те обича. Страстно. Никога не би те наранил по този начин. И аз самият успях да видя колко силни са чувствата му към теб.

— Къде? В операта?

Той кимна.

— Цяла вечер не свали очи от теб. Гледаше така, както момиче гледа първата си любов.

Макар че думите му я стоплиха, тя го смушка с лакът.

— Бъди сериозен. И не се шегувай за негова сметка.

Люсиен повдигна вежди.

— За негова сметка ли? Макар и да съм щастлив за теб, изгубих много пари в полза на Анри. Мислех, че ще устоиш поне докато…

— Люсиен — сряза го тя, — не ми помагаш.

Той изпъна рамене и отново огледа рисунката.

— Е, кой тогава? Кой би могъл да стои зад това?

Умът на Маги препускаше в различни посоки, но тя се опита да се концентрира, за да се сети за нечие име. Който и да бе изпратил тази бележка, искаше нещо повече от пари — неговата или нейната цел бе да очерни името на Лемарк. И доколкото й беше известно, планът може би вече беше успял в Лондон. В средите на художниците съществуваше много тънка линия между забележителното и опасно непристойното. Първото означаваше, че може да разчита да бъде наета от някой богат човек, достатъчно отегчен, че да започне да общува с художник със скандална слава. Второто означаваше, че никога няма да бъде наемана от богаташи, които държат на репутацията си — с други думи, от почти цялото общество. Ако не се върнеше в Лондон и не поправеше стореното, всичко щеше да бъде загубено. О, и също така щеше да й се наложи да се разправя с властите.

Наистина не искаше да отиде в затвора.

— Кълна се, нямам никаква представа. Ако се изключат забавите ми, не вдигах много шум в Лондон. Не съм осмивала в карикатури никого, освен Уинчестър, а знам, че той не е виновен. Какво ще правя?

Прекъсна ги почукване на вратата. Появи се Тилда.

— Граф Уинчестър иска да ви види, милейди.

— Моля за извинение, че се натрапвам така. — Саймън заобиколи Тилда и пристъпи напред. Тъмносините панталони подчертаваха дългите му стройни крака, а отлично ушитото сако обгръщаше раменете. Красивото му лице, зачервено от студа, изразяваше загриженост. — Дойдох веднага щом ми донесоха моето писмо. — Бръкна в джоба си и извади сгънато парче хартия.

— Твоето? Искаш да кажеш, че ти също си получил писмо? Но в това няма никакъв смисъл… — Тя потърси с поглед отговори от Люсиен, но той само сви рамене.

— Ето. Прочети го. — Саймън го пъхна в ръцете й. Маги се обърна и го приглади до другото, така че с Люсиен да могат да ги сравнят. Посочи писмата, които бе получила.

— В такъв случай ти можеш да прочетеш моите.

Кратко и направо, писмото до Саймън го информираше за подмолните карикатури, подписани с името на Лемарк. Искаха му пари — три хиляди лири, — за да оставят Маги/Лемарк на мира. Като го обърна, тя видя, че писмото е адресирано до хотела му в Париж.

— Кой знае, че си в хотел „Морис“? — запита.

Той вдигна поглед от писмото на мисис Макгинис, което четеше.

— Всъщност всички. Не съм го пазил в тайна.

— Трябва да се върна в Лондон — каза тя и на двамата.

— Ще дойда с теб — заяви Саймън решително, с тон, който тя добре познаваше.

— Не, това е…

— Не спори с мен, Маги — удари с длан по надрасканата дървена маса той. — Нямаш представа пред какъв проблем си изправена. Знаеш ли колко са сериозни обвиненията в противодържавна дейност? Това е престъпление срещу закона. Можеш да останеш в затвора за неопределено време. Мога да те предпазя от това. Позволи ми поне да използвам името и положението си, за да те защитя от най-лошото.

Беше силно развълнуван и загрижеността му я стопли. Но тя не трябваше да позволява нейните проблеми да го дърпат надолу.

— И какво ще ти струва да се замесиш в това фиаско? Още гласове? Политическото ти положение? Не мога да ти позволя да се съюзиш с Лемарк против Короната. Какво ще стане, ако се озовеш в затвора?

— Това няма да се случи. Познавал съм тези мъже през целия си живот, Маги. Няма да повярват, че заговорнича да съборя системата, за която съм работил толкова упорито. Ще ме чуят. А ако действам като агент на Лемарк, има голяма вероятност да запазя самоличността ти в тайна.

Съвършено разумно, разбира се, но това не правеше приемането на помощта му по-лесно за нея. През последните десет години можеше да разчита само на себе си. Всеки проблем си бе неин и само тя можеше да го реши. Да позволи на някого другиго да се справя с проблемите й, дори това да бе Саймън, й се струваше странно и я караше да изпитва безпокойство.

— Трябва да направя нещо. Не мога да седя и да чакам да решиш проблемите ми вместо мен. Ще дойда с теб.

Саймън поклати глава.

— Ти трябва да останеш тук. В Париж. Така ще бъдеш в безопасност…

— Едва ли съм в безопасност, след като фалшификаторът знае къде съм. Да остана тук е немислимо. Не, чуй ме — каза тя, защото й се стори, че той ще започне да спори с нея, — ще полудея, ако остана да чакам новини за съдбата си. А и мога да помогна да открием фалшификатора. Никой не познава работата ми по-добре от самата мен. Възможно е да успеем да стигнем до него чрез фалшификатите.

Той сви устни в тънка линия, издаваща, че не е особено щастлив от думите й.

— Загрижеността ви един за друг е затрогваща — обади се Люсиен в изпълненото с напрежение мълчание. — По-добре е да работите заедно за постигането на един и същи резултат, non?

— Ако се върнеш, за Короната ще бъде по-лесно да те намери — каза Саймън, стиснал здраво зъби.

— Ако се върна, ще мога по-лесно да намеря фалшификатора — отвърна тя.

Саймън не оспори твърдението й и Люсиен се изправи.

— Ще кажа на Тилда да опакова нещата ти — каза и излезе от стаята.

Баро затвори вратата и Саймън въздъхна. Трябваше да се досети, че на практика ще бъде невъзможно да държи Маги настрана, колкото и да не искаше тя да се замесва. Подлудяваше го с твърдоглавието си. Нима не виждаше опасността? Това изискваше дипломатичност и такт, които не бяха точно от силните й страни. Но той притежаваше тези качества и щеше да направи каквото е силите му, за да не загуби тя всичко, за което толкова упорито бе работила.

Без да осъзнава, направи крачка към нея. Тя вдигна ръка.

— Чакай — каза му. Погледът й се плъзна встрани и той забеляза руменината по бузите й. — Трябва да решим нещо друго преди Лондон.

— И какво е то? — скръсти ръце той. Можеше ли да я убеди да се премести в Барет Хаус? Искаше я в леглото си всяка нощ. Но нейното легло щеше също така да…

— Ти и аз. Ние. Трябва да престанем да се виждаме.

Той сбърчи вежди. Правилно ли беше чул?

— Трябва да… престанем да се виждаме? — повтори глупаво.

— Да.

— Защо, за Бога?

— Не мога да позволя репутацията ми да повлияе на теб или положението ти. Клюките в Лондон ще бъдат по-зловредни от тези в Париж.

— Остави клюките, Магс. Пет пари не давам кой какво говори за нас.

Тя вирна брадичка.

— Казваш го сега, но нямаш представа какво ще ти се стовари на главата. Последствията ще са непоправими. По-добре е да сложим край на отношенията си сега. Тогава ще можеш да действаш в полза на Лемарк в Лондон и никой няма да знае истината.

Искреността и решителността, изписани на лицето й, извикаха у него силна паника.

— Абсолютно не. И в момента не става въпрос за моето положение.

— Сега може би не, но ще стане. Скоро. Когато след няколко месеца парламентът поднови работата си, ще бъдеш загрижен. Но тогава ще е прекалено късно.

Не, не. Всичко това бе погрешно. Той имаше предвид съвсем друг разговор относно тяхното бъдеще, такъв, който включваше нея гола и денем, и нощем. Разговор за любовта и смеха, за всички неща, които му бяха липсвали през последните няколко години. И откъде, по дяволите, идваше това отношение? До този ден тя никога не бе отстъпвала пред обществото. Правеше каквото й харесва и пращаше последиците по дяволите.

Тогава защо да е различно с връзката й с него? Нима той не си струваше риска?

— От какво се страхуваш? — попита я. — Че няма да получавам повече покани? Че ще се наложи да работя малко повече в Камарата на лордовете? Че ще трябва да понеса няколко забележки по наш адрес?

— Караш нещата да изглеждат толкова лесни. Да, страхувам се от всичко, което спомена, а и от още. А ще има още, Саймън. Това ще ти се отрази по начини, които дори не можеш да си представиш. Маркъм е само началото. А мислил ли си какво отражение ще има върху семейството ти?

— Грижа ме е единствено за майка ми и ще ми е забавно да видя как някой се опитва да се държи отвисоко с нея. Освен това тя ще бъде очарована, ако най-после си взема жена.

— Жена? — изпищя Маги. Зяпна го и очите й станаха кръгли.

— Да, жена. Как е възможно да си изненадана? Разбира се, че искам да се оженя за теб.

Предполагаше, че тези му думи ще й вдъхнат увереност, но тя придоби още по-тревожен вид.

— Ти луд ли си? Огледай се. — Обгърна с жест ярката просторна стая. Някогашна библиотека, студиото бе отрупано с платна, парцали, четки, триножници и други джунджурии. — Искаш да се ожениш за това? Да се ожениш за Лемарк? Защото той никога няма да си отиде. Моето изкуство, моята работа… това съм аз. Не мога да се откажа.

— Никога няма да те помоля да се откажеш. — Пристъпи към нея, но тя му се изплъзна. Той скръсти ръце. — Въпреки това искам да съм женен за теб. Да се събуждам до теб всяка сутрин. Искам да пътувам с теб, да те гледам как рисуваш, да носиш децата ми… — Можеше да продължава, списъкът на онова, което искаше от нея, изглеждаше безкраен.

— Деца? — Ако беше възможно, пребледня още повече. Покри устата си с ръка и поклати глава. — Сега вече знам, че не разсъждаваш трезво — прошепна тя.

— А ти какво предполагаше — че след всичките тези години ще бъда доволен да те имам за няколко седмици в леглото си? — Преди да е успяла да му избяга, отиде при нея и взе лицето й в дланите си. — Имам нужда от теб, Маги, и нищо няма да ми попречи да те имам. Нито страхът, нито заплахите, нито дори неодобрението на всяка матрона в лондонското общество. Дори да трябва да се откажа от мястото си в Камарата на лордовете.

В ъгълчетата на очите й се събраха сълзи, полепнаха по миглите й и две се търкулнаха по бузите й. Тя ги избърса с палците си.

— Не плачи, мила. Ще бъда добре. Ще видиш. Имай ми доверие.

Тя понечи да поклати глава, но той се наведе и я целуна. Усети сдържаността и тревогата й, защото тя не му отвърна. Чрез устата, ръцете и езика си той изля цялата си решителност и увереност в тяхната връзка. Маги може и да не вярваше на думите, но със сигурност можеше да усети колко силни са чувствата му към нея. Да усети, че той никога няма да позволи да бъде наранена. След няколко секунди тя отговори, а пръстите й се забиха болезнено в ръцете му, докато го целуваше с отчаяна жажда. Задоволството забушува в кръвта му, бързо последвано от толкова силно желание, толкова болезнено, че едва не падна на колене.

— Вратата — каза задъхано, долепил устни до нейните.

— Няма нужда. Няма да ни безпокоят. — Захапа леко долната му устна, после я засмука. — Сега, Саймън.

Трябваше да откаже. Все пак щеше да я види същата вечер. Какво имаше в Маги, та го докарваше до пълна лудост? После пръстите й намериха копчетата на панталоните му… и всякаква мисъл да почака се изпари от главата му. Тя го освободи от дрехите и започна да го гали с бързи движения. Осъзна, че я познава добре, и отметна глава назад в блажено отстъпление. Господи, щеше да го принуди да свърши в ръката й след минута.

Неспособен да чака повече, той я поведе към надрасканата дървена маса. Отстрани с ръка писмата и фалшивата рисунка.

— Седни на масата — каза. — И вдигни полите си.

Погледът на зелените й очи изпод полупритворените клепачи не се откъсваше от лицето му, докато сядаше, подпряла се на лакът, и бавно повдигаше полите, а после и фустите на избелялата си сутрешна рокля. Венериният й хълм, покрит с меки пухкави косми, беше гол пред погледа му, огрян от дневната светлина. Такава красота. Никога нямаше да се умори да я гледа.

Тя разтвори колене в смела покана. Всичко в него крещеше да го направи бързо и енергично, но не искаше да й причини болка. Пристъпи между краката й и прокара пръст по входа й. Беше мокра. Готова. Намести се срещу нея и само с едно движение навлезе колкото можа по-дълбоко. Силното удоволствие от това единствено действие изтръгна стон и от двамата. Гореща и стегната, тя се сви като юмрук около члена му. Отпусна горната половина на тялото си върху масата — неговата красива и дива Маги лежеше пред него като най-изкусителното угощение. Тя го гледаше, а устните й оформиха единствените думи, които гарантираха засилването на желанието до степен на треска.

— Моля те — прошепна тя.

О, по дяволите. Той се наведе, пъхна ръце под коленете й и изправи гръб. Бедрата й бяха повдигнати и не опираха в масата, което му позволяваше по-свободни движения. И той започна да навлиза в нея грубо и ритмично, сякаш я наказваше — нещо, за което и двамата копнееха. Ръцете му обгръщаха бедрата й, за да я дърпат към члена му с всеки тласък. Тя дишаше тежко, с отворена уста, очите й бяха затворени.

— Да — прошепна тихо като дихание.

Никога досега, дори в младостта си, не бе губил така контрол с която и да било жена. Но Маги го подлудяваше, можеше да изтръгне всичко от него — факт, който й бе добре известен и на който се наслаждаваше. Много нощи го бе възбуждала и измъчвала, докато не навлизаше в нея като разгорещено животно, изпаднал в делириум от неудържимия си копнеж. Но нито една от онези нощи не го бе довела до такава полуда като това сега.

Удоволствието се събираше в основата на гръбнака му. Всеки тласък го приближаваше до освобождаването и той знаеше, че няма да издържи още дълго.

— Използвай пръстите си — каза задъхано. — Хайде, мила. Позволи ми да те гледам.

Безсрамна и безумно красива, тя плъзна ръка по корема си и по космите, покриващи венериния й хълм. Сръчните й пръсти откриха набъбналата пъпка там, където срамните й устни се събираха, и я погалиха. Гледката бе толкова еротична, че Саймън трябваше да затвори очи. Иначе всичко щеше да приключи твърде бързо. Тя нададе стон и той удвои усилията си, бедрата му се удряха в нея, за да потъне членът му по-дълбоко. Мускулите й се свиха и се стегнаха, когато достигна върха.

— Господи, да. Свърши за мен — каза той и отвори очи, за да гледа как тялото й тръпне и се извива конвулсивно, а стените й пулсират, обгръщайки го. Усещането бе така остро, че всичко в него се сви, а после се разтвори широко. Оргазмът го разтърси без предупреждение и той се изпразни в тялото й. Отметна глава назад и извика, а оргазмът продължаваше и продължаваше — безкрайни вълни на екстаз, с които бе безпомощен да се бори, докато тя го притискаше към себе си.

Когато и двамата се възстановиха от преживяването, той се плъзна навън.

— Извинявай — каза, извади ленена носна кърпичка от джоба си и й я подаде. — Имах намерение да се отдръпна…

Тя прие кърпичката.

— Знам. Страхувам се, че и двамата се увлякохме.

Той закопча панталоните си, облекчен, че тя не му се сърди заради небрежността. Вероятно бе успял да я убеди, че има намерение да се ожени за нея. Без съмнение, нито едно от техните деца нямаше да се роди копеле.

— Трябва да тръгнем за Лондон утре сутринта. Ще купя билети за кораба.

Маги седна и оправи дрехите си.

— Имам доста работа, преди да тръгна за дома. Може би ще е по-добре, ако не отвличаме вниманието си от задълженията си тази вечер.

Той се намръщи, недоволен, но и неспособен да оспори логиката на думите й.

— Чудесно. Ще те взема сутринта.

Хвана я за ръката и й помогна да слезе от масата. Косата й бе разрошена, кожата — зачервена. Изглеждаше като жена, която току-що е била задоволена. Неговата жена. Целуна я бързо.

— До утре тогава.