Франсоа Мориак
Змийско кълбо (18)

XVII

Облегнах се на камината и започнах да броя машинално дървените лакирани украшения, събрани в бронзовата кошничка.

Години наред бях мечтал за този непознат син. През целия си самотен живот никога не бях изгубвал усещането, че той съществува. Някъде живееше едно мое дете, което, ако пожелая, ще намеря, и което може би ще стане моя утеха. Нищо, че живееше скромно, от това щеше да ми бъде още по-близко — приятно ми беше да си мисля, че няма да прилича по нищо на моя законороден син; приписвах му простота и силна привързаност, които се срещат често сред хората от народа. Играех с последната си карта. Знаех, че след този син няма какво повече да чакам от никого и че ми оставаше само да се свия на кълбо и да се обърна към стената. Четиридесет години мислех, че съм свикнал с омразата — омразата, която вдъхвах, и омразата, която изпитвах. Но като всички хора и аз все пак хранех една надежда и бях залъгвал глада си, както мога, докато най-после бях привършил и с последния си запас. Сега всичко беше свършено.

Не ми оставаше дори ужасното удоволствие да кроя планове как да отнема наследството на тези, които ми желаеха злото. Робер ги беше насочил на верния път — сега те щяха да открият сейфовете в банките, дори тези, които не бяха на мое име. Да измисля друго? Ех, да поживея още, да разпилея всичко! А после да умра… и те да нямат средства да заплатят дори едно бедняшко погребение. Но след като цял живот бях треперил на стотинката, след като години наред бях трупал алчно, как да стана на моята възраст разсипник? Пък и децата ме дебнат — мислех си, — не бих могъл да направя нищо, без да им дам в ръцете страшно оръжие. Би трябвало да се разорявам тайно, малко по малко…

Уви, аз никога няма да успея да се разоря! Никога няма да загубя парите си! Да ги отнеса със себе си в гроба, да изтлея в земята, притиснал до гърдите си златото, банкнотите, ценните книжа? Да докажа как лъжат тези, които проповядват, че земните блага не ни следват в гроба!

Да се отдам на „благотворителност“ — добрите дела са пропастите, които поглъщат всичко. Анонимни дарения, които бих могъл да изпратя в разните дружества, на сестрите-монахини, закрилници на бедните. Защо най-сетне да не помисля за другите хора, а не все за враговете. Но ужасът от старостта е равносметката на един живот — сбор, в който не можем да променим нито една цифра. Цели шестдесет години аз създавах този старец, който ще умре, изпълнен с ненавист. И днес съм това, което съм направил от себе си. А как ми се иска да бъда друг! О, господи, господи… ако ти съществуваше!…

 

 

Когато се смрачи, една девойка дойде да оправи леглото ми. Тя не затвори капаците. Легнах, без да запалвам лампата. Уличният шум, светлината на фенерите не ми пречеха да задремя. Отвреме-навреме се стрясках и за миг се връщах към действителността — както се събуждаме, когато сме във влак и той спре на гара; после отново се унасях. Не се чувствувах зле, но ми се струваше, че ми остава само да лежа така и да чакам търпеливо дрямката ми да премине във вечен сън.

Трябваше сам да уредя обещаната рента на Робер, а също така да отида до пощата, тъй като сега нямаше кой да ми прави тази услуга. От три дни не бях получил нито ред. Нима неугасващото очакване на неизвестното писмо не показва, че надеждата е неизкоренима и вечна в сърцата ни като жилав плевел?

Желанието да получа писмата ми даде сила да стана на другия ден по обед и да отида до пощата. Валеше, не носех чадър, затова вървях край стените. Сигурно имах странен вид, защото всички ме гледаха. Искаше ми се да извикам: „Какво толкова чудно има в мен? За луд ли ме вземате? Не бива да го казвате, децата ми веднага ще се възползуват от това. Не ме гледайте така! И аз съм като всички други, само че моите деца ме мразят и аз трябва да се защищавам срещу тях. Но това не означава, че съм луд. Понякога съм възбуден от лекарствата, които трябва да гълтам заради гръдната жаба. Е, да, говоря си сам, защото аз винаги съм сам. Всяко човешко същество има нужда от събеседник. Какво необикновено има в това, че един самотник размахва ръце и си шепне нещо?“

Кореспонденцията ми се състоеше от печатни реклами, писма от банката и три телеграми. Сигурно ми съобщаваха за отложени борсови операции. Реших първо да седна в едно кафене и тогава да ги отворя.

Край дълги маси зидари на различна възраст с побелели от варта лица бавно предъвкваха оскъдните си порции и пиеха червено вино, без да разговарят. Те бяха работили от сутринта под дъжда. И към един и половина пак щяха да се върнат на строежа. Беше краят на юли. Гарите бяха претъпкани с народ. Дали тези зидари биха могли да разберат моята мъка? Сигурно! Как е възможно стар адвокат като мен да не го знае? Още в първото си дело се сблъсках с деца, които се караха помежду си, защото не искаха да гледат баща си. Нещастникът сменяше всеки три месеца дома си и навред го проклинаха — синовете му желаеха смъртта и той сам я зовеше като избавление. В колко чифлици бях ставал свидетел на една и съща драма — някой старец, дълги години отказващ да изтърве имуществото си, изведнъж се оставя да го залъжат и след това децата му го съсипват от работа и глад! Да, слабият жилав зидар, който предъвкваше бавно близо до мен хляба с оголените си венци, сигурно знаеше такива истории.

Днес никой не се чуди, като види добре облечен старец по кръчмите. Ядях заешко месо и гледах как дъждовните капки се сливат по стъклото; мъчех се да прочета наопаки името на собственика. Бръкнах в джоба си за носната кърпа и напипах писмата. Сложих си очилата и отворих наслуки една от телеграмите: „Погребението на мама утре, двадесет и трети юли, девет часа, църквата «Сен-Луи».“ Тази телеграма беше с днешна дата. Другите две бяха изпратени предния ден с няколко часа разлика. Едната гласеше: „Мама много зле, върни се“. Втората: „Мама почина.“ Трите бяха подписани от Юбер.

 

 

Смачках телеграмата и продължих да ям, а в главата ми се въртеше една мисъл — ще имам ли сили да взема вечерния влак. Няколко минути мислих само за това; после ме завладя друго чувство — изумление, че съм надживял Иза. Нямаше спор, че аз съм с единия крак в гроба. Нито аз, нито някой от близките ми се е съмнявал, че аз ще си отида пръв. Планове, хитрости, заговори — всичко кроях за дните след близката ми смърт. И аз, и цялото ми семейство бяхме убедени в това. Винаги съм си представял как моята жена, останала вдовица, ще се уплете в траурния си воал, когато се помъчи да отвори сейфа. Вселената да се бе обърнала, не бих се изненадал, не бих се стреснал толкова, колкото от тази смърт. Но в мен заговори деловият човек и аз започвах да премислям какви преимущества ми дава тя срещу моите врагове. Такива чувства ме вълнуваха до часа, когато влакът потегли.

Тогава заработи въображението ми. За пръв път си представих Иза на смъртния одър, суетенето около него предната и по-предната вечер. Припомних си всички подробности от нейната стая в Калез (не знаех, че е умряла в Бордо). Прошепнах: „Полагането в ковчега…“ и изпитах подло облекчение. Как ли щях да се държа? Какво щях да правя под внимателните враждебни погледи на децата? Сега въпросът беше разрешен. Нямаше да е трудно, защото щеше да се наложи да легна, след като пристигна. И дума не можеше да става да отида на погребението — в момента не бях в състояние да се добера до тоалетната във влака. Безсилието ми ме плашеше; Иза беше мъртва, следователно аз можех да почакам, бях пропуснал своя ред. Но се страхувах от пристъп — бях сам във вагона. Разбира се, щяха да ме чакат на гарата (бях телеграфирал), сигурно Юбер…

 

 

Не, не ме посрещна той. Какво облекчение почувствувах, като видях дебелото лице на Алфред, съсипано от безсъние! Видът ми сякаш го уплаши. Трябваше да го уловя под ръка — не можех да се кача сам в колата. Пътувахме в дъждовната утрин из тъжния Бордо през един квартал с кланици и учебни заведения. Не беше необходимо да говоря: Алфред разказваше всичко с най-малки подробности. Описваше точно мястото в градината, където Иза паднала в несвяст — малко преди да стигне до парниците, пред алеята с палмите; откарали я в близката аптека; после колко трудно я отнесли до стаята й на първия етаж — била много тежка; как й пуснали кръв, направили й пункция… тя била в съзнание през цялата нощ въпреки мозъчния кръвоизлив. Викала ме настойчиво със знаци и се унесла точно когато свещеникът дошъл да я миропомаже. „Но тя се била причестила предната вечер…“

Алфред искаше да ме остави пред къщи — на вратата вече беше окачен траурен креп, и да продължи под предлог, че едва ще има време да се облече за погребението. Но, ще не ще, трябваше да ми помогне да сляза от колата и да изкача първите стъпала. Не познах антрето. Стените бяха закрити с черни драперии, запалени свещи горяха край купчина цветя. Премигнах. Всичко ми беше чуждо, необикновено, сякаш се движех насън. Две монахини стояха неподвижно — сигурно бяха изпратени за погребението. От тази изложба на траурни платове, цветя и треперливи светлини към всекидневната водеше обикновеното стълбище с протритата пътека.

По него слизаше Юбер. Той беше във фрак, много коректен. Протегна ми ръка и ми каза нещо; но колко отдалеч идваше неговият глас! Аз исках да отговоря, но никакъв звук не излизаше от устата ми. Лицето му се приближи до моето, стана огромно, загубих свяст. После узнах, че припадъкът ми е траял около три минути. Свестих се в една малка стая, която служеше за чакалня, преди да се откажа от адвокатурата. Щипеше ми в носа от амоняка. Разпознах гласа на Жьонвиев.

— Започна да се свестява…

Отворих очи — те всички се бяха навели над мен. Лицата им бяха по-различни от обикновено — зачервени, изтощени, някои зеленикаво-бледи. Жанин, по-пълна и от майка си, изглеждаше на нейната възраст. Сълзите бяха набраздили най-много лицето на Юбер. То беше добило грозен, но трогателен израз, както в детството му, когато Иза го вземаше разплакан на коленете си и му говореше: „Колко му е мъчно на моето момченце!…“ Само Фили, облечен във фрак, с който се беше мъкнал по всички кръчми на Париж и Берлин, извръщаше към мен хубавото си равнодушно и отегчено лице — сигурно изглежда така, когато отива на гуляй или по-скоро, когато се връща, разгърден и пиян, защото още не беше вързал връзката си. Зад него смътно различавах жени с траурни воали — сигурно Олемп и дъщерите й. И други бели ризи бляскаха в полумрака.

Жьонвиев доближи до устните ми чаша; отпих няколко глътки. Казах, че се чувствувам по-добре. Тя ме запита тихо и нежно не искам ли да си легна веднага. Отговорих й първото, което ми дойде на ум:

— Толкова бих искал да я изпратя до края, защото не можах да се простя с нея…

Повтарях като артист, който се мъчи да намери верния тон: „Защото не можах да се простя с нея…“, но тези банални думи, изречени само от благоприличие, само защото отговаряха на моята роля в погребалната церемония, пробудиха в мен с внезапна сила точно чувството, което трябваше да изразят; сякаш сам си бях обяснил това, което още не можех да проумея — няма да видя вече моята жена; ние никога няма да се обясним; тя няма да прочете моята изповед. Всичко ще остане завинаги така, както беше, когато разговаряхме за последен път в Калез. Невъзможно е да започнем всичко отначало; тя беше умряла, без да ме опознае, без да разбере, че не съм бил само чудовище, палач, че в мен е съществувал и друг човек. Дори да бях дошъл в последната минута, дори да не бяхме успели да разменим нито дума, тя щеше да види сълзите, които се стичат по бузите ми, щеше да си отиде със спомена за моето отчаяние.

А сега само моите деца, занемели от изумление, гледаха това зрелище. Естествено те никога не бяха ме виждали да плача, никога през целия си живот. Свирепото и страшно старческо лице, лице на медуза, чийто поглед никой от тях не можеше да издържи, се преобразяваше пред очите им, ставаше човешко. Чух как някой каза (мисля, че беше Жанин):

— Ако не бяхте заминали… защо заминахте?

Да, защо заминах? А нима не бих могъл да се върна навреме? Можех да се върна, ако телеграмите не бяха изпратени „До поискване“, ако ги бях получил на улица „Бреа“… Юбер непредпазливо добави:

— Заминали, без да оставите адрес… Откъде можехме да отгатнем…

Една смътна до този момент мисъл изведнъж проблесна в съзнанието ми. Стиснах с ръце ръчките на креслото, надигнах се, треперещ от гняв, и извиках право в лицето му:

— Лъжец!

Той заекна:

— Татко, полудяваш ли?

Повтарях:

— Да, всички сте лъжци… вие знаехте моя адрес. Посмейте да ми кажете в лицето, че не сте го знаели!

Юбер унило възрази:

— Откъде бихме могли да го знаем?

— Не си ли се срещал с едно лице, което е във връзка с мен? Посмей да отречеш! Посмей!

Цялото семейство се вкамени и ме загледа безмълвно. Юбер се чудеше накъде да погледне — като дете, заплело се в лъжата си.

— Евтиничко сте заплатили за измяната. Не сте били много щедри, деца мои. Дванадесет хиляди франка рента на младеж, който ви възвръща цялото богатство… Нищо не е това.

Аз се смеех — с моя смях, от който кашлям до задушаване. Децата не се решаваха да промълвят нито дума. Фили избърбори през зъби:

— Мръсна история…

Аз продължих, но по-тихо — бях забелязал умолителния жест на Юбер, който напразно се мъчеше да измисли нещо.

— Заради вас не можах да я видя! Вие сте следили всяка моя стъпка, но аз не биваше да се усъмня в това. Ако бяхте ми изпратили телеграма на улица „Бреа“, щях да разбера, че съм предаден. За нищо на света не бихте го направили, дори и за да изпълните молбата на умиращата си майка. Мъчно ви е, разбира се, но не губите хладния си разум…

Казах им всичко това, казах им и още по-горчиви истини… Юбер молеше сестра си с пресеклив глас:

— Накарай го да млъкне! Накарай го да млъкне! Ще го чуят…

Жьонвиев обгърна раменете ми и ме принуди да седна:

— Моля ти се, татко, недей… Ще говорим по-късно, когато се поуспокоим. Заклевам те в името на тази, която е още тук…

Смъртно блед, Юбер й направи знак да замълчи — уредникът по погребенията влезе със списък на важните личности, които трябваше да вървят до катафалката и да носят траурното покривало. Станах и направих няколко стъпки. Исках да вървя сам; семейството ми се раздели, за да ми направи път — тръгнах, олюлявайки се. Успях да се добера до стаята, превърната в параклис, и да коленича до един молитвен стол.

Тогава Юбер и Жьонвиев бързо се приближиха, уловиха ме под ръка и ме поведоха; последвах ги послушно. Едва се изкачих по стълбата. Една от монахините се беше съгласила да остане при мен по време на погребението. Преди да излезе, Юбер, сякаш нищо не се беше случило помежду ни, ме запита правилно ли е постъпил, като е поканил между почетните лица в погребалното шествие и председателя на адвокатския съвет. Обърнах се към замрежения от дъжда прозорец, без да отговоря.

Чуваше се шум от стъпки. Целият град се беше стекъл на погребението. С кого ли не бяхме сродени по линия на Фондодеж? А от моя страна — адвокатската колегия, банките, деловият свят… Бях изпаднал в блаженото състояние на човек, който е успял да се оправдае пред съда, чиято невинност е доказана. Бях изобличил децата си в лъжа; те не бяха посмели да отрекат вината си. Докато къщата шумеше, изпълнена с хора, сякаш имаше странен бал без музика, аз се мъчех да мисля само за тяхното престъпление — те, само те ми бяха попречили да се простя с Иза… Но колкото и да разпалвах старата си ненавист, тя оставаше безсилна — като капнал от умора кон. Не зная какво, но нещо ме смекчаваше — физическа отпуснатост или задоволство, че последната дума е била моя.

До мен вече не достигаха песнопенията, погребалното шествие се отдалечаваше, дълбока тишина, като тишината в Калез, обгърна опустялото жилище. Всичките му обитатели бяха отишли след Иза. Зад тленните й останки вървяха деца и близки. Останали бяхме само аз и монахинята; тя седеше до възглавницата ми и шепнеше започнатите край ковчега молитви, прехвърляйки зърната на молитвената си броеница.

В тишината отново усетих скръбта от вечната раздяла, от безвъзвратното отпътуване. Сърцето ми отново се сви болезнено — сега вече беше много късно, всичко между нея и мен беше казано. Седях в леглото, опрян на възглавници, за да дишам по-леко, и гледах мебелите в стил Луи XIII, които ние двамата бяхме избирали у Бардие по време на годежа; те бяха нейни до деня, когато наследи мебелите на майка си. Леглото, тъжното ложе на нашите затаени обиди и недоизречени слова.

След погребението Юбер и Жьонвиев дойдоха при мен сами. Другите останаха в коридора. Разбирах, че не могат да свикнат с обляното ми в сълзи лице. Те стояха прави до възглавницата ми: братът, някак странен в своя фрак посред бял ден, сестрата — истинска кула от черни драперии, сред които се открояваше само бялата й кърпичка, а отметнатият воал разкриваше кръглото й подпухнало лице. Скръбта беше смъкнала маските ни и ние не можехме да се познаем.

Те ме запитаха как се чувствувам. Жьонвиев каза:

— Почти всички дойдоха до гробището. Нямаше човек, който да не я обича.

Аз я разпитах какво е правила Иза в дните преди удара.

— Беше неразположена… може би е имала някакви предчувствия, защото, преди да се върне в Бордо, прекара цялата вечер в стаята си и изгори купчина писма; помислихме дори, че саждите са пламнали в комина…

Прекъснах я. Изведнъж ми хрумна нещо… Как не се бях сетил?…

— Жьонвиев, мислиш ли, че моето заминаване е изиграло някаква роля?…

Тя ми отговори удовлетворено, че „сигурно е била огорчена…“

— Но вие нищо не й казахте, нали?… Не сте й разказали какво сте открили?…

Тя погледна въпросително брат си — да покаже ли, че е разбрала какво я питам. Кой знае какво е било лицето ми в тази минута, защото те сякаш се уплашиха; докато Жьонвиев ми помагаше да се настаня по-удобно, Юбер бързо отговори, че майка му се е разболяла десетина дни след заминаването ми и те решили през това време да я държат настрана от нашите тъжни спорове. Дали говореше истината? Той добави с писклив глас:

— Ако бяхме отстъпили на изкушението да й кажем за това, щяхме да бъдем първите виновници…

Той се извърна, виждах как раменете му потръпват. Някой открехна вратата и запита дали ще сядаме на масата. Чух гласа на Фили:

— Какво да се прави? Не съм виновен. Просто ми стърже в стомаха.

Жьонвиев запита през сълзи какво искам да ям. Юбер каза, че ще дойде следобеда — да се обясним един път завинаги, ако имам сила да го изслушам. Направих знак, че съм съгласен. Когато те излязоха, сестрата ми помогна да стана; окъпах се, преоблякох се, изпих чаша бульон. Не исках да започвам битка като болник, когото неприятелят щади и покровителствува.

Когато децата се върнаха, пред тях стоеше друг човек, а не старецът, който будеше съжалението им. Бях взел необходимите лекарства; седях облегнат в креслото; чувствувах се бодър, както винаги, когато не съм в леглото.

Юбер беше се преоблякъл в делнични дрехи. Жьонвиев носеше един стар пеньоар на майка си.

— Нямам една черна рокля…

Те седнаха срещу мен и след няколко подходящи за случая думи Юбер започна:

— Аз много размишлявах…

Той грижливо беше подготвил своята реч. Обръщаше се към мен, сякаш аз бях цяло събрание от акционери, претегляше всяка дума и грижливо избягваше всичко, което би могло да предизвика разправия.

— До леглото на мама аз проверих съвестта си; помъчих се да не изхождам от себе си, а да се поставя на твое място. В теб ние виждахме баща, преследван от натрапчивата мисъл да лиши от наследство децата си, а това в моите очи, законно или поне донякъде, извинява нашето поведение. Но ние ти дадохме коз срещу себе си в тази безпощадна борба и със своите…

Тъй като той търсеше точната дума, аз тихо му подсказах:

— Със своите подли заговори…

Скулите му се зачервиха. Жьонвиев кипна:

— Защо подли? Ти си много по-силен от нас…

— Хайде де, един тежко болен старец срещу хайка млади вълци…

— Един тежко болен старец — поде Юбер — има в дом като нашия по-изгодно положение: той не излиза от стаята си, стои и дебне, няма друга работа, освен да наблюдава семейството си, да изучава навиците му и да ги използува. Подготвя ударите си сам, обмисля ги. Знае всичко за другите, а те не знаят нищо за него. Знае места, удобни за подслушвателни постове… — не можах да се сдържа да не се усмихна, те също се усмихнаха. — Да — продължи Юбер, — в семейството си човек винаги е непредпазлив. Всички, спорят, повишават глас и накрая, без дори да забележат, започват да викат. Ние все се страхувахме, че стените на старата ни къща не са достатъчно дебели, а забравяхме, че подовете са тънки. Пък и прозорците често бяха отворени…

Тези намеци разведриха малко атмосферата. Юбер пръв подхвана със сериозен тон:

— Приемам, че ти може би ни смяташ за виновни. Но пак повтарям, не е трудно да ти докажа, че съм действувал в законна самоотбрана; но защо да наливам масло в огъня и пак да разпалвам спорове. Няма да се мъча да установявам кой пръв е нападнал в тази скръбна война… Съгласен съм дори да се защищавам като виновен. Но ти трябва да разбереш…

Той беше станал и изтриваше стъклата на очилата си. Примигваше, лицето му беше смалено, измъчено.

— Трябва да разбереш, че аз се борех за честта и живота на моите деца. Ти не можеш да си представиш в какво положение сме — ти си човек от миналия век; живял си в тази приказна епоха, когато благоразумният финансист залагаше върху сигурни ценности. Разбирам, че винаги си бил на висотата на положението; че усети преди всички тътнещата буря; че навреме се справи… Но това е така, защото ти стоиш извън сделките, защото, направо казано, не се палиш по сделките. Ти можеше хладнокръвно да обсъждаш положението, владееше го, не беше затънал като мен до ушите… Събуждането дойде изневиделица… Не ни остана време да се окопитим… За пръв път всички клони на дървото се счупиха наведнъж. Нямаше за какво да се закача, нямаше за какво да се заловя…

С каква тревога повтори той „нямаше за какво… нямаше за какво…“. Докъде ли се беше забъркал? Пред каква ли пропаст стоеше? Но той се уплаши, че е говорил прекалена откровено, овладя се, изтъкна общите положения: интензивното нарастване на техническата база след войната, свръхпроизводството, кризата… Думите му не означаваха почти нищо. Но аз долавях тревогата му. И в този момент усетих, че омразата ми е мъртва — мъртво беше и желанието за разплата. Може би бе умряло преди много време. Изкуствено бях поддържал злобата си, бях чоплил раните си. Но защо да не приема очевидното? Гледах сина си и изпитвах смесени чувства, в които надделяваше любопитството — с една дума можех да прекратя тревогата, ужаса, страха на този нещастник…, а колко странно ми се струваше това! Виждах мислено богатството си, което до скоро ми се струваше всичко в живота, богатство, което се мъчех да раздам, да загубя, с което дори не бях свободен да разполагам по мое усмотрение — а ето че внезапно се почувствувах освободен, то вече нямаше значение за мен, като че ли не се отнасяше до мен. Юбер сега ме дебнеше безмълвно през очилата си. Какво ли му кроях, какъв ли удар се готвех да нанеса? Лицето му беше измъчено, той се сви, почти вдигна ръка, като дете, което иска да се предпази от плесница. Каза ми плахо:

— Моля те само да ми помогнеш да се закрепя. Към това, което ще получа от мама, ще ми трябва още — той се поколеба за миг, преди да изрече сумата — … около милион. Веднъж да си разчистя сметките, все ще се оправя някак. За всичко останало постъпи, както ти е угодно. Задължавам се да зачета волята ти.

Той преглътна слюнката си; наблюдаваше ме крадешком; но лицето ми беше непроницаемо.

— Ами ти, дъще? — обърнах се към Жьонвиев. — У вас сигурно всичко е наред. Мъжът ти е мъдър за двама…

Тя винаги се дразнеше, когато хвалят мъжа й. Възрази ми, че предприятието му било закрито. От две години Алфред вече не купувал ром: очевидно смятал, че е по-добре да прекрати търговията засега. Те имали от какво да живеят, но Фили заплашвал да изостави жена си и сигурно щял да го направи, ако разбере, че са обеднели. Аз измърморих:

— Голяма беда!

Тя продължи бързо:

— Да, той е нехранимайко. Всички го знаем. И Жанин го знае… Но ако я напусне, тя ще умре. Да, ще умре. Ти не можеш да я разбереш, татко, тези неща не ти са ясни. Жанин знае много повече за Фили, отколкото ние. Често ми казва, че изобщо не можем да си представим какъв негодник е той. Но това няма да попречи тя да умре, ако я напусне. Сигурно ти се струва безсмислица. Такива неща не съществуват за теб. Но ти си толкова умен, че можеш да разбереш дори непонятни за теб чувства.

— Изморяваш татко, Жьонвиев.

Юбер мислеше, че неговата нетактична сестра „всичко ще развали“ и че самолюбието ми е засегнато. Сигурно съзираше по лицето ми признаци на вълнение, но не отгатваше причината. Откъде можеше да знае, че Жьонвиев отваря моя стара рана, просто пъха пръсти в нея. Аз въздъхнах:

— Щастливец е този Фили!

Моите деца си размениха изненадани погледи. Те винаги искрено са ме смятали за полулуд. Може би с чиста съвест биха ме затворили като душевно болен.

— Нищожество! — избоботи Юбер. — И на всичко отгоре ни държи в ръцете си.

— Неговият тъст е по-снизходителен от теб. Алфред винаги повтаря, че Фили „не е чак толкова лошо момче“.

Жьонвиев пак избухна:

— Той държи в ръцете си и Алфред: зетят разврати тъста си. Това е известно на целия град. Срещали са ги заедно с разни проститутки… Какъв позор! Такива огорчения съсипаха мама…

Жьонвиев триеше очите си. Юбер сигурно помисли, че се мъча да отвлека вниманието им от главния въпрос.

— Сега не говорим за това, Жьонвиев — каза той с раздразнен тон. — Ще рече човек, че на света няма други, освен теб и твоите близки.

Тя му извика вбесена, „че не се знае кой от двамата е по-голям егоист“ и добави:

— Разбира се, всеки дърпа чергата към себе си, мисли за своите деца. Винаги съм била готова да направя всичко за Жанин и се гордея с това. Както мама правеше всичко за нас. Бих се хвърлила в огъня.

Брат й я прекъсна с язвителен тон (прилича, че е мой син), че „няма да хвърли само себе си, а е готова да хвърли и другите“.

Колко забавен щеше да ми бъде някога този спор! Щях да се радвам на признаците, предвещаващи безпощадна битка около останките от наследството, от което нямаше да съм успял да ги лиша. Но сега ми беше само малко противно, скучно… Трябваше да приключим един път завинаги с паричните въпроси. Да ме оставят да умра спокойно!

— Странно е, деца мои — казах аз, — че в края на краищата ще направя точно това, което винаги ми се е струвало най-голямото безумие…

Ах! Те вече не мислеха да се бият помежду си! Обърнаха към мен изпитателни, недоверчиви очи! Чакаха; застанаха нащрек.

— Аз, който винаги съм давал за пример стария чифликчия, ограбен приживе, когото неговото потомство оставя да пукне от глад… и дори ако агонията продължи прекалено дълго, мятат върху него още завивки, чак до устата…

— Татко, моля те…

Ужасеното изражение на лицата им не беше изиграно. Заговорих с друг тон:

— Ще ти се отвори много работа, Юбер, подялбата ще бъде мъчна, аз имам влогове навсякъде: тук, в Париж, в чужбина и недвижими имоти, къщи, земи…

При всяка моя дума очите им се разширяваха, но те не смееха да вярват. Видях как Юбер ту свива, ту отпуска изтънчените си ръце.

— Всичко трябва да бъде уредено преди смъртта ми, заедно с това, което ще получите от майка си. Аз си запазвам само пожизнено ползуване на Калез — къщата и парка (поддържането и ремонтите за ваша сметка). За лозята изобщо не желая повече да слушам. Нотариусът ще ми изплаща месечна рента, остава само да определим сумата… Дай ми портфейла… да, в левия джоб на сакото.

Юбер ми го подаде с трепереща ръка. Измъкнах един плик.

— Тук ще намериш сведения за общия размер на богатството ми. Можеш да го занесеш на нотариуса Аркам… Или не, по-добре телефонирай му той да дойде, аз сам ще му го дам и ще потвърдя в твое присъствие волята си.

Юбер взе плика и ме запита разтревожено:

— Подиграваш ли се с нас? Не?

— Иди да телефонираш на нотариуса. Сам ще видиш дали се подигравам.

Той се спусна към вратата, но после изведнъж се овладя. И каза:

— Не, днес ще бъде неудобно. Трябва да почакаме поне седмица…

Той закри очите си с ръка; несъмнено се срамуваше, насилваше се да мисли за майка си. Въртеше в ръце плика.

— Е, добре — подканих го, — отвори и чети! Разрешавам ти.

Той се приближи до прозореца, счупи печата. Не четеше, а просто изпиваше с очи листа. Жьонвиев не можа да издържи, стана и протегна алчно шия през рамото на брат си.

 

 

Гледах брата и сестрата — родните си деца. В тях нямаше нищо ужасно. Един делови човек, чието положение е застрашено, баща на семейство, и една майка получават внезапно милиони, които са смятали изгубени. Не, наистина не виждах нищо ужасно в тях. Друго ме удивляваше — моето собствено равнодушие. Аз приличах на опериран, който се събужда след упойката и казва, че нищо не е почувствувал. Бях изтръгнал от себе си нещо, на което мислех, че държа, че то е проникнало в цялото ми същество. А ето че изпитвах само успокоение, физическо облекчение — дишах по-леко. В същност какво правех вече от години? Нали се мъчех да загубя това богатство, да го дам на някого, който не е от моето семейство. Винаги съм се лъгал, не съм съзнавал за какво копнея. Ние сами не знаем какво в същност желаем и не обичаме това, което ни се струва, че обичаме.

 

 

Чух как Юбер каза на сестра си:

— Огромно… огромно… наистина огромно богатство.

Те си размениха няколко думи тихо и после Жьонвиев каза, че няма да приемат моята жертва, че не искат да ме ограбят.

Думите „жертва“, „ограбят“ звучаха странно в моите уши. Юбер настояваше:

— Днес ти действуваш под влияние на вълнението. Мислиш се по-тежко болен, отколкото си. Още нямаш седемдесет години; с твоята болест хората живеят до дълбока старост. След известно време ще съжаляваш. Ако искаш, ще поема материалните грижи, но запази спокойно всичко, което ти принадлежи. Ние искаме само това, което е справедливо. Винаги сме търсили справедливостта…

Бях страшно уморен, те видяха, че очите ми се затварят. Казах им, че решението ми е неизменно и ще говорим за това вече пред нотариуса. Те тръгнаха към вратата; без да извръщам глава, добавих:

— Забравих да ви предупредя, че съм определил месечна рента от хиляда и петстотин франка на моя син Робер; така му обещах. Напомни ми, когато подписваме документите.

Юбер се изчерви. Той не очакваше тази стрела. Но Жьонвиев не усети лукавството. Разтвори широко очи, направи бърза сметка и възкликна:

— Осемнадесет хиляди франка годишно!… Не ти ли се вижда много?