Франсоа Мориак
Змийско кълбо (4)

III

Прекъснах писането, защото се стъмни, чух разговори долу. Не, вие не вдигахте шум. Напротив, говорехте тихо и точно това ме смущава. Някога от тази стая можех да следя разговорите ви. Но сега вие внимавате, шепнете. Ти ми каза миналия ден, че съм оглушал. Не е така. Аз чувам грохота на влака по железопътния мост. Не, не, не съм глух. Вие говорите полугласно, защото не искате да доловя думите ви. Какво криете от мен? Нима работите нещо не вървят? Те всички са около тебе, изплезили език като кучета — милият ни зет, който се занимава с продажба на ром, мъжът на внучката ни, който безделничи, и нашият син Юбер — борсов посредник… Впрочем той държи парите на всички и си го бива — дава по двадесет процента.

Не разчитайте на мен; няма да изпусна кокала. Тази вечер ще ми прошепнеш: „Толкова просто ще бъде да отсечем боровете…“ Ще ми напомниш, че двете дъщери на Юбер живеят след женитбата у родителите на мъжете си, защото нямат пари да се обзаведат. „На тавана имаме толкова мебели, които се развалят, нищо няма да ни струва да им ги дадем временно… — ще ми кажеш след малко. — Те ни се сърдят. Не стъпват тук. Не виждам внучките си…“ Ето въпросите, които разисквате. Затова говорите тихо.

* * *

Препрочитам тези редове, написани снощи, сякаш насън. Как съм могъл да се отдам на подобна ярост? В същност аз вече не пиша писмо, а дневник, прекъсван и отново започван… Да зачеркна ли написаното? Да започна всичко отново? Невъзможно — времето ме кара да бързам. Написаното — написано. Пък и какво да пожелая повече — нека се разкрия цял пред теб, нека да ме видиш до дъното на душата ми! От тридесет години аз съм в твоите очи само автомат, който пуска банкноти по хиляда франка, автомат, който работи лошо и който трябва непрекъснато да се разтърсва до деня, когато най-сетне ще може да бъде отворен, издънен, изчерпан с пълни шепи, изпразнен от съкровището, което съдържа.

Отново се поддавам на необуздан гняв. Той ме връща до мястото, където бях прекъснал. Трябва да се върна до извора на моя бяс, да си припомня съдбоносната нощ… Но преди това спомни си нашата първа среща.

Бях в Люшон с майка си през август 1883 година. Хотел „Сакарон“ по това време беше натъпкан с кресла, с табуретки, с препарирани диви кози. Алеите в Етини бяха засадени с липи, мирис, който усещам и сега, след толкова години, когато цъфтят липите. Сутрин ме събуждаха потропващите копита на магаренцата, звънците, плющенето на камшиците. Планинските ручеи се лееха дори по улиците. Момченца продаваха кифли и кравайчета. Минаваха планински водачи на коне, виждах как към планините се отправят на разходка кавалкади.

Целият първи етаж беше зает от семейство Фондодеж. Те обитаваха апартамента на крал Леополд. „Какви разсипници!“ — казваше майка ми. Това не им пречеше винаги да внасят със закъснение сумите, които дължаха (те бяха наели обширни участъци земя от нас, за да стоварват стоките си близо до пристанището).

В ресторанта ние се хранехме на общата трапеза, но на вашето семейство — Фондодеж, поднасяха отделно. Спомням си кръглата маса до прозорците: баба ти беше пълна и покриваше плешивата си глава с черни дантели, в които трептеше кехлибар. Винаги ми се струваше, че ми се усмихва, но това се дължеше на формата на малките й присвити очи и на прекалено голямата й уста. Една монахиня с подпухнало, жълто, пристегнато с колосана касинка лице я обслужваше. Майка ти… колко красива беше тя! Облечена в черно, винаги в траур заради двете си починали деца. От нея, а не от тебе се възхищавах отначало крадешком. Разголената шия, рамене, ръце ме смущаваха. Тя не носеше никакви скъпоценности. Съчинявах си романи по стендаловски и си давах дума до вечерта да я заговоря или да й дам писмо. Теб едва те забелязвах. Бях си внушил, че момичетата не ме привличат. Пък и ти беше надменна, никога не поглеждаше другите — така им показваше, че ги превъзхождаш.

Един ден, когато се връщах от казиното, заварих майка ми да разговаря с госпожа Фондодеж, която се държеше прекалено вежливо и любезно като възпитан човек, който все пак не желае да се принизи до по-нискостоящия си събеседник. Майка ми, напротив, говореше открито и ясно: тя чисто и просто беше докопала един наемател — в нейните очи уважаемото семейство Фондодеж бяха само небрежни платци. Селянка, земевладелка, тя се отнасяше с недоверие към търговията и вечно застрашените нестабилни богатства. Прекъснах я точно когато казваше:

— Разбира се, имам доверие в подписа на господин Фондодеж, но…

За пръв път се намесих в делови разговор. Госпожа Фондодеж получи желаната отсрочка. Много често съм си мислил оттогава, че със селския си нюх майка ми не се беше излъгала: семейството ти ми струва твърде скъпо и ако бях се поддал, твоят син, дъщеря ти и зет ти много скоро щяха да ме съсипят, да разпилеят състоянието ми — търговски сделки щяха да го погълнат. Техните сделки! Кантора на партера, телефон, машинописка… А зад този декор парите изчезваха на пачки по сто хиляди. Но аз се отклонявам… Ние сме в 1883 година в Банер-дьо-Люшон.

По това време могъщото ти семейство ме посрещаше с усмивка. Баба ти бърбореше безспир, без да чака отговор, защото беше глуха. Но откакто след обедите размених няколко думи с майка ти, тя започна да ме отегчава и да руши романтичните представи, които си бях създал за нея. Няма да ми се разсърдиш, ако ти припомня, че разговорите й бяха плоски, че тя живееше в ограничен мир и си служеше с толкова малко думи, че след триминутен разговор вече се чудех как да го поддържам.

Вниманието ми, отклонено от майката, се съсредоточи върху дъщерята. Не забелязах веднага, че за тези разговори нямаше пречки. Как бих могъл да си представя, че семейство Фондодеж вижда в мен изгодна партия? Спомням си една разходка в Долината на лилиите. Баба ти седеше с монахинята на задната седалка в откритата каляска, а ние двамата отсреща на допълнителното столче. Боже мой, в Люшон съвсем не липсваха наемни коли! Само на семейство Фондодеж можеше да хрумне да доведе тук собствената си кола!

Конете потропваха бавно сред облак мухи. Лицето на сестрата лъщеше от пот, тя беше полузатворила очи. Баба ти си вееше с ветрило, купено от магазините в Етини, на което беше изрисуван матадор, промушващ черен бик. Въпреки горещината ти носеше дълги ръкавици. Беше облечена от глава до пети в бяло — разказа ми, че си „дала обет да носиш бяло“ след смъртта на двамата си братя. Не разбирах какво означава „да дадеш обет да носиш бяло“. По-късно узнах, че твоето семейство имаше склонност да проявява странни благочестия. Но тогава бях в такова душевно състояние, че намирах това за много поетично. Как да те накарам да разбереш какво изживявах? Изведнъж бях изпитал чувството, че вече не съм недостоен да ме харесат, че вече съм харесван, че не съм отвратителен. Една от най-важните дати в моя живот беше вечерта, когато ти ми каза:

— Колко странно, младеж с такива дълги ресници!

Прикривах грижливо напредничавите си идеи. Спомням си, че по време на тази разходка ние слязохме двамата от колата, за да може да се изкачи по-леко по височината; баба ти и монахинята шепнеха молитви, прехвърляйки зърната на броениците си, а горе от капрата старият кочияш, свикнал от години на подобни разходки, повтаряше: „Амин!“ Ти се усмихваше, поглеждайки ме. Но аз вървях невъзмутим и сериозен. Нищо не ми струваше да ви придружавам в неделя на църковната служба в единадесет часа. Не свързвах с метафизични мисли тази церемония. Приемах я като култ на една класа, към която бях горд да се присъединя, един вид религия на предците, използувана от буржоазията, низ от обреди, които имаха само социално значение.

Тъй като понякога ти ме поглеждаше крадешком, споменът от тези служби за мен е свързан с чудесното откритие, което бях направил — способен съм да заинтригувам някого, да му харесам, да го вълнувам. Любовта, която ме изпълваше, се сливаше с любовта, която вдъхвах, която си въобразявах, че вдъхвам. Но какво значение имаха преживяванията ми? Важна беше моята вяра в твоята любов. Аз се отразявах като в огледало в друго едно същество и отразен, моят образ не съдържаше нищо отблъскващо. Аз разцъфтявах, отпусках, се в притома. Спомням си това размразяване на цялото ми същество под твоя поглед, бликащите чувства — освободени извори! Най-обикновеният знак на нежност — стисната ръка, скътано в книга цвете, всичко беше ново за мен, всичко ме очароваше.

Единствено майка ми не се радваше от това мое възраждане. Отначало чувствувах как враждебно приема тя мечтата (която в същност и аз смятах за безумна), покълнала бавно в сърцето ми. Яд ме беше на нея, че и тя не е във възторг.

— Не виждаш ли, че тези хора се мъчат да те уловят в мрежите си — повтаряше тя, без да я е грижа, че думите й могат да разрушат моята безмерна радост, че най-сетне ме харесват.

Имаше на света една девойка, на която аз се харесвах и която може би щеше да пожелае да се ожени за мен — вярвах в това въпреки подозрителността на майка ми, защото вие стояхте твърде високо, бяхте твърде влиятелни, за да се свържете по сметка с нашето семейство. И аз се ядосвах, почти ненавиждах майка си, която поставяше под съмнение моето щастие.

Въпреки това тя събра сведения за вас, тъй като имаше хора в по-важните банки. Как ликувах в деня, когато майка ми призна, че фирмата „Фондодеж“, въпреки някои временни затруднения, се ползува с доверие.

— Печелят страшно много, но живеят на прекалено широка нога — казваше мама. — Всичко отива по коне и лакеи. Обичат да хвърлят прах в очите, но не умеят да заделят настрана…

Сведенията от банките напълно ме убедиха в моето щастие. Имах доказателство за вашата безкористност: близките ти ми се усмихваха, защото им се харесвах; внезапно ми се стори естествено да се харесвам на всички. Те ни позволяваха да се разхождаме сами вечер по алеите край казиното. Странно е, че в началото на живота, когато човек се радва на малко щастие, не чува глас, който да го предупреди: „До най-дълбока старост да доживееш, няма да изпиташ по-голяма радост от тези кратки часове. Изпий я до дъно, защото след това няма да ти остане нищо. Първият извор по твоя път е последен. Утоли жаждата си веднъж завинаги. Няма вече да пиеш.“

А аз, напротив, се убеждавах, че това е само началото на изпълнен с обич дълъг живот и не се наслаждавах до насита на тези вечери, когато стояхме неподвижни под стаените листа.

Още тогава се появиха тревожни признаци, но аз не умеех да ги гадая. Спомняш ли си онази нощ на пейката (в лъкатушната алея, която извежда зад Баните)? Внезапно без видима причина ти избухна в ридания. Спомням си аромата на облените ти в сълзи бузи, аромата на тази непозната за мен скръб. Мислех, че плачеш от щастлива любов. Моята младост тълкуваше така тези ридания, това задъхване. Вярно, ти ми каза: — Няма нищо. Само защото съм до вас…

Ти ме мамеше, измамнице. Плачеше наистина, защото беше до мен — до мен, а не до един друг, не до този, чието име щеше да ми кажеш няколко месеца по-късно в същата стая, където пиша сега, където стоя — самотен старец пред прага на смъртта сред дебнещото го семейство, което очаква часа на плячката.

А тогава на онази пейка в лъкатушната алея за Сюпербанер аз, безумец, притисках лицето си до рамото ти, до шията ти, опивах се от уханието на обляното в сълзи момиченце. Влажната прохладна пиренейска нощ, напоена с мирис на мокри треви и мента, дъхаше също на теб. Долу, на площада пред Баните, фенерчета осветяваха листата на липите около беседката с музиката. Един стар англичанин от хотела ловеше с дълга мрежа нощните пеперуди, привлечени от светлината. Ти ми каза:

— Дайте ми кърпичката си…

Аз изтрих очите ти и скътах тази кърпичка до гърдите под ризата си.

Бях станал друг човек — това изразява всичко. Дори лицето ми грееше от светло щастие. Усещах го по погледа на жените. След тази вечер, след сълзите ти, вече не се съмнявах. И колко още вечери ти искреше от радост, притискаше се до мене, улавяше ме под ръка! Вървях много бързо, ти се задъхваше, едва ме следваше. Аз бях целомъдрен годеник. Ти пробуждаше в мен недокоснати чувства. Нито веднъж не изпитах изкушението да злоупотребя с доверието на родителите ти; и през ум не ми минаваше, че може би то е преднамерено.

Да, аз бях станал друг човек, до такава степен друг, че един ден — след четиридесет години, най-сетне се осмелявам да направя това признание, от което ти едва ли ще възтържествуваш, четейки писмото ми, — един ден по пътя в Долината на лилиите ние бяхме слезли от каретата. Потокът ромолеше: аз стривах див копър между пръстите си. Нощта се спускаше вече долу, а планинските върхове все още блестяха, осветени… Внезапно изпитах силно усещане, почти физическа увереност, че съществува друг един свят, освен нашия, действителен, свят, на който познаваме само сянката!…

Това бе само мигновение, мигновение, което се повтаря много рядко, на големи промеждутъци през моя дълъг тъжен живот. Но именно защото е необичайно, то придобива още по-голяма стойност в моите очи. Ето защо по-късно в дългите бурни религиозни спорове трябваше да прогонвам този спомен… Дължах ти това признание. Но още не е време да се спираме на този въпрос.

Безполезно е да ти припомням нашия годеж. Една вечер той беше решен; стана, без аз да съм го искал. Ти беше изтълкувала, струва ми се, една моя дума в съвсем друг смисъл, а не в този, който аз бих искал да вложа в нея — и изведнъж бях свързан с теб, преди да се опомня. Безполезно е да се връщаме към всичко това. Но има нещо страшно неприятно, на което ще се спра, макар да ми е тежко.

Ти веднага ми съобщи, че ще ми поставиш някои условия „в интерес на доброто разбирателство“: не желаеше общо домакинство с майка ми, не желаеше дори да живееш в същата къща. И родителите ти, и ти бяхте решили да не отстъпвате по този въпрос.

Дори след толкова години виждам ясно задушната хотелска стая с отворения прозорец към алеите на Етини! Златен прах, свистене на камшик, звънчета, тиролска песен долитаха през спуснатите щори. Майка ми лежеше с мигрена на дивана, облечена в пола и блуза (тя никога не се научи да носи изящни домашни дрехи, пеньоар или роба). Възползувах се от обещанията й да ни предостави гостните в партера, а тя да се настани в една стая на третия етаж.

— Слушай, мамо… Иза мисли, че ще бъде по-добре…

Докато говорех, гледах крадешком остарялото й лице, после извръщах очи. Със захабените си пръсти мама мачкаше фестона на ризата си. Ако беше спорила, щях да се заловя за думите й, но с мълчанието си тя не ми даваше възможност да избухна.

Мама слушаше, без да показва, че е засегната или изненадана. Най-сетне ми заговори, като търсеше думите си, за да ме увери, че отдавна е знаела това и не вижда нищо необикновено в нашата раздяла.

— Ще живея почти цялата година в Орин — каза тя. — Това е най-приличният от нашите чифлици, а на вас ще оставя Калез. Ще накарам да построят допълнителна сграда в Орин — стигат ми три стаи. Колкото и малко да струва, не е оправдано да правя разходи, след като нищо чудно да умра още следващата година. Но може по-късно ти да я използуваш за лов на диви гълъби. Там ще бъде удобно да се живее и през октомври. Ти не обичаш лова, но нали ще имаш деца — може на тях да им се ловува.

Колкото и далеч да отиваше моята неблагодарност, невъзможно беше да достигна границите на тази обич. Аз я прогонвах от мястото й, тя се съгласяваше да се приюти другаде. Задоволяваше се с трохите, които й оставях, готова беше на всичко. Но вечерта ти ме запита:

— Какво й е на майка ви?

Още на другия ден тя се оправи, стана каквато беше винаги. Баща ти пристигна в Бордо с по-голямата ти сестра и със зет си. Естествено трябваше да им разкажем всичко. С какво любопитство ме разглеждаха! Струваше ми се, че ги чувам да се питат един друг: „Как ти се вижда, «поносим» ли е?…“ „Майката е невъзможна…“ Никога няма да забравя удивлението, което предизвика у мен Мари-Луиз, сестра ти, наричана от вас Маринет; тя беше една година по-голяма от теб, но изглеждаше по-малка, по-крехка с дългата си шийка, с тежкия кок, с детинските си очи. Старецът, с когото я беше свързал баща ти, барон Филипо, ми вдъхна ужас. Но откакто той умря, често си мисля, че този шестдесетгодишен мъж може би е един от най-нещастните хора, които съм познавал. Какви ли не мъчения търпеше този глупак, за да забрави младата му жена, че е старец. Стягаше се с корсет до задушаване. Висока и широка колосана яка прикриваше увисналите му бузи и гуша. Блестящо боядисаните му мустаци и бакенбарди подчертаваха още по-ярко повехналата му морава кожа. Той едва слушаше какво му говорят — вечно търсеше огледала: и щом откриеше някое, помниш ли как се смеехме, че сме спипали нещастника крадешком да се вглежда в своя образ. Изкуствената челюст му пречеше да се усмихва. Той си налагаше да стиска зъби. Бяхме забелязали също как внимателно си слага цилиндъра, за да не развали изкусно вчесания кичур коса, който започваше от тила и се разклоняваше над черепа като делтата на маловодна река.

Баща ти, който му беше връстник, въпреки бялата брада, плешивостта и големия корем, още се харесваше на жените и дори в сделките съумяваше да очарова хората. Единствена майка ми не се поддаде. Ударът, който току-що й бях нанесъл, може би я беше направил още по-твърда. Тя оспорваше всяка точка от брачния договор, сякаш извършваше продажба или сключваше договор за даване земя на изполица. Аз се преструвах, че се възмущавам от нейните изисквания и не ги одобрявам, но тайно се радвах, че работите ми са в добри ръце. Ако днес състоянието ми е напълно отделено от твоето и вие нямате власт над мен, дължа го само на майка си, която пожела най-строго разделяне на имуществата, сякаш аз бях девойка, наумила си да се омъжи за разсипник.

Щом семейство Фондодеж не се отказваше от брака при тези изисквания, можех да спя спокойно: мислех си, че държат на мен, защото ти държеше на мене.

Мама не даваше и дума да става за пожизнена рента; тя искаше зестрата ти да бъде изплатена в пари.

— Дават ми за пример барон Филипо, който бил взел по-голямата без нито една стотинка… Сигурно е така! Все е трябвало да имат някаква изгода, като са свързали горкото момиченце с този старец. Но ние сме друго. Въобразяват си, че умирам от радост заради сродяването с тях. Не ме познават…

Ние, „двете гургулички“, се преструвахме, че този спор ни е безразличен. Сигурно и ти си вярвала във финансовия гений на баща си, както аз вярвах в майка си. И все пак може би тогава не знаехме, нито ти, нито аз, колко много обичаме парите.

Не, аз съм несправедлив. Ти винаги си обичала парите заради децата. Би могла да ме убиеш дори, за да имат те пари, но също така би им дала последния си залък от устата.

А аз… аз обичам парите, признавам го. Те ми създават сигурност. Докато съм господар на богатството си, вие сте безсилни срещу мен. „Толкова малко ни трябва на нашата възраст“ — повтаряш ми ти. Каква заблуда! Старецът е човек, докато има пари. Остане ли без нищо, захвърлят го на боклука. Ние нямаме избор — или дома за старци, или приюта, или да се държим за богатството. Колко много са случаите, когато селяни оставят техните старци да умрат от глад, след като са ги оскубали, но аз съм установявал, че и в буржоазните семейства е същото — само начините и външната форма са други. Да, така е. Аз се страхувам да не обеднея. Струва ми се, че никога няма да натрупам достатъчно злато. То ме привлича и ме закриля.

Часът за вечерната молитва мина, а аз не чух камбаната… Но в същност тя не би. Днес е велики петък. Тази вечер мъжете — нашият син и зетьовете — ще дойдат с автомобил; ще сляза да вечерям с всички. Искам да ги видя събрани: чувствувам се по-силен срещу всички, отколкото в отделни разговори. Освен това държа да изям котлета си в този ден на пост и молитви не от предизвикателство, а за да ви покажа, че волята ми е непреклонна и няма да отстъпя по нито една точка.

Цели четиридесет и пет години съм удържал пред теб извоюваните позиции; една отстъпка да направя и ще изгубя всичко. Срещу семейството, което яде фасул и сардини с олио, моят котлет на велики петък ще бъде знак, че няма надежда да ме оскубете жив.