Франсоа Мориак
Змийско кълбо (17)

XVI

Обядвах, на душата ми беше леко, почти весело, отдавна не бях изпадал в такова състояние на благоразположение, сякаш измяната на Робер, вместо да развали плановете ми, ми беше помогнала. Човек на моята възраст, казвах си, чийто живот от години виси на косъм, не се рови в душата си да открие причините за промените в настроението си — те са физиологични. Митът за Прометей символично означава, че цялата мирова скръб зависи от болния черен дроб. Но кой би се осмелил да признае такава груба истина? Не ме болеше нищо, дъвчех леко запечения бифтек. Доволен бях от голямото парче, нямаше да харча за втора порция. За десерт щях да си поръчам сирене — то е питателно и най-евтино.

Как да се държа с Робер? Трябваше да променя тактиката; но сега не ми се мислеше за това. Пък и за какво ли ми беше да си съставям планове? По-добре да се доверя на вдъхновението. Не смеех да си призная, че вкусвах удоволствието да си поиграя като котка с този жалък плъх. На Робер и през ум не му минаваше мисълта, че съм открил измяната му… Жесток ли съм? Да, жесток съм. Но не повече от когото и да е, не повече от другите, от децата, от жените, жесток като всички (изведнъж се сетих за малката шапкарка, зърната в Сен-Жермен-де-Пре), като всички, които не тачат Агнеца.

Върнах се с такси на улица „Бреа“ и се изтегнах в леглото. Студентите, които живеят в този семеен пансион, бяха заминали въз ваканция. Почивах си много спокойно. И все пак стъклената врата с мръсни перденца отнемаше на тази стая всякакъв уют. Разни дребни дървени украшения от леглото в стил Анри II се бяха отлепили и ги бяха събрали грижливо в позлатена бронзова кошничка на камината. Лъскавите тапети в преливащи се цветове бяха зацапани с плетеница от петна. Прозорецът беше отворен, но от нощната масичка, въпреки помпозния червен мрамор, се носеше миризма. Беше застлана с покривчица в кафеникав цвят. Всичко това ме забавляваше. Образец на безвкусица и еснафска претенциозност.

Събуди ме шумоленето на пола. Майката на Робер застана до главата ми, първо видях нейната усмивка. Дори да не знаех за предателството, раболепното й държане щеше да събуди недоверието ми. Прекаленото внимание винаги е признак на вероломство. Аз също й се усмихнах и й казах, че се чувствувам добре. Носът й не беше толкова голям преди двадесет години. В голямата й уста блестяха бели зъби, Робер ги беше наследил от нея. Но днес широката й усмивка разкриваше изкуствени челюсти. Тя сигурно беше вървяла бързо и киселата миризма, която разпръскваше наоколо си, властвуваше победоносно над миризмата от нощното шкафче с червения мрамор. Помолих я да отвори по-широко прозореца. Тя изпълни молбата ми, върна се при мен и пак ми се усмихна. Съобщи ми, че сега, понеже вече съм добре, Робер бил на мое разположение „за онова нещо“. Точно утре, събота, щял да бъде свободен след дванадесет часа. Припомних й, че банките са затворени в събота следобед. Тогава тя каза, че той ще поиска да го пуснат да излезе в понеделник сутрин. Нямало причини да не му разрешат. Пък и за какво толкова да се съобразява с началника си!

Тя се изненада, когато й заявих решително, че Робер не бива да напуска работата си още няколко седмици. Когато си тръгна, каза ми, че на другия ден ще придружи сина си; помолих я той да дойде сам, за да си поговорим, да го опозная. Нещастната глупачка дори не прикриваше безпокойството си; явно се страхуваше синът й да не се издаде. Но когато аз говоря и се държа по моя заповеднически начин, на никого и през ум не му минава да ми противоречи. Без съмнение тя беше подтикнала Робер да се разбере с моите деца; познавах вече добре този боязлив, свит младеж, затова можех да си представя в какъв смут го е хвърлило подобно решение.

Когато този жалък тип дойде при мен на другия ден, от пръв поглед установих, че фактите далеч надхвърлят догадките ми. Клепачите му бяха подпухнали — явно не беше спал. Избягваше погледа ми. Поканих го да седне, попитах го неспокойно какво му е; държах се сърдечно, почти нежно. С красноречието на голям адвокат му обрисувах блажения живот, който се открива пред него. Описах му къщата и парка от десет хектара, които щях да купя на негово име в Сен-Жермен. Всички стаи щяха да бъдат подредени със „старинни“ мебели. В парка — езеро с риба, гараж за четири коли… разказвах му, каквото ми хрумне. Когато заговорих за коли и му предложих да купя една от най-известните американски марки, видях пред себе си агонизиращ човек. Той очевидно беше се съгласил да не приема нито сантим, докато съм жив.

— Не бива да се тревожите за нищо — добавих аз. — Документът за покупката ще бъде подписан от вас. Приготвил съм вече и ще ви дам в понеделник ценни книжа, които ще ви осигурят годишен доход сто хиляди франка. С такава рента ще можете да живеете спокойно. Но голяма част от наличните ми пари остава в Амстердам. Ще отидем там през следващата седмица, за да дадем необходимите разпореждания. Но какво ви е, Робер?

Той запелтечи:

— Не, господине, не искам нищо преди вашата смърт… Не ми е приятно… Не искам да ви ограбя. Не настоявайте, мъчно ми е, като ви слушам.

Той се беше облегнал на шкафа, стискаше лакът с другата си ръка и гризеше ноктите си. Вперих в него очи — от погледа ми се страхуваха всички в съда, когато бях адвокат по граждански дела; никога не изпусках жертвата си, докато тя не припаднеше зад преградката в ръцете на полицаите.

А в същност аз бях благодарен на Робер; изпитвах чувство на освобождение — страшно щеше да бъде да завърша живота си с тоя червей. Аз не го мразех. Щях да го захвърля, без да го стъпча. Но не можех да се въздържа да не се позабавлявам.

— Какви хубави чувства, Робер! Чудесно е от ваша страна, че сте решили да изчакате смъртта ми. Но аз не мога да приема вашата жертва. Вие ще получите всичко още в понеделник, а в края на седмицата голяма част от моето богатство ще бъде прехвърлено на ваше име… — Той се опитваше да възрази. — Няма какво: или приемате, или отказвате — добавих сухо.

Избягвайки погледа ми, той ме помоли да му дам още няколко дни, за да размисли. Колкото да пише в Бордо и да получи нареждания, нещастен глупак!

— Вие ме изненадвате, Робер, уверявам ви. Държането ви е странно.

Мислех, че го гледам любезно — невъзможно, погледът ми винаги е бил суров като мен. Робер прошепна с глух глас:

— Защо ме гледате така?

Отговорих, подражавайки му, въпреки волята си:

— Защо те гледам така ли? А ти? Ти защо не можеш да издържиш моя поглед?

Хората, разглезени и обичани от всички, извършват инстинктивно жестовете и казват думите, които привличат сърцата. А аз така съм свикнал да ме ненавиждат и да вдъхвам страх, че очите, веждите, гласът, смехът ми покорно стават съучастници на тази моя страшна дарба, дори против волята ми. Така беше и сега — исках да вложа снизхождение в погледа си, а горкият младеж се гърчеше от ужас. Колкото повече се смеех, толкова по-зловещо му се струваше моето веселие. Най-сетне го запитах неочаквано, както се довършва животно:

— Колко ти предложиха другите?

Заговорих му на „ти“ и независимо от желанието си вложих в това повече презрение, отколкото добро чувство. Той заекна в плен на почти благоговеен ужас:

— Кои други?

— Двамата господа — казах, — едрият и слабият… да, слабият и едрият.

Искаше ми се да свърша. Отвратително ми беше, че продължавам тази сцена (така понякога се колебаем, преди да смачкаме с тока си стоножка).

— Съвземете се — казах му най-сетне. — Аз ви прощавам.

— Аз не съм виновен… Тя…

Затворих устата му с ръка. Непоносимо ми беше да слушам как ще прехвърли всичко на майка си.

— Шт! Не назовавайте никого… Хайде, кажете. Колко ви предложиха? Милион, петстотин хиляди? По-малко? Не е възможно! Триста? Двеста?

Той клатеше глава, толкова беше жалък!

— Не — каза най-сетне тихо. — Обещаха ми рента. Това ни изкуши. Така е по-сигурно: дванадесет хиляди франка годишно.

— От днес ли?

— Не, щом получат наследството… Те дори не помислиха, че ще пожелаете да оставите всичко на мое име веднага… А сега късно ли е?… Вярно, че биха могли да ни дадат под съд… освен ако ги излъжа… Ах! Какъв глупак съм аз! Пада ми се да бъда наказан!…

Той седеше на леглото ми и плачеше — беше грозен, едната му ръка висеше огромна, зачервена.

— И все пак аз съм ваш син! — хленчеше той. — Не ме захвърляйте!…

И с неловко движение се опита да ме прегърне. Освободих се, но не грубо. Отидох до прозореца и без да се обръщам, му казах:

— От първи август ще получавате по хиляда и петстотин франка месечно. Веднага ще дам нареждане тази рента да ви се изплаща пожизнено. Тя би могла да бъде прехвърлена в случай на нужда на майка ви. Естествено семейството ми не бива да узнае, че съм открил заговора в Сен-Жермен-де-Пре. — Той подскочи, като чу името на църквата. — Не е необходимо да ви предупреждавам, че ако се разбъбрите, ще загубите всичко. В замяна искам от вас да ми съобщавате какви козни плетат срещу мен.

Сега той знаеше, че не може да скрие нищо от мен и всяко предателство ще му струва скъпо. Дадох му да разбере, че не желая да виждам вече нито него, нито майка му. Трябваше да ми пишат „До поискване“, както обикновено.

— Кога ще напуснат Париж вашите съучастници от Сен-Жермен-де-Пре?

Той ме увери, че са заминали още предната вечер. Пресякох набързо пресилените му благодарности и обещания. Той явно беше потресен — някакво приказно непостижимо божество, което беше измамил, го подхващаше, захвърляше, отново го издигаше… Той затваряше очи, предаваше се. Превил гръбнак, отпуснал уши, отнасяше, пълзейки, кокала, който му бях подхвърлил.

Когато си тръгна, той се обърна и ме запита как и чрез кого ще получава рентата.

— Ще я получавате — казах му сухо. — Аз сдържам винаги обещанията си. Останалото не ви засяга.

Вече до вратата пак се поколеба.

— Бих предпочел пожизнена рента, нещо такова, на сигурно, в банка. Ще бъда по-спокоен, няма да се тревожа.

Отворих грубо открехнатата врата и го избутах в коридора.