Джоана Шуп
Графинята блудница (14)

Четиринайсета глава

Челюстта й увисна, преди да е успяла да се овладее.

— Д-да те възбудя? — изломоти. — Не ставай смешен. Просто помислих, че трябва да ги видиш.

— Жалко.

Не звучеше ужасѐн. Нито отегчен. Което силно я раздразни. Изглежда… се забавляваше.

Докато тя се чудеше на липсата на реакция от негова страна, той я хвана за ръката и я дръпна зад параваните, към тъмните ниши на стаята.

— Къде отиваме, Саймън?

— Сега е твой ред да ме следваш — каза той и я дръпна в далечния ъгъл, където пианото събираше прах. Тя не виждаше ясно чертите му в полумрака, но другите й сетива се изостриха, за да компенсират липсата на зрение. Докосването на полите й до краката му. Познатата негова миризма на цитруси и тютюн. Беше толкова близо до нея, че почти се докосваха, силното му присъствие я обгръщаше. Устата й пресъхна.

Толкова често си представяше отново вечерта в Барет Хаус, че можеше да си спомни почти всяка подробност. Всяко плъзгане на ръката му. Всяко прехапване на устните му. Нейното тяло бе неговото платно и той с майсторска ръка и смели движения на четката бе създал нещо, което не бе съществувало преди. Нещо, чийто потенциал само неговото артистично око бе видяло. Тя бе преобразена.

Но щеше да бъде грешка да позволи на страстта да замъгли разсъдъка й, независимо колко необикновена бе тяхната близост. Залогът беше прекалено висок.

Дали имаше намерение да я съблазни в този ъгъл? Ако бе така, тя трябваше бързо да го разубеди. Отдръпна ръката си и запита:

— Защо си дошъл в Париж? За да ми разкажеш в най-пълни подробности как възнамеряваш да съсипеш Лемарк?

Пръстите му втъкнаха зад ухото й един непослушен кичур и лекото докосване я накара да потръпне.

— Без повече лъжи между нас — каза той. — Заслужаваш честност от моя страна и бих искал да ми отговориш със същото. Бях ти невероятно ядосан, но никога не съм имал намерение да разкрия кой е Лемарк.

Тя добре познаваше това чувство. Гневът все още кипеше в кръвта й, защото помнеше последния им разговор.

— Но сега разбирам защо си създала Уайнджестър и си ме направила на глупак — продължи той. — Готов съм да оставя това зад гърба си, за да продължа напред. Простих ти.

Той наистина ли…? Не вярваше.

— Ти си ми простил? Ти… ти си непоносим. — Господи, той трябваше да е на колене, да я моли за прошка и да се разкайва за всичките си жестоки думи и дела. Вярно, като граф той вероятно не се бе извинявал на никого през целия си живот, но това не означаваше, че тя не заслужава да го направи за нея. Разочарованието гореше в гърдите й и направи гласа й по-остър. Тя заби пръст в гърдите му. — Едва ли има значение, че си ми простил, Саймън, защото аз не съм ти простила. И не е вероятно някога да го сторя. Върни се в Англия. Губиш си времето тук.

Той хвана ръката й и я притисна до твърдите си гърди, смръщил объркано вежди.

— Вече ти обясних, че Кранфорд ме излъга с онези писма. И, повярвай ми, имам намерение да поискам обяснение веднага щом го открия. А ти ме накара многократно да си платя с онези карикатури. Не можем ли да превъзмогнем това и да продължим напред?

Как би могла да започне да му обяснява колко пъти и по какъв начин я бе наранявал през годините? Най-малкото той продължаваше да предполага най-лошото за нея. Кранфорд беше просто малка капка в огромния кладенец на всичко, което стоеше между нея и Саймън.

— Дори не знам откъде да започна. Не мога да забравя случилото се и се съмнявам, че някога ще ти простя.

Той поклати глава.

— Не го вярвам. Жената в леглото ми в Барет Хаус бе всичко друго, но не и злобна и сърдита. Искам честност от теб, Маги — каза той, а тонът му бе твърде умерен. — Тя е скъпоценна, защото получих съвсем малко от нея през цялото време на познанството ни. Не мислиш ли, че заслужавам истината?

— Честност? — изсъска тя и издърпа ръката си. — Не искаш честност. Ако беше така, щеше да ме откриеш след разразяването на скандала, за да разбереш какво е станало. Вместо това ти се затвори в бардака на мадам Хартли за цяла седмица и се отдаде на пиянски оргии.

Устата му се отпусна от изненада.

— Откъде, по дяволите…?

— Маги — чу се тих глас и една ръка я докосна по рамото. Обърна се и видя, че Люсиен стои до нея. — Вие двамата — каза приятелят й, като поглеждаше ту нея, ту Саймън — привличате вниманието. Може би трябва да отидете в друга част на къщата, non?

Близо до параваните стояха гости, които не особено дискретно бяха обърнали лица към задната част на стаята. По дяволите. Е, със сигурност не можеха да се оплачат, че им липсват забавления тази вечер.

— Няма нужда — каза тя на Люсиен. — Приключихме. Уинчестър тъкмо си тръгваше.

 

 

Не бе минало добре.

Саймън прокара ръка по лицето си и загледа как Люсиен придружава Маги към светлините и веселбата на маскарада. Потисна разочарованието си и въздъхна. Беше ясно, че тази вечер е сгрешил. Може би трябваше да обсъди подхода си с Куинт, преди да дойде тук. Е, вече бе прекалено късно. Щеше да се наложи да поправи стореното — след като първо разбереше какво я бе ядосало толкова.

И как след всичките тези години бе научила за позорното му пребиваване в бардака на мадам Хартли?

Той се присъедини се отново към веселбата. Щеше да има достатъчно време да мисли, докато я наблюдава. Не се чувстваше удобно, като знаеше, че тя е без никаква закрила. Някои от мъжете й обръщаха прекалено голямо внимание, кръжаха близо до нея. Това не се харесваше на Саймън.

Намери Куинт веднага щом се върна в балната зала. Свиреха валс и танцуващите бяха изпълнили дансинга — някои използваха близостта, която танцът създаваше, за нещо повече. Нерон с наднормено тегло поглеждаше похотливо към Будика^[1], поставил ръка на дупето й.

— Връщаш се от поражението при Акциум^[2] ли, Марк Антоний? — провлече думите Куинт и поднесе чашата с чай към устните си.

— Едва ли. Просто малка спънка.

— Според онова, което чух, не е така. Случилото се накара поне половината от гостите да хихикат. — Куинт остави празната чашка върху чинийката и я подаде на минаващия наблизо слуга чакал. — И така, какъв е следващият ти план за нападение?

— Не съм сигурен. Не очаквах тя да бъде толкова… — Не можеше да изрази с думи целия гняв, горчивина и омраза. Как да пробие черупката на цялото това засегнато женско честолюбие?

— Подозирах. Господ ми е свидетел, не мога да надникна в женския мозък. Всички жени искат да бъдат ухажвани. И да разговаряме с тях. Това е… плашещо.

Ухажвани. Хмм.

— Имаш ли намерение да останеш? — запита Куинт.

— Да.

— Тревожиш се заради всичката тази поквара около нея — заключи приятелят му. — Не мога да кажа, че те обвинявам. Е, отивам да намеря красивата Маргарет Кавендиш^[3], която зърнах преди малко. Ще се видим на сутринта.

— Чакай, кой?

Куинт въздъхна, без съмнение ужасѐн. Саймън в никакъв случай не беше глупав, но не можеше да се сравни с неговия интелект и бързо мислене.

— Херцогинята на Нюкасъл по времето на Чарлс II. Поетеса, авторка на пиеси и така нататък. Чети от време на време по някоя и друга книга, а? — Виконтът се отдалечи с маршова стъпка и се сля с морето щраусови пера и триъгълни шапки.

Саймън отново посвети вниманието си на Маги. Заобиколена от малък кръг гости, тя стоеше в далечния край на залата, близо до отворените врати, които водеха към терасата. Усмихваше се, смееше се и беше омагьосала онези, които бяха около нея, ако се съдеше по възторжените им лица. Саймън едва ли можеше да ги обвинява — жизнеността й бе една от чертите, които първоначално го бяха привлекли.

Отпи от шампанското и загледа как мъжете й се умилкват. Тя не ги окуражаваше, но правеше достатъчно, за да изпитват надежда. Дълги погледи, многозначителни усмивки, леки докосвания… грижеше се да окаже внимание на всеки мъж от групата. Гърдите на Саймън се стегнаха, но това не бе точно ревност. Не, беше нещо доста по-сложно. Изпитваше собственическо чувство към нея, искаше му се да се качи на някой стол и да заяви на всички в залата, че е негова.

Мъж, облечен като Дон Кихот, протегна ръка да отвори вратата към терасата. Маги се втурна да му помогне и Саймън се вцепени. Наистина ли бе толкова безразсъдна да позволи на мъж да я придружи навън, сама, където много неща…

— Наслаждавате ли се на вечерта, Уинчестър?

Вниманието му за малко бе отвлечено от терасата заради мъжа, който бе на ръка разстояние от него.

— Да. А вие, Маркъм?

— О, да. Осмелявам се да кажа, че това тук надхвърля всичките й забави в Лондон. Макар че вие няма как да знаете, тъй като никога не присъствате на забавите на Блудницата.

— Не я наричайте така — сряза го Саймън.

Очите на Маркъм се разшириха.

— Какво? Защо не, по дяволите? Тя много пъти сама се е наричала така в мое присъствие. Не виждам как това е обидно, щом сама е приела прозвището.

Саймън стисна зъби. Как би могъл да обясни, без да изглежда като поболял се от любов глупак? Загледа затворените врати на терасата. Беше ли излязла навън? Ако е така, как щеше да свърши това?

— А и сме в доста интимни отношения — похвали се заговорнически Маркъм.

— Какво? — Всеки мускул в тялото му се стегна. Дали тя и Маркъм…

— Е, още не. Но имам силни надежди, особено откакто реши да ме ухажва да се присъединя към вашата опозиция.

Челюстта на Саймън едва не увисна. Маги да ухажва Маркъм? За присъединяване към неговата опозиция? Доколкото знаеше, тя използваше Лемарк, за да подронва авторитета на политиците и техните каузи, — по-точно неговите. Не бе разбрал, че е готова да стигне дотам да пледира срещу предложението, което той се канеше да внесе.

— Както и да е — продължи Маркъм, — може би трябва да се срещнем тук, в Париж, за да обсъдим предложението ви в подробности.

Преди няколко седмици Саймън щеше да приветства възможността да спечели Маркъм на своя страна. Предложението се нуждаеше от цялата подкрепа, която можеше да получи, а Маркъм бе известен с това, че гласът му можеше да зависи от вечер, прекарана в игри на карти и пиене на алкохол. В момента обаче за Саймън имаше по-важни неща от политиката. Като например какво правеше Маги на терасата.

Но играта не се състоеше в категоричния отказ. А малко мъже можеха да се похвалят, че я играят по-добре от него.

— Наистина трябва, Маркъм. Отседнал съм в хотел „Морис“. Защо да не вечеряме заедно някой път?

Гърдите на лорда се издуха, бе доволен от поканата.

— Много добре. Следващата седмица може би. Видя ли колекцията? — Засмя се, после смехът му рязко секна. — О, моите извинения.

Саймън потисна въздишката си. Изглежда Куинт не беше излъгал, че половината от присъстващите са чули разговора му с Маги. Погледът му отново се спря на вратите към терасата. Какво се канеше да направи тя? Нито тя, нито Дон Кихот се бяха върнали в стаята. Кожата на тила му настръхна. Реакцията му със сигурност бе пресилена. Най-вероятно бе излязла да подиша свеж въздух и е била погълната от разговора. Все пак щеше да е по-спокоен, ако я видеше.

— Извинете ме, Маркъм. Трябва да се погрижа за нещо навън.

— Mon chaton, сега си дори по-прекрасна, отколкото преди три години.

Маги се усмихна на Жан-Луи, който бе все така очарователен и красив, какъвто го помнеше. Приятел на Люсиен, той бе единственият й любовник по време на брака й. Тя не се гордееше, че бе престъпила брачната клетва, но през онези самотни години бе жадна за каквато и да било привързаност. Съпругът й Чарлс отдавна бе сложил край на всякакъв контакт помежду им, тъй като срещите им бяха неловки. С влошаването на здравето му той предпочиташе компанията на любовницата си и Маги бе доволна.

Неопитността и чувството й за вина обаче се бяха оказали катастрофални за кратката й любовна връзка с Жан-Луи. Поне бяха останали приятели.

— Умението ти да редиш красиви думи е равно на дарбата ти с четката, mon ami. Как си, откакто се видяхме за последен път? Люсиен ми каза, че си започнал да рисуваш портрети.

— Така е — отговори той. — Намирам го за по-доходно и по-надеждно от всичко друго. Току-що се върнах от Испания, където прекарах месеци в рисуване на новата кралица.

— И забавляваше красивите испански дами в двореца.

Той се усмихна, зъбите му бяха равни и бели.

— Но разбира се какъв французин щях да съм, ако не бях демонстрирал всичките си умения в малката им страна?

Тя се засмя.

— Колко си великодушен.

— Наистина се старая. — Изражението му стана сериозно, той я хвана за ръката. — Съжалявам, че нашата… — Направи пауза и затърси най-подходящата дума. — Че нашето познанство не продължи. Намирам те за много красива, лейди Хокинс. Ако някога имаш нужда от мен, трябва само да ми кажеш.

Как й се искаше да изпитва нещо повече към този нежен и очарователен мъж. Когато се бяха срещнали, тя си представяше, че двамата ще имат студио с изглед към остров Сите^[4], където ще рисуват всеки ден и ще правят любов през нощта. Обаче тези надежди се бяха разбили на пух и прах, когато бе станало ясно, че нещо в нея липсва — нещо, което само един мъж бе успял да извади на показ, дяволите да го вземат.

Тя направи крачка напред и го целуна по бузата.

— Разбира се. И ти благодаря, Жан-Луи. Беше ми прекрасен приятел в момент, когато имах отчаяна нужда от такъв.

— Мога отново да бъда. Не го забравяй.

— Няма. А сега тичай, защото прекрасната ти приятелка може да се чуди къде си отишъл. А аз ще остана тук още няколко минути да подишам свеж въздух.

— Сама? Не, не мога да го позволя. Една красива жена не бива да остава тук съвсем сама.

Тя махна с ръка.

— Трогателно, но не е необходимо. Тук съм в безопасност, уверявам те. Да не споменаваме, че нямам репутация, за която да се тревожа. Върви — посочи с брадичка към къщата тя. — Ще те последвам след малко.

Все още несигурен, Жан-Луи се върна на партито, а Маги вдиша дълбоко от свежия въздух. Усещаше пулсираща болка в слепоочията в резултат на забавляването на гостите и в същото време се опитваше да не обръща внимание на пронизващия поглед на Саймън. Нямаше ли какво да прави, освен да я наблюдава цяла вечер? Искаше й се той да се върне в хотела си, да си опакова багажа и да замине за Лондон с първия параход.

Наистина го искаше.

Потърка голите си ръце, за да се стопли. Факлите, наредени по края на терасата, бяха повече за ефект, отколкото за топлина, но тя все пак откри, че се е насочила към тях. Колко ли дълго Саймън планираше да остане в Париж? Искам честност от теб, Маги. Изпита желание едновременно да се смее и да плаче. Никой в техния свят не се нуждаеше от честност — обществото се градеше на преструвки и измама, за бога.

Дори действително да искаше истината, тя толкова дълго се бе преструвала, че не можеше да си спомни предишното си „аз“ — онази Маги, която той бе очаровал по време на дебюта й. Онова момиче вече не съществуваше. За да оцелее, тя се бе превърнала в друга личност, по-силна и по-уверена. Личност със собствено мнение. Саймън знаеше за Лемарк, а тя бе отрекла обвиненията на Кранфорд. Какво повече искаше той от нея?

Чу се шум от стъпки на обути в ботуши крака по камъка и тя замръзна. Имаше ли още някой тук? Ново стържене на обувка по камък, този път близо до стълбите за градините. Наложи си да се отпусне. Най-вероятно бяха двойка любовници, които се връщаха на партито. Обърна гръб, за да им осигури уединение.

— Лейди Хокинс — каза непознат, дълбок глас секунди по-късно. — Изглеждате наистина прелестна тази вечер.

Дъхът й заседна в гърлото. Онзи глас. Имаше лека разлика, но споменът бе останал дълбоко в подсъзнанието й. Маги се обърна рязко и видя мъж в тежко палто и черната маска на Чумата. Дългият клюн стърчеше напред, тъмните бездушни очи я гледаха втренчено от съвсем близо.

— Кой сте вие? — попита тя, без да обръща внимание на тръпките от тревогата, които се плъзгаха надолу по гръбнака й.

— Не ме познахте? Съкрушен съм.

С разтуптяно сърце тя фокусира окото си на художник върху подробностите. Ако се съдеше по акцента и облеклото, беше англичанин. Беше малко по-нисък от Саймън и в добра физическа форма. Добре облечен. Не бе забелязала точно този костюм по-рано, а бе абсолютно сигурна, че щеше да го запомни.

— Страхувам се, че не. Ще се разкриете ли?

— Всичко с времето си, мила моя, всичко с времето си. Трудно е да ви намери човек сама.

Идеята, че е дебнал тя да остане сама, не предвещаваше нищо добро. Местоположението й, така отдалечено от къщата и защитата, която тълпата предлагаше, сега й говореше за прекалена самоувереност и високомерие от нейна страна. Въпреки това нямаше да покаже малодушие.

— Ако сте решили да ми навредите, сър, трябва да се приготвите за ожесточена битка.

— О, обичам хубавите битки, лейди Хокинс. Нищо друго не кара кръвта на мъжа да препуска по-бързо във вените, повярвайте ми.

Тя преглътна жлъчта, която се надигаше в гърлото й.

— Каква е целта ви? Да ме уплашите?

— Страхувате ли се? А аз си мислех, че нищо не би могло да уплаши великия Лемарк.

Целият въздух се изсмука от дробовете й.

— Откъде…?

Беше ли казал Саймън на някого? Не, тя знаеше, че не е — не би искал да се разбере, че е бил подигран публично от жена. Мъжката гордост не може да понесе много. Застави се да потисне паниката и изправи рамене.

— Губите си времето с глупости. Или разкрийте кой сте и каква е целта ви, или си вървете.

— Ако ръцете ви не трепереха, можеше и да ви повярвам.

Тя ги притисна към тялото си.

— Това е от студа. Не се боя от страхливци, които се крият зад маски и се спотайват в сенките.

— Да, предпочитате мъже като Уинчестър. Следващият велик политик, казват. Сигурно може да съперничи дори на Фокс. — Подигравката в гласа му бе очевидна въпреки гротескната маска.

— Уморих се от този разговор. Извинете ме. — Тръгна към вратата, повече от нетърпелива да сложи край на тази странна среща.

— Предполагам, че с вашата репутация вероятно вече сте чули всичко. Той ще ви използва, знаете.

Маги спря и рязко се обърна.

— Какво? — попита, преди да е помислила.

— Уинчестър. Няма да изпълни обещанията си, каквито и да са те. Той е ненадминат лъжец — ще вземе каквото иска и ще продължи по пътя си.

— Откъде…

Вратата на терасата се отвори и се появи Саймън. Погледна първо Маги, после мъжа с маска на Чумата и пристъпи напред.

— Мога ли да ви помогна, лейди Хокинс?

Преди да е довършил изречението, мистериозният мъж се поклони галантно и забърза към къщата. Саймън отстъпи встрани, за да му направи път към вратата на терасата, после се приближи до нея.

— Маги — каза много намръщен. — Устните ти са посинели. Защо си тук навън? Кой беше този мъж? — Потърка с длани ръцете й от раменете до лактите, което бе едва ли не болезнено за премръзналата й кожа.

Тя поклати глава.

— Не знам. Не пожела да ми каже.

— Не пожела да ти каже? Това са пълни глупости. Позна ли в него някой от гостите си?

— Не.

Саймън се втренчи във вратата, през която бе изчезнал мъжът, а един мускул на челюстта му играеше.

— Ела вътре и се стопли. После трябва да ми обясниш какво ти е казал, че имаш такъв нещастен вид.