Франсоа Мориак
Змийско кълбо (9)

VIII

Но има един случай, когато не беше необходимо да се насилвам, за да установя колко лошо се държиш. През 1896 или 1897 година, ти сигурно по-добре помниш точната дата, нашият зет барон Филипо умря. Една сутрин, когато сестра ти Маринет се събудила и му казала нещо, той не отговорил. Тя отворила капаците на прозорците, видяла изцъклените му очи, отпуснатата долна челюст, но не разбрала веднага, че е спала няколко часа до мъртвец.

Съмнявам се дали някой от вас почувствува колко подло беше завещанието на този мизерник — той оставяше на жена си огромно състояние, ако не се омъжи повторно. В противен случай по-голямата част от наследството щеше да отиде в ръцете на разни племенници.

— Ще трябва много да се грижим за нея — повтаряше майка ти. — За щастие ние сме задружно семейство, държим един на друг. Не бива да оставяме сама малката.

По това време Маринет беше на тридесет години, но спомни си колко младежки вид имаше. Тя се беше оставила послушно да я оженят за старец и го беше понасяла, без да се бунтува. Вие не се съмнявахте, че сега ще се подчини безропотно и на задълженията си като вдовица. Смятахте за дребна работа сътресението от внезапното освобождение, резкия преход от мрака на подземното към ослепителната дневна светлина.

Не, Иза, не се страхувай, че ще използувам случая срещу вас. Напълно естествено беше желанието ти завещаните милиони да останат в семейството и нашите деца да бъдат облагодетелствувани от тях. Вие бяхте убедени, че Маринет е длъжна да запази огромния капитал, получен с цената на десетгодишното робство при стария си съпруг. Ръководехте се от добри роднински чувства. Напълно естествено ви се виждаше тя да не се омъжи повторно. Дали и ти си спомняше понякога, че също си била млада съпруга? Не. Това беше прочетена книга; ти беше майка, останалото не съществуваше нито за теб, нито за другите. Вашето семейство никога не е блестяло с въображение — вие не бихте могли да се поставите на мястото нито на скотовете, нито на хората.

Беше решено Маринет да прекара в Калез първото лято след смъртта на мъжа си. Тя прие с радост поканата не защото бяхте много близки, а защото обичаше нашите деца и особено малката Мари. Аз едва я познавах, но още отначало ми се понрави миловидността й; тя беше една година по-голяма от теб, но изглеждаше много по-малка. Ти беше надебеляла от ражданията; тя сякаш беше излязла недокосната от леглото на стареца. Имаше детско личице. Прибираше косата си във висок кок според тогавашната мода, с бухнали тъмноруси къдрици на тила. (Днес тази прелестна прическа е забравена — бухнали къдрици!) Очите й бяха по-скоро кръгли и й придаваха винаги учудено изражение. На шега обхващах с две ръце „кръшната й талия“; но разцъфтялата гръд и ханшовете й днес сигурно биха минавали за прекалено пищни — тогавашните жени приличаха на парникови цветя.

Жизнерадостта на Маринет ме удивляваше. Тя забавляваше децата, играеше на криеница с тях на тавана и на живи картини вечер.

— Малко е лекомислена — казваше ти, — не си дава сметка за положението си.

Голяма отстъпка й бяхте направили, съгласявайки се да носи бели рокли в делнични дни; но ти смяташе, че не е прилично да присъствува на черковната служба в неделя без траурен воал и без наметка, обшита с черно. Според теб жегата не беше извинение.

Маринет беше вкусила едно единствено удоволствие при мъжа си — ездата. До последния си ден барон Филипо, знаменитост в конните състезания, рядко беше пропускал утринната езда. Маринет накара да доведат в Калез нейния кон и тъй като нямаше кой да я придружава, излизаше сама на разходка; това според теб беше двоен скандал: останала вдовица едва преди три месеца, тя изобщо не биваше да спортува, но да язди сама, без никой да я придружава, вече надминаваше всички граници!

— Ще й кажа какво мислим за нея — повтаряше ти.

И й го казваше, но тя правеше каквото й хрумне. След упорита съпротива Маринет най-сетне ме помоли да я придружавам аз. Зае се да ми осигури кротък кон. (Естествено тя поемаше разноските.)

Ние тръгвахме в зори поради мухите и защото трябваше да изминем два километра ходом, преди да достигнем до боровата гора. Конете ни чакаха пред къщата. Маринет се изплезваше към затворените капаци на твоята стая, забождайки на костюма си роза с капки роса, „неподходяща за вдовица“ — както се шегуваше тя. Камбаната приканваше бързо и звънливо за първата утринна молитва. Абат Ардуен ни поздравяваше стеснително и изчезваше в мъглата, която плуваше над лозята.

Разговаряхме, докато стигнем до гората. Забелязах, че имам известен авторитет пред моята балдъза не толкова поради положението си в Съдебната палата, колкото поради размирните си идеи, с които се славех сред семейството. Твоите възгледи твърде много, приличаха на възгледите на мъжа й. За жената религията, идеите винаги са свързани с някого, всичко трябва да има реален образ — обожаем или омразен.

От мен зависеше да добия още по-голяма власт над тази малка бунтарка. Там е работата обаче, че докато тя се палеше срещу вас, бях на нейното мнение, но не можех да споделя презрението й към милионите, които щеше да загуби, ако се омъжи повторно. За мен би било изгодно да говоря като нея и да разигравам възвишено благородство, но ми беше невъзможно да се преструвам и да одобрявам, когато тя заявяваше, че пет пари не дава за наследството. Да бъда ли искрен докрай? Аз не можех да пропъдя мисълта, че ако тя умре, ние ще бъдем нейни наследници (мислех не за децата, а за себе си).

Напразно се подготвях предварително, повтарях урока си, това беше по-силно от мен.

— Седем милиона! Маринет, вие не сте с ума си! Кой се отказва от седем милиона? Няма на света човек, за когото си струва да бъде пожертвувана дори най-малка част от подобно състояние!

И понеже тя казваше, че поставя щастието над всичко, аз я уверявах, че никой не може да бъде щастлив, ако пожертвува такава сума.

— Ах! — възкликваше тя. — Дори и да ги мразите, и вие сте като тях!

И препускаше в галоп, а аз я следвах отдалеч. Това беше присъда, бях загубил всичко. От какво ли не беше ме лишила моята маниакална обич към парите! Бих могъл да намеря в Маринет сестричка, приятелка… А вие бихте искали да ви пожертвувам това, заради което пожертвувах всичко. Не, не, моите пари ми струваха твърде скъпо, за да ви дам и един сантим, преди да издъхна.

Но вие не се изморявате да ме обсаждате. Питам се дали жената на Юбер, чието посещение изтърпях в неделя, също беше изпратена от вас или беше дошла по собствено усмотрение. Горката Олемп! (Защо ли Фили я прекръсти Олемп? Вече сме забравили истинското й име…) Струва ми се, че не беше споделила с вас намеренията си. Вие не бяхте я приели, тя не беше член на семейството. Тази личност, безразлична към всичко, което не се отнася до нейния ограничен мир, към всичко, което не я засяга пряко, не познаваше нито един от законите на „рода“; не знаеше, че аз съм врагът. Не защото е добра душа или от симпатия към мен — тя никога не мисли за другите и е неспособна за омраза.

— Той винаги е любезен с мен — възразява Олемп, когато кажат нещо за мен пред нея.

Тя не чувствува моята язвителност и тъй като понякога от желание да ви противореча аз я защищавам срещу вас, убедена е, че ми е приятна.

От нейните объркани приказки схванах, че Юбер се е спрял навреме, но за да спаси положението, пуснал на Борсата всичките си лични средства и зестрата на жена си.

— Той казва, че непременно ще си върне парите, но има нужда от аванс… Той го нарича аванс за сметка на наследството.

Аз клатех одобрително глава, но се преструвах, че изобщо не схващам какво иска. Колко невинно глуповат вид имах в такива мигове!

Ако горката Олемп знаеше какво съм пожертвувал заради парите, когато все още бях далеч от старостта!

Бях на тридесет и пет години в онези утрини, когато яздехме към къщи, сестра ти и аз, по вече нагорещения от слънцето път между напръсканите със син камък лозя. На тази млада присмехулница внушавах, че не бива да изпуска милионите си. Когато млъквах, освободен от видението на проклетите милиони, тя ми се смееше с презрително снизхождение. Желаейки да се защитя, аз се уплитах още повече.

— Убеждавам ви, защото това е във ваш интерес, Маринет. Да не мислите, че съм от тези хора, които вечно се тревожат за бъдещето на децата си? Иза не желае вашето богатство да им се изплъзне под носа, но аз…

Тя се смееше и ми подхвърли през зъби:

— Вие наистина сте ужасен!

Възразих й, че се грижа само за нейното щастие. Тя поклати глава отвратена. В същност, без да го признава, Маринет копнееше не да се омъжи, а да стане майка.

Когато след обеда въпреки жегата излизах от сенчестата прохладна къща, където цялото семейство се изтягаше в дрямка по кожените дивани и сламените столове, когато полуотварях капаците на стъклената врата и се озовавах под огнената синева, не беше необходимо да се обръщам, знаех, че тя, макар да ме презира, също ще дойде; чувах стъпките й по чакълестата алея. Тя се спъваше, високите й токове се кривяха по грапавата земя. Облакътявахме се на парапета на терасата. Беше й забавно да проверява колко време може да задържи голия си лакът върху нажежения камък.

Долу равнината се таеше безмълвна, както в лунните нощи. Каменистите хълмове се очертаваха на хоризонта, подобни на огромна черна арка, над която тегнеше метално небе. Преди четири часа навън не се мяркаше жива душа — нито хора, нито животни. Мухите жужаха на място, не летяха като самотната мараня над равнината, необлъхната от ветрец.

Знаех, че жената, застанала до мен, не можеше да ме обикне, че всичко в мен й е противно. Но само ние с нея дишахме сред мъртвия застой на тоя затънтен кът. Това тъгуващо младо същество, строго наблюдавано от целия род, търсеше моя поглед несъзнателно, както хелиотропът се обръща към слънцето. Но при най-малкия намек щях да получа в отговор насмешка. Чувствувах, че тя ще отблъсне с отвращение дори срамежливо протегнатата ми ръка. Така седяхме ние един до друг край равнината — огромен лин, в който наляното със сок грозде чакаше гроздобера в съня на синкавите листа.

А ти, Иза, какво мислеше ти за нашите утринни разходки, за нашите разговори в часа, когато всички се унасят в дрямка? В същност знам, защото един ден дочух. Да, чух през затворените капаци на всекидневната, като казваше на майка си, която ни беше дошла на гости в Калез (несъмнено, за да подсили наблюдението над Маринет):

— Той й оказва лошо влияние с възгледите си… но за всичко останало не е опасно… само я забавлява, нищо повече…

— Да, нека я забавлява, това е важното — отговори майка ти.

Вие бяхте доволни, че забавлявам Маринет. „Но когато се върнем в града — повтаряхте вие, — ще трябва да измислим нещо друго.“ Ти ме презираше, Иза, но и аз те презирах не по-малко за подобни думи. Не можеше да си представиш, че има и най-малка опасност за теб. Жените не си спомнят онова, което вече не чувствуват.

Вярно, че нищо не би могло да се случи следобед на терасата; колкото и пусто да беше навред, ние двамата се чувствувахме като на сцена. Всеки селянин, отказал се от следобедната почивка, би могъл да види застаналите неподвижно като липите мъж и жена, които, загледани в нажежената земя, не биха могли да направят и най-малкото движение, без да се докоснат.

Но нашите нощни разходки също бяха невинни. Спомням си една августовска вечер. Вечерята премина бурно поради аферата Драйфус. Маринет, която беше, както и аз, за преразглеждане на делото, ме надминаваше сега в изкуството да изважда от релсите абат Ардуен, да го принуждава да взема страна. Тъй като ти беше говорила възторжено за една статия на Дрюмон, Маринет запита с детския си глас, сякаш беше на урок по вероучение:

— Господин абат, позволено ли е да се мразят евреите?

Тази вечер за наша най-голяма радост той не прибягна към неясни обяснения. Заговори за величието, за важната роля на избрания за свидетел народ, за неговото предсказано превращение в истинската вяра, което ще възвести края на времената. И тъй като Юбер възрази, че трябва да ненавиждаме палачите на нашия господ-бог, абатът отговори, че всеки от нас има право да ненавижда един-единствен палач, виновен за страданията на Христос:

— Нас самите и никого другиго…

Разстроена, ти заяви, че с тези хубави теории не ни остава нищо друго, освен да предадем Франция на чужденците. За щастие на абата ти заговори за Жан д’Арк и това ви помири. На площадката пред къщата едно от децата извика:

— Колко е хубава луната!

Излязох на терасата. Знаех, че Маринет ще ме последва. И действително чух задъхания й глас:

— Почакайте ме…

Тя беше метнала около врата си една боа.

На изток изплуваше пълна луна. Маринет се възхищаваше от издължените полегати сенки на габърите върху тревата. Лунна светлина заливаше селските къщи със затворени капаци. Кучета лаеха. Тя ме запита дали луната обайва дърветата, та не помръдват. Каза ми още, че такива неща са създадени, за да измъчват самотниците.

— Празен декор! — добави тя.

Колко лица се доближават в този час, колко рамене се докосват! Съучастница-луна! На ресниците й трептеше сълза. Целият свят беше замрял, живо беше само нейното дихание. Тя винаги като че ли беше задъхана… Какво ли е останало сега от теб, Маринет, умряла през 1900 година? Какво остава от тялото, погребано преди тридесет години? Спомням си как ухаеше ти в нощта! За да повярваме във възкресението на плътта, може би трябва да победим плътските желания. А онези, които са злоупотребявали с тях, ще бъдат наказани да не могат да повярват, че тя ще възкръсне.

Улових ръката й, както бих уловил ръката на нещастно дете; и като дете тя притисна главата си до рамото ми. Аз бях там, приех я, както земята приема откъснатата от дървото праскова. Повечето от хората не се сближават по избор, както дърветата, които никнат случайно едно до друго и клоните им се преплитат единствено защото са пораснали.

Но в тази минута аз извърших подлост — помислих си за теб, Иза, мечтаех да ти отмъстя, като увлека Маринет, за да те накарам да страдаш. Тази мисъл ме прониза в един миг, миг, в който замислих престъплението. Направихме няколко неуверени крачки извън осветената от луната площ, към горичката с нарове и жасмин. Съдбата пожела да чуя шум от стъпки по пътеката между лозята — по нея абат Ардуен отиваше всяка сутрин на черква. Сигурно пак беше той… Спомних си думите, които той ми каза една вечер: „Колко сте добър!…“ Ако той можеше да чете в сърцето ми тази вечер! Стана ми срамно, дали това ме спаси?

Отведох Маринет отново на светло, накарах я да седне на една пейка. Изтрих очите й с кърпичката си. Казах й думите, с които бих утешил Мари, ако тя беше паднала на алеята с липите и аз я бях вдигнал. Престорих се, че не съм отгатнал обещанието в нейното вълнение и в сълзите й.