Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (34)

I.

Всъщност, както Клара бе подозирала, всички предмети, които бе купила в Ню Йорк, изгубиха смисъла си още щом прекрачи прага на апартамента си. Вместо да ги постави на местата, които бе предвидила за тях, предпочете да ги обвие внимателно в целофан и да ги сложи в кашон, който остави в дъното на един шкаф. Помисли си за старите си кукли, за високите тавани в дома й в Аркос и за това колко бе прав баща й: рядко осъзнаваме, че правим нещо за последен път. За последен път играя с кукли, за последен път тичам боса по стръмната улица, за последен път се качвам тайно на камбанарията, за да взема пиленцата на гълъбите, за последен път позволявам на майка ми да ми сплита косата, да ми купува дреха, да ме наказва да не излизам. Как оставяме назад този толкова хубав етап от живота си — детството, жадни за свобода, без да си даваме сметка, че тръгваме по път, от който няма връщане, а всяка крачка, която правим, води до непредвидими последствия, за които никой, освен самите нас, не е отговорен.

Когато надникна в калната локва, в каквато се превърна посещението й в дома на родителите й през онзи толкова горещ май, когато искаше да им представи Инестроса, под пластовете утайка видя на дъното една толкова очевидна истина, че не разбра как не я бе прозряла преди. Зад онази андалуска ограда, между лимони и саксии с мушкато, се бяха срещнали два бойни петела, баща й, Мигел Кобиан, с добре наточени нокти, готов да защитава невинността на Клара от заплахите на света, и нейният любовник, Габриел Инестроса, с глава, скрита под крилото, с перушина, оцветена в зелено от срама, и с душа, отровена от ирационалното желание, което го тласкаше към момичето с кльощавите колене и нежната кожа. Тя никога не попита баща си за какво бяха говорили в нейно отсъствие, нито защо Габриел си е тръгнал по този начин, без други обяснения, освен празната улица, празната стая, празния куфар. Тя бе хукнала след него надолу по хълма, а ехото на стъпките й я пренесе отново в детството й. Бе потърсила убежище в топлите обятия на баща си и го бе оставила да избърше сълзите й с кърпичката, бродирана от майка и, защото Инестроса я бе отвел обратно в гнездото, от което я бяха отнесли орлите или облаците, или ангелите, или Бог, без друга причина, освен ужасното му разкаяние.

— Вече се уча да те обичам истински — каза й учителят, когато успя да проговори.

Но тогава Клара не разбра значението на думите му: че се отказва от тялото й, за да не я зарази със старостта в разцвета на младостта й. Че й подарява нови крила, защото другите, восъчните, може да се разтопят, ако се доближи до слънцето. Че колкото по-дълъг е животът, толкова по-тъмни са галериите, издълбани в него, по-черна — съвестта, и по-дълбоко — разкаянието.

Бяха минали пет години, откакто Габриел и Клара си казаха сбогом в мансардата. Беше през онази толкова кратка нощ, в която, без да знае, студентката Клара Кобиан щеше да получи единственото отличие за целия си живот. Тя изстискваше лимони и трошеше лед, заблудена от поканата на учителя. Намерението му не бе да се сдобряват, нито да й обяснява мотивите защо си е плюл на петите — както местните нарекоха нощното му бягство. Беше я извикал само за да скъса с нея. Просто така. Като онези летни авантюри, които свършват на тридесет и първи август, нейната приключи в последния ден от следването. Край. Три месеца по-късно в голямата аула Олавиде и Инестроса щяха да посрещнат нов випуск с момиченца, които най-накрая се бяха отървали от ученическите униформи и бяха разпуснали косите си. И музиката щеше отново да озвучи терасата, може би някое болеро или някоя хабанера^[1], със сладко мохито, подрънкващо с леда в други пръсти, целувка на други устни, тайна, заключена в друга съвест, „скрий се, че идват децата ми; не откривай огледалата, защото умирам от мъка; слез от автобуса, да не ни видят заедно; кажи им, че си ми асистентка; дръпни се от прозореца, не отговаряй на телефона, съблечи се и изгаси осветлението“.

Да, това бе разочарование, което прави възможна забравата, или ако не забравата, желанието да изгубиш паметта си, да строшиш спомените на парчета, да изтриеш номера на телефона от списъка с контакти, да избягваш онзи автобус, онзи квартал и онази улица. Никога да не вдигаш поглед към покривите, чезнещи в синевата на небето, да гасиш телевизора и да не купуваш вестника, когато онова проклето име, Габриел Инестроса, се появява зад някоя награда или в края на някоя статия от неговите, написана така, че повече прилича на валс и когато я четеш на глас, звучи с гласа на стар дъб и има вкус на шотландско уиски.

В продължение на петте години Клара се бе научила да се защитава от атаките на носталгията чрез упорита работа и броня от цинизъм, която откровено контрастираше с нежната природа на характера й. Такива бяха и материалите й: винаги капчица лимон във ванилията. Приемаше спокойно факта, че животът може понякога да бъде абсолютна гадост, и отричаше, че някъде може да съществува пълно щастие. Когато й изглеждаше, че най-после е открила онази нишка, с чието дръпване най-накрая ще стане щастлива, й стигаше да си представи как Инестроса съблазнява друга студентка в минижуп, за да се върне с гръм и трясък в реалността.

И ако понякога се бе питала какво в крайна сметки чувства към учителя, никога не бе знаела добре какво да си отговори, защото онази смесица от любов и омраза, привличане и разочарование, безразличие и ревност, бе сложна комбинация, сладко-кисела, горчива, солени, несъвместима, която нямаше име и не можеше да се сравни с никой от познатите на земята коктейли.

Но сега, след толкова време, калта се бе утаила ни дъното на локвата и водата, преди толкова мътна, се бе изчистила изведнъж, а тя се бе осмелила да надникне, за да види без страх истината, каквато е.

— Вече се уча да те обичам истински.

Сега Клара разбираше думите на Инестроса: че животът му свършва там, където започва нейният, че съдбата им беше заложила капан, беше ги създала анахронични, несъвместими, невъзможни да бъдат хванати в един кадър. Че четиридесет години са твърде много дори и за един глупав роман, за романтична комедия или жално болеро от тези, които учителят слушаше, седнал на старото кресло, което изнасяше на покрива, когато залезе слънцето.

Онзи ноемврийски следобед в кафене „Комерсиал“ Клара, замислена, бъркаше ли, бъркаше с лъжичката горещия липов чай, без да се осмели да се качи в дома на Габриел заради страха, че ще намери чужд шал на закачалката, друга снимка в рамката, в която тя сложи своята, или различни цветя във вазата. Но откакто видя друга картина, която се бе появила пред лицето й от дъното на калната локва благодарение на Грета и преднамерената й недискретност, Клара бе сигурна, че ще завари професора сам и безпомощен, поклащащ се като грохнал старец на люлеещия се стол, докато домът му се изпълва с прах и се изпразва от живот.

Беше дванадесети декември. Борис-Владимир щеше да се настани в една стая в замъка Бувиер с идеята за още една бляскава Коледа. Том щеше да покани тайната си любовница да излезе на светло. Грета за втори път в живота си щеше да изпадне в ярост и щеше да се затвори в стаята си, очаквайки Барбара да се появи с текила, отровена от омраза. Роса Фе щеше да забърше недостатъците на семейството надолу по стълбището, а Глория щеше да излезе изпод земята, както всяка нощ, за да подхрани кошмарите на старата Роса Фе, която всеки път, щом се покажеше на прозореца на бялата си къщичка в гробището, я виждаше върху гроба на Томас Бувиер да танцува танго и полка, и румба, и самба, и кумбия, здраво хванала Бартек Солидех.

Клара Кобиан си сложи вълнена шапка и кожено палто, напъха тетрадките и бележките си в една платнена чанта и излезе на заледено площадче в австрийския Мадрид^[2], готова да прекоси пеш разстоянието, което отделяше нейното жилище от това на Инестроса, за да докаже на себе си, че нито четиридесет години, нито четиридесет улици, нито четиридесет градуса под нулата са достатъчно препятствие, което може да я държи и секунда повече далеч от терасата на учителя. Осъзнаваше, че няма никаква идея какво ще се случи, когато застане пред него. Знаеше само, че има нужда да го види отново и да му каже: „Дойдох, защото ме извика, защото ти го пожела“, и да чака, както Грета бе чакала двайсет години, че Инестроса ще избере измежду разума, страха и волята си.