Франсоа Мориак
Змийско кълбо (7)

VI

Струва ми се, че не те намразих още първата година след злополучната нощ. Моята ненавист се зароди полека-лека, колкото повече се убеждавах в твоето безразличие към мен, защото не съществуваше нищо за теб извън тези малки врякащи, хленчещи и лакоми дечурлига. Ти дори не забелязваше, че още ненавършил тридесет години, бях станал известен адвокат по граждански дела, прочул се като младо дарование в нашия съдебен окръг, най-прославен във Франция след парижкия. С делото Вилнав (1893 година) аз блеснах като голям адвокат по наказателни дела (много рядко адвокат се справя с двата вида дела) и ти единствена не узна нищо за отзвука от моята защита. Също в тази година нашето неразбирателство премина в открита война.

Нашумялото дело Вилнав затвърди моята слава, но оттогава повече се затегна менгемето, което ме задушаваше — може би съм лелеел някаква надежда; сега то ми доказа, че не съществувам за теб.

Съпрузите Вилнав — спомняш ли си тяхната история? — се обичаха след двадесетгодишен брак с любов, която беше станала пословична. Хората казваха: „сплотени като Вилнав“. Те живееха с единствения си син, около петнадесетгодишно момче, в замъка Орнон край града. Приемаха малко хора, приятно им беше да са сами. „Такава любов се среща в романите“ — казваше майка ти с нейните вечни заучени фрази, чиято тайна наследи нейната внучка Жьонвиев. Бих се заклел, че си забравила всичко от тази драма. Ако ти я разкажа, ще ми се подиграваш, както когато си спомнях на масата за ученическите си и студентски изпити… Но толкова по-зле! Една сутрин прислужникът, който разтребвал стаите долу, чул револверен изстрел на първия етаж и отчаян вик; той изтичал горе — стаята на господарите му била затворена. Чул тихи гласове, суетене, бързи стъпки в тоалетната стая. Понеже продължавал да натиска дръжката, след миг вратата се отворила. Вилнав лежал проснат на леглото си по нощница, облян в кръв. Госпожа дьо Вилнав, с разрошени коси, облечена в пеньоар, стояла до леглото с пистолет в ръка. Тя казала: „Аз раних господин дьо Вилнав. Бързо извикайте хирург и полицейския комисар. Няма да мръдна оттук.“ Не могли да й изтръгнат нито дума повече от това признание: „Аз раних мъжа си“, което било потвърдено и от господин дьо Вилнав, щом се съвзел и проговорил. Самият той не дал други обяснения.

Обвиняемата не пожела да си избере адвокат. Като зет на техни приятели, бях натоварен служебно с нейната защита, но при всекидневните ми посещения в затвора не можах да изтръгна нищо от тази упорита жена. Най-безсмислени слухове се носеха из града; още от първия ден обаче бях убеден в нейната невинност — поемаше вината върху себе си, а мъжът й, който я обожаваше, приемаше тя да се клевети. Какъв усет притежават хората, които не са обичани, да откриват следите на страст у другите! Сърцето на тази жена беше изпълнено със съпружеска любов. Тя не беше стреляла срещу мъжа си. Може би се беше спуснала да го заслони с тялото си срещу някой отблъснат поклонник? Никой не беше влизал в къщата вечерта преди престъплението. Нито един от познатите им не им ходеше често на гости… както и да е, нямам намерение да ти разказвам с подробности тази стара история.

До сутринта в деня, когато трябваше да произнеса защитата си, бях решил само да поддържам, че госпожа дьо Вилнав не би могла да извърши престъплението, в което се обвиняваше. Едва в последната минута показанието на младия Ив, нейния син, или по-скоро (тъй като неговото показание беше незначително и не внесе никаква светлина в процеса) умолителният и властен поглед, с който го пронизваше майка му, докато той даваше свидетелските си показания, и облекчената й въздишка, когато свърши, разкъса внезапно завесата: аз обвиних сина, този болезнено чувствителен юноша, измъчван от ревност към своя прекалено обичан баща. Хвърлих се с неопровержима логика в тази импровизирана защитна реч, знаменита и до днес, защото професор Ф.^[1] по негово собствено признание откри в нея в зародиш основата на своята система; тя изясни едновременно психологията на юношите и спомогна за лечението на техните неврози.

Ако възкресявам и сега тоя спомен, скъпа Иза, не го правя с надеждата да предизвикам след четиридесет години възхищението ти от моето дарование, което ти не почувствува в дните на триумфа ми, когато вестниците от двата свята, Стария и Новия, поместваха моя портрет. Но в същото време, когато твоето безразличие в този тържествен час от моята кариера ми разкри с пълна сила колко изоставен и самотен съм аз, имах пред очите си седмици наред между четирите стени на килията примера на тази жена, която се жертвуваше не толкова за да спаси собственото си дете, колкото за да спаси сина на своя мъж, продължител на неговото име. Именно той, жертвата, я беше помолил: „Поеми вината върху себе си.“ Тя беше достигнала до връхната точка на любовта — искаше да накара света да повярва, че е престъпница, че е убийца на единствения човек, когото обичаше. Съпружеската любов, а не майчината любов я бяха подтикнали към това… (По-нататъшното развитие на събитията го доказа: тя се отдели от своя син и под различни предлози живя винаги далеч от него.) И аз бих могъл да бъда обичан като Вилнав. Много пъти се срещах и с него по време на делото. Какво притежаваше той повече от мен? Доста хубав, благородник безспорно, но не особено умен. Враждебното му държане към мен след процеса го доказа. А аз бях надарен. Ако в онези дни имах жена, която да ме обича, какви ли висоти не бих могъл да достигна? Не е възможно сами да запазим вярата в себе си. Трябва да имаме свидетели на силата си: някой, който да отбелязва ударите, който да брои точките, който да ни окичи с венец в деня на победата — както някога, когато при раздаването на наградите, натоварен с книги, търсех очите на мама в тълпата и под звуците на военна музика тя поставяше мислено златен лавров венец върху току-що остриганата ми глава.

По време на процеса Вилнав тя започна да отпада. Не го забелязах веднага. Първият признак на нейния упадък беше привързаността, която проявяваше към едно черно кученце; то лаеше ужасно, щом усетеше, че се приближавам. При всяко посещение се говореше все за това куче. Тя не слушаше вече какво й разказвам за себе си.

Впрочем мама не би могла да ми замени любовта, която би ме спасила на този завой от моето съществуване. Тя ми беше предала своя порок — сребролюбието; тази страст беше в кръвта ми. Тя беше вложила всичките си сили да ме насочи към професия, от която, както казваше, ще печеля много. Мене ме привличаха книгите, вестниците и всички големи списания ме канеха за сътрудник, левите партии ми предлагаха в изборите да поставя кандидатурата си в Ла Бастид (този, който прие вместо мен, беше избран без трудности), но аз преодолях честолюбието си, защото не исках да се откажа „да печеля на едро“.

Такова беше и твоето желание и ти ми беше дала да разбера, че никога няма да напуснеш провинцията. Жена, която би ме обичала, нямаше да е равнодушна към моята слава. Тя би ме убедила, че изкуството да живееш се състои в това да пожертвуваш една низка страст в името на друга, по-възвишена. Глупавите журналисти, които се преструват, че са възмутени, когато еди-кой си адвокат, станал депутат или министър, използува положението си за дребни изгоди, би трябвало да се възхищават от поведението на онези, които съумяват да установят разумна йерархия в света на страстите си и предпочитат политическата слава пред доходните дела. Ако ме обичаше, щеше да ме излекуваш от моята алчност, която поставя над всичко незабавната изгода; да ме подтикваш да се откажа от гонитбата на дребна, жалка плячка, каквато са хонорарите, а да се стремя към сянката на могъществото, защото няма сянка без реалност. Сянката е реалност. Хайде де! На мен ми остана едно утешение — „да печеля на едро“ като бакалин на ъгъла на две улици.

Ето какво ми остава: парите, напечелени през тези ужасни години, парите, които вие се мъчите като обезумели да ми измъкнете. Ах, дори мисълта как ще ликувате, ако попаднат в ръцете ви след моята смърт, ми е непоносима! Казах ти в началото на писмото си, че бях взел мерки да не ви оставя нищо. Дадох ти да подразбереш, че се отказвам от това отмъщение… Но го казах, без да зная, че омразата в сърцето ми е като прилив. Ту се отдръпва и аз омеквам… ту пак приижда и тинестата вълна ме покрива отново.

От този Великден, след опита да ме оскубете заради Фили, като видях събрана заедно тази семейна хайка, насядала пред вратата и дебнеща ме, непрекъснато ме преследва видението за подялбата — подялбата на наследството, която ще ви хвърли един срещу друг. Защото вие ще се ръфате като кучета за моите земи, за моите акции. Земите ще бъдат ваши, но акциите вече не съществуват. Да, точно тези, за които ти споменах на първата страница от това писмо. Миналата седмица ги продадох по най-високия курс, оттогава те спадат с всеки изминат ден. Всички параходи потъват, щом ги напусна; аз никога не се лъжа. Наличните ми милиони също ще получите. Но ще ги получите, ако благоволя да ви ги дам. Има дни, когато решавам да не ви оставя нито сантим…

Чувам ви как се качвате като стадо по стълбата и си шушукате. Спирате се на площадката, говорите, без да се страхувате, че ще ме събудите (решили сте, че съм глух); виждам под вратата светлината от свещите ви. Разпознавам фалцета на Фили (гласът му като че ли още мутира) и внезапно се разнасят приглушени женски смехове, кудкудякане. Ти ги мъмриш, сигурно им казваш: „Може би не е заспал…“ После приближаваш до вратата ми, ослушваш се, поглеждаш през ключалката, лампата ме издава. Връщаш се при хайката; сигурно им пошушваш: „Още е буден, чува ви…“

Те се отдалечават на пръсти. Стъпалата скърцат, една по една вратите се затварят. През великденската нощ къщата е пълна със съпружески двойки. А аз бих могъл да бъда живият ствол на тези млади издънки. Повечето от бащите са обичани. Ти беше мой враг и децата ми се озоваха във вражеския лагер.

Именно към тази война трябва да се върнем сега. Но днес нямам вече сили да пиша. И все пак аз мразя да си лягам, не обичам да се изтягам в леглото дори когато сърцето не ми пречи. На моята възраст сънят навежда на мисли за смъртта — защо да се изпъвам като покойник? Докато съм прав, струва ми се, че смъртта не може да дойде. Защо тя ме плаши? Това физически страх ли е, страх от последното хълцане? Не, а защото смъртта е небитие и може да бъде изразена само с отрицателен знак.