Франсоа Мориак
Змийско кълбо (14)

XIII

Станах към дванадесет, не чувствувах умора. Извиках Бурю по телефона; той дойде следобед. Около четиридесет и пет минути се разхождахме двамата надлъж и нашир под липите. Иза, Жьонвиев и Жанин ни наблюдаваха отдалеч; наслаждавах се на тревогата им. Колко жалко, че мъжете бяха в Бордо! Те казват за стария дребен адвокат: „Бурю е готов да скочи за него в огън и вода.“ Горкият Бурю. Аз го държа изкъсо като роб! Как му се искаше на бедния човечец да не предавам оръжието си срещу него на моя евентуален наследник!…

— Какво толкова! — казах му. — Нали ще ви върне документа, след като вие изгорите разписката, подписана от него…

Когато си тръгна, Бурю се поклони ниско на дамите; те едва му отговориха; той яхна омърлушено колелото си. Присъединих се към трите жени и им съобщих, че заминавам за Париж същата вечер. Иза започна да ме разубеждава — непредпазливо било да пътувам сам с моето здраве.

— Трябва да се погрижа за капиталите си — отговорих. — Без да го показвам, аз мисля за вас.

Те ме наблюдаваха разтревожено. Ироничният тон ме издаваше. Жанин погледна майка си и се осмели да ми каже:

— Стара майка или вуйчо Юбер биха могли да ви заместят, дядо!

— Това е добра идея, мое дете… Чудесна идея! Но аз съм свикнал да си върша всичко сам, пък и лошо е, знам го, но не се доверявам на никого.

— Дори и на децата си ли? О, дядо!

Тя извиваше глас превзето, изричайки „дядо“. Придаваше си гальовен вид, просто да не издържиш! Ах, как пронизително съскаше снощи заедно с другите!… И аз се разсмях с моя опасен за сърцето ми смях, който явно ги стряскаше. Никога няма да забравя измъченото лице на Иза, изтощения й вид. Тя сигурно и тогава е имала пристъпи. Щом им обърнах гръб, Жанин сигурно се е впуснала да я увещава: „Не го оставяйте да замине, стара майко…“

Но моята жена вече не можеше да се бори, не издържаше, беше на края на силите си, капнала от умора. Чух я миналия ден, като казваше на Жьонвиев: „Така ми се иска да си легна, да заспя, да не се събудя вече…“

Жално ми бе за нея сега, както на времето за горката ми майка. Децата тласкаха срещу мен това старо изхабено оръдие, неспособно да им свърши работа. Те сигурно я обичаха по свой начин; караха я да се съветва с лекар, да спазва режим. Когато дъщеря й и внучката й се отдалечиха, тя се приближи до мен.

— Слушай — каза ми бързо, — имам нужда от пари.

— Сега сме десети. На първи ти дадох пари за месечните разноски.

— Да, но трябваше да помогна на Жанин: те са много притеснени. В Калез винаги правя икономии. Ще ти върна парите от сумата за август…

Отговорих, че сметките на Жанин не ме интересуват и нямам намерение да издържам оня безделник Фили.

— Задлъжнях на месаря, бакалина… Ето виж.

Тя извади разни квитанции от чантата си. Наистина ми беше жал за нея. Предложих да й дам чекове — „така ще бъда сигурен, че парите няма да отидат другаде…“ Тя се съгласи. Извадих чековата си книжка и изведнъж забелязах в алеята с розите Жанин и майка й, които ни наблюдаваха.

— Те си въобразяват — казах й, — че ми казваш съвсем друго, сигурен съм в това.

Иза трепна. Запита ме тихо:

— Какво например?

В този миг почувствувах стягане в гърдите. Притиснах с ръце сърцето си — тя добре познаваше този мой жест. Приближи се до мен.

— Лошо ли ти е?

Вкопчих се за миг в ръката й. Сред алеята с липите ние приличахме на двама съпрузи, които завършват живота си след дългогодишно дълбоко разбирателство. Прошепнах:

— Нищо ми няма, по-добре съм.

Тя сигурно си помисли, че е настъпил моментът да говори откровено, едва ли щеше да й се представи по-добър случай. Но нямаше вече сили. Забелязах, че и тя диша тежко. Макар и болен, аз се държах. А тя се предаваше, беше се отпуснала; изобщо не мислеше вече за себе си.

Търсеше думите си, извръщаше крадешком очи към дъщеря си и внучката си, за да набере смелост. Тя вдигна поглед към мен — прочетох в него безкрайна умора, може би състрадание, а и малко срам. Тази нощ децата сигурно я бяха оскърбили с думите си.

— Безпокоя се, че заминаваш сам.

Отговорих и, че ако ми се случи нещастие по време на пътуването, няма защо да ме пренасят тук.

И понеже тя ме помоли да не споменавам такива неща, добавих:

— Излишни разходи, Иза. Пръстта на гробищата навсякъде е еднаква.

— И аз съм като теб — въздъхна тя. — Нека те ме погребат, където щат… Някога толкова държах да бъда до Мари… Какво ли е останало от Мари?

За сетен път се убедих, че за нея малката Мари беше само прах, кости. Не посмях да й кажа, че през всичките тези години моето дете беше живо за мен, че съм усещал диханието му; то прекосяваше често като внезапен полъх моя мрачен живот.

Напразно Жьонвиев и Жанин я дебнеха. Иза беше така уморена! Дали измерваше колко безкрайно нищожна е била цялата й борба от толкова години? Жьонвиев и Юбер, също подтиквани от своите деца, изправяха срещу мен тази стара жена — Иза Фондодеж, благоуханната девойка от нощите в Сюпербанер.

От половин век ние враждувахме. И ето в този зноен следобед двамата неприятели чувствуваха връзката, създадена, напук на дългата борба, от съучастието на старостта. Мислехме, че се ненавиждаме, а бяхме стигнали до едно и също място от жизнения си път. Нищо, нищо не ни оставаше отвъд този висок бряг, където ни очакваше смъртта. Поне за мен. Тя имаше своя бог; най-малкото той трябваше да й е останал. Всичко, за което се беше вкопчила така жадно, както и аз самият, й беше отнето с един замах — изчезнали бяха въжделенията, издигащи се като стена между нея и всевечния. Дали тя виждаше сега Онзи, от когото нищо вече не я делеше? Не, пак имаше преграда — честолюбивите планове на нейните деца. Носеше бремето на техните желания. Пак трябваше да се покаже твърда, за да им угоди. Грижи за пари, тревога за здравето, тщеславие, завист, всичко стоеше пред нея — като домашните на учениците, на които учителят написва: „Да се поправи!“

Тя пак погледна към алеята, където Жьонвиев и Жанин се преструваха, че почистват розите с градинарски ножици. От пейката, където бях седнал, за да си поема дъх, гледах как моята жена се отдалечава с наведена глава като дете, на което ще се карат. Жаркото слънце предвещаваше буря. Тя вървеше, като че ли й е трудно да се движи. Струваше ми се, че чувам охкането й: „Ах, горките ми крака!“ Старите съпрузи никога не се ненавиждат толкова, колкото сами си въобразяват.

Тя се приближи до децата си; те очевидно започнаха да я упрекват. И ето я, зачервена, задъхана, пак се върна. Седна до мен и простена жално:

— Много ми е лошо, когато времето е на разваляне. Тези дни просто треперя от напрежение… Слушай, Луи, безпокоя се за нещо… Какво направи със суецките акции от зестрата ми? Спомням си, че ме накара да подпиша някакви книжа…

Казах й колко много пари е спечелила в навечерието на спадането на акциите. Обясних й, че съм превърнал печалбата в ценни книжа.

— Твоята зестра се увеличи, Иза. Дори и след обезценяването на франка сумата е зашеметяваща. Всичко е на твое име в банката „Уестминстър“. И основният капитал, и печалбата… Децата нямат нищо общо… Можеш да бъдеш спокойна… Аз съм господар на моите пари и на доходите, които те са натрупали. Но твоето си е твое. Иди да успокоиш онези безкористни ангелчета.

Тя внезапно улови ръката ми:

— Защо ги мразиш, Луи? Защо ненавиждаш семейството си?

— Вие ме ненавиждате. Или по-скоро моите деца ме ненавиждат. А ти… ти изобщо не ме забелязваш, освен когато те ядосам или когато те е страх от мен…

— Добави: „Или когато те измъчвам…“ Да не мислиш, че малко съм страдала?

— Хайде де, ти винаги си гледала само децата…

— Разбира се, трябваше да се привържа към тях. Какво друго ми оставаше… — И с тих глас каза: — Ти ме изостави и започна да ми изневеряваш още от първата година, знаеш го много добре.

— Моя клета Иза, да не искаш сега да ме убедиш, че младежките ми лудории са те засягали кой знае колко… Честолюбието ти на млада съпруга може би…

Тя се засмя горчиво.

— Изглежда, че говориш искрено! Като си помисля как дори не си отгатвал…

Потреперах, изпълнен с надежда. Звучи някак странно, защото става дума за отдавна отлетели, угаснали чувства. Надеждата, че съм бил обичан преди четиридесет години, без да зная… Но не, аз не вярвах…

— Ти не изрече нито дума, нито зов… Децата ти стигаха.

Тя скри лицето си в ръце. Никога до този ден не бях забелязал изпъкналите вени, петната…

— Моите деца! Като си помисля, че откакто започнахме да спим в отделни стаи, не съм вземала нито едно дете да спи при мен, дори когато бяха болни, защото чаках, надявах се да дойдеш!…

Сълзи се стичаха по старческите й ръце. Това беше Иза; аз единствен все още можех да открия в тази надебеляла немощна жена девойката, „обрекла се да носи бяло“, с която се разхождахме в Долината на лилиите.

— Срамно и смешно е на моята възраст да си спомням такива неща… Да, най-вече смешно. Прости ми, Луи.

Гледах лозята, без да отговарям. В тази минута изпитах съмнение. Възможно ли е почти половин век да споделяш живота си с едно същество и да го виждаш само от едната страна? Възможно ли е по навик да се сещаме единствено за думите, жестовете, да помним само постъпките му, подхранващи обидата, злобата? Съдбоносна склонност да виждаме другия опростен, да отхвърляме всички черти, които биха смекчили грозното в него, биха придали по-човечен вид на окарикатурения му портрет, нарисуван от нашата омраза, за да я оправдаем… Може би Иза забеляза моето вълнение? Тя побърза да се възползува.

— Нали няма да заминеш довечера?

Стори ми се, че в очите й блесна светлинка, както обикновено, когато смяташе, „че ме е надвила“. Престорих се на изненадан и отговорих, че няма никакви причини да отлагам пътуването си. Върнахме се заедно. Заради болното ми сърце не тръгнахме по наклона, обрасъл с габъри, а по алеята с липите, която заобикаля къщата. И все пак аз бях несигурен и развълнуван. Ами ако не замина? Ако дам на Иза тази тетрадка? Ако… Тя се облегна на рамото ми. От колко години не беше правила този жест? Алеята излиза пред къщата откъм север. Иза забеляза:

— Казо не подрежда никога градинските столове…

Погледнах разсеяно. Празните столове все още бяха наредени в тесен кръг. На онези, които бяха седели на тях, им е било необходимо да се доближат един до друг, за да говорят по-тихо. Земята беше изровена от токовете. Навред се търкаляха угарки от цигарите на Фили. Врагът беше станувал тук тази нощ; беше свикал съвет под звездите. Те бяха се наговаряли тук, в моята къща, под дърветата, посадени от моя баща, да ме сложат под попечителство или да ме затворят. В една нощ на унижение аз сравних сърцето си със змийско кълбо. Не, не: змийското кълбо е вън от мен; змиите са изпълзели от мен и са се намотали тази нощ на кълбо в тоя гнусен кръг пред къщата и земята още пази техните следи.

„Ти ще си получиш парите, Иза — мислех си, — твоите пари и печалбата от тях, която ти осигурих. Но само това, нищо повече. Ще намеря начин дори и тази къща да не ви оставя.“ Ще продам Калез, ще продам земите, горите. Всичко, наследено от родителите ми, ще отиде у този непознат син, у този младеж, с когото още утре ще се видя. Какъвто и да е, той не ви познава; не е участвувал във вашите кроежи, възпитавал се е далеч от мен и не може да ме мрази; и дори да ме мрази, неговата омраза е отвлечена, не е свързана точно с мен.

Гневно се забързах по стъпалата, забравяйки за моето старо болно сърце. Иза извика:

— Луи.

Дори не се обърнах.