Джоана Шуп
Графинята блудница (22)

Двайсет и втора глава

Вратата на трапезарията се отвори с трясък точно когато Маги поставяше ново платно в куфара. Тя вдигна поглед и загледа как обруленият от вятъра — но иначе невероятно красив — граф Уинчестър влиза в стаята. Светлобежовите бричове, високите ботуши и тъмносиньото палто разкриваха стройното му и силно тяло. Сърцето й запърха, после се сви, гърдите й се изпълниха с разкаяние и тъга.

Саймън се разкрачи и постави ръце на хълбоците си.

— Не знам дали да те целуна, или да те напляскам, глупава, глупава жено.

Тя не успя да се сдържи да не измърмори:

— Позволено ли ми е да кажа кое предпочитам?

— Не е забавно, Маги. Едва не получих удар, когато Сидмаут заяви, че са открили Лемарк. Кълна се, новината отне десет години от живота ми.

— Със сигурност мога да си го представя, като се има предвид как се почувствах, когато научих, че си отишъл да защитиш Лемарк пред Короната. Какво си мислеше?

— Мислех си да спася ужасно привлекателното ти задниче, мадам.

— Като захвърлиш положението си в парламента? Не можех да ти позволя да го направиш. Така е за предпочитане. Кранфорд губи, всички останали печелят. Нима не ми повтаряш непрекъснато колко много обичаш да печелиш?

Той не отговори. Вместо това попита:

— Кажи ми как успя да превърнеш Кранфорд в Лемарк?

— Взех някои от работите на Лемарк от магазина на мисис Макгинис и ги занесох в дома му заедно с материали за рисуване. Тъй като съпругата му е в провинцията, а слугите са освободени, мястото приличаше на гробница. Джулия и лейди София ми помогнаха. В случай че се чудиш, способностите на София да отваря ключалки са впечатляващи.

Саймън погледна нагоре.

— Не се чудех, не. Кълна се, вие трите ще ме довършите.

Издиша, прекоси стаята и отиде при нея. Голямата му длан нежно обгърна бузата й, нежността се четеше и в дълбините на ясносините му очи.

— Отказа се от Лемарк, след като толкова дълго работи, за да постигнеш успех. Кранфорд ще бъде смятан за един от най-великите художници на нашето време.

— Не. — Тя отстъпи назад, увеличавайки разстоянието между тях. — Ще бъде смятан за радикал. Най-вероятно ще конфискуват всичките му работи и ще ги изгорят, независимо каква е темата им.

— Не мога да стоя и да гледам как унищожават работите ти. Как ще го понесеш?

Ще го понеса, защото те обичам повече, отколкото искам да бъда Лемарк. Насили се да свие рамене и продължи да опакова нови платна.

— Не можеш да направиш нищо, Саймън. Остави нещата така.

Тя не отговори и той най-после забеляза с какво е заета тя.

— Тези материали трябва да заместят онова, което изгуби в пожара?

Маги кимна. Беше помолила слугите на Саймън да й купят някои неща през следобеда, който тя прекара в градската къща на Кранфорд — те щяха да са й достатъчни, докато не се установеше някъде.

Саймън се почеса замислено по врата.

— Тогава защо събираш багажа си, включително материалите и празните платна?

— Не мога да остана тук. — Мразеше тази част. Стегна се и се обърна с лице към него. — Напускам Лондон. Мисля, че е крайно време.

Той остана с отворена уста.

— Напускаш? Да не би да… Страхувам се, че не разбирам. — Приближи се към нея и кожата му видимо пребледня, когато разбра. — Кажи ми, че не напускаш и мен.

Маги прочисти гърлото си в опит да го облекчи — така стегнато беше.

— Винаги ще има някой друг Кранфорд, някой…

— Не — отвърна рязко той. — Абсолютно не.

— Бъди разумен, Саймън. Някой ще се опита да разкрие самоличността, която се крие под псевдонима ми, независимо какъв ще избера. Заплахата никога няма да изчезне.

— Не използвай псевдоним тогава. Използвай истинското си име или графиня Уинчестър, ако искаш. — Скръсти ръце на гърди, суров и нещастен. — Не бягай от мен, Маги. Няма да ти позволя да си отидеш.

Графиня Уинчестър? Не можеше да говори искрено. Мъж с неговото положение да бъде женен за сензационна художничка би довело само до смущение и срам. Без да се споменава, че тя вече нямаше да има свободата да рисува и скицира каквото й е угодно… нали? Нито един съпруг нямаше да позволи нецензурни политически карикатури и рисувани с креда рисунки на полуголи русалки.

— И ще трябва да рисувам купи с плодове и цветя?

Веждите му се спуснаха ниско над очите, бръчки набраздиха челото му.

— Загрижена си, че ще се опитам да те опитомя и да те превърна в уважавана лейди? — Тя не отговори и той се засмя тихо. — Мила, ако искаш да нарисуваш голи фрески по тавана на „Сейнт Пол“, ще отида и ще говоря с архиепископа. Не мога да съм по-горд с таланта ти. Докато не става въпрос за мен и семейството ми, никога няма да ти кажа какво можеш да правиш и какво — не.

Тя прехапа устна, опитвайки се да реши дали да му повярва или не. Дали я искаше достатъчно, че да излъже? Бе признал, че не обича да губи, този сладкодумен дявол.

— Ако искаш, ще го впиша в брачния договор. „На графинята е позволено да рисува каквото пожелае.“

— Ще го направиш ли?

— Без колебание, ако е необходимо.

Тя изпита прилив на топло облекчение, но после си спомни всичко останало.

— Изкуството ми е най-малкият от проблемите ни. Репутацията ми…

— Пет пари не давам какво казват клюките. Организирай забавите си в Барет Хаус. И ако искаш да напуснеш Лондон, чудесно. Ще живеем в Уинчестър Тауърс или в Париж. За мен няма значение, щом сме заедно.

— Но работата ти в парламента… Не мога да те моля да се откажеш от нея.

— Маги, в случай че си забравила, преди няколко часа, когато отидох да се видя със Сидмаут, бях готов да се откажа от нея. Казвам ти, за мен няма нищо по-важно от теб.

Силата на убедеността му, неговата искреност и непоколебимост се преляха в нея и я изпълни непреодолимо чувство на щастие и любов, което извика сълзи в очите й. Господи, мразеше да плаче. Но у нея се насъбраха толкова много чувства, такава дълбока радост, че не можеше да ги понесе. Преди да се е опомнила, той я пое в обятията си.

— Обичам те, вбесяваща, прелестна жено. Ще направя всичко, което трябва, за да си щастлива. С радост. — Зарови нос в косите й и вдъхна. — Само никога не ме напускай.

Топлината му я обгърна, в тази прегръдка се съдържаха сигурността и приемането, които бе търсила през целия си живот. И тогава тя разбра, че никога не би могла да се откаже от това, от него. Отпусна се, разтопи се в ръцете му. Обгърна го през кръста и усети как и той се отпуска.

— От мен ще излезе ужасна съпруга.

— Няма. Ти ще ме ядосваш, ще бъдеш мила, любяща и силна. Единственото нещо, което никога няма да си, е скучна — което прекрасно ме устройва. Това означава ли, че си съгласна да се омъжиш за мен?

Тя едва не каза „да“, но първо трябваше да изяснят още някои неща. Отдръпна се леко назад и се опита да изглежда сериозна.

— Ще ми построиш ли студио, каквото имах в старата си къща, на най-горния етаж?

— Да. Сега там е само детската стая, която можем да преместим на друг етаж. Какво друго?

— Ще ми позволиш ли да ти нарисувам портрет? — Знаеше коя ще е идеалната поза — една от нощта, в която сам си доставяше удоволствие — и бузите й пламнаха.

Той присви подозрително очи, устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Неприличен портрет ли ще бъде, палавнице?

— Ако ще те рисувам, то трябва да е както те виждам.

Той се засмя и погледна нагоре, сякаш тя подлагаше търпението му на изпитание.

— Можеш да ме рисуваш само напълно облечен, Маги.

— Защо? Ще те рисувам само за себе си, обещавам. Никой друг няма да вижда портретите ти.

— Човек никога не знае какво може да се случи с такава картина. Може да се озове в погрешни ръце. Освен това можеш да видиш много по-реалистична и интимна моя версия в спалнята ни, когато пожелаеш.

Тя се опита да покаже подходяща доза разочарование.

— Вече нарушаваш обещанието си да се грижиш да съм щастлива, а още дори не сме женени.

Той я хвана за ръката и започна да я дърпа към вратата.

— Ела в спалнята ми и ще ти покажа колко щастлива мога да те направя. Два пъти, ако ме помолиш мило.

— Саймън — засмя се тя, — навън е още светло.

Той отвори вратата.

— Не си единствената, която може да бъде скандална, милейди.