Франсоа Мориак
Змийско кълбо (11)

X

Отново се залавям да пиша след кризата, която ме държа почти цял месец във ваша власт. Щом болестта ме обезоръжава, семейният кръг се затяга около леглото ми, вие зорко ме следите.

Миналата неделя Фили дойде да ми прави компания. Беше горещо, отговарях му едносрично; унасях се… Колко ли време съм дремал? Не бих могъл да кажа. Събуди ме гласът му. Видях го как слухти в полумрака. Очите на този млад вълк блестяха. Той носеше на китката си, над часовника, златна верижка. Ризата беше полуотворена над момчешката му гръд. Отново се унесох. Събудих се от скърцането на обувките му, но го наблюдавах през спуснатите си клепачи. Той опипваше вътрешния джоб на сакото ми, където е портфейлът ми. Сърцето ми лудо биеше, но се сдържах и не помръднах. Дали той усети? Върна се на мястото си. Престорих се, че току-що се събуждам. Попитах го дълго ли съм спал.

— Само няколко минути, дядо.

Потръпнах от ужаса на самотните старци, когато някой младеж ги дебне. Дали не полудявам? Струва ми се, че този може да ме убие. Юбер каза един ден, че Фили е способен на всичко.

Иза, виждаш ли колко нещастен бях? Когато прочетеш това писмо, ще бъде много късно, за да ме съжалиш. Но приятно ми е да се надявам, че все пак ще ти стане мъчно за мен. Аз не вярвам в твоя вечен ад, но знам какво значи да си прокълнат на земята, окаяник, заблуден човек, който, накъдето и да тръгне, все по погрешен път върви; неудачник, който не умее да живее, както живеят всички останали хора — човек, който в истинския смисъл на думата не притежава дарбата да живее. Иза, аз страдам. Духа зноен южен вятър. Жаден съм, а в тоалетната стая има само хладка вода. Милиони и нито чаша прясна вода!

Понасям ужасното посещение на Фили може би защото той ми напомня друго едно момче, малкия Люк, нашия племенник, който днес вече щеше да е на тридесет години. Никога не съм отричал твоята добродетел, а това дете ти даде възможност да я проявиш. Ти не го обичаше — той нямаше нищо от семейство Фондодеж, макар да беше син на Маринет, не обичаше младежа с тъмни кехлибарени очи с ниско чело и с коси, сресани на „лимби“, както казваше Юбер. Той учеше лошо в колежа в Байон, където беше пансионер, но това, казваше ти, не те засягало. Достатъчно било, че се занимаваш с него през ваканцията.

Не, книгите не го интересуваха. В нашия край, където няма дивеч, той почти всеки ден се връщаше с ловни трофеи. През годината един-единствен див заек да се шмугнеше през лозята, и той успяваше да ни го донесе — още го виждам по широката пътека между лозята как стиска весело за ушите животното с окървавена муцуна. Чувах го, като тръгва в зори. Отварях прозореца си; гласът му звънваше в мъглата:

— Отивам да видя мрежите.

Той винаги ме гледаше право в лицето, издържаше погледа ми, не се боеше от мен; дори през ум не би му минало подобно нещо.

Отвреме-навреме отсъствувах по няколко дни от къщи: ако се върнех, без да предупредя, обикновено усещах мирис на пури, килимът във всекидневната беше вдигнат, откривах всички признаци на прекъснато празненство. (Щом видеха гърба ми, Жьонвиев и Юбер канеха приятели и организираха „гуляи“ въпреки изричната ми забрана; а ти насърчаваше непослушанието им, защото „трябвало да поддържат връзки“.) В тези случаи винаги изпращахте Люк да ме посрещне, за да ме обезоръжи. На него му беше смешно, че се страхувате от мен.

— Влязох във всекидневната точно когато танцуваха и извиках: „Чичо идва, ето го, по прекия път…“ Да ги беше видял как се разхвърчаха на всички страни! Леля Иза и Жьонвиев отнесоха сандвичите в кухнята. Голяма суматоха!

Единствено на света за това малко момче не бях плашило. Понякога слизах с него до реката, когато ловеше риба. Това пъргаво като живак същество можеше да остане с часове съсредоточено, неподвижно, сякаш превърнато във върба. Само ръката му се вдигаше и отпускаше бавно, безмълвно, като клон. Жьонвиев с право казваше, че не е „поетичен“. Той никога не би си развалил спокойствието, за да погледа лунната светлина от терасата. Не се възхищаваше от природата, защото самият той беше частица от природата, слят с нея, една от нейните сили, извор с жива вода сред изворите.

Премислях колко тъжен е неговият млад живот: майка му беше умряла, за баща си не биваше да говори пред нас, от малък по пансиони, самотен… На мен би ми трябвало много по-малко, за да прелива сърцето ми от горчивина и омраза. А от него бликаше радост. Всички го обичаха. Колко странно ми се струваше това на мен, когото всички мразеха! Всички го обичаха, дори и аз. Той се усмихваше на целия свят, а също и на мене; но не повече, отколкото на другите.

В това същество, изтъкано от инстинкти, най-вече ме поразяваше, колкото повече растеше, неговата чистота, непознаването на злото, равнодушието към него. Нашите деца също бяха добри, съгласен съм. Юбер беше млад човек за пример, както казваше ти. Признавам, че възпитанието ти даде плодове. Дали Люк, ако беше имал време да стане мъж, щеше да бъде действително нравствен? Неговата чистота не изглеждаше нито придобита, нито съзнателна — тя беше като прозрачната вода, пробягваща между камъчетата. Блестеше по него като росните капки по тревата. Спирам се на това, защото именно неговата чистота даде най-дълбоко отражение в мен. Всичките ти високонравствени възгледи, намеците ти, презрителното ти изражение, присвитата уста не биха могли да ми разкрият злото, както ми го показа, неусетно за самия мен, това дете — разбрах го много по-късно. Ти си въобразяваш, че човечеството носи на себе си печата на първородния грях, но никое човешко око не би могло да го открие у Люк — той беше излязъл от ръцете на ваятеля непокътнат, съвършен и изящен. Ето защо, сравнявайки се с него, съзнавах своята уродливост.

Мога ли да кажа, че съм го обичал като син? Не, обичах го, защото в него не намирах нищо от себе си. Знам много добре какво са наследили Юбер и Жьонвиев от мен: суровост, жажда за материални блага, които поставят над всичко в живота, презрително властолюбие (Жьонвиев се отнася към мъжа си безжалостно, личи си, че е моя дъщеря). В Люк бях сигурен, че няма да се сблъскам със себе си.

Аз не мислех за него през годината. Баща му го вземаше за Нова година и за Великден, а през големите ваканции ни го изпращаше. Той напускаше нашия край през октомври с прелетните птички.

Набожен ли беше? Ти казваше за него:

— Дори при зверче като Люк се чувствува влиянието на отците-йезуити. Той никога не пропуска службата в неделя, изповядва се… Е, вярно, че попретупва молитвите. Но в края на краищата всеки дава това, което може.

Той никога не говореше с мен по тези въпроси; дори не намекваше за тях. Говорехме винаги за най-конкретни неща. Понякога, когато измъкваше от джоба си нож, плавок, свирка, с която мамеше чучулигите, малката му черна молитвена броеница падаше на тревата и той пъргаво я прибираше. Може би в неделя сутрин беше малко по-кротък, отколкото през другите дни, не така пъргав, безгрижен, сякаш носеше на раменете си непознат товар.

Между другото към Люк ме привързваше нещо, което може би би те учудило: неведнъж в неделя аз откривах в това младо козле, което спираше да скача в тези часове, брат на момиченцето, заспало преди дванадесет години, на нашата Мари, макар тя да беше така различна от него — не можеше да понася някой да стъпче насекомо, обичаше да застила с мъх хралупите на дърветата, за да постави там статуетката на Дева Мария, помниш ли? Е, добре, в сина на Маринет, в това „зверче“, както ти го наричаше, за мен оживяваше нашата Мари или по-скоро същият извор, който беше бликал от нейната душа и се беше скрил под земята с нея, сега отново ромолеше в моите крака.

В първите дни на войната Люк наближаваше петнадесет години. Юбер беше мобилизиран в обоза. Той понасяше философски наборните комисии, но ти умираше от тревога. На тесните му гърди, които години наред не ти даваха покой, сега се опираха твоите надежди. Когато еднообразната работа в канцеларията и някои подхвърлени обиди му внушиха желанието да отиде на фронта доброволно и той безрезултатно направи постъпки да го изпратят, стигна дотам открито да признаеш неща, които години наред старателно беше скривала. „С твоята наследственост…“ — повтаряше ти.

Горката ми Иза, не се страхувай, че ще ти хвърля камък. Аз никога не съм завладявал мислите ти, ти никога не си се вглеждала в мен, а по това време по-малко от когато и да било друг път. Не отгатна каква тревога се надига в мен с всяка измината зима. Бащата на Люк беше мобилизиран и изпратен в някакво министерство и сега момчето беше при нас не само през лятната ваканция, но и през новогодишната и великденската. Войната го въодушевяваше, страхуваше се да не свърши, преди да е станал осемнадесетгодишен. Той, който по-рано не отваряше книга, сега буквално поглъщаше специалните издания, изучаваше картите. Правеше физически упражнения. На шестнадесет години беше вече мъж — суров мъж. Не се трогваше нито от ранените, нито от убитите! Най-мрачните разкази за живота в окопите, които го карах да чете, му се струваха като страшен и прекрасен спорт, с който не винаги би имал възможността да се занимава — трябваше да бърза. Ах, колко се страхуваше да не закъснее! Имаше вече в джоба си разрешението на глупавия си баща. А аз, колкото повече наближаваше съдбоносният рожден ден през януари 1918 година, с толкова по-голяма тревога следях кариерата на стария Клемансо, дебнех го като родителите на затворниците, които са чакали свалянето на Робеспиер, надявайки се, че тиранинът ще падне, преди да осъдят синовете им.

Когато Люк отиде в лагера в Суж на обучение, ти му изпращаше плетени вълнени дрехи и лакомства, но изричаше такива думи, че ми идеше да те убия, бедна моя Иза. Казваше например: „Горкото момче! Колко тъжно, ако загине, но поне няма да остави никого зад себе си…“ Разбира се, в тези думи нямаше нищо лошо.

Един ден разбрах, че няма надежда войната да свърши, преди Люк да замине. Когато фронтът беше пробит при Шмен-де-Дам, той дойде да се сбогува с нас две седмици по-рано, отколкото предполагахме. Толкова по-зле! Ще събера сили да разкажа един страшен спомен, който ме буди нощем и ме кара да стена от мъка. Този ден отидох в кабинета си да взема един кожен пояс, който сарачът беше направил по мой модел. Качих се на стълбичката и се помъчих да издърпам гипсовата глава на Демостен, поставена на библиотеката ми. Едва ми достигаха сили. Тя беше пълна с луидори; криех ги там, откакто бяха обявили мобилизацията. Зарових ръка в златото, на което най-много държах на света, и започнах да пълня кожения пояс. Когато слизах по стълбичката, натежалата боа, натъпкана с метал, се намота около врата ми, притисна тила ми.

Подадох стеснително пояса на Люк. Отначало той не разбра какво му давам.

— Защо ми е това, чичо?

— Може да ти потрябва, когато разквартируват войските или ако попаднеш в плен… както и при много други обстоятелства. Златото отваря всички врати.

— Ами — засмя се той, — както съм се натоварил!… Да не мислиш, че ще помъкна и тоя пояс! Още в първата атака ще трябва да го зарежа в шумака…

— Не си прав, момчето ми, в началото на войната всички, които имаха злато, го носеха със себе си.

— Защото не са знаели какво ги чака, чичо.

Той стоеше прав сред стаята. Беше захвърлил натъпкания със злато пояс на дивана. Колко тъничък изглеждаше този смел младеж в прекалено голямата за него униформа! От широката яка се подаваше детският му врат. Остриганите коси го бяха обезличили. Бяха го подготвили за смъртта, бяха го „пременили“, той беше станал като другите, неотличим, безименен, вече изчезнал… Погледна за миг пояса, после вдигна очи към мен с насмешка и презрение. Но все пак ме целуна. Изпратих го до пътната врата. На прага той се обърна и ми извика:

— Отнеси го всичкото във френската банка!

Очите ми се бяха замрежили от сълзи. Чух как ти му каза, смеейки се:

— Да не вярваш! Не чакай такова нещо от него!

Вратата се затвори; аз стоях неподвижно в антрето; ти ми каза:

— Признай си! Знаеше, че няма да приеме златото ти, нали? Затова направи този жест!

Спомних си, че поясът беше останал на дивана. Някой прислужник можеше да го намери, знае ли човек… Отидох бързо в стаята, метнах отново пояса на раменете си и изсипах съдържанието му в главата на Демостен.

Няколко дни по-късно умря майка ми — едва си спомням за смъртта й; тя не съзнаваше нищо от много години и не живееше вече с нас. Сега мисля за нея всеки ден, за майка ми от моето детство и от моята младост — образът на старицата, в каквато се беше превърнала, се е изличил от съзнанието ми. Аз не мога да търпя гробищата, но понякога ходя на гроба й. Не нося вече цветя, откакто забелязах, че ги крадат. Бедняците идват да задигат розите на богатите за сметка на техните покойници. Би трябвало да оградя с решетки гроба, но сега всичко е толкова скъпо! Люк няма гроб. Той изчезна; той е един от „безследно изчезналите“. Пазя в портфейла си единствената картичка, която беше имал време да ми изпрати: „Всичко е наред, колетът получен, целувки.“ Той беше написал „целувки“. Все пак моето нещастно дете ми беше подарило тази дума.