Франсоа Мориак
Змийско кълбо (12)

XI

Тази нощ се събудих от задух. Трябваше да стана и да се довлека до фотьойла; под пристъпите на яростния вятър прочетох последните страници. Изненадан съм от тъмните дълбини, които те осветляват в душата ми. Преди да седна отново да пиша, се облакътих на прозореца. Вятърът беше стихнал. Ни полъх под обсипаното със звезди небе — Калез спеше. И внезапно към три часа след полунощ отново налетя вихрушка, отново започна да гърми, паднаха първите тежки ледени капки. Те тракаха по керемидите, уплаших се, че ще се изсипе град; стори ми се, че сърцето ми спира.

Лозята едва бяха пуснали филизи; бъдещата реколта беше на хълма; тя сякаш чакаше там като агънцата, които ловците завързват и изоставят в мрака, за да привлекат зверовете; яростни облаци се виеха над обречените лозя.

Какво ме интересуват сега реколтите — гроздоберите, жътвите? Аз няма вече какво да пожъна на този свят. Остава ми само едно — да опозная по-добре себе си. Слушай, Иза, след смъртта ми ще намериш в тези книжа листа с последната ми воля. Разпоредил съм се няколко месеца след смъртта на Мари, когато бях болен и ти се безпокоеше за мен заради децата. В това завещание съм изразил вярата си горе-долу в следните думи: „Ако в предсмъртния си час се съглася да приема причастие от свещеник, отсега с пълно съзнание протестирам, защото, само ако се възползуват от умствения ми и физически упадък, биха могли да получат от мен това, което разумът ми отхвърля.“

Но трябва да ти призная, че стана обратното — макар да се наблюдавам внимателно през последните два месеца, преодолявайки отвращението към себе си, макар съзнанието ми никога да не е било по-ясно, аз усещам мъчително влечение към християнската вяра… Не мога повече да отричам, че в мен съществува път, който би ме отвел до твоя бог. Ако можех да се понравя сам на себе си, щях да преодолея този порив. Ако можех да се презирам без задна мисъл, въпросът щеше да бъде разрешен завинаги. Но като си помисля колко суров човек съм аз, като си помисля колко опустошено е моето сърце и каква дарба притежава да вдъхва омраза и да създава около себе си пустиня, не откривам нищо, което да победи надеждата… Ще ми повярваш ли, Иза? Може би не заради вас, праведните, съществува твоят бог, ако въобще съществува, а заради нас. Ти не ме познаваше, не знаеше кой съм аз. Станах ли по-малко противен в твоите очи, след като прочете тези страници? Все пак ти виждаш, че в мен съществува една тайна струна, която Мари докосваше само като се сгушеше в обятията ми, а също и малкият Люк, когато в неделя се връщаше от черква, сядаше на пейката пред къщата и гледаше полята.

О, само не мисли, че имам възвишена представа за себе си. Аз познавам сърцето си, това сърце, това змийско кълбо — задушено под змиите, наситено с тяхната отрова, то продължава да бие под тяхната гмеж. Това змийско кълбо, което е невъзможно да размотаеш, което трябва да бъде разсечено с нож, с удар на меч: „Не мир, а меч дойдох да ви донеса.“

Утре може би ще се отрека от това, което ти доверявам сега, както се отрекох тази нощ от последната си воля от преди тридесет години. Мислех, че мразя с изкупителна омраза всичко, в което ти вярваше, и продължавам и до днес да мразя онези, които се кичат с името християнин: но не е ли истина, че мнозина принизяват надеждата, обезобразяват едно лице, онова Лице, онзи Лик? С какво право ги съдя — ще кажеш ти, — аз, който съм така противен? Иза, няма ли в моята мерзост нещо, не знам точно какво, което повече от тяхната добродетел прилича на Разпятието, пред което ти се прекланяш? Разбира се, моят въпрос ще ти се стори нелепо кощунство. Как да си докажа, че съм прав? Защо не говориш с мен? Защо никога не си ми говорила? Може би съществува някоя твоя дума, която ще разтвори сърцето ми! Тази нощ ми се струва, че все още не е късно да започнем отново нашия живот. Ами ако не изчакам смъртта си и ти дам тези страници? Ако те закълна в името на твоя бог да ги изчетеш докрай? Ако издебна мига, когато завършиш четенето? Ако те видя да влизаш в стаята ми с обляно в сълзи лице? Ако разтвориш обятията си за мен? Ако ти поискам прошка? Ако паднем на колене един пред друг?

Бурята като че ли стихна. Предутринните звезди трептят. Струваше ми се, че пак вали, но само листата се оцеждат. Ако се изтегна на леглото, дали ще получа задух? И без това не мога повече да пиша, отвреме-навреме оставям перото и опирам глава на твърдото облегало на стола.

Змийско съскане, оглушителен грохот и мълния раздраха небето. И настъпи зловеща тишина, след която по склоновете избухнаха бомби — хвърляха ги лозарите, за да разпръснат градоносните облаци или те да се излеят в дъжд. Ракети излетяха в мрака, от тази страна, където Барсак и Сотерн тръпнат в очакване на бедствието. Камбаната на „Сен-Венсан“ бие с пълна сила, за да прогони градушката, както човек пее през нощта, когато се страхува. И внезапно на керемидите се чу шум — сякаш някой беше хвърлил шепа камъни… Градушка! Някога щях да се спусна към прозореца… Чувах как капаците в другите стаи се отварят. Ти извика на един човек, който бързо прекосяваше двора:

— Силна ли е?

Той отговори:

— Силна е, но за щастие е примесена с дъжд.

В коридора изтича босо уплашено дете. Пресмятах по навик? „Сто хиляди франка загубени…“, но не помръднах от мястото си. На времето нищо не би могло да ме задържи да не изтичам навън. Нали веднъж ме намериха посред нощ сред лозята по пантофи, с угаснала свещ в ръката, а градушката се сипеше по главата ми. Дълбокият инстинкт на селянина ме тласкаше да се спусна, да се просна на земята и да прикрия с тялото си очуканите лозя. Но тази вечер аз гледах като чужденец това, което, в дълбокия смисъл на думата беше мое. Най-сетне съм развързан. Не знам какво, не знам кой ме развърза, Иза, но въжетата са скъсани: аз се отклонявам. Каква сила ме увлича? Сляпа сила? Любов? Може би любов…