Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (33)

III.

В деня на сватбата им, тридесети юни хиляда деветстотин шейсет и девета, Марсела носеше зелена рокля, издута на корема, цветя в косата, къна по ръцете и червена точка между веждите. Габриел бе подстригал брадата си и бе доставил удоволствие на майка си, като облече риза с яка и кафява вратовръзка. Останалото за нея бяха само разочарования: „Тази жена е аржентинка, иска да се омъжи за теб и виж, че успя да те хване, глупчо такъв, и да искаш, не можеш да си по-глупав, видя ли докъде води свободната любов, край със свободата, нали те предупреждавах, сине мой, че това момиче е аржентинка“.

Марсела обаче беше жив портрет на Симонета Веспучи^[1], излизаща от вълните върху мида, поклащана от пролетните ветрове. Нямаше никакъв срам — беше го изгубила на кораба, с който пресече океана, за да дойде да разтърси живота на Габриел Инестроса. Заживяха заедно в един разнебитен тавански етаж на улица „Сан Херонимо“ и съгрешиха толкова пъти и толкова упорито, че пристигнаха в църквата като по чудо, с първото от двете им деца на път да се появи на този свят с единствената благословия на сандаловото благовоние. Намеси се бабата на създанието и ги завлече до църквата в нейния квартал, защото там имаше свещеник, който пускаше дисковете на Саймън и Гарфънкъл по време на причастие.

Наградата, която съпроводи раждането на Бруно, много будно хлапе, което майка му понесе в раница много преди да навърши четиридесет дни, за ужас на съседките, дойде под формата на щатно място като преподавател по литература в новия факултет по журналистика в университета „Комплутенсе“. Габриел Инестроса си купи очила с рогови рамки, обръсна брадата си, подстрига косата си и придоби сериозен вид.

Марсела се отегчи на тавана, остави китарата в ъгъла, научи се да пришива кръпки на коленете на панталоните, да разбърква млякото с какао, без да остават бучки, да увива сандвичите във фолио и да чете приказки на глас. После се увлече по плетенето на една кука, готвенето и екскурзиите в планината.

Когато Инестроса получи Националната награда за литература, приличаха на двама държавни чиновници, създадени един за друг, вратовръзка и кърпичка в тон, целувка по устните, споделени сълзи, две деца, трима внуци, апартамент в „Маласаня“, къщичка в Гуадарама и безукорна академична биография.

За Грета — ни дума.

Убийствената страст, която го привлече към госпожа Бувиер и която бе на ръба да унищожи здравия му разум, се загнезди в паметта му като злокачествен тумор. Остана там завинаги, без никога да има смелостта да признае на някого, най-малкото на Марсела, че веднъж, само един път, но толкова интензивно, че никога не успя да го изтрие от съзнанието си, нито от душата, нито от съвестта, й е изневерил. Габриел Инестроса остана в историята като най-честния и почтен от мъжете: принципен преподавател, имунизиран срещу изкушенията на плътта, властта и славата, неподкупен, справедлив, непредубеден и безпристрастен. Затова, три години след като овдовя, докато с една ръка галеше гърба на Клара, с другата прикриваше срамните си части — за да не може нищо да опетни образа му за поколенията.

Грета отвори очи и го видя с гръб към нея, обвит в светлината на утрото. Габриел Инестроса беше гол и трепереше от студ и страх. Дърпаше завесите с две ръце, за да надникне на улицата.

— Какво гледаш, Габриел?

— Няма никого — отговори той между облекчението и изненадата.

— Кого да има?

Инестроса се върна на дивана. Кожата му бе настръхнала, а мускулите — напрегнати.

— Имах усещането, че някой ни наблюдава. Че ни гледа отвън с отвращение.

— С отвращение?

Грета се изсмя. Седна в леглото, погали раменете ни учителя, масажира ги с вещина, докато напрежението изчезна и се отпуснаха, после го целуна по врата, по шията, притисна се до гръдта му и му зашепна на ухото думи на немски. Нощта започна отново и този път нямаше стон, който да не излезе от гърлата им.

Беше късно, когато най-после се разделиха на прага на вратата. Грета намести възела на вратовръзката му.

— Твърде малко работихме върху биографията на Томас. Утре може да се върнете, господин професоре.

— Благодаря, госпожо Бувиер, ще ви очаквам в седем в подножието на стълбището.

Габриел Инестроса пресече кръглата площадка, знаейки, че тя го наблюдава от къщата. Видя го да се отдалечава с бавни стъпки и да се губи във влажната мъгла, разстилаща се откъм парка.

С падането на вечерта топлината от деня се превръщаше в пара, най-високите листа се свиваха като юмруци, пътеките се губеха между храстите, поляните и бейзболните игрища се изпразваха, засияваха светулките и фенерите и всички започваха да предупреждават чужденците, че Сентръл парк е като човека-вълк: милостив през деня и звяр през нощта.

Но на Инестроса му бе все тая. Тялото му гореше като запалена факла, все още обхванато от глада, който събуждаше у него Грета, и не виждаше на хоризонта по-голям звяр от собствената си неопитомена природа. Седна на една дървена пейка, запали последната си цигара и остави свежият бриз, идващ от езерото, да гали кожата му.

Обсадата се бе увенчала с успех, а в устата си все още усещаше тъй сладкия вкус на забранения плод. Тялото на Грета приличаше на зряло манго или на папая: грапаво отвън и меко отвътре, толкова сочно, че още се стичаше от ъгълчетата на устата му. Ако прокараше език по повърхността на устните си, усещаше търкането на твърдата си брада върху мекотата й, сладка възбуда, зачервяване или топлина.

Вдиша дима на черния тютюн, който имаше вкус на дърво, издиша. Изрисува с дима концентрични кръгове и ги развали с махване на ръка. Какво нещо само — бе повярвал, че е видял Марсела на прозореца. И после — да изчезва също като сивкавия цигарен дим. Замисли се за нея. Сега имаше навик да вдига косата си с шнола и вече не се разхождаше гола из къщата, както преди. Тринайсет години заедно ги бяха обърнали наопаки. Обичаха се на обратно, отвътре навън, запазвайки за двамата образ, който вече не отговаряше на истината. Защото той продължаваше да прави любов със Симонета Веспучи, а тя — с Марчело Мастрояни, двамата качени на една „Веспа“^[2], тръгнали наникъде, но погледнати отдалеч, не бяха нищо повече от една стандартна двойка. Габриел — с неговия английски лоден, и Марсела — с шлифера си „Бърбъри“.

В този момент от земята към върховете на дърветата се надигна порив на вятъра. Инестроса потрепери. Мислейки за Марсела, бе изгубил изведнъж цялата топлина на тялото си. Сякаш тя, обръщайки се в леглото, бе дръпнала завивката му и го бе оставила гол среднощ. И тогава го видя да идва: силен студ, който имаше стъбло и крайници. Първо обхвана глезените му, пропълзя по краката му, стигна до члена му и се сви там, а после го изостави — болезнен и премръзнал, за да се изкачи до гърдите и да се вмъкне в плътта, притискайки дробовете му, спирайки сърцето му, а после излезе през устата с вик на уплаха, на мъж и на жена едновременно, защото се преплете с ехото на собствения му глас.

Стана, извърна замръзналото си тяло и не видя нищо друго, освен понесена от вятъра шума, водовъртеж от сухи листа, примесени с черен прах, които се движеха пред него на връщане към хотела. Взе такси, защото се изплаши, и когато се погледна в огледалото за обратно виждане, заедно със своите очи и тези на шофьора, откри други, големи и тъмни, които отново му напомниха за Марсела и които изчезнаха, когато колата потегли по пустата улица.

Тази нощ сънува, че Грета го прегръща, плачейки, и че има следи от пет пръста, забити в кожата. Сънува, че Марсела го изоставя в пясъчна пустиня, че Бруно и Мигел го сочат с пръст, че една жена, нагиздена с голяма шапка с пера и рокля с пайети в индигов цвят, се върти в кръг и той вижда, че на мястото на лицето има оголен череп, на който смъртта е изрисувала жестока усмивка.

Когато се събуди, бе плувнал в пот.

Обикновено звънеше вкъщи веднага щом се събудеше, около три часа следобед испанско време. Марсела му препредаваше новините от телевизора, а после няколко минути бъбреха за лятото, какво се случва с децата, клюките от квартала и напредъка в проучването на Габриел.

— Колко дни още смяташ, че ще останеш?

— Вече по-малко, не се отчайвай. Библиотеката на Бувиер е пълна със статии и извадки. Има страшно много книги, повечето от тях с посвещение от автора или с бележки от собственика в долната част на страницата. Много са интересни. Вчера всъщност намерих някои документи, в които случайно се споменава мястото, където е погребан Томас Бувиер.

— Ще посетиш гроба му?

— Разбира се.

Но онази сутрин бе вече девет и половина, а слушалката на телефона приличаше на метална каска. Инестроса бе замаян, слаб и болен. Нямаше сили да се изправи срещу сляпото доверие на Марсела, защото започваше да разпознава нещо подобно на разкаяние, отразяващо се в огледалото в дъното на стаята. Как заприличваше съвестта на обвиняващ призрак. Вината, преоблечена като марионетка, го сочеше с безплътния си пръст, дебнеше го в тъмното, смразяваше вътрешностите му.

Без да става от леглото, изпуши три цигари една след друга и стомахът му се обърна. Повърна. Повлече се по пода, изправи се и си взе душ със студена вода, но по никакъв начин не успя да попречи на устата, ръцете и съзнанието си да се завърнат на дивана на Грета, при тялото на Грета, нито на волята си да я пожелае още веднъж, да я усети отгоре и отдолу на собственото си тяло, наслаждавайки й се като на бонбон, колкото и да повтаряше на глас името на Марсела, Марсела, Марсела, сякаш за да провери дали с това няма да премине желанието му да предаде майката на децата си.

После щеше да й се извини за това, че не й се е обадил два дни, разказвайки й половината от истината: „Бях на гробището, Марсела, и не можеш да си представиш какво открих там. Утре се връщам в Испания. Няма какво повече да правя тук“.

Шофира около 200 километра по една много широка магистрала към Хамптънс, докато откри изхода, който го отведе до второкласното шосе, по което се стигаше до мястото, отбелязано в старите нотариални документи като Бувиер Мемориъл. Изгаси мотора пред оградата, надникна в гробището и видя сивата църква с камбаната отгоре и бялата къщичка.

Роса Фе излезе да му отвори.

— Господин Инестроса, каква изненада.

— Роса Фе, изненадата е моя. Не бяхте ли при майка си?

Една дребна женица седеше на един люлеещ се стол в къщата. Прислужницата кимна.

— Мамо — почти й извика, — този господин е дон Габриел Инестроса, биографът на дон Томас, за когото ти споменах.

— Тогава ни остави насаме, дъще, казах ти, че ще дойде да ме види — отвърна. — Тя ме предупреди.

Младата Роса Фе го пусна да влезе.

— Не й обръщайте много внимание, остарява — прошушна му на тръгване.

Старата Роса Фе се втренчи изпитателно в него.

— Седнете — помоли го.

„Проучването е това, с което разполагаш — щеше да каже Габриел на Марсела същата вечер. — Понякога ти идва да зарежеш всичко и да се прибереш у дома, но друг път, като днес, ти идва чифт аса при първо раздаване.“

Роса Фе говори без прекъсване половин час. Очерта с ръка пътищата към имението, обградени с кокосови палми, портокалови дървета и още палми. Обрисува портрета на възрастния джентълмен с лешникови очи, оргиите му, златния часовник и миризмата на мулатките върху изисканите му дрехи.

После — пристигането на Грета в една ветровита вечер и завръщането на музиката на пианото в салона. Накрая му разказа, че смъртта не е жена, а мъж, и че не е черна, а руса, със светли очи, морско създание, изваяно от вълните. От индианеца Педро му показа ръцете, от Бартек Солидех — изкривената уста. Разказа му подробно как бе бутнала германеца надолу по стълбите и как се бе претърколил, как се бе разцепил черепът му и мозъкът му се бе пръснал по пода, как я бе защитила госпожа Грета, как й бе помогнала да изчистят кръвта и как повече никога не бе проронила ни една сълза.

— Но вие трябва да разкажете истината, за да се знае, за да спре госпожа Барбара да злослови за госпожата скришом. За да почива господин Емилио в мир, защото вече е време.

Инестроса не бе имал време да извади бележника си. Все тая. Онези разкрития се бяха издълбали в съзнанието му като надгробен надпис. А неизвестните, които се появиха от този момент, бяха още по-дълбоки. На първо място, трябваше да проучи самоличността на Бартек Солидех, онова чудовище, излязло от дъното на морето, което, изглежда, е споделяло леглото на Грета, въпреки че се бе съгласил да са брат и сестра. После трябваше да открие произхода на онези проклети пари и на пистолета, с който бе отнет животът на Педро. И на трето място, като непосредствен резултат от всичко това, трябваше да пренапише цялата история от началото, защото Грета Бувиер се бе превърнала в нова жена, сътворена горе на скалите посредством някаква абсолютна мистерия, благодарение на Томас Бувиер и неговия копнеж за безсмъртие.

За миг Инестроса повярва, че всичко е било дирижирано от Грета. Че тя продължава да стои горе на скалите и държи всички конци, дърпайки един и отпускайки друг. Сега ти показвам снимка, а сега — рамо, сега ти пускам музика и танцуваш, и те карам да чакаш цяла седмица, и те убеждавам, че Марсела никога не те е наблюдавала иззад пердето гол на моя диван.

Но отговорът на Роса Фе смрази душата му.

— И кой казвате, че ви предупреди за моето идване, Роса Фе? Госпожа Грета е била, нали?

— А, не, няма начин! — отвърна тя стреснато.

— Кой тогава?

Роса Фе — майката, се изправи, приближи се до прозореца и го отвори широко. С костеливите си пръсти посочи един гроб.

Габриел Инестроса се приближи бавно.

В градината на гробището плочите бяха толкова чисти, че приличаха на преспи сняг. Лехите с цветя образуваха цветни групички, църквата в дъното имаше отгоре камбана, която започна да бие, първо мързеливо, после по-весело, докато звънът й се превърна в лудешки смях.

— Беше госпожа Глория — отвърна възрастната жени без колебание.

Грета напразно чака онзи следобед. И много други. Стана седем вечерта, а в подножието на стълбата нямаше никого. Роса Фе се върна от къщата на майка си и попита дали професорът ще идва отново, а госпожата забави отговора си, преди да й каже:

— От днес нататък всеки ден занасяй в библиотеката кана с вода, независимо дали ще дойде господин Габриел.