Франсоа Мориак
Змийско кълбо (3)

II

Не, не изпитвах ревност по време на твоята изповед. Как да те накарам да разбереш какво разруши тя в мен? Аз бях единствено дете на овдовялата си майка, която ти познаваше или по-точно, край която живя дълги години, без да я познаваш. Но безспорно дори това да беше те заинтересувало, ти би разбрала трудно близостта между двете самотни същества, майка и син — нали произхождаш от влиятелно многобройно буржоазно семейство с установена йерархия, домашни порядки. Не, ти не би могла да разбереш безкрайните грижи, които е полагала вдовицата на дребния чиновник, началник-отдел в Префектурата, за единствения си син — смисъл на живота й. Училищните ми успехи я изпълваха с гордост. Те бяха и моята единствена радост. По това време бях убеден, че сме много бедни. Съдех по скромното ни съществуване и по вечните икономии, които майка ми беше превърнала в свой закон. На мен, разбира се, не ми липсваше нищо. Едва днес си давам сметка какво глезено дете съм бил. Чифлиците на майка ми в Остейн ни доставяха евтино продукти, тогава бих се изненадал, ако ми кажеха, че в дома ни се поднасят изискани ястия. Тлъсти кокошки, зайци, пастети от дивеч — и през ум не ми минаваше, че това е разкош. Бях слушал в много разговори, че нашите чифлици не струват нищо. И действително, когато майка ми ги наследила, те били безплодни земи, където дядо като дете пасял стадата. Но аз не знаех, че моите родители веднага ги обработили и засадили и на двадесет и една година станах собственик на две хиляди хектара млади гори, от които доставяха подпори за мините. Майка ми икономисваше също така от скромните си доходи. Още докато баща ми бил жив, те купили, „жертвувайки мило за драго“, Калез (за четиридесет хиляди франка, а днес не бих отстъпил това лозе за милион!). Ние живеехме на третия етаж на улица „Сент-Катрин“ в собствена къща (този дом и няколко незастроени парцела баща ми получил преди женитбата си). Два пъти седмично от село ни донасяха голяма кошница: майка ми ходеше колкото се може по-рядко у „месаря“. Аз живеех, преследван от натрапчивата мисъл да вляза в Екол Нормал. Трябваше да ме избутват насила в четвъртък и в неделя, за да подишам въздух. Не се преструвах като някои деца, че съм пръв в класа, без да се трудя. Аз бях зубрач и се гордеех с това — чисто и просто зубрач. Не си спомням да съм изпитвал някога в лицея каквото и да било удоволствие, изучавайки Вергилий или Расин. За мен всичко това беше учебен материал. От творбите на човешкия гений отделях само, които се изучаваха по програма; те единствени имаха значение за мен; аз пишех точно това, което се искаше, за да се харесам на преподавателите, тоест само казаното и писаното от много поколения учащи се в Екол Нормал. Ето какъв глупак бях и какъв щях да остана може би, ако два месеца преди конкурса не бях започнал да храча кръв, което уплаши майка ми и ме принуди да изоставя всичко.

Това беше отплата за зубрачеството ми през детските и юношеските години; когато момчето буйно расте, не може да седи безнаказано прегърбено, превило рамене над писалищната маса до един часа през нощта, и изобщо да не мисли за физически упражнения.

Отегчавам ли те? Толкова се боя да не те отегча. Но, моля те, не прескачай нито ред. Повярвай ми, казвам ти само това, което е необходимо — драмата на твоя и на моя живот се крие във всичките тези дребни събития, които не си знаела или си забравила.

Ти си се убедила още от първите страници, че нямам намерение да се щадя. Има с какво да подхраня омразата ти… Не, недей, не възразявай; и да се сетиш някога за мен, сещаш се само с омраза.

И все пак страхувам се, че съм несправедлив към някогашното хилаво момченце, надвесено над своите речници. Когато чета спомените от детството на други хора и открия рая, към който всички се обръщат, питам се с тревога: „А аз? Защо още от зората на моя живот пред мен се шири степ? Може би просто съм забравил това, за което другите си спомнят? Може би и аз съм изживял такава дивна радост…“ Уви, съзирам само бясното изстъпление, борбата за първото място, злобното съперничество с двамата ми съученици по прякор Енох и Родриг. Аз инстинктивно отблъсквах всяка дружба! Все пак спомням си… Обаянието от моите успехи и дори от чумеренето ми привличаха някои ученици. Проявявах жестокост към тези, които твърдяха, че ме обичат. Ужасявах се от „сантименталностите“.

Ако бях писател по професия, не бих могъл да напиша нито една вълнуваща страница от моя ученически живот. Почакай… все пак съзирам проблясък, почти незначителен наистина — случваше ми се понякога да си внушавам, че баща ми, когото едва си спомнях, не е умрял, че по някакво странно стечение на обстоятелствата е изчезнал. Връщах, се от лицея тичешком по платното на улица „Сент-Катрин“, между колите, тъй като по тротоарите имаше много хора, които ме бавеха. Вземах по две стъпала наведнъж. Майка ми кърпеше бельо до прозореца. Снимката на баща ми висеше все на същото място, вдясно от леглото. Едва изчаквах майка ми да ме целуне, едва отговарях на въпросите й и сядах да уча.

Веднага след кръвохраченето, което измени цялата ми съдба, наехме в Аркашон вила; занизаха се мрачни месеци, през които подкопаното ми здраве рушеше остатъците от университетските ми амбиции. Горката ми майка ме ядосваше, защото това нямаше никакво значение за нея; струваше ми се, че тя не се интересува от бъдещето ми. А тя всеки ден чакаше часа „да ми премери температурата“. От моето седмично тегло зависеха и скръбта, и радостта й. Много години по-късно, когато лежах болен, без никой да се тревожи за мен, си казах, че съм справедливо наказан за грубото и безсърдечно държане на обожавано дете.

Още през първите пролетни дни „надвих болестта“, както казваше майка ми. Направо възкръснах. Наедрях, възмъжах. Организмът ми, толкова дълго подложен на нездравословен режим, разцъфтя в тази суха гориста местност, осеяна с жълтуги и къпини, по времето, когато Аркашон беше още затънтено село.

Пак тогава узнах от майка ми, че не бива да се безпокоя за бъдещето, че притежаваме нелошо състояние, което от година на година нараства. Нямаше защо да бързам; още повече че щяха да ме освободят от военна служба. Имах дар слово, което поразяваше учителите ми. Майка ми мечтаеше да следвам право; тя беше убедена, че без да се преуморявам кой знае колко, ще стана голям адвокат, ако не се увлека по политиката… Тя говореше, говореше, откри изведнъж плановете си. А аз я слушах сърдито и враждебно, загледан през прозореца.

Бях започнал „да скиторя“. Майка ми ме наблюдаваше с плахо снизхождение. По-късно сред твоите близки, разбрах какво значение отдават на подобни безпътства в религиозните семейства. Майка ми не виждаше нищо нередно, стига да не е застрашено здравето ми. Когато се убеди, че не злоупотребявам с удоволствията, тя си затвори очите за моите вечерни излизания — само искаше да не се връщам след полунощ. Моля ти се, не се бой, няма да ти разказвам любовните си увлечения от онова време. Знам, че се ужасяваш от подобни похождения, пък и те бяха толкова жалки!

Но ми струваха много скъпо. И аз страдах от това. Страдах, че съм така лишен от чар — дори и младостта не ми помагаше. А, струва ми се, не бях грозен. Имам „правилни черти“, а Жьонвиев, която просто ми е одрала кожата, беше красива девойка. Но аз спадам към този вид хора, за които казват, че „никога не са били млади“ — мрачен юноша, без младежки живец. Вледенявах хората само с вида си. И колкото повече съзнавах това, толкова по-затворен ставах. Никога не съм умеел да се обличам, да си избирам връзки, да ги връзвам. Никога не съм умеел да се отпусна, да се посмея, да се забавлявам като луд. Никой не би се сетил да ме покани във весела компания — аз бях от тези хора, които с присъствието си развалят всичко. А бях обидчив, не можех да изтърпя и най-малката насмешка. В замяна на това, когато аз исках да се пошегувам, нанасях неволно удари, които хората не ми прощаваха. Подигравах се на някоя смешна черта, на физически недостатък, който би трябвало да премълча. От стеснителност и гордост говорех с жените отвисоко, с наставнически тон, а известно е, че те не могат да търпят това. Не умеех да се възхищавам от роклите им. Колкото по-малко им харесвах, толкова повече подчертавах онова, което им беше неприятно в мен. Цялата ми младост беше едно дълго самоубийство. Винаги бързах да отблъсна другите от страх, че това ще стане и без да искам.

С право или не, яд ме беше на майка ми, че съм такъв. Струваше ми се, че това е изкупление, задето в детството си съм бил прекалено пазен, закрилян, задоволяван. По това време проявявах към нея жестока грубост. Упреквах я за прекалено голямата й любов. Не й прощавах, че тя единствена ме е дарила с това, което никой друг не ми даде. Прости ми, че пак се връщам, но само в мисълта за нея намирам сили да понеса самотата, в която ти ме оставяш. Справедливо е, че плащам. Горката ми майка, заспала преди толкова години вечния си сън… споменът за нея живее все още само в умореното сърце на стареца, какъвто съм станал — колко би страдала тя, ако можеше да предвиди как съдбата ще отмъсти за нея!

Да, аз бях жесток — в малката трапезария във вилата, под полилея, който осветяваше масата, отговарях едносрично на нейните срамежливи въпроси; или й се сопвах с повод и без повод.

Тя не се опитваше да разбира; не търсеше причините за избухванията ми, понасяше ги като божествен гняв: „От болестта било — казваше тя, — трябвало да ми се отпуснат нервите…“ И добавяше, че била невежа, не ме разбирала: „Ясно ми е, че стара жена като мен не може да бъде приятна събеседница за младеж на твоята възраст…“ Тя, която беше толкова пестелива, за да не кажа скъперница, ми даваше много повече пари, отколкото исках, подтикваше ме към разхищения, купуваше ми от Бордо смешни връзки, които аз отказвах да нося.

Бяхме се сближили с едни съседи, чиято дъщеря ухажвах не защото ми харесваше. Тя прекарваше зимата в Аркашон по лекарско предписание и майка ми обезумяваше при мисълта, че мога да се заразя, страхуваше се да не я изложа и да ме принудят да се оженя за нея. Днес съм убеден, че съм се стремил (впрочем напразно) към тази победа, само за да тревожа майка си.

Върнахме се в Бордо след едногодишно отсъствие. Преместихме се в друг квартал. Майка ми беше купила къща на булевардите, без да ми каже, за да ме изненада. Бях удивен, когато един прислужник ни отвори вратата. Първият етаж беше определен за мен. Всичко беше ново. Тайно заслепен от разкоша, който днес сигурно би ми се сторил ужасен, започнах безпощадно да критикувам и да се безпокоя за похарчените пари.

Тогава именно майка ми, ликуваща, ми даде отчет за сметките ни, който съвсем не ми дължеше (по-голямата част от имуществото ни беше нейно по наследство). Петдесет хиляди франка рента, без да се смята доходът от сеченето на горите, представляваха по онова време, особено в провинцията, „хубаво“ състояние, от което всеки друг младеж би се възползувал, за да се издигне, да влезе във висшето общество на града. Безспорно аз бях честолюбив, но ми беше трудно да прикрия от моите състуденти в Юридическия факултет враждебните си чувства.

Повечето от тях бяха от аристократически семейства, възпитани при йезуитите; аз идвах от лицей и бях внук на овчар, затова не можех да им простя грозната завист, която ми вдъхваха с изисканото си държане, макар да разбирах, че съм по-умен от тях. Да завиждаш на хора, които презираш — такова позорно чувство може да те отрови за цял живот.

Завиждах им и ги презирах; а тяхното пренебрежение (може би въображаемо) разпалваше моята ненавист. Бях по природа такъв, че и през ум не ми минаваше да ги спечеля, напротив, с всеки изминат ден все повече се сближавах с техните противници. Омразата ми към религията, която дълго време беше най-силната ми страст, от която ти толкова много изстрада и която ни направи завинаги врагове, тази омраза се зароди в Юридическия факултет през 1879 и 1880 — годината, когато гласуваха параграф номер седем от знаменитите декрети и изгониха йезуитите от Франция.

Дотогава се отнасях безразлично към религиозните въпроси. Майка ми винаги казваше: „Напълно спокойна съм. Ако хора като нас не влязат в царството небесно, значи никого няма да пуснат там.“ Тя беше ме кръстила. Първото причастие в лицея ми се стори скучна формалност, за която си спомням смътно. След това изобщо не съм се причестявал. По религиозните въпроси си оставах пълен невежа. Когато бях дете и срещах свещеници по улицата, те ми се виждаха като преоблечени, маскирани. Никога не се замислях по тези проблеми и когато най-сетне се сблъсках с тях, това стана по политически причини.

Организирах студентски кръжок, който се събираше в кафене „Волтер“, там аз се упражнявах в красноречие. Срамежлив в частните разговори, ставах съвсем друг човек в публичните спорове. Имах почитатели, на които ми беше приятно да бъда водач, макар дълбоко в душата си да ги презирах не по-малко от буржоата. Яд ме беше на тях, че наивно показват жалките си подбуди, които бяха и мои подбуди, а това ме принуждаваше да се замисля над чувствата си. Синове на дребни чиновници, бивши стипендианти, умни и честолюбиви, младежи, но изпълнени със злъч, те ме ласкаеха, без да ме обичат. Понякога ги канех в ресторант — угощения, които те запомняха и за които дълго говореха. Но държането им ми беше противно. Случваше ми се да не успея да сдържа някоя подигравка, която ги нараняваше смъртно и заради която те ме намразваха.

И все пак моята ненавист към религията беше искрена. Известно желание имах и за социална правда. Накарах майка ми да намали наемите на измазаните с кал къщи, където живееха нашите изполичари, зле нахранени с царевична каша и черен хляб. За пръв път тя се опита да ми възрази:

— Да не мислиш, че ще ти благодарят…

Но не направих нищо повече. Страдах, осъзнавайки, че моите противници и аз имахме една обща страст — земята, парите. Съществуват две класи — класа на собствениците и класа на другите, безимотните. Разбрах, че ще бъда винаги на страната на собствениците. Моето състояние беше не по-малко, а може би дори по-голямо от състоянието на всичките тия надменни младежи, които извръщаха, поне на мен така ми се струваше, глава, като ме срещаха, но сигурно не биха отказали да поемат протегнатата им ръка. Впрочем не липсваха хора отдясно и отляво, които ме упрекваха на публичните събрания за моите две хиляди хектара гори, а също и лозя.

Прости ми, че се отклонявам… Но без всичките тези подробности ти може би не би разбрала какво представляваше за един уязвен младеж, какъвто бях аз, нашата среща, нашата любов. Аз, син на селянин, чиято майка „беше носила забрадка“, да се ожени за благородната госпожица Фондодеж! Това надхвърляше въображението ми, беше невъобразимо…