Е. Антонов
Тяхната борба (20) (Или как евреите завладяха света)

Глава 3
„Когато Рим бъде разрушен, Израел ще бъде спасен“ — основната цел на петте разновидности на юдаизма — садукеи, фарисеи, есеи, зилоти и юдео-християни

„Когато Рим бъде разрушен, Израел ще бъде спасен.“

Талмуда, Obadiam.

„Християните не строят жертвеници, статуи и храмове; вместо този признак за общността на култа, за тях е уговорката за скритото, тайно общество.“

Целс, II век

„Всъщност защо те (юдео-християните) се стараят по всякакъв начин да скриват и да превръщат в тайна за другите това, което те почитат, когато похвалните дела се вършат обикновено открито, а се скриват само престъпните?… Защо те не се осмеляват открито да говорят и свободно да провеждат своите събрания?“

Муниций Феликс, III век [цитиращ свой съвременник]

„В Римската империя също се подвизава опасна революционна партия. Тя подкопава религията и всички основи на държавата; тя няма отечество, а е интернационална, тя се разпространява по всички провинции… Тя дълго води тайна, подмолна работа… Тази партия на преврата е известна под името християни.“

Енгелс

„Тези «набожни» приятели на евреите вероятно са болшинството от езичниците, които се присъединяват към юдейството. Най-вече от тях първоначално трябва да се набират членовете на християнските общини… Във всеки случай общите трапези и системата на взаимопомощ представляват най-здравата спойка на християнските общини.“

Кауцки

„Защото юдеите искат личби (чудеса) и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, който за юдеите е съблазън, а за елините безумство.

Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите.

Бог избра онова, що е от долен род…, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо.

Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога (господа Израелев)“

Шаул от Тарс (Савел, или апостол Павел) Новия Завет [ 1Кор. 11:22, 23, 27, 28; 3: 19]

Римската република обединява по-голямата част от Европа и възприема гръцките идеали за културата, свободата и прогреса. Навсякъде се въвежда ред и законност, строят се пътища, водопроводи, бани и нови прекрасно устроени градове.

През 146 г. пр.н.е. латинските войни разрушават главния враг на цивилизованите народи — североафриканското пиратско свърталище Картаген, заедно с неговите храмове, където редовно се извършват човешки жертвоприношения, предимно на деца.

Римските легиони, водени от Помпей през 63 г. пр.н.е. превземат Йерусалим, другия голям неприятел на Европа, и превръщат по-голямата част от държавата на юдейските религиозни фанатици в Римска провинция — Палестина, а останалите области във васално „царство“ — Иудея. Нейният „цар“^[1] и първожреца започват да се назначават от Рим, което автоматично ги лишава от легитимност пред евреите и цялата власт се поема от Синедриона.

Той се състои от 71 души, начело с двама ръководители — председател (наси) и върховен съдия. Неговите заповеди са закон за хилядите общини на „скитащото племе“, пръснати по целия тогавашен свят. Чрез своите синагоги те редовно плащат данъци, но също и влагат свободните си капитали в храма, който става и първата Световна банка. Така в нея се събират огромни суми и концентрира една извънредно голяма икономическа мощ, контролирана от Синедриона.

По този повод в своята реч пред Римския сенат през 59 г. пр.н.е. Цицерон заявява:

„Тъй като парите на евреите година след година се изнасят от Италия и всички провинции за Йерусалим, Флак забранява да се изнасят за Йерусалим пари.“

Живеещият по същото време гръцки географ Страбон предупреждава:

„Евреите населяват почти всички градове в света, и е трудно да се намери място, където да ги няма и където те да не господстват (финансово).“

Особено силна община на „избрания народ“ има в Рим. Тя откупва всички роби-юдеи и според Цицерон нейното влияние се чувства даже и на Форума^[2], където често организира освиркване на неудобните за нея политици.

Така чрез широкото използване на своите агенти и платени клакьори Синедрионът корумпира и дискредитира демокрацията като морално понятие, с което неизбежно проправя и пътя на диктатурата и цезарите.

Цялата мафиотска структура става изключително опростена. Сега тя се състои само от три звена — храма (Световната юдейска банка), правителството (Синедриона) и синагогите, които са местните ръководни центрове за хилядите общини, пръснати навред по Европа, Азия и Африка.

Най-много представители на „скитащото племе“ има в най-големите и процъфтяващи градове на империята — Рим, Александрия и Антиохия, а извън границата във Вавилония. Така се създава един безотказно действащ механизъм за движение на капитали, информация и агенти, обхващащ целия античен свят.

По какви причини богатите и преуспяващи евреи стават главните врагове на Рим? Това е комплекс от културни, расови и религиозни различия. Както видяхме, техният начин на живот и възгледи са точно противоположни на елино-европейската цивилизация и само непрекъснатата атака към последната може да ограничи влиянието й върху населението на империята и дори върху самите евреи.

От друга страна според Тората „борещото с се с Бога племе“ трябва да мрази всички народи, да руши светилищата им и да води непрекъсната, перманентна, война за завладяването на света.

Не Рим, а Йерусалим — това е лозунгът, под който започва страшната борба с империята, продължила столетия и довела в крайна сметка до разрушаването и на двата града.

През първите 100 години от римското господство между евреите се оформят пет разновидности на юдаизма, които преследвайки една обща цел — завладяването на света, сочат различни пътища за нейното постигане. Подкрепяни от различни социални групи, те оформят пет партии, които ожесточено спорят, а понякога и силно обтягат отношенията помежду си.

Това са жреците-садукеи, „другарите“ фарисеи, терористите зилоти, „пролетариите комунисти“ есеи и юдео-християните.

1) Садукеите са най-влиятелните жреци и богатите търговци, живеещи от и около храма. Материалисти в своята същност, те отричат възкресението на мъртвите и смятат, че човек живее един път на тази земя и само от него, от волята му зависи как ще прекара своето кратко време на този свят.

Душата е смъртна, както и тялото, а единственият закон е писаният, Тората. Устният е неточен, позволява различни тълкувания, затова се отхвърля изцяло. Контролирайки световната еврейска банка (храма), те са привидно склонни за временни компромиси с римската власт, докато тайно и подмолно рушат финансите на империята. „Изчезват“ след опожаряването на храма през 70 г. от н.е.

2) Другарите фарисеи, както последните се обръщат един към друг (chaberim), са наследници на религиозните екстремисти, които под ръководството на Чуковете унищожават елинизма в Иудея.

Строго спазвайки писания закон (Тората), те са фанатични последователи и на много по-крайния, устен закон (Талмуда), който се пази, предава и тълкува само от избрано малцинство водачи, наречени равини. Според Карл Кауцки: „Те могат да докажат всичко, стига да имат достатъчно хитроумие и памет, за да научат наизуст всички закони и да са в състояние да ги цитират, когато потрябва. Към това се свежда равинската мъдрост“^[3] Постепенно завземат синагогите и се налагат като мнозинство в Синедриона. След разрушаването на Йерусалим по време на второто голямо еврейско въстание (132–135 г.) стават пълновластни господари на цялото еврейство.

Фарисеите винаги са вярвали, че загиналите в името на завладяването на света израелци ще възкръснат, че душата е вечна, а живота зависи както от силата на волята, така и от чудото, което се състои в появата на — дългоочаквания нов Месия. Той трябва да изпълни Тората, като предаде цялата земя на „избрания народ“.

Контролирайки почти две хилядолетия световната юдейска мафия, те постепенно завладяват най-големите банки, международните информационни агенции, гигантските мултинационални компании и де факто цялата световна икономика. Днес с парите на фарисеите се „избират“ правителствата и народните депутати в абсолютно всички европейски и американски юдео-демокрации, инфилтрирани над 90% от масони, марани и явни евреи.

3) Следващата партия, която се появява, е тази на зилотите (усърдните), създали огромна терористична организация, чиито членове са известни като галилейските разбойници.

Това са и най-крайните фундаменталисти на юдаизма. Тяхната доктрина е близка до тази на фарисеите по отношение на устния, таен закон, като едновременно отхвърлят всякакви, даже и временни компромиси с народите. Всеки гой е враг, който трябва незабавно да бъде унищожен. Предвождат еврейски бунтове в Юдея, Кипър, Египет, Сирия и Либия, като изчезват след второто голямо юдейско въстание през 132–135 г. ръководено от сина на Червената звезда, Бар Кохеба (Кобха).

Клон на зилотите е сектата на сикариите (камите), обединила още по-крайни терористи, които нападат, избиват и ограбват чужденците в Юдея в продължение на столетия. По-късно „техните“ методи възприемат асасините^[4], терористите-анархисти и строителите на Третия Израел.

4) „Пролетариите-комунисти“ есеи^[5] са четвъртата разновидност на юдаизма, родила впоследствие както юдео-християнството, така и марксизма на Мордохай Леви (Карл Маркс).

Това са тайни общини с тайни книги, които никога не са прекъсвали връзките си с Йерусалимския храм и официалното юдейство. За техен създател се смята „учителя на справедливостта“, осъден и екзекутиран през 64 година пр.н.е., който трябва да възкръсне в деня на Страшния съд.

Вярата в покаянието, в безсмъртието на душата и всекидневното ритуално потапяне във вода, както и тайните вечери са „изключителни“ съвпадения между първите юдео-християнски общини и тези на есеите, чиято свещена книга също се казва „Нов завет“.

Общ труд, обща собственост и обща трапеза са основните принципи, на които се изграждат есейските селскостопански комуни. Техните членове нямат нищо свое — даже дрехите, които носят, са притежание на всички. Колективното домакинство и общия казан водят до отричането на брака и открива две възможности — манастирски начин на живот без жени или свободните полови връзки с цел създаване на потомство. И двете форми са съществували при есеите, а по-късно и при първите юдео-християни, като безбрачието заляга в обета на монасите и католическото духовенство, а свободната любов се пропагандира по-късно в комунистическия манифест.

Проповедниците Йешу от Назарет (Исус Христос) и освещаващия с вода Йоханан Аматбал (Йоан Кръстител) са били също под тяхно влияние, а най-вероятно и бивши есеи^[6], напуснали по някакви причини тези древни кибуци^[7].

След разгрома на Първото голямо юдейско въстание през. 70 г. есейските комуни са унищожени, а оцелелите им членове се присъединяват към близкото до тях учение на юдео-християните.

Петата разновидност на юдаизма са „обрязаните по дух“ юдео-християни, които произхождат от есеите и се появяват най-късно.

Сина на бедния назаретски^[8] дърводелец Йосиф — Йешу^[9] събира група свои последователи и подобно на многото скитащи пророци, обикаля страната, като лекува, прави чудеса и проповядва своите възгледи.

„Евреите остават равнодушни към проповедите…, тъй като не намират нищо ново в етичното учение… на Йешу. Същите идеи, но значително по-рано, се срещат в ученията на Исай и Амос, а по-късно и у Илел. Те не могат да признаят Йешу за машиях и богочовек.“ [Шалом, с. 114]

Самия Исус потвърждава, че е верен на еврейския бог и на юдейския закон:

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона (Тората) или пророците; не да ги наруша съм дошъл, а да ги изпълня“ [Мат. 5:17]

А изпълнението им е създаването на всемирно еврейско царство, където Юда „ще се ползува с имота на народите и ще се слави с тяхната слава“ [Ис. 61:6]

„Не е ли писано: Домът ми (Йерусалим) ще се с нарече дом молитвен за всички народи?“ [ Марк. 11:17]

Неговите ученици, които са и първите пропагандатори на християнството, също с нетърпение очакват това събитие.

Апостолите не могли да се освободят от погрешния възглед на своите съотечественици върху делото на Христа. В лицето на Месия, както и мнозинството евреи, те били готови да видят земен могъществен цар и Неговото царство си представяли не като духовно благодатно царство, а като видимо земно, в което избраният еврейски народ ще има привилегировано положение. Че такова царство очаквали апостолите се вижда от въпроса, с който те се обърнали към своя Учител, придружавайки Го на Елеонската планина:

„В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ [Деян 1:6] [История на христовата църква т. I с. 27]

На което Исус отговаря:

„Ще ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария и дори до край-земя.“ [Деян 1:8]

Верен на закона, Йешу обича своя народ, и мрази всички гои. В Евангелията е описан случай, когато една сирийка чула за неговите чудеса, го моли за помощ. Неговия отказ е пределно ясен „Защото не е добре, да се взима хляба от чадата (евреите) и да се хвърля на псетата (гоите)“ [Марк. 7:27]

И добавя: „Защото спасението е от юдеите“, а който не е с мен (тях) той е против мен (тях). [Йоан 4:22; Лук. 11:23]

Според него световното Израелско царство ще се изгражда не с любов, а с меч: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на Земята; не мир дойдох да донеса, а меч!“ [Мат. 10: 34]

И действително, непосредствено преди да бъде арестуван, Исус нарежда на своите ученици да закупят мечове и ножове. Но те са предадени от Юда.

Заловен от римляните, пророка е осъден като бунтовник. Но може би той най-искрено е желаел да загине като герой, подражавайки на „учителя на справедливостта“, умрял също от насилствена смърт и очакващ своето бъдещо възкресение?!

От друга страна, в своите проповеди Йешу често нарушава табутата на юдаизма и се обявява против част от неговите постулати, като например зловещото „око за око, зъб за зъб“.

Той смело обвинява жреците за тяхното двуличие и алчност пред всички в храма, който Садукеите са превърнали според него „във вертеп“.

Йешу отива при най-бедните, най-презрените^[10] и най-угнетените, на които дава единственото, което може — вяра, надежда и любов.

И именно за това е мразен от първожреца и висшето духовенство, които на съдебния процес категорично настояват новия пророк да получи най-тежкото и позорно наказание — разпъването на кръст, с което, след известно колебание, римският прокуратор на Палестина — Пилат се съгласява.

При екзекуцията на гърдите му е поставена табела с надпис „Цар Юдейски“, а на главата му трънен венец.

И най-вероятно само след няколко поколения Йешу щеше да бъде напълно забравен, ако не беше се явил истинският създател и разпространител на християнството Шаул от Тарс, наричащ се апостол Павел или Савел. Богат и образован евреин, чиито родители са закупили римско гражданство, този изключително прозорлив фарисей вижда пръв в новото учение едно много силно оръжие срещу Рим и европейската култура като цяло. Той споделя своя замисъл с бившият си учител и особено влиятелен член на Синедриона — Гамаил, и лесно го спечелва за своята кауза, въпреки съпротивата на Садукеите, с които започва открита война. Още по-интересни са силно обтегнатите отношения на Шаул с брата на Исус — Яков, който по наследство е взел властта в първата християнска община в Йерусалим, както и с учениците на Йешу, между които той въобще не е бил и никога не е имал възможност да слуша своя „учител“.

Главна причина за тези противоречия е неговото убеждение, че петото учение трябва да се наложи на народите на империята, за да се откажат те от своите богове, своята култура и национални традиции, след което лесно ще възприемат юдейските обичаи, еврейските имена и свещената книга на Господа, бога Израелев — Библията.

Всички предишни опити за разпространяването на юдаизма предимно между господстващата класа на „езичници“ са имали ограничени успехи^[11], поради обрязването и налагането на 365 безсмислени табута, следователно те трябва напълно да се премахнат за гоите. Достатъчно е последните да бъдат „обрязани по дух“, за да станат слуги на Израел и неговия зловещ бог.

И Шаул тръгва през 37 година по синагогите на Мала Азия, Гърция, Македония и Рим да създава новите християнски общини. Редовите членове са предимно бедняци, скитници и разбойници, които получават в тези убежища безплатна храна, дрехи и възможност да се укриват от закона.

Ето как самия Шаул (апостол Павел) описва първите юдео-християни:

„Нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, ни мъжеложници (хомосексуалисти), нито крадци, ни пияници, ни грабители ще наследят царството божие, и такива бяхте някои от вас“ [1 Кор. 6:9-11]

От друга страна между тази сбирщина непрекъснато настъпват скандали и взаимни измами:

„Защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря. Тъй че един остава гладен, а друг се опива.“ [1 Кор. 11:21]

„Защото има мнозина и непокорни, празнословци и измамници, особено между обрязаните (евреите)… Те развалят цели домове… заради гнусна печалба…, (те) са лъжци, Зли зверове, лениви търбуси“ [Тит 1:10-12]

Това са точни копия на есейските комуни, където всеки новоприет член трябва предварително да предаде целия си имот и всичко, което притежава. Ако някой укрие част от парите си, той бива отровен: „Един мъж… като продаде имот, скри от стойността… падна и издъхна… И жена му… издъхна“ [Деян 5:1, 2, 5, 7, 10]

При натрупване на повече средства, те се изпращат в Йерусалим:

„Тогава учениците решиха… да пратят помощ на братята (евреи), които живееха в Иудея и това сториха, като пратиха събраното“ [Деян 11:29, 30]

Ръководителите на тези общини, апостолите, пророците и авторите на първите християнски книги са изключително фанатици-юдеи, които мразят Европа и културата като цяло.

Те ненавиждат изкуството, красотата и всичко прекрасно, създадено от белите народи.

„В Атина (Шаул-Павел) възмущаваше се духом, гледайки този град, пълен с идоли (статуи).“ [Деян 17:16]

Същите са не само врагове на цивилизацията, но и верни служители на еврейския закон-тората, което са забелязали най-големите: умове на Рим: Тацит, Плиний и Светоний смятат християнството за „вяра празна и безумна, ново зловредно и пагубно суеверие“, а Лукиан (латинския Волтер) нарича привържениците на новото учение „глупци и излъгани хора“.

Първите християни са били предимно чужденци и то главно от „скитащото племе“, заради което не са обичани от народа. Това е едно „скрито, тайно общество“, една „опасна революционна партия“ без отечество, ръководена от юдеи и съставена от „набожни приятели на евреите“, която е правила своите секретни събрания, най-често през нощта на гробищата или в Римските катакомби даже и когато не са преследвани. Така същите всяват масов страх и недоверие, поради което през 98 г. са имали общини само в 42 селища, до 180 година — в 74, а до 325 година — в не повече от 550. Даже в момента на насилственото налагане на християнството за държавна религия от император Константин през 335 година, техните последователи са само една петнадесета от населението на западните провинции и една дванадесета от това на източните.

Според „Историята на християнската църква“ „на първо време“ езичниците не преследвали християните. Те гледали на християнството като на секта, възникнала в иудейството. Иудейството пък било позволена религия в римската държава. „Под етикета на иудейската религия и християнството се ползувало със същото право… Към позволените се отнасяли всички национални религии, които изповядвали известни народи и съществували в определени страни.“ [История на христовата църква, т. I, с. 60, 62]

Ситуацията коренно се променила след опожаряването на Рим през 64 година. Според Тацит преведеното официално полицейско разследване посочва за подпалвачи и подстрекатели юдео-християните и даже „жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел“^[12]. [История на христовата църква, т. 1, с. 65-66]

„Простият народ ненавиждал християните, защото… имал представа за християните като за люде развратни и престъпни… Християните се събирали в скрити места… Обвинявали християните… че на тези събрания те се предават на разврат и пр.

Образованите езичници по свои съображения, също ненавиждали християните. Към християнството те се отнасяли с недоверие поради факта, че то излязло от Иудея, страна, която не се отличавала ни с наука, ни с изкуство, ни с философия. Затова образованите езичници и особено философите от различните школи наричали християните суеверници, мечтатели, фантазьори, «хвърчащи във въздуха» и др.

Но против християните излязло и самото римско правителство, което съзряло в лицето на християнското общество опасност за самата държава… Правителството твърдо вярвало, че ако римската религия бъде поколебана, ще падне и самата държава. Човек можел лично да не вярва в боговете, можел да ги презира, но всеки истински римлянин бил длъжен да участвува в установените жертвоприношения и церемонии…

Християнството пък отричало всички религии и само себе си сочело за абсолютна истинска религия, която трябвало да обхваща целия свят и всички народи…

Вследствие на това правителството гледало на християните като на политически престъпници, които отхвърляйки отечествената религия, в същото време подкопават държавния строй.

До половината на III век гоненията срещу християните се отличават с това, че в тях широко участие вземали народните маси, при което възбуждението на тълпите има стихиен характер… От половината пък на III век начело на гоненията срещу християните застава самото правителство.“ [История на христовата църква, т. I, с. 61-64]

Най-добрите римски императори издават укази, осъждащи „безбожието и възприемането на юдейските обичаи“, против тайните общества и за ограничаване на „суеверията“, насочени главно срещу юдео-християните: Траян (98–117), Марк Аврелий (161–180), Сентимий Север (193–211), Деций Траян (250), Валериан (53–260) и Диоклетиан (284–305).

Но трябва специално да се отбележи, че тези административни мерки са прилагани много рядко, и то само към отделни проповедници с най-крайни екстремистки възгледи, грубо нарушили законите на държавата.

Едва през първата половина на II век отношенията между християните и правоверните юдеи се изострили… по силата на политическата обстановка в Римската империя.

През 132 г. избухнало ново въстание в Юдея, начело на което застанал Симон бен Косеба (бар Кохба)… Палестинските християни отначало се присъединили към въстанието… В 135 г. римляните влезли в Йерусалим. Бар Кохба бил убит.

Разгромът на още едно юдейско въстание принудил ръководителите на повечето^[13] християнски общини окончателно да скъсат с юдаизма (още повече, че същият е официално забранен от император Адриан през 135 г.)

Но както обикновено става религиозните съображения тясно се преплели с политическите интереси: християнските старейшини и епископи търсели път за примиряване с държавната власт… защото… можело да ги възприемат само като метежници, които трябвало да бъдат гонени и преследвани. [Тайните писания на първите христ. с. 139-140]

Следователно, до 135 година християнството е де факто юдео-християнство, едно от петте течения на юдаизма.

Но и след това в него се води непрекъсната борба за надмощие между „обрязаните по дух“ (гоите) и „обрязаните по плът“ (евреите).

Пълната победа на „обрязаните по дух“ обявява едва през 335 г. император Константин, поради което през целия този период ще наричаме условно християните юдео-християни.

(За сравнение ще посочим времето от създаването на шестото юдейско течение — комунизма на Мордохай Леви)

(Карл Маркс) до 1937 г. когато Йосиф Сталин скъсва също всички връзки с „обрязаните по плът“, като избива или изпраща много от тях в сибирските лагери на смъртта.)

Постепенно общините се променят и загубват своята есейска същност. Общите вечери остават само като ритуал или безплатна храна за най-бедните, а задължителното предаване на целия имот е заменено с отпускане на доброволни дарения или завещания след смъртта на богаташите.

С различни средства към тях, подобно на масоните, се привличат много заможни граждани, които започват да влияят активно в управлението на империята.

Най-големият им успех е преврата на Константин^[14], който с парите на „избрания народ“ и на техните агенти — юдео-християните, взема властта в Рим и насилствено налага християнството за държавна религия през 335 г. въпреки съпротивата на девет десети от населението. Този акт е началото на системното унищожаване на културата на Европа, която се променя коренно до края на века. Тълпи от фанатизирани отрепки разбиват така омразните на Шаул (Павел) и другите юдеи статуи, картини, храмове и дворци, горят библиотеки и унищожават всичко, съградено в продължение на хилядолетия. И разбира се, градовете западат, баните, театрите и библиотеките изчезват, а елинския култ към културата, красотата и чистотата е заменен с еврейските идеали — религиозният фанатизъм, неграмотността и мръсотията, защото интелигентността и грижите за тялото са смъртен грях за господа, бога Израелев.

Следващите императори продължават започнатото дело. Грациан (375–383) изхвърля статуята на богинята на Победата от Римския сенат.

Теодосий „Велики“ (379–395) обявява изповядването на римската и гръцка национални религии за политическо престъпление и държавна измяна, нещо което не си позволяват даже юдео-болшевиките в Съветска Русия.

Но трябва специално да отбележим, че още Константин „Велики“ откъсва, за съжаление само формално, християнството от юдаизма, като нарушава 2 от 10-те заповеди на бога, господа Израилев. Това той налага и узаконява чрез свиканите от него църковни събори като задължителни догми.

Втората „божа“ заповед, която гласи „да нямаш други богове освен мене“ е отменена от Първият Никейски събор през 325 г., където Исус Христос е обявен за Син Божи, тоест за втори бог. Абсолютната юдейска забрана за всяко изкуство „никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата и под земята“ е също премахната и иконите на светците, на Исус Христос и на самият бог-баща покриват църквите от пода до тавана.

Четвъртата заповед — „помни съботния ден“ като почивен е заменен с неделята, древния арийски празник на слънцето, което „скитащото племе“ възприема вече като обявяване на открита война.

Основната цел на Йешу и Шаул, изграждането на световното еврейско царство на земята, също е подменена с царството божие, което за по-сигурно е изпратено горе на небето. Емблемите на юдео-християнството — рибата и шестолъчната звезда на Давид са заменени през V век с кръста, който заедно със свастиката и суувастиката е един от най-древните и свещени символи на арийците.

От този момент юдео-християнството може да се нарече вече християнство, а еврейското ръководство на църквата губи окончателно своята власт и се заменя с представители на други народи.

Едновременно с това се извършва и прередактиране на Новия завет, като от десетината съществуващи Евангелия в него остават само четири, и то след сериозна корекция на проюдейските текстове. По-голямата част от наличните християнски ръкописи са обявени за неканонични, а някои и направо забранени като „фалшиви“.

След разгрома на елинската култура, фанатиците започват да преследват и своите родители-евреи. Но те си остават „обрязани по дух“ и са свършили своето пъклено дело — Рим е опустошен от варварите, а Европа открита за навлизането на жълтите орди на хуните, които ограбват, опожаряват и разоряват половината от континента.

В резултат на всичко това, културата е върната с 1500 години назад в тъмните векове, защото християнството дефакто си остава юдаизъм, една негова нова сектанска форма, която има с последния само отделни различия в някои от догмите.

За тях Шаул от Тарс (апостол Павел) казва:

„Защото не онзи е иудеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; а онзи е иудеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква.“ [Рим 2:28, 29]

„Защото иудеите искат личби (чудеса), а елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, който за иудеите е съблазън, а за елините — безумство. Ала бог (Израелев) избра онова, що е безумно на тоя сват, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е от долен род…, що е нищо (евреите), за да съсипе онова, що е нещо (Гърция, Рим).

Защото мъдростта на този свят е безумство пред бога (господа Израелев).“ [1 Кор. 1:22, 23, 27, 28; 3:19]

Съвременната еврейска история коментира по следния начин християнската религия:

„Основните принципи на християнството са заимствани от юдаизма. Привържениците на тези принципи и идеали трябва да се освободят от наследството на «езическите» си предци^[15], толкова различни от традициите на древния Исраел. Векове народите на Европа се колебаят между тези две мощни тенденции…“ (Шалом, с. 166)

От момента на скъсването на християните с Израел през IV век се появяват стотици еврействащи секти, създавани и финансирани от юдеи. Такива са арианите обявяващи Исус за месия, а не за бог, изгарящите иконите иконоборци, отхвърлящите неделята съботяни, водените от приятеля на равините Лютер реформатори, жидовствуващите в Търново и Новгород (1471) и много други, целящи единствено разгрома на антиеврейски настроения апарат на църквата, първенството на Стария завет пред прередактирания Нов и в крайна сметка, налагане традициите на древния Израел над националните култури на белите народи.

Техен плод е голямата еврейска жътва — религиозните войни през 16 и 17 век, предизвикани от „реформаторите“ и унищожили две трети от населението на Германия и голяма част от това на Франция, задържали Възраждането с почти един век и разделили Западна Европа на два враждуващи още дълго време лагера.

Но нали и самия Йешу (Исус) е казал:

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята. Не мир дойдох да донеса, а меч!“^[16]