Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (8)

II.

Все още не бе съмнало и Томас не искаше още да съмва между стоте стени на къщата му. Слезе предпазливо по стълбите, облечен в тъмносиво, с кожените папки, скрити под шлифера, с чадър, бастун, мека шапка и гардения в петлицата.

Преданият Педро бе запалил фенер и го чакаше в долния край на стълбището. Все още сънлив, Норберто Сифуентес седеше на волана с фуражка, а моторът на пакарда бе покрит с одеяло, за да заглуши шума.

— Кажи на госпожица Солидех, че съм заминал по бизнес дела — поръча на индианеца. — И се грижи за нея, Педро, да не хване настинка или погрешен път.

— Да, шефе.

Под бродираното пончо носеше пистолет на кръста. Когато колата потегли, вдигна фенера високо, все едно беше морски фар или звезда зорница.

Летището на Гереро имаше само една писта. Малкият самолет вече чакаше, а перките му се въртяха.

Томас се сбогува с Норберто, който се кръстеше пред колата, облечен като френски шофьор, но с големи и гъсти черни мустаци, както подобава на син на революцията. И докосвайки високите клони на тамариндите^[1], докато излиташе, се изгуби зад завеса от дим и пясък, която го обгръщаше винаги когато отиваше и се връщаше от свещената си земя.

Пътуването бе дълго и мъчително. Понякога трябваше да се отклоняват от планирания маршрут заради ветровете и бурите, което още повече удължаваше полета. Кабината беше тясна, а корпусът — толкова тънък, че се усещаше както най-големият студ, така и най-силната топлина. Чувстваше тялото си схванато, а кожата — напукана.

— Ще спрем в Тексас, нали, господине? — попита пилотът, англичанин от КВВС, който бе открил начин да се препитава благодарение на войната.

— Този път не, Джулиън. Отиване и връщане до Ню Йорк, без спирки.

— Ще трябва да зареждаме няколко пъти, господине.

— Не се съмнявам — отвърна Томас. — Тази бракма е по-жадна от стар гринго.

Въпреки че не спряха в Тексас, прелетяха над надупчената земя, над димящите кладенци, черните рафинерии, мрежата от газ и прах. И над неговото зелено ранчо: оазис в пустинята, с конете, пасящи на изкуственото пасище, и розите, цъфтящи в сянката на каменните стени. Неговата империя.

После океанът — син и безкраен, с брега от едната страна и вселената от другата. „Първото ни пътуване ще бъде до Ню Йорк — мислеше си Томас, докато слънцето блестеше пред него. — Ще я кача на върха на Емпайър Стейт Билдинг, за да види света и да разбере, че целият й принадлежи. Че всеки от капризите й ще бъде изпълнен само с едно щракване на пръсти. Ще й кажа: «Намисли си желание», и ще го прочета в затворените й очи, в светлината на лицето й, в извивката на устните й като в отворена книга, и няма да има нищо невъзможно. Нищо, което Томас Бувиер да не може да изпълни за Грета. За Грета Бувиер.“

— Колко се радвам да ви видя, господин Бувиер! — Собственикът на „Тифани“ живееше затворен в блиндирания си кабинет на Пето авеню. Не излизаше от кутията си от махагон и огледала, освен по изключение, за да обслужи най-добрите си клиенти. — Предупредиха ме от фирмата и дойдох с кола от Балтимор. Мислех, че сте в Акапулко.

— Бях в Акапулко, скъпи приятелю, но излезе непредвидена ситуация. Ще се женя.

Въпреки че бижутерът бе подготвен за всякакви ексцентричности от страна на клиентите си, при тази новина онемя от изненада. Премига и се втренчи В Томас Бувиер с изплашена физиономия.

— Добре ли сте? Сигурно сте си мислили, че вече няма как да направя подобна глупост? — попита го с ирония. — Че разточителството на Глория е убило желанието ми?

— Не, за бога! — Той стана от креслото и прегърна Томас. — Това е най-добрата новина, която бихте могли да ми донесете — увери го той. Прозвуча искрено. И в известен смисъл наистина беше напълно искрен. — Много се радвам за вас!

Когато Томас успя да се измъкне от лепкавата му прегръдка, се изкашля няколко пъти и се намести на мястото си.

— Годежни пръстени, предполагам — пробва бижутерът.

— Колиета, пръстени, обеци, гривни, брошки и тиари… Слабо предполагате — отговори Томас.

Следващите часове преминаха сред злато и платина, рубини и смарагди. Отговорниците от всички етажи се качиха при тях, следвани от две или три прекрасни жени, които носеха най-добрите произведения на бижутерската къща. Диамантите тежаха само като ги гледаш. Синьото на сапфирите отразяваше водите на Карибско море, перлите блестяха с мека светлина, а тюркоазите бяха като осветеното от звездите небе.

Томас съзерцаваше цялото това великолепие с широка усмивка и отделяше на една страна това, което му напомняше за Грета — било то блясъка на очите й, контура на талията й, експлозията на гърдите й, топлината на устните й, златото на пуснатите й коси, сладостта на гласа й.

До пладне бе събрал съкровище, достойно за богиня на ацтеките. И си бе представил тялото й, по което няма нищо друго, освен тези бижута, разпръснати по кожата й.

— А сега пръстенът — поръча, когато забеляза, че очите му не издържат повече светкавици.

Поне сто пръстена един по един минаха през ръцете му. И той опипа всеки от тях, сякаш бе единственият, достоен да обхване пръста на Грета. Искаше да открие този, който най-добре ще изрази душата й на Мата Хари, окъпана в захарна тръстика.

— Този — реши след цяла вечност. — Сложете го в кутийка, обвита с копринена хартия и завързана със златна панделка. Този е, няма съмнение.

— Добър избор — отбеляза, изтощен, бижутерът.

Томас Бувиер излезе на замръзналата ноемврийска улица и уви около врата си вълнения шал. В дясната ръка носеше куфарче, в което се съхраняваше застраховката за живота на последната му любов. „Златото няма възраст“, каза си той наум.