Франсоа Мориак
Змийско кълбо (8)

VII

Докато трите ни деца бяха в зората на ранното детство, нашата вражда оставаше прикрита — атмосферата в дома ни беше потискаща. Но ти не се измъчваше и дори не я усещаше, защото беше безразлична към мен, равнодушна към всичко, което ме засягаше. Впрочем аз никога не стоях в къщи. Обядвах сам в единадесет часа, за да отида преди обед в Съдебната палата. Делата ме поглъщаха, а ти отгатваше къде разпилявам кратките часове, които бих могъл да прекарам сред семейството си. Защо ме привличаше най-примитивният, груб разврат, лишен от всичко, което обикновено му служи за извинение на безпътицата, сведен до чиста гнусотия, без сянка от чувство, без и най-малката поне престорена нежност? Не беше трудно да изживея романи, които предизвикват възторг сред обществото. Разбира се, няма адвокат на моята възраст, който да не получава съблазнителни предложения. Много млади жени виждаха в мен не само адвоката, но и мъжа и се стремяха да ме запленят… Но аз бях загубил вяра в тези съблазнителки или по-скоро в моя чар. От пръв поглед откривах подбудата, която подтикваше жените, които ми се предлагаха, чийто зов разбирах. Предубеждението, че всички търсят някаква изгода, ме смразяваше. Защо да не призная: към трагичната увереност, че никой не може да ме обича, се прибавяше и недоверието на богаташа, който се страхува да не излезе глупак, опасява се да не го изстискат? На теб ти отпусках определена сума; ти ме познаваше много добре, затова не очакваше от мен нито стотинка повече. Впрочем аз ти давах доста кръгла сума и ти никога не я надхвърляше. От тази страна не усещах никаква заплаха. Но с другите жени! Аз бях от тези глупци, които сами се убеждават, че съществуват два вида жени: безкористни, копнеещи за любов, и развратници, които търсят само парите. Сякаш у повечето жени любовното чувство не е винаги свързано с копнежа да бъдат поддържани, закриляни, глезени… На шестдесет и осем години виждам така ясно, че отвреме-навреме ми иде да вия от болка, всичко, което бях отблъснал не от добродетел, а от недоверие и стиснатост. Имах няколко връзки, но те траяха кратко било поради моята подозрителност, защото аз тълкувах зле и най-невинната молба, било защото им ставах противен с навиците си, които ти са добре известни — вечните спорове в ресторанта и с кочияшите за бакшиша. Искам предварително да зная колко ще трябва да платя. Обичам за всичко да има такса. Ще се осмеля ли да направя едно срамно признание? В разврата най-много ми харесваше може би това, че има определена цена. Но каква връзка би могла да съществува между влечението на сърцето и насладата при човек като мен? И през ум не ми минаваше, че е възможно влеченията на сърцето да бъдат удовлетворени и ги задушавах веднага щом започваха да се зараждат. Бях станал истински майстор в изкуството да убивам в себе си всяко чувство точно в минутата, когато волята още играе решаваща роля в любовта, когато стоим до границата на страстта и все още сме свободни да й се отдадем или да се овладеем. Аз се задоволявах с най-простото — любов, която се купува за уговорена сума. Не мога да търпя да ме слънгосват; това, което дължа обаче — плащам го. Вие се възмущавате от моето скъперничество; но аз никога нямам дългове: уреждам всичко в брой; всичките ми доставчици го знаят и ме благославят. Непоносима ми е мисълта да дължа и най-малката сума. Така аз разбирах „любовта“ — пито, платено… Каква гадост!

Не, малко попресилвам; сам се описвам в най-черни краски: все пак аз обичах и може би бях обичан… През 1909 година в залеза на моята младост. За какво да премълчавам тази история? Ти знаеше за нея и ми я припомни в деня, когато ме заплаши с раздяла.

Бях спасил тази малка гувернантка от съда (беше под следствие като детеубийца). Тя ми се отдаде отначало от благодарност, но после… Да, да, тази година познах искрената любов; но моят ненаситен егоизъм погуби всичко. Не ми стигаше да я държа в беднотия, почти в мизерия; тя трябваше винаги да бъде на мое разположение, да не вижда никого, да мога да я вземам, да я оставям, пак да отивам при нея, както ми хрумне, в редките си свободни часове. Тя беше моя вещ. Желанието ми да притежавам, да изхабявам, да злоупотребявам се отнася и до хората. Необходими ми бяха роби. Един-единствен път повярвах, че съм намерил покорна жертва, отговаряща на изискванията ми. Следях дори погледите й… Но все забравям обещанието си да не ти говоря за тия неща. Тя замина за Париж, не можа да издържи.

— Ако само с нас не можеше да се разбираш… — повтаряше ми често ти, — но всичко живо се страхува от теб и те избягва, Луи, сам го виждаш.

Да, виждах го… В Съдебната палата всички страняха от мен. Приеха ме колкото е възможно по-късно в адвокатския съвет. А след всички глупци, избирани преди мен за председатели, естествено не пожелах да заема този пост. Пък и за какво ми беше? Само излишни разходи за посрещания и приеми. Такава чест се заплаща скъпо и прескъпо. Не си струва труда! Ти би желала това заради децата. Никога не пожела нищо заради самия мен. Вечно ме молеше: „Направи го заради децата.“

Една година след сватбата ни баща ти получи първия си пристъп и замъкът Сьонон беше затворен за нас. Ти много скоро се привърза към Калез. От всичко мое в същност обикна само моя роден край. Пусна корени в моята земя, но те не можаха да се преплетат с моите корени. Децата ти прекарваха всичките си ваканции в тази къща, в тази градина. Тук умря нашата малка Мари; но смъртта й не ти вдъхна ужас към тези места и ти превърна стаята, в която тя беше страдала, в светиня. Тук отгледа цялата си челяд, грижеше се за болните, бдеше над люлките, караше се с бавачките и гувернантките. Между тези ябълкови дървета бяха опънати въжетата, на които се сушаха рокличките на Мари, всичките умиляващи сърцето детски дрешки. В тази всекидневна абат Ардуен събираше край пианото децата и ги караше да пеят в хор, и то не само черковни песни, за да не ме ядосва.

Аз пушех пред къщата през летните вечери и слушах техните чисти гласчета; арията от Люли „Ах, гори, скали, бистри извори…“ Умиротворяващо щастие, до което знаех, че нямам достъп, зона на чистота и мечти, която беше забранена за мен. Спокойна обич, сънна вълна, която щеше да притихне на няколко крачки от моята скала.

Влизах във всекидневната и гласовете замлъкваха. Щом се появях, всички разговори се прекратяваха. Жьонвиев се отдалечаваше с книга. Само Мари не се страхуваше от мен. Аз я извиквах и тя идваше. Вземах я насила на ръце, но тя се гушеше в обятията ми доброволно. Чувах как бие сърцето й като сърчице на птичка. Щом я пуснех, тя изхвръкваше в градината. Мари… Много скоро на децата им направи впечатление, че отсъствувам от черковните служби и че ям котлет в петък. Под техните погледи ние двамата водехме борба, но бурята се разрази само няколко пъти и винаги аз бях битият. След всяко поражение прикритата война продължаваше. Обикновено Калез беше арената, защото в града почти не се прибирах в къщи. Отпуските на Съдебната палата съвпадаха с ваканциите на колежа през август и септември и ние се събирахме тук.

Спомням си деня, когато се нахвърлихме един срещу друг във фронтална атака (по повод една шега, която изрекох пред Жьонвиев, когато тя учеше урока си по вероучение от Светото писание); аз предявих правото си да защитя разума на децата си, а ти ми противопостави дълга да закриляш душите им. За първи път бях бит, като се съгласих Юбер да учи при йезуитите, а момичетата при сестрите в „Сакре-Кьор“. Бях отстъпил под въздействието, което винаги ми оказваха „традициите на семейство Фондодеж“. Но жадувах за отплата. Освен това в този ден открих къде е болното ти място, узнах единствената тема на разговор, при която би могла да излезеш извън себе си, да се откажеш от равнодушието си, да ми обърнеш внимание, макар и от омраза. Най-сетне бях намерил почва за борба. Най-сетне щях да те принудя да влезем в ръкопашен бой. По-рано безверието беше за мен само празна форма, в която изливах униженията си на дребен селянин, забогатял, но презиран от своите буржоазни приятели; сега я пълнех с моето любовно разочарование и с почти безпределна ненавист.

Спорът се разпали по време на обеда (аз те запитах какво удоволствие би могъл да изпита всевечният, като те вижда да ядеш в постни дни пъстърва със сос, а не говеждо печено). Ти стана от масата. Спомням си погледа на нашите деца. Последвах те в спалнята ти. Очите ти бяха сухи; ти ми говори напълно спокойно. В този ден разбрах, че знаеш за моя живот повече, отколкото съм си представял. Беше се сдобила с някои писма, така че можеше да получиш развод.

— Останах с теб заради децата. Но ако присъствието ти се превърне в заплаха за тяхната душа, няма да се колебая…

Не, ти не би се поколебала да оставиш и мен, и парите ми. Колкото и користна да си, нямаше жертва, която не би приела да направиш, за да останат недокоснати в душите на малките вложените там „Основи на религията“, целият куп от навици, правила — истинска дивотия!

Тогава още не притежавах обидното писмо, което ми изпрати след смъртта на Мари. Ти беше по-силната. Положението ми щеше опасно да се разклати при един бракоразводен процес; по това време, особено в провинцията, хората не се шегуваха с тези неща. Вече се носеше слух, че съм франкмасон; моите възгледи ме поставяха извън обществото; без влиянието на твоето семейство биха могли много да навредят на кариерата ми. И главно… при раздяла трябваше да върна акциите от Суецкия канал, които ти бяха дали в зестра. Свикнах да смятам, че те са мои. Мисълта да се откажа от тях ме ужасяваше (без да смятаме рентата, която ни даваше баща ти…).

Укротих се и се съгласих с всичките ти изисквания, но реших да посветя цялото си свободно време, за да завоювам децата. Взех това решение в началото на август 1896 година; спомените за някогашните тъжни знойни лета се смесват в паметта ми със спомените, които ти разказвам и които обхващат около пет години (1895 — 1900).

Мислех, че няма да е трудно да подхвана децата. Разчитах на авторитета си на баща, на ума си. Да привлека едно десетгодишно момче и две малки момичета — дребна работа, мислех си. Спомням си тяхното учудване и безпокойство в деня, когато им предложих да направят една голяма разходка с татко. Ти седеше в двора под сребристата липа; децата те запитаха с поглед.

— Разбира се, милички, вървете, няма защо да ми искате разрешение.

Тръгнахме. Как да говоря с децата си? Бях свикнал да не отстъпвам пред прокурора или защитата, когато се явявах на страната на ищеца, пред враждебно настроената зала; самият председател на съда се страхуваше от мен, а децата ме смущават, децата, както и хората от народа, дори селяните, макар да съм от селски род. Пред тях аз губя почва, мънкам.

Децата бяха мили с мен, но стояха нащрек. Ти беше завоювала предварително тези три сърчица и беше запазила проходите. Невъзможно беше да проникна през тях без твое разрешение. Добросъвестно не беше подронила моя авторитет, но не беше скрила от тях, че трябва много да се молят за „горкия татко“. Каквото и да направех, аз си имах определено място в техните представи за света — бях „горкият татко“, за когото трябва много да се молят, за да може да се извърши неговото превращение. Всичко, което бих казал или подметнал за религията, само щеше да подсили наивната представа, която си бяха създали за мен.

Те живееха във вълшебен свят, очертан с тържествено чествувани църковни празници. Ти получаваше всичко от тях, като им говореше за първото причастие, което току-що бяха приели или за което се подготвяха. Вечер на площадката пред къщата в Калез те не пееха само арии от Люли, които аз трябваше да чуя, но и псалми. Отдалеч виждах смътно вашата група, а когато грееше луна, различавах три мънички лица, вдигнати към небето. Стъпките ми по чакъла прекратяваха песните.

Всяка неделя ме събуждаше суетнята, преди да тръгнете за черква. Ти вечно се страхуваше да не пропуснеш службата. Конете пръхтяха. Викахте готвачката, която закъсняваше. Едно от децата беше забравило молитвеника си. Някой питаше с писклив глас:

— Коя неделя след Петдесетница сме?

След черква те идваха да ме целунат и ме заварваха още в леглото. Малката Мари, която сигурно беше казала всички заучени молитви, за да бъде спасена душата ми, ме гледаше внимателно с явната надежда да открие, че поне малко съм се поправил.

Тя единствена не ме дразнеше. Докато двете по-големи деца вече възприемаха благоразумно твоите вярвания с инстинктивния стремеж на буржоата за удобство, което по-късно щеше да ги освободи от всичките им героични добродетели и от цялото възвишено християнско безумие, напротив, Мари беше изпълнена с трогателно пламенна вяра, сърчицето й преливаше от доброта към слугите, чифликчиите, бедните. За нея казваха: „Тя е готова да раздаде всичко, което има; парите текат през пръстите й. Това е чудесно, но все пак трябва да бдим над нея…“ Говореха още: „Никой не може да й устои, дори баща й.“ Вечер тя се сгушваше на коленете ми. Веднъж заспа на рамото ми. Къдриците й гъделичкаха бузата ми. Уморих се да седя неподвижно, искаше ми се да запуша. Но не помръдвах. Когато в девет часа дойде да я вземе бавачката й, аз сам я отнесох до детската стая, а вие ме гледахте изумени, сякаш бях дивият звяр, който ближеше нозете на малките мъченици. Няколко дни след това, сутринта на четиринадесети август, Мари ми каза (знаеш как го правят децата):

— Обещай ми да изпълниш това, което ще ти поискам… Първо обещай, после ще ти кажа…

Тя ми припомни, че ти ще пееш на другия ден на черковната служба в единадесет часа и че щяло да бъде много мило да дойда да те чуя.

— Ти обеща! Ти обеща! — повтаряше тя и ме целуваше. — Закле се!

Тя взе целувката, която й върнах, за съгласие. Цялата къща беше предупредена. Чувствувах как ме наблюдават. Господарят ще отиде утре на черква, той, който не стъпва там! Събитие с огромно значение.

Вечерта седнах на масата, без да мога да прикрия раздразнението си. Юбер те запита нещо, не се сещам вече какво, за аферата Драйфус. Спомням си, че възразих гневно срещу твоя отговор. После станах от масата и излязох. Куфарът ми беше готов, взех рано сутринта на петнадесети август влака от шест часа и прекарах ужасен ден в задушния опустял Бордо.

Странно е, че след това пак се върнах в Калез. Защо винаги съм прекарвал отпуските си с вас, вместо да пътувам? Бих могъл да съчиня уважителни причини. В същност не исках да правя двойни разноски. Никога не съм и помислял, че е възможно да тръгна да пътешествувам и да прахосвам толкова пари, без предварително да съм загасил огнището и да съм затворил къщата. Не бих изпитал никакво удоволствие да бродя по чужди места, като зная, че ежедневието на домакинството не е променено. Ето защо винаги се връщах в общата ясла. След като в Калез ме чакаше сложена трапеза, как бих могъл да отида да се храня другаде? Тази пестеливост ми беше внушена от майка ми и аз я смятах за добродетел.

И така, върнах се в дома си, но с такова озлобление, че дори Мари не можа да го разсее. И промених тактиката срещу теб. Дори не се опитвах да нападам твоите вярвания, но използувах и най-дребните поводи, за да те поставя в противоречие с тях. Горката ми Иза, макар че беше добра християнка, признай, че аз имах коз. Ти например съвсем беше забравила, ако изобщо някога си знаела, че милосърдието е синоним на обичта към ближния. Под „милосърдие“ разбираше известен брой задължения към бедните, които изпълняваше добросъвестно, за да си осигуриш вечен живот. Признавам, че сега много си се изменила: грижиш се сама за болните от рак, това вече е друго! Но на времето, след като подпомагаше бедните — твоите бедни, — не ти беше неудобно да изсмукваш другите, които бяха зависими от теб. Не се отличаваше от господарките, които искат много работа за малко пари. Ти смяташе за въпрос на чест да се пазариш и да отбиеш няколко су от жалката печалба на онази нещастна старица, която сутрин превозваше с количка зеленчуци и на която щедро би дала милостиня, ако тя протегнеше ръка да проси.

Най-скромните молби на прислужниците и на работниците за увеличаване на надницата предизвикваха у теб отначало изумление, а после възмущение и ти спореше така разпалено, че винаги имаше последната дума. Наистина притежаваше истински дар да убеждаваш тези хорица, че нямат нужда от нищо. Изброяваше им безкрайно големите облаги, на които се радват: „Имате квартира, буренце с вино, половин прасе, което угоявате с моите картофи, градина, откъдето получавате зеленчуци.“ На горките хорица дори през ум не им беше минавало колко са богати. Ти уверяваше, че камериерката ти можела да вложи изцяло в спестовната каса четиридесетте франка, които й плащаше всеки месец. „Тя износва всичките ми стари рокли, всичките ми поли, всичките ми обувки, за какво й са пари? Само ще прави подаръци на семейството си…“

Впрочем, когато бяха болни, ти се грижеше самоотвержено за тях: не ги изоставяше никога; и, трябва да призная, те, общо взето, те уважаваха и дори те обичаха, защото слугите презират слабите господари. По тези въпроси възгледите ти не се отличаваха от възгледите на всички останали от твоята среда, от твоето време. Но нито веднъж не беше признала пред себе си, че евангелието ги осъжда: „Чакай — казвах аз, — а не беше ли казал Христос…“ Ти млъкваше смутена, ядосана заради децата. И накрая винаги попадаше в клопката. „Не бива всичко да се разбира в буквалния смисъл…“ — мънкаше ти. Аз тържествувах и лесно те обсипвах с примери, за да ти докажа, че светостта се състои именно в това да прилагаш в буквалния смисъл евангелското учение. Ако направеше грешката да ми възразиш, че не си светица, аз ти цитирах: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен отец.“

Признай, моя клета Иза, че по своему ти правех добро и ако днес се грижиш за болните от рак, те го дължат отчасти на мен. Тогава любовта към децата те поглъщаше изцяло: ти им даваше всичките си запаси от добрина и саможертва. Пречеха ти да виждаш другите хора. Бяха те отдръпнали не само от мен, но и от останалия свят. Дори на господ ти вече се молеше само за тяхното здраве и за бъдещето им. Тук пак те поставях натясно. Питах те от християнска гледна точка не трябва ли да пожелаваш и на твоите деца всички изпитания, оскъдица, болести. Ти ме отрязваше ядосано: „Няма да ти отговарям вече. Приказваш неща, които не разбираш…“

Но за твое нещастие на споровете присъствуваше и наставникът на децата — двадесет и три годишният семинарист абат Ардуен, когото аз безжалостно призовавах за свидетел и когото много обърквах, защото го намесвах само тогава, когато бях сигурен, че имам право, а той не умееше да прикрива мислите си в тези своеобразни разисквания. Когато аферата Драйфус беше в разгара си, намирах хиляди поводи да ти противопоставям горкия абат. „Заради един нищо и никакъв евреин да се руши авторитетът на армията…“ — възмущаваше се ти. Хващах се за думите ти и възмущавайки се престорено, не спирах, преди да принудя абат Ардуен да признае, че християнинът не може да подпише присъда на невинен дори заради спасението на родината си.

Впрочем аз не се мъчех да изясня пред теб и децата аферата Драйфус, за която те знаеха само от карикатурите в „благоприличните“ вестници. Вие бяхте истинска нерушима скала. Дори когато успявах да ви докажа, че съм прав, бяхте убедени, че съм го постигнал с хитрост. И решихте да мълчите пред мен. При моето приближаване, както се случва и днес, споровете рязко се прекратяваха; но понякога не знаехте, че съм се скрил зад храстите — аз се появявах изведнъж и преди да успеете да отстъпите, ви принуждавах да приемете битката.

— Той е свят човек — казваше ти за абат Ардуен, — но е същинско дете, което не вярва в злото. Мъжът ми си играе с него като котка с мишка, ето защо го търпи, въпреки че се отвращава от духовенството.

В същност отначало аз се бях съгласил да вземем за наставник свещеник, защото никой друг не би приел да се занимава за сто и петдесет франка с децата през ваканцията. В първите дни този висок млад, облечен в черно човек, късоглед и стеснителен, ми се видя безлично същество и не му обърнах никакво внимание — все едно че беше неодушевен предмет. Той даваше уроци на децата, водеше ги на разходка, ядеше малко и не казваше нито дума. Качваше се в стаята си, щом преглътне последния залък. Понякога, когато къщата беше празна, сядаше пред пианото. Не разбирам нищо от музика, но както казваше ти: „Приятно е да го слушаш.“

Ти сигурно не си забравила една случка с абат Ардуен, но едва ли подозираш, че тя породи помежду ни тайно разбирателство и симпатия. Един ден децата съобщиха, че идва кюрето. Както обикновено, аз се отправих веднага към лозята. Но ти изпрати Юбер да ме извика — кюрето трябвало да ми съобщи начаса нещо много важно. Тръгнах към къщи, ругаейки, защото много се боях от този дребен старец. Той ми каза, че бил дошъл, понеже го гризяла съвестта. Препоръчал ни абат Ардуен, блестящ семинарист, чието ръкополагане било отложено по здравословни причини. Но току-що научил на събранието на духовниците от епархията, че отсрочката му била наложена като дисциплинарно наказание. Абат Ардуен въпреки благочестието си обичал безумно музиката; подведен от един свой приятел, той отишъл веднъж да слуша в театъра благотворителен концерт и не се прибрал да спи в семинарията. Макар че били в цивилно облекло, познали ги и ги издали. Като капак на всичко, в ролята на Таис участвувала госпожа Жоржет Льобрьон; щом се появила с голи крака, в гръцка туника, прикрепена само със сребрист колан („Без нищо друго, дори без тънки презрамчици!…“), всички възмутено възкликнали: „О-о-о!“ В една от ложите някакъв възрастен господин извикал: „Това вече е прекалено… Докъде стигнахме!“ Ето какво бяха гледали абат Ардуен и приятелят му! Единият от престъпниците бил изключен веднага, а на абат Ардуен простили поради блестящия му успех, но отложили ръкополагането му с две години.

Ние с теб възразихме, че имаме доверие в абата. Но кюрето се държеше вече студено със семинариста, заявявайки, че той го бил измамил. Ти, разбира се, си спомняш тази случка, но никога не си знаела, че същата вечер, докато пушех на терасата, изведнъж видях на лунната светлина тънкия силует на виновника. Той се приближи до мен непохватно и ме помоли да го извиня, че се е вмъкнал в дома ми, без да ме предупреди за своето недостойно държане. Тъй като аз го уверих, че с прегрешението си ми става по-скоро симпатичен, той ми възрази неочаквано твърдо и произнесе цяла обвинителна реч срещу себе си. Аз не съм можел, обясняваше ми той, да преценя размера на вината му — едновременно проявил непокорство, осквернил призванието си, съгрешил пред нравствеността. Освен това опозорил семинарията — цял живот нямало да му стигне да изкупи грешката си… Още виждам дългия прегърбен млад човек, огрян от луната, сянката му, прерязана на две от парапета на терасата.

Колкото и предубеден да бях към хората като него, не го заподозрях в лицемерие — срамът и скръбта му бяха искрени. Той се извиняваше, че е премълчал пред нас простъпката си, защото бил в голямо затруднение — два месеца живял на гърба на майка си, бедна вдовица, приходяща прислужница в Либурн. Тъй като му отговорих, че според мен нищо не го е задължавало да ни предупреждава за случка, отнасяща се до дисциплината в семинарията, той улови ръката ми и каза тези нечувани думи, които слушах за пръв път през живота си и които просто ме изумиха:

— Колко сте добър!

Познат ти е моят смях, смях, който още в началото на съвместния ни живот ти действуваше на нервите; толкова незаразителен беше, че на младини убиваше всяко веселие наоколо ми. И тази вечер аз се разтърсих от смях пред високия объркан семинарист. Когато най-сетне се успокоих, му казах:

— Не можете да си представите, господин абат, колко смешни неща говорите. Питайте хората, които ме познават, дали съм добър. Задайте този въпрос на моето семейство, на моите колеги: аз съм изтъкан от злоба.

Той ми отговори смутено, че истински злобният човек никога не говори за своята злоба.

— Опитайте — добавих аз — да откриете в моя живот поне едно от вашите тъй наречени добри дела.

Тогава той намекна за моята професия, отговаряйки ми с Христовите думи:

— „Бях в тъмница и вие ме посетихте…“

— Защото така ми е изгодно, господин абат. Професията го изисква. И досега плащам отвреме-навреме на тъмничарите, за да подшушнат в подходящия момент името ми на подсъдимите… както виждате, всичко е ясно!

Не си спомням вече какво ми отговори той. Разхождахме се под липите. Колко щеше да се изненадаш, ако ти кажех, че присъствието на този човек в расо ме умиротворяваше! И все пак това беше вярно.

Понякога ставах още в зори и слизах да подишам чистия утринен въздух. Гледах как абатът бърза за черква, така погълнат от мислите си, че понякога минаваше на няколко метра от мен, без да ме види. Това беше по времето, когато те обсипвах с подигравки и се мъчех да докажа, че живееш в противоречие с възгледите си… И все пак съвестта ми не беше чиста. Всеки път, когато те улавях на местопрестъплението и те упреквах в скъперничество и коравосърдечие, аз нарочно твърдях, че у вас, набожните, не е останала и следа от Христовия дух и все пак знаех — под моя покрив живее никому неизвестен човек, осенен от този дух.