Франсоа Мориак
Змийско кълбо (21)

XX

Цял месец вече, откакто Жанин бе избягала от болницата; аз я приютих, но тя още не беше оздравяла. Мисли, че е станала жертва на заговор; твърди, че я затворили, защото отказала да се бори срещу Фили, да поиска развод и разваляне на брачния договор. Всички останали си въобразяват, че аз съм й внушил тези мисли и я настройвам срещу тях, докато в същност през безкрайно проточилите се дни в Калез аз се боря стъпка по стъпка срещу нейните илюзии и химери. Навън дъждът се лее над окапалите в калта листа и те гният. Тежки дървени обувки тракат по чакъла в двора; минава човек, покрил главата си с чанта. Градината е оголена, нищо не е останало от нейната живописна красота — само щръкналите като скелети габъри и хилавите храсталаци зъзнат под безспирния дъжд.

Стаите са пропити с пронизваща влага, вечер не се отделяме от камината във всекидневната. Прозвънява полунощ, а ние не се решаваме да се качим в спалните; грижливо подредените цепеници рухват и се превръщат в пепел; така и аз, тъкмо мисля, че съм успял и отново трябва да започна да убеждавам моята внучка, че родителите й, брат й, вуйчо й не й желаят злото. Мъча се, доколкото мога, да отклонявам мислите й от болницата. Ние вечно се връщаме на Фили. „Не можете да си представите какъв човек е той! Не знаете какъв…“ Тези думи означават винаги, че ще последва обвинителна реч или похвално слово; по тона й веднага предусещах дали ще го превъзнася, или ще го залива с кал. Но дали го възхвалява или го очерня, тя повтаря едни и същи неща и те, струва ми се, са съвсем незначителни. Любовта надарява тази нещастна, лишена от въображение жена с удивителната способност да изопачава, да преувеличава. Знам що за стока е твоят Фили — нищожество, което бързо отлитащата младост обгръща за миг с лъчите си. На този младеж, разглезен, гален, свикнал да получава всичко наготово, ти приписваш тънки или коварни намерения, обмислени вероломства; а в същност той има само рефлекси.

Вие не разбирахте, че му е необходимо да се чувствува силен, за да диша. Не биваше да го карате „да ви гледа в очите и да върти опашка“; той е от тази порода кучета, които, ако им показваш от високо кокала, предпочитат да не скачат, а да отидат другаде, дето са им го подхвърлили на земята.

Горката Жанин изобщо не познава своя Фили. Нима за нея той е друго, освен тревожното желание да го има до себе си, жаждата за предишните ласки, ревността, страха, че го е загубила? Лишена от зрение, обоняние, осезание, тя тича като обезумяла подир него, без сама да знае какво представлява този, когото преследва… Сляпа ли е бащинската любов? Жанин е моя внучка, но дори и дъщеря да ми беше, пак щях да я виждам такава, каквато е — без никакъв чар. Има правилни черти, но е пълна, тромава, с неприятен глас, изобщо жена, в която мъжете не се заглеждат и за която не се замислят. И все пак в тези вечери тя ми се струва красива, със странната красота, породена от любовното отчаяние. Може би съществува някъде мъж, когото този пожар би могъл да заплени? Но тя, горкичката, изгаря в мрака, в безлюдна пустиня и само един старец й е свидетел.

Много ми беше мъчно за нея през тези дълги вечери, слушах търпеливо приказките й за Фили, младеж, подобен на милиони други, както обикновената бяла пеперуда прилича на всички други бели пеперуди, удивлявах се на трескавото безумие, което единствен той притежава власт да развихри у жена си, способността му да заличи за нея целия видим и невидим свят — за Жанин не съществуваше нищо, освен този самец, малко повехнал вече, готов да предпочете алкохола пред всичко останало, склонен да гледа на любовта като своего рода труд, задължение, изтощение… Каква нищета!

Тя едва забелязваше дъщеря си, която на здрачаване се промъква тихо при нас в стаята. Целуваше почти без да погледне къдриците на детето. Не че момиченцето не играеше роля в живота на майка си — само заради дъщеря си Жанин намираше сили да не се спусне след Фили (защото тя би могла да го преследва, да го предизвиква, да прави публични скандали). Не, аз сам не бих могъл да я задържа, тя оставаше заради детето, но то не й носеше никаква утеха. В моите прегръдки, на моите колене се приютяваше малката вечер, докато чакахме да поднесат вечерята. Косиците й имаха дъх на птичка, на гнездо и това ми напомняше Мари. Затварях очи, долепях устни до главичката й, сдържах се да не притисна силно до гърдите си мъничкото телце, зовях в сърцето си моето изгубено дете. В същото време ми се струваше, че целувам и Люк. Когато играеше до насита, бузките й имаха солен вкус като бузките на Люк по времето, когато заспиваше на масата — толкова много беше тичал цял ден… Не можеше да дочака десерта, обикаляше ни поред и подаваше за целувка изтощеното си личице…

В такива мисли се унасях аз, а Жанин обикаляше стаята, крачеше напред-назад, пленница на своята любов.

Спомням си как една вечер тя ме запита:

— Какво да направя, за да не страдам повече?… Мислите ли, че някога ще ми мине?

Беше мразовита нощ; тя отвори прозореца, блъсна капаците; откри челото, гърдите си на ледената лунна светлина. Дръпнах я и я отведох до камината; аз никога не съм умеел да проявявам нежност, но седнах непохватно до нея, обгърнах раменете й с ръка. Запитах я няма ли все още нещо в нея, което да я поддържа.

— Може би вярата?…

Тя отговори разсеяно, сякаш не ме беше разбрала:

— Вярата ли?

— Да — казах аз, — бог…

Жанин вдигна към мен пламналото си лице, погледна ме недоверчиво и заяви, че не вижда никаква връзка. И понеже аз настойчиво повтарях въпроса си, тя добави:

— Разбира се, аз съм религиозна, ходя на черква. Защо ме питате? Подигравате ли ми се?

— Мислиш ли — продължих аз, — че Фили е достоен за този дар, който ти му даваш?

Тя ме изгледа с онзи намръщен и раздразнен израз, който добива Жьонвиев, когато не разбира какво й казват, когато не знае какво да отговори и се страхува да не попадне в клопка. Най-сетне се реши и каза:

— Всичко това няма нищо общо с…

Не обичала да намесва религията в тези неща. Била вярваща и се ужасявала от подобни нездрави съпоставки. Изпълнявала всичките си задължения пред църквата. Със същия тон можеше да заяви, че си плаща данъците. Ето какво бях ненавиждал цял живот, единствено и винаги — грубото изопачаване, пошлата карикатура на християнството; и за да имам право да го ненавиждам, преструвах се, че приемам това за негов истински образ. Трябва смело да гледаме в лицето онова, което мразим. Но аз, мислех си, аз… Нима аз не знаех вече, че лъжа сам себе си още онази вечер от края на миналия век на терасата в Калез, когато абат Ардуен ми беше казал: „Вие сте толкова добър…“? По-късно бях запушвал ушите си, за да не чувам думите на агонизиращата Мари. И все пак до нейния одър ми беше дарена тайната на смъртта и на живота. Моето момиченце умираше за мен… Исках да го забравя. Неуморно се мъчех да загубя този ключ, който една тайнствена ръка ми връщаше винаги на всеки завой от моя жизнен път (погледът на Люк в неделните утрини след черковната служба, в часовете, когато започват да свирят първите щурци и онази пролет също, нощта на градушката…).

Такива мисли ме вълнуваха тази вечер. Помня, че станах и отместих така рязко фотьойла си, че Жанин потрепера. Дълбоката нощна тишина в Калез, плътна, почти осезаема, поглъщаше, приглушаваше скръбта й. Огънят гаснеше, в стаята ставаше все по-хладно, Жанин доближаваше стола си до огнището, нозете й почти докосваха пепелта. Тя протягаше ръце, навеждаше се към тлеещите главни. Лампата на камината осветяваше прегърбената грохнала жена, а аз сновях в полумрака на всекидневната, претъпкана с мебели от акажу и палисандрово дърво. Безсилен обикалях край тази човешка купчина, край това сломено тяло. „Дете мое…“ Не намирах желаните думи. Това, което ме задушава тая вечер, докато пиша тези редове, което болезнено свива сърцето ми и то сякаш ще се пръсне, тази обич, на която най-сетне зная името, нейното обо…

* * *

Калез, 10 декември 193…

 

Драга Жьонвиев,

Тази седмица ще приключа с подреждането на книжата, с които тук са препълнени всички чекмеджета. Но считам за свой дълг да ти изпратя незабавно този странен документ. Ти знаеш, че баща ни е умрял на работната си маса. Амели го е намерила сутринта на двадесет и четвърти ноември, захлупил лице върху отворената тетрадка — тази, която ти изпращам в отделен препоръчан пакет.

Сигурно и ти като мен ще се измъчиш, докато я разчетеш… добре че почеркът е неразбираем, та прислужниците не биха могли нищо да схванат. Движен от деликатни чувства, мислех отначало да ти спестя прочита на тази тетрадка. Баща ни действително се изразява с невероятно оскърбителни думи за теб. Но имах ли право да те оставя в неведение на нещо, което ти принадлежи толкова, колкото и на мен? Известна ти е болезнената ми чувствителност за всичко, което се отнася в един или друг смисъл до наследството от нашите родители. Но след като размислих, реших да ти я изпратя.

В същност кой ли от нас не е наклеветен в тези злъчни страници? Уви, те не ни разкриват нищо, което да не ни е било известно отдавна. Цялото ми юношество беше отровено от презрението, което вдъхвах на баща си. Заради това толкова дълго не вярвах в себе си, свивах се под безмилостния му поглед; трябваше да минат много години, за да осъзная собствената си стойност.

Аз всичко му простих и ще добавя дори, че най-вече синовният дълг ме подтикна да ти изпратя този документ. Защото каквито и мисли да събуди той в теб, едно е неоспоримо — образът на нашия баща, въпреки ужасните чувства, които той изразява, ще ти се разкрие не смея да кажа по-благороден, но във всички случаи по-човечен. (Мисля по-специално за любовта му към нашата сестра Мари и към малкия Люк, за която ще намериш тук вълнуващи доказателства.) Днес разбирам по-добре мъката му пред ковчега на мама, мъка, от която бяхме толкова изумени. Ти смяташе, че той малко се преструва. Дори тези страници да ти разкрият само каква болка се е таяла в сърцето на този неумолим и безумно горд човек, пак си струва труда, драга Жьонвиев, да прочетеш всичко докрай, колкото и мъчително да е за теб.

Благодарен съм на тази изповед, както и ти ще бъдеш удовлетворена, защото тя успокоява нашата съвест. По природа аз съм болезнено чувствителен. Дори да имам хиляди причини да вярвам, че съм съвършено прав, достатъчно е нещо дребно, за да се смутя. Ах, не е лесно да се живее с такова силно развито нравствено чувство! Преследван от омразата на баща си, при всеки напълно законен жест аз изпитвах тревога, за да не кажа дори угризения. Ако не бях глава на семейство, отговорен за честта на нашето име и за наследството на нашите деца, бих предпочел по-скоро да се откажа от борбата, отколкото да изживея тези терзания, тези душевни борби, на които ти неведнъж си била свидетелка.

Благодаря на господ-бог, че по негова воля тези редове на нашия баща ме оправдават. И преди всичко те потвърждават онова, което ние вече знаехме за всичките му машинации да ни лиши от наследство. Не мога да чета, без да се срамувам, страници, в които описва с какви способи е държал едновременно адвоката Бурю и оня Робер. Да метнем върху тези срамни размисли плаща на забравата. От тях става ясно, че мой дълг е било да осуетя отвратителните му планове. Аз се справих, и то с успех, от който не се червя. Сега можеш да не се съмняваш, сестро, че на мен дължиш богатството си. В цялата си изповед нещастният човек се мъчи да се убеди, че ненавистта му към нас е изчезнала изведнъж; хвали се с внезапното си отричане от земните блага (признавам си, не можех да се въздържа да не се изсмея на това място). Но, моля те, обърни внимание кога точно е станал този неочакван завой — точно в момента, когато неговите замисли бяха осуетени и когато незаконороденият му син ни продаде тайната. Не е било лесно да скрие такова голямо състояние; не можеш да замениш за няколко дни план, обмислян години наред. Истината е много проста — горкият човек е чувствувал, че краят му е близък, и не е имал нито време, нито възможност да ни лиши от наследство по друг начин, освен чрез заговора, който беше измислил и който провидението ни разкри.

Този голям адвокат не пожела да загуби своето дело нито пред себе си, нито пред нас; прояви хитростта — наполовина несъзнателно, готов съм да го призная — да превърне поражението си в морална победа; показа безкористност, безразличие… Е, какво друго му оставаше? Не, аз не се хващам лесно на такива приказки и мисля, че и ти като човек със здрав разум ще прецениш, че няма защо да се прехласваме от възторг и благодарност.

Но в тази изповед има още един въпрос, който напълно ме удовлетворява; въпрос, по който строго съм се осъждал и, признавам си, дълго не можах да успокоя взискателната си съвест. Имам пред вид опитите, впрочем напразни, да проверя при психиатър умственото състояние на нашия баща. Трябва да кажа, че жена ми допринесе много за моя смут. Ти знаеш, че обикновено не обръщам особено внимание на нейното мнение — тя не е кой знае колко благоразумна. Но в този случай не ми даваше покой ни денем, ни нощем и някои от доводите й, признавам, наистина ме смущаваха. Най-сетне успя да ме убеди, че този голям адвокат, този ловък финансист, този дълбок психолог е най-уравновесеният човек… Разбира се, лесно е да изобразиш отвратителни децата, които се мъчат да затворят стария си баща в психиатрията, за да не загубят наследството… Виждаш, че не извъртам… Прекарах много безсънни нощи. Бог ми е свидетел.

Е, добре, драга Жьонвиев, тази тетрадка и особено последните страници доказват много ясно, че горкият човек отвреме-навреме наистина не е бил на себе си. Струва ми се дори, че неговият случай е много интересен от медицинска гледна точка и би трябвало тази изповед да бъде показана на психиатър: но смятам за свой пръв дълг да не разгласявам пред никого тези страници, толкова опасни за нашите деца. Бързам да те предупредя, веднага щом привършиш четенето, да изгориш тетрадката. В никакъв случай не бива да попада в ръцете на чужди хора.

Ти много добре знаеш, драга Жьонвиев, че ние винаги сме държали в тайна всичко, което се отнася до семейните ни работи; аз бях взел мерки нищо да не излезе навън от нашите безпокойства за умственото състояние на този, който все пак беше глава на семейството, но някои чужди елементи не са проявили същата сдържаност и предпазливост — думата ми е за твоя отвратителен зет, който е разказал най-ужасни истории. Ние го плащаме скъпо днес: няма да ти кажа нищо ново, но както знаеш, из града се носят какви ли не слухове; мнозина съпоставят неврастенията на Жанин и ексцентричностите, които приписват на баща ни, поради бръщолевенията на Фили.

И така, скъсай тази тетрадка и не споменавай на никого за нея; по-добре дори помежду си да не говорим за това. Не казвам, че не съжалявам. В нея има психологически наблюдения и описания на природата, които разкриват у този оратор истинска дарба на писател. Още една причина да я унищожим. Представяш ли си, ако някое от нашите деца публикува тази тетрадка по-късно? Чудесно ще се наредим!

Но ние двамата можем да наричаме нещата с истинските им имена и след като веднъж сме узнали съдържанието на този дневник, вече няма защо да се съмняваме, че баща ни не е бил напълно нормален. Днес разбирам думите на дъщеря ти, които бях взел за плод на болното й въображение: „Дядо е единственият религиозен човек, когото съм срещала в живота си.“ Горкото момиче се беше оставило този ипохондрик да го замае със смътните си стремежи и мечти. Враг на близките си, ненавиждан от всички, без приятели, нещастен в любовта, както ще видиш (има много смешни подробности по този въпрос), ревнуващ толкова силно жена си, че цял живот не й е простил един мимолетен флирт като момиче — възможно ли е да е потърсил в края на живота си утешение в молитвата? Не ми се вярва: от тези редове най-вече прозира умствено разстройство, и при това съвсем характерно: мания за преследване, безумие под религиозна форма. Ще ме запиташ дали все пак в неговия случай не става дума за истинско християнство. Не, аз съм обигран по тези въпроси и знам колко струва подобно благочестие. Този лъжемистицизъм, признавам го, предизвиква у мен непреодолимо отвращение.

Ти си жена и може би ще възприемеш всичко по друг начин. Ако неговата религиозност ти направи впечатление, припомни си, че баща ни беше удивително надарен за омраза и ако някога е обичал, то е било само за да ядоса някого. Така както описва религиозните си пориви, той в същност пряко или косвено критикува възгледите, които нашата майка ни е внушила още от детството ни. Той се отдава на отвлечен мистицизъм само за да смаже разумната, умерена набожност, която винаги е била на почит в нашето семейство. Истината е в равновесието… Но тук спирам и няма да те уморявам с повече разсъждения. Казах ти достатъчно: по-добре прочети тетрадката. С нетърпение чакам да узная впечатленията ти.

 

 

Остава ми съвсем малко място, за да отговоря на важните въпроси, които ми поставяш. Драга Жьонвиев, ние преживяваме криза и имаме да разрешаваме проблем, който действително буди тревога; ако запазим в сейфове тези пачки с полици, ще трябва да живеем от капитала си, което не е за препоръчване. Ако ги превърнем в ценни книжа, пак няма да е добре, защото курсът непрекъснато спада. Понеже във всички случаи ще загубим, най-разумно е да запазим банкнотите от френската банка; франкът струва само четири су, но тъй или иначе има златно покритие. Баща ни беше наясно по този въпрос и ние сме длъжни да следваме неговия пример. Драга Жьонвиев, французите са склонни да се поддадат на едно изкушение, срещу което ти трябва да се бориш с всички сили — да вложат капиталите си в някакво предприятие. Ясно е, че трябва да се живее пестеливо. Знаеш, че винаги можеш да ми поискаш съвет. Въпреки тежките времена някой ден може да се представи случай за изгодно капиталовложение — точно сега следя една марка хининово вино и силна анасонка — в този вид търговия няма криза. Моето мнение е, че в тази насока трябва да обърнем поглед — смело, но в същото време предпазливо.

Радвам се на хубавите новини за Жанин. В момента няма защо да се безпокоиш от прекалено голямата й набожност. Важното е, че не мисли вече за Фили. За всичко останало сама ще се оправи: тя е от род, който винаги е съумявал да не злоупотребява дори с най-хубавите неща.

До вторник, драга Жьонвиев.

Твой предан брат Юбер

Жанин до Юбер:

Скъпи вуйчо,

Моля ви да станете съдия между мама и мен. Тя отказва да ми даде „дневника“ на дядо: според нея нищо нямало да остане от благоговейната ми почит към него, ако го прочета. Щом толкова държи да запазя уважението към скъпата му памет, защо ми повтаря всеки ден: „Не можеш да си представиш колко лоши неща казва за теб. Дори външността ти не е пощадил“? Още повече се изненадах, че веднага ми даде да прочета вашето писмо, в което сурово коментирате този „дневник“.

Мама се умори да се разправя с мен и каза, че ще ми го даде, ако вие сметнете това за уместно — оставя на вас да решите. Затова се позовавам на вашето чувство за справедливост.

Преди всичко позволете да отстраня първото неудобство, което се отнася до мен: колкото и безмилостен да е бил дядо в дневника си спрямо мен, убедена съм, че не може да ме осъди повече, отколкото аз сама се осъждам. И най-вече съм убедена, че неговата суровост не се отнася до нещастната жена, която живя край него в Калез през цялата есен, до самата му смърт.

Вуйчо, простете ми, че ви противореча по един съществен въпрос: аз съм единствената свидетелка на чувствата, които вълнуваха дядо през последните седмици от неговия живот. Вие осъждате неговата смътна и нездрава религиозност, но трябва да ви кажа, че той се срещна три пъти (в края на октомври и през ноември) със свещеника на Калез, когото не знам защо не желаете да разпитате. Според мама в „дневника“, където той с най-дребни подробности е описвал живота си, не се споменавало за тези негови срещи, което той в никакъв случай не би пропуснал да направи, ако наистина е станал прелом в съдбата му. Но мама казва също така, че дневникът е прекъснат по средата на една дума; несъмнено смъртта е изненадала баща ви точно когато той се е канел да напише за своята изповед. Напразно твърдите, че ако е получил опрощение на греховете, щял да се причести. Аз помня какво ми каза дядо в деня преди смъртта си — преследвала го мисълта, че е недостоен да приеме причастието, горкият човек беше решил да изчака Коледа. Защо не ми вярвате? Защо мислите, че имам халюцинации? Да, сякаш още го чувам вечерта преди смъртта му, в сряда, във всекидневната в Калез, като ми говореше за тази желана Коледа с глас, изпълнен с безпокойство или може би вече приглушен…

Успокойте се, вуйчо, нямам намерение да правя от него светец. Съгласна съм с вас, че той беше страшен и понякога дори ужасен човек. Но това не пречи божествена светлина да го докосне през последните му дни; единствен той обхвана с ръце главата ми и насила отклони погледа ми от…

Не ви ли се струва, че баща ви щеше да бъде друг човек, ако самите ние бяхме по-различни? Не ме осъждайте, че ви хвърлям камък: аз зная вашите качества, известно ми е, че дядо е бил жесток и несправедлив към вас и към мама. Но за наше нещастие той ни е вземал за християни, достойни за пример… Моля, не ми възразявайте. След неговата смърт посещавам хора, които може би имат недостатъци, слабости, но живеят така, както им повелява вярата, ръководени от истинско милосърдие. Ако дядо беше живял сред тях, нима нямаше да открие през всичките дълги години пристанището, до което достигна едва в навечерието на смъртта си?

Още веднъж повтарям, не искам да обвинявам нашето семейство, за да оправдая неумолимия баща. И най-вече не забравям, че примерът на горката стара майка трябваше да му отвори очите, ако толкова дълго не беше подхранвал злобата си. Но позволете ми да ви кажа накрая защо мисля, че е бил прав да се обяви срещу нас: нашето сърце беше там, където е съкровището; ние мислехме само за наследството; страхувахме се да не го загубим; безспорно не ни липсваха извинения — вие бяхте финансист, аз нещастна жена… Нашите принципи не отговаряха на начина ни на живот, само стара майка правеше изключение. Мислите ни, желанията ни, постъпките ни не бяха пуснали корени в тази вяра, която ние изповядвахме на думи. С всичките си сили се бяхме устремели към земните блага, докато дядо… Ще ме разберете ли, ако ви кажа, че неговото сърце не беше там, където е съкровището. Готова съм да се закълна, че дневникът, който отказвате да ми дадете да прочета, съдържа неопровержимо доказателство за това.

Надявам се, вуйчо, че ще ме разберете и чакам с доверие вашия отговор…

Жанин