Франсоа Мориак
Змийско кълбо (5)

IV

Не се излъгах. Моето присъствие снощи развали плановете ви. Единствено на масата на децата беше весело, защото вечерта на велики петък те получават шоколад и филийки, намазани с масло. Аз едва ги различавам: моята внучка Жанин вече има дете, което е проходило. Показах пред всички, че имам великолепен апетит. Ти намекна нещо за здравето и за възрастта ми, за да ме извиниш за котлета пред децата.

Страшно не ми се понрави оптимизмът на Юбер. Твърди самоуверено, като човек, за когото това е въпрос на живот и смърт, че на Борсата скоро ще настъпи оживление. И все пак той е мой син. Този четиридесетгодишен човек е мой син. Знам, но не го чувствувам. Просто невъзможно е да гледаш тази истина в лицето. Ами ако все пак работите му тръгнат лошо! Банкер, който дава такива дивиденти, играе и рискува всичко… В деня, когато честта на семейството бъде изложена на карта… Честта на семейството! Ето един идол, за който не ще пожертвувам нищо. Решението ми е взето предварително. Ще трябва да издържа удара, да не се трогна. Освен мен имат и стария чичо Фондодеж, той ще се остави да го обработят, ако аз откажа… говоря глупости, безсмислици… или по-скоро мъча се да избягам от спомена за онази нощ, когато ти разруши, без дори да се замислиш, нашето щастие.

Странно, ти може би дори не си спомняш за това. А кратките часове в задушния здрач на тази стая решиха нашите две съдби. Всяка дума, изречена от теб, все повече и повече ни разделяше, но ти нищо не забеляза. Паметта ти, запазила хиляди нищожни подробности, не е съхранила нищо от тази катастрофа. Размисли добре — ти с гордост заявяваш, че вярваш във вечния живот, а тази нощ заложи и разруши моя вечен живот. Защото първата любов ме беше направила чувствителен към атмосферата на вяра и благоговение, облъхващи твоето съществуване. Аз те обичах и бях готов да обичам всичко, което принадлежеше на твоя дух. Разнежвах се, когато те виждах да коленичиш молитвено в дългата си ученическа нощница.

Живеехме в същата стая, където пиша сега тези редове. Защо след сватбеното пътешествие се върнахме в Калез при майка ми? (Не бях приел да ни даде Калез — той беше нейно дело и тя го обичаше.) По-късно, за да подхранвам омразата си, си припомнях срещу тебе някои обстоятелства, които ми бяха убягнали или за които бях си затварял очите. Преди всичко семейството ти под предлог смъртта на някакъв далечен братовчед беше решило да отмени сватбеното тържество. Те просто са се срамували от посредствения ти брак. Барон Филипо разправяше навсякъде, че в Банер-дьо-Люшон неговата балдъзка „хлътнала“ по някакъв младеж, очарователен, с блестящо бъдеще и много богат, но с тъмен произход. „Нали разбирате, не е от род.“ Той говореше за мен, сякаш съм незаконородено дете. Но в крайна сметка твърдеше, че е по-удобно без родственици — така нямало да се червя от семейството си. Моята майка, общо взето, била почтена старица и явно била решила да остане в сянка. Пък и ти си била глезено дете, родителите ти угаждали във всичко; аз съм бил много богат, така че семейство Фондодеж можело да даде съгласието си за този брак и да си затвори очите за останалото.

Когато ми донесоха тези клюки, не научих нищо повече от това, което вече знаех. Бях щастлив, не им обърнах никакво внимание, трябва да призная също, че този почти таен брак ми допадаше: как да си избера шафери сред бедната компания, чийто водач бях? Гордостта не ми позволяваше да подам ръка на вчерашните си неприятели. Блестящата ми женитба би могла да ме сближи лесно с тях; но в тази изповед аз се обрисувам с твърде черни краски, така че мога да не отрека една хубава страна от моя характер — независимост, непреклонност. Не се принизявам пред никого, верен съм на убежденията си. Но в нашия брак направих известен компромис, затова ме гризеше съвестта. Бях обещал на родителите ти да не те отклонявам от религиозните ти навици, но за себе си дадох дума само да не се присъединявам към франкмасоните. В същност вие нямахте други изисквания към мен. В тези години се смяташе, че религията е повече женска работа. В твоята среда беше прието съпругът „да придружава жена си на черква“, а в Люшон аз бях доказал, вече, че нямам нищо против това.

Когато се върнахме от Венеция през септември 1885 година, родителите ти изтъкнаха разни предлози, за да не ни приемат в замъка си в Сьонон, където от приятелите им и познатите на Филипо нямало нито една свободна стая. Тогава решихме, че ще ни бъде удобно да се настаним за известно време у майка ми. Никак не се смущавахме от спомена за безцеремонното ни държане към нея. Приехме да живеем в къщата й, докато и както ни е удобно.

Тя и не помисли да ликува. Заяви, че къщата е на наше разположение. Можехме да приемаме когото си искаме — нямало да ни притеснява, дори нямало да я виждаме. Казваше: „Умея да изчезвам.“ И добавяше: „И без това съм все навън.“ И действително тя отделяше много време за лозята, за винарските изби, за птичарниците, за прането. След обеда се качваше за малко в стаята си, извиняваше ни се, ако ни завари още във всекидневната. Чукаше на вратата, преди да влезе — трябваше да й обясня, че това не е прието. Беше готова да ти отстъпи дори домакинството, но ти не й причини това огорчение. И през ум не ти минаваше да я унижаваш. Но как снизходително се отнасяше с нея! И каква смирена благодарност изпитваше тя към теб!

Ти не ме отдели от нея, както тя се беше страхувала. Дори бях по-ласкав с майка си, отколкото преди женитбата. Нашите буйни смехове я изненадваха — нали този щастлив младоженец беше нейният син, толкова затворен, тъй суров преди. И тя си казваше, че сигурно не е умеела да ме подхване, защото твърде много съм я превъзхождал. Ти поправяше злото, причинено от нея.

Спомням си как се възхищаваше, когато ти цапотеше ветрила и тамбурини, когато пееше или свиреше на пиано, като засичаше винаги на едно и също място на „Песен без думи“ от Менделсон.

Понякога ти идваха на гости приятелки от моминските години. Ти ги предупреждаваше:

— Сега ще видите свекърва ми, много своеобразна, истинска селянка, каквито вече не се срещат.

Според тебе тя имаше държане и такт. Тя разговаряше със слугите си на наречие и ти преценяваше това като много добър тон. Отиваше дори по-далеч — показваше снимка на мама, петнадесетгодишна девойка със забрадка. Тананикаше дори песничка за старите селски семейства, „по-благородни от истинските благородници…“ Колко изкуствена беше по това време! Майчинството те възвърна към природата.

Все още избягвам да разкажа за онази нощ. Беше толкова горещо, че не можехме да спуснем щорите въпреки ужаса ти от прилепите. Листата на една липа докосваха къщата и все ни се струваше, че някой диша в стаята. Отвреме-навреме вятърът шумолеше в листака, сякаш валеше проливен дъжд. Последен лунен лъч се плъзгаше по пода и преобразяваше разпръснатите ни дрехи в бледи призраци. Заглъхваше шепотът на ливадата — настъпваше тишина.

Ти ми казваше: „Да спим. Хайде да спим…“ Но дори в съня ни край нас бродеше един призрак. Не можехме да излезем сами от глъбините на бездната. Винаги се появяваше сянката на непознатия Родолф, чийто образ аз разбуждах в твоето сърце, щом те вземех в обятията си.

А когато отпусках ръце, ние отгатвахме неговото присъствие. Не желаех да страдам, страхувах се да страдам. Инстинктът за самосъхранение ни подтиква да браним щастието си. Знаех, че не бива да те разпитвам. Нека това име да се появява внезапно като мехурче по повърхността на нашия живот. Не посегнах да го измъкна от тинята, където то замърсяваше застоялите води с гниещата си тайна. Но ти, нещастнице, ти копнееше да излееш в думи тази разбита, неудовлетворена страст. Достатъчно беше от устата ми да се изплъзне въпросът:

— Обясни ми най-сетне, кой беше този Родолф?

— Има някои неща, които би трябвало да ти кажа… О, нищо сериозно, успокой се…

Ти говореше полугласно, припряно. Главата ти вече не почиваше на моето рамо. Съвсем малкото пространство, което разделяше нашите две тела, се превърна в непреодолима пропаст.

Син на австрийка и богат индустриалец от Северна Франция… Запознал се с теб в Екс, където си отишла с баба си лятото, преди нашата среща в Люшон. Той идвал от Кембридж. Не ми го обрисуваше, но аз му приписвах наведнъж всички пленителни черти, от които се смятах лишен. Луната осветяваше отпуснатата ми върху чаршафа голяма жилеста ръка с къси нокти. Нищо лошо не се било случило, уверяваше ме ти, макар той да не бил така почтителен като мен. Не запазих в паметта си подробно твоите признания. За какво ми бяха? Бедата не беше в това. Ако ти не беше го обичала, щях постепенно да се утеша — това са краткотрайни романи, в които с един замах изчезва детската непорочност. Но аз вече се питах: „Как е възможно тя да ме е обикнала, след като не е изминала и година от тази велика любов?“ Бях вледенен от ужас. „Значи, всичко е било измама — казвах си, — тя ме е лъгала, аз не съм се избавил… Как така си въобразих, че някое момиче може да ме обикне! Аз не съм създаден за любов!“

Утринните звезди още трепкаха. Един кос се събуди. Ветрецът, чийто шепот чувахме в листата, преди още да ни облъхне, издуваше завесите, разхлаждаше очите ми, както в дните на моето щастие. Само преди десет минути това щастие съществуваше, а сега вече аз си мислех: „В дните на моето щастие…“ Зададох ти един въпрос:

— Значи, той не пожела да се ожени за теб?

Спомням си как се възмути. Още чувам особения ти тон, с който говориш, когато самолюбието ти е засегнато. Напротив, той, разбира се, бил безкрайно поласкан, безкрайно горд да вземе жена от рода Фондодеж. Но родителите му били научили, че ти си имала двама братя, и двамата умрели още в юношеството си от туберкулоза. Тъй като самият той бил с крехко здраве, семейството му било непреклонно.

Разпитвах те спокойно. Нищо не ти подсказваше какво рушиш в момента.

— Така е била предопределила съдбата, скъпи мой, за да се срещнем двамата — уверяваше ме ти. — Знаеш колко горди са моите родители — малко смешни дори, не го отричам. И ще ти призная… ако не бяха се стреснали от несъстоялата се сватба, днес ние с теб нямаше да сме щастливи. Не можеш да си представиш колко голямо значение има в нашите среди здравето, особено когато става дума за брак. Мама си въобразяваше, че целият град знае защо сме се разделили. И вече никой нямало да се ожени за мен. Преследваше я натрапчивата мисъл, че ще остана стара мома. Какви месеци ме накара да изживея! Сякаш на мен не ми стигаше болката… Най-сетне тя успя да ни убеди, и татко, и мен, че не съм за „омъжване“.

Сдържах се, не изпуснах нито дума, която би могла да събуди недоверието ти. А ти ми повтаряше, че така било предопределено, за да се зароди нашата любов.

— Обикнах те от пръв поглед. Преди да отидем в Люшон, се бяхме отбили на поклонение в Лурд. Щом те срещнах, разбрах, че молитвите ни са чути.

Ти дори не подозираше какво възмущение се надига в сърцето ми при всяка твоя дума. У вашите противници тайно се натрупва по-възвишена представа за религията, отколкото у вас и отколкото самите те съзнават. Ако не е така, защо те биха приемали като оскърбление низостта на вашите претенции към вярата? Нима ви се струва просто и естествено да молите за земни блага същия този бог, когото наричате „небесен отец“?… Но какъв е смисълът?… От думите ти ясно прозираше, че ти и семейството ти се бяхте нахвърлили лакомо на първия срещнат лапнишаран.

Едва в тази минута осъзнах колко неравен е нашият брак. Той беше сключен само защото майка ти била обзета от някакво безумие, което се предало на баща ти и на тебе… Ти сподели с мен, че семейство Филипо дори те били заплашили да се откажат от теб, ако се омъжиш за мен. Да, ние се надсмивахме на този глупак, в Люшон, а той беше направил всичко възможно да убеди Фондодеж да развалят годежа.

— Но аз държах на теб, скъпи, и те нищо не постигнаха.

Ти все ми повтаряше, че, разбира се, не съжаляваш за нищо. Оставях те да говориш. Сдържах дъха си. Уверяваше ме, че не би могла да си щастлива с Родолф. Той бил прекалено красив, не умеел да обича, а се оставял да го обичат. Всяка жена можела да ти го отнеме.

Ти не забелязваше, че дори гласът ти се променя, когато го споменаваш — острите нотки изчезваха, той ставаше тръпен, гугукащ, сякаш веднъж изречено, името на Родолф отприщваше спотаените в гърдите ти въздишки.

Той не би могъл да те направи щастлива, защото бил красив, очарователен, харесван от жените… С други думи, с мен щеше да живееш безметежно благодарение на невзрачната ми външност, на недружелюбния ми характер, който отблъсква сърцата. Той се държал, разказваше ти, по непоносимия начин на възпитаниците на Кембридж, които подражават на англичаните… Нима би предпочела съпруг, неспособен да избере плат за костюма си, да направи хубав възел на връзката си, който не обича разните видове спорт, не умее да се държи свободно в обществото, не е усвоил тънкото изкуство да отклонява сериозните разговори, сърдечните излияния, признанията, тази наука да живееш весело и изискано. Не, ти беше взела този нещастен младеж само защото той се мярна на пътя ти в същата година, когато майка ти, изнервена от критичната възраст, си беше внушила, че вече не си „за омъжване“, само защото ти не желаеше и не можеше да изчакаш без съпруг дори шест месеца, а младежът имаше достатъчно пари, за да бъде оправдан подобен брак пред обществото.

Сдържах учестеното си дишане, стисках пестници, хапех долната си устна. И до днес, когато сам си стана противен, когато не мога да се търпя тялом и духом, мисълта ми се връща при младежа от 1885 година, при двадесет и три годишния съпруг, в изстъпление притиснал с ръце гърдите си, за да задуши своята младежка любов.

Цял треперех. Ти забеляза това и замлъкна.

— Да не ти е студено, Луи?

Казах, че са ме побили тръпки. Нищо особено.

— Слушай, ти нали не ревнуваш? Би било глупаво…

Не излъгах, като ти се заклех, че в сърцето ми няма капчица ревност. Как би могла да разбереш, че драмата се разиграваше отвъд всяка ревност?

Ти не подозираше дори колко дълбоко съм засегнат, но все пак моето мълчание те разтревожи. Потърси с ръка челото ми в мрака, погали ме по бузите. Макар по тях да нямаше следи от сълзи, може би ръката ти не откри познатите черти по вкаменелото лице със стиснати челюсти. Ти се изплаши. Пресегна се да запалиш свещта, почти легна върху мен; не можеше да намериш кибрита. Задушавах се под твоето проклето тяло.

— Какво ти е? Кажи нещо! Плашиш ме!

Престорих се на изненадан. Уверих те, че няма защо да се безпокоиш.

— Колко си глупав, мили! Как ме изплаши! Духам свещта. Заспивам.

Ти не каза повече нищо. Гледах как се ражда утрото, първото утро от моя нов живот. Лястовичките цвърчаха по керемидените покриви. Някакъв човек прекоси двора, тътрейки дървените си обувки. И до днес, след четиридесет и пет години, все още чувам ясно всичко, което чувах тогава: кукуригане на петли, камбанен звън, грохот на товарен влак по железопътния мост; и до днес все още вдъхвам всичко, което вдъхвах тогава: любимата ми миризма, мириса на дим, донесен от вятъра, когато край морето са запалили сухите треви из пущинаците. Изведнъж се надигнах:

— Иза, онази вечер, вечерта, когато седяхме на пейката в алеята над Сюпербанер… за него ли плака?

Понеже не отговаряше, стиснах ръката ти; ти я изтръгна и изръмжа като зверче. После се обърна настрана. Спеше… с разпилени дълги коси. Докосната от утринната хладина, ти беше издърпала смачканите чаршафи и се беше сгушила под тях, свита на кълбо, както спят младите животни. Защо да те изтръгвам от детския ти сън? Нима не знаех вече това, което исках да чуя от теб?

Станах безшумно, приближих се бос до огледалото на скрина и се взрях в отражението си, сякаш пред мен стоеше друг човек или по-скоро сякаш пак бях станал предишният: човек, когото никой не беше обичал, за когото никъде никой не беше страдал. Дожаля ми за моята младост; погладих с голямата си селска ръка небръснатата си буза с покарала твърда червеникава брада.

Облякох се тихо и слязох в градината. Мама беше в алеята с розите. Тя ставаше преди прислугата, за да проветри къщата. Запита ме:

— На чист въздух ли си излязъл?

И като ми показа мъглата над равнината, добави:

— Днес ще бъде страшна жега. В 8 часа ще затворя капаците…

Целунах я по-нежно от обикновено. Тя каза полугласно:

— Скъпото ми момче…

Бях готов да излея сърцето си (учудваш се, че говоря за сърцето си, нали?). Колебаех се дали да изрека думите… Но откъде да започна? Пък и щеше ли да ме разбере тя? По-лесно е да мълчим и аз винаги съм се поддавал на това изкушение.

Слязох към терасата. Тънки овощни дръвчета се очертаваха смътно над лозята. Хълмовете сякаш повдигаха с рамене мъглата, разкъсваха я. От дима изплува камбанария, след малко като живо същество се показа черквата. А ти си въобразяваш, че никога нищо не съм разбирал от тези неща… и все пак в онази минута аз проумях, че човек с разбит живот като мен трябва да търси причината, смисъла на своето опустошение; че това опустошение може би има съкровени причини и решаващите събития, особено онези, които се отнасят до чувствата, може би са предвестници, чиято тайна трябва да разгадаем… Да, имаше часове в моя живот, когато бях способен да прозра тези неща и така да се доближа до теб.

Впрочем онази сутрин вълнението ми трая само няколко секунди. Помня как се върнах към къщи. Още нямаше осем часът, а слънцето вече прежуряше. Ти стоеше на прозореца, навела глава; с едната ръка държеше косите си, а с другата ги четкаше. Не ме виждаше. Спрях се за миг, вдигнах глава, погледнах те в плен на ненавист, чийто горчив вкус усещам в устата си и сега, след толкова години.

Изтичах към бюрото си, отворих заключеното чекмедже; измъкнах една измачкана кърпичка, кърпичката, с която бях избърсал сълзите ти вечерта в Сюпербанер и която, нещастен глупак, бях притиснал до гърдите си! Отнесох я, вързах за нея един камък, както връзваме камък за шията на живо куче, което сме решили да удавим, и я хвърлих в блатото, наричано в нашия край „яз“.