Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (29)

II.

Барбара Ривера живееше в претъпкан с вещи апартамент в една нова луксозна сграда. Беше много близо до дома на Бувиер, само на пет минути пеша, така че, въпреки студа и снега, Клара предпочете да върви, вместо да отиде с кола. Хората, които срещна на входа, кореспондираха на вид с имената на табелките от пощенските кутии: професионалисти на свободна практика и обеднели дами, които, за да продължат да живеят на Парк авеню, бяха готови да карат на сухоежбина до края на живота си.

Отвори й облечена в униформа прислужница, която я придружи до салона и на испански с южняшки акцент й каза, че госпожа Барбара ще дойде скоро и че ходи ни църква всяка сутрин точно в девет. „Пеша — каза. И добави: — В този студ.“ А след това изчезна зад един китайски параван и повече не се поинтересува от нея.

Клара седна на диван от зелено кадифе, преливащ от възглавници, подлакътници и пискюли в ъглите. Загледа се в скъпия ориенталски килим, вероятно ливански, също като керамичните вази и предметите от сребро и стъкло, които заемаха и последното свободно ъгълче на всяка масичка. Вниманието й бе привлечено от един меден слон с размер на немска овчарка, многоцветната дървена статуетка на воин ацтек, картините на трима или четирима архангели в златни рамки и над стоте снимки в сребърни рамки, които бяха превзели този салон като ято прегладнели скакалци или термити и в които се съхраняваха животът и чудесата на Емилио Ривера, преди да изгуби разсъдъка си, на Ернестино, преди да изгуби къдриците си, и на самата Барбара, преди ботоксът да изгуби ефекта си и нейният имиджмейкър да й препоръча онзи лифтинг, който превърна лицето й в неразпознаваема маска.

Нямаше нито една книга.

Габриел Инестроса нямаше доверие на хора, които нямат книги в дома си. Както и на тези, които претендират, че притежават Александрийската библиотека, с томове и томове, подвързани със стара кожа: медицински трактати от XVII век, ботанически гравюри от XVIII век, кодекси с предконституционални закони и тежки томове на латински и староиспански, които служат единствено за украса, казваше Инестроса, и се продават на килограм в магазините за декорация. Учителят беше от тези, които смятат също така, че няма нищо по-издайническо от етажерка, пълна с книги, които наистина се четат, сложена на видно място. „Виж, Кларита — казваше й тихо, когато някой от преподавателите в университета ги канеше да вечерят в някоя от онези къщи на незначителни интелектуалци, — той е марксист, потиснат сексуално, и не познава абстрактното изкуство“ или „Тази жена не знае, че е лесбийка, малката ми, не знам дали да й го кажа, или да я оставя да чете Вирджиния Улф“. Понякога пък, три или четири седмици след като бе пил кафе пред някоя от въпросните библиотеки, ако Клара го попиташе защо не се е обадил отново на този или онзи човек, той отговаряше нещо от сорта на: „А ти не видя ли какви боклуци държи в къщата си?“.

Колко неудобно би се чувствал Инестроса в салона на Барбара Ривера, с толкова украса и никакви книги. Нямаше да знае как да я класифицира, нито за какво да разговаря с нея, нито да отгатне вкусовете й, разочарованията й и бляновете й. Трябваше да се задоволи да анализира снимките, съзнавайки, че те винаги мамят, защото човек се усмихва дори вътрешно да умира от мъка, а после избира тази, на която най-малко се вижда цветът на душата му, за да я сложи над камината си и да лъже приятелите си, когато идват на чай.

Ако съдеше по онези портрети, които преминаваха от сепия в черно-бели, после в бледите цветове на шейсетте и накрая в изкуствените тонове на модерната цифрова фотография, което бе същото като пластичната хирургия, само че използвайки фотошоп вместо скалпел, всеки би заключил, че Барбара Ривера е живяла благословен живот, заобиколена от обичните си същества, без никакви притеснения и без нещастието да има дори една-единствена бръчка на кожата си. Също както сцената на идеалното престъпление, салонът на Барбара бе толкова чист от следи на страдание, че чак изглеждаше подозрително. Ако поне бе оставила, като по невнимание, празна бутилка от водка или текила, или от ром върху стъклената масичка на колелца за напитки, вместо онези току-що закупени, все още неотворени и пълни догоре бутилки, може би Клара поне за миг щеше да спре да мисли за очевидния й алкохолизъм. И ако на мястото на онези толкова перфектни цветя бе сложила други, по-истински, не толкова полуфабрикатни, Клара щеше да повярва без проблем в онази лъжа, че са от внуците й. И ако над камината масленият портрет на Емилио Ривера не се набиваше толкова на очи, и ако тя го съзерцаваше с не толкова пресилено възхищение, и ако сълзите й бяха потекли преди, а не след като извади кърпичката от джоба си, може би Клара щеше да помисли, че някога в живота си тази жена е била на прага на щастието.

— Дойдох да се сбогувам, Барбара.

Колко фалшива бе тази фраза и колко престорена усмивката на устните на Клара. Да се сбогува — сякаш не беше очевидно, че присъствието й там имаше много по-користни мотиви. Дори за Барбара, която бе способна да повярва и на най-прозрачната лъжа, стига тя да й внушаваше чувството, че е била галеница на съдбата, беше ясно, че няма никаква нужда да се сбогуват. Испанката можеше да си заминава откъдето бе дошла, без никакви церемонии. Но тогава онзи първи разговор в дома на Бувиер, предизвикан от мартинито и прекъснат от неизбежната загуба на съзнание на най-словоохотливата й събеседница, същата, която обвиняваше Грета в убийство без ни най-малко притеснение, щеше да остане недовършен, а това Клара не бе готова да допусне.

Този път Барбара си наля вода и взе аспирин.

— Не можеш да си тръгнеш — укори я. — Дойде да напишеш биографията на Грета, а още не знаеш нищо за нея.

— Знам някои неща.

— Разбира се! — добави иронично. — Знаеш кой е любимият й цвят и че не обича сурови домати, и че използва парфюм от гардении, доста неприятен, между другото. Знаеш ли колко пъти съм й казвала, че ми се повдига от него, а тя — нищо. — Погледна я в очите. — Повярвай ми, Клара, в сравнение с това, което означава наистина „да знаеш“, ти не знаеш нищо!

Едва стана от дивана и се обърна към прозореца, от който по всяко време се виждаше паркът.

— Ела — помоли я, като й направи знак с ръка. — Погледни, виждаш ли онази пейка там отсреща, в парка, до езерото?

Клара кимна.

— Когато обявихме Емилио за мъртъв, купих една от онези бронзови плочки и наредих да изпишат следното: „Тук прекара последните си дни Е. Р., опитвайки се да забрави“. — Смехът й прозвуча кухо. — Сега всяка сутрин в девет пресичам улицата, сядам на същото място, където сядаше той, и изпивам бутилка джин за негово здраве. Без вода. Чист виждаш ли онези следи по снега? Моите са. На отиване и връщане. Аз също се опитвам да забравя, но — ах, малката! — измислиха какво ли не за паметта, освен как да я изгубиш.

Клара запази мълчание. Барбара бе от хората, които нямат нужда от стимул, за да излеят душата си. Просто гневът им тече надолу по хълма като разтопен сняг.

— Емилио беше добър човек — продължи. — Най-добрият, когото познавах през целия ми проклет живот. И имаше ей такова голямо сърце. — Тя разпери ръце нагоре. — Ако го бе видяла какъв беше купонджия, немирник, побойник понякога! Когато бяхме млади и вярвахме, че светът е наш, ме заведе горе на скалите и се закле, че ще се хвърли оттам, ако му откажа целувка. После — че ще се удави в морето, ако не се омъжа за него. Винаги ме заплашваше по този начин: или ме обичаш, или ще се самоубия; или ми вярваш, или ще се напия; или ме вземаш, или ме изоставяш, и ако ме изоставиш, ще приключа и живота си.

— Страстен — хрумна на Клара да отбележи.

— Безразсъден! — поправи я Барбара. — Не може да се обича с такава страст, с такава интензивност, защото границата между здравия разум и лудостта е толкова тънка линия, че при най-малката грешна стъпка човек пада в пропастта.

— Да, като от въже.

— Без предпазна мрежа.

Барбара се върна на дивана. Потъна сред кадифените възглавнички. Отпи дълга глътка от чашата с вода и после се загледа в нея, като че ли надничаше през матирано стъкло, през което виждаше пейзажа разкривен и така накрая всяко нещо идваше на мястото си.

— Разбрах, че се е влюбил в Грета същия ден, когато я видя в имението на Томас. Аз самата спрях, за да я гледам, защото беше толкова различна от всички останали жени в онзи салон, толкова висока, толкова руса, толкова млада, че приличаше като да е току-що излязла от морето или от рая. Бъди проклет, Емилио Ривера! — възкликна след малко, без да отмества поглед от чашата. — Не можеше да си като другите мъже, които се задоволиха с това да слязат до пристанището, за да освободят напрежението. Не! Ти трябваше да я обожаваш, както роб — богиня. Трябваше да трепериш всеки път, когато кожата ти докоснеше нейната, да гледаш отнесено, мислейки за нея отдалеч, и когато те питах: „За какво мислиш?“, да ми отговаряш: „За мои си неща“.

Клара не каза нищо. Не се осмели да прекъсне разговора между Барбара и призрака на Емилио, който обикаляше из стаята, превърнат в прах. Чак когато мина известно време, през което никоя от двете не проговори, се реши да възобнови разговора, за да я отведе ни мястото, където самата тя искаше да стигне. Беше се научила да влиза под кожата на хората през петте дълги години на трудни интервюта. Беше се превърнала в нещо като изповедник, инквизитор или търговец — толкова ефективна, че винаги на нея поверяваха най-трудните мисии на списанието. Най-потайните, най-непроницаемите, най-ревнивите за личния си живот, необщителните и загадъчните, които изпитваха удоволствие да обгръщат съществуването си в мистичен ореол, бяха нейната специалност. Клара притежаваше таланта по един или друг начин да накара дори и най-хитрия събеседник на света да й разкрие онова, което най-много искаше да скрие.

Този случай не беше такъв. Барбара беше изключително нетактична и голямо дрънкало. Ако някой срещу нея седеше мълчаливо, тя най-неочаквано се впускаше да разправя недискретни истории, свои или чужди, било големи престъпления или дребни прегрешения, без да спре, за да прецени ефекта на думите си върху другите.

Клара трябваше само да имитира естествена наивност и да направи изненадана физиономия, когато Барбара, в отговор на нейното: „Значи, за това, заради тази мания, е изгубил разсъдъка си?“, най-после вдигна поглед от чашата, за да го впие в черните й очи и да признае: „Не, скъпа, виждаш ли, че още не можеш да си тръгнеш? Беше заради смъртта на Бартек Солидех“.

— Слушай внимателно — каза, без да престава да я гледа съсредоточено, — ще ти разкажа това само веднъж. То е… как го наричате вие, журналистите? Извън протокола, нали? — Усмихна се. — И ти се заклевам, че ако някога го публикуваш, ще кажа, че лъжеш, ще те призова на съд и ще те осъдя.

— Разбирам, Барбара. — Клара прие заплахите спокойно. — Не се тревожи.

— Много добре.

Барбара Ривера огледа салона с поглед на пияница. Когато накрая го спря върху масичката с питиетата, през гръбнака й премина тръпка.

— Ще си сипя една текила — предаде се тя, — въпреки че сутрин не пия.

Вече с изпразнена чаша и един изстискан лимон върху масата, продължи с изявлението си.

— Веднъж ти казах, че Грета е убила Томас, помниш ли? — Клара кимна. — От любов — добави. — Добре, трябва да знаеш, че това не бе единственото й престъпление от страст. Грета е студена и пресметлива жена. Австрийка, разбираш ме, така че всъщност думата „страст“ й е доста чужда, твърде голяма. Страстни са били винаги мъжете, които са страдали за нея. Първо уби Томас, после — Бартек, а накрая — мъжа ми, и при това колко чисто, колко безнаказано! — Барбара въздъхна. — Но от трите смърти най-дълга и болезнена бе тази на Емилио. Отрови го на малки дози, побърка го, изпи кръвта му, отне душата му, изпразни го отвътре.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид, когато казваш, че Грета е убила Томас от любов. И също, когато говориш за смъртта на Емилио приживе, изоставен, пренебрегнат и неоценен. Но не разбирам какво общо има Грета с инцидента с Бартек — излъга Клара.

— Няма как, малката! — Барбара използва снизходителен тон, който накара Клара да помисли за момент за Инестроса, когато я поучаваше. — Тя просто го е блъснала надолу по стълбите.

— Грета?

Клара знаеше от първа ръка, защото само преди няколко часа самата Роса Фе й бе разказала на кого принадлежаха двете ръце и омразата, които бяха бутнали онова тяло вероятно към ада.

— Да, Грета, Грета, но с помощта на съпруга ми като наемен убиец. Не ти ли казах, че му проми мозъка с всички онези приказки, че се страхува? Казваше му: „Емилио, брат ми е луд“, „брат ми ме бие“, „брат ми иска да наследи всичко“. Когато е видяла възможност да се отърве от него, дала е заповед на Емилио, също като на куче пазач: „Атакувай!“, и Емилио е атакувал.

— Тогава не е полудял от любов — разбра Клара.

— От угризенията.

Барбара Ривера изпи втора текила в една от тези утрини, за които твърдеше, че не близва алкохол. Още веднъж ароматът на изстискан лимон превзе салона и превърна спомените на Барбара и тези на Клара в комбинация от горчиви вкусове, познати и на двете.

— Колко лоша е съвестта! Колко лоша е вината!

Клара не разбра коя от двете бе произнесла тези думи.

Разделиха се с искрена прегръдка на вратата на дома. Барбара остана вътре, потънала в стари лъжи. Отвън — Клара, със страшната тежест на истината върху раменете си. През петте години работа бе научила също така, че информацията е като прахта, че трябва да се уталожи, да отлежи, да приеме форма и консистенция, преди да може да бъде изсмукана или избърсана, или събрана в някой ъгъл, или разпиляна по четирите краища на света, превърната в прашец, от който там, където пада, израства дърво. Райското дърво, онова за познанието на доброто и злото.

Трите убийства, за които Барбара обвиняваше Грета, имаха съвсем друг физически извършител: Томас го бе убил инфаркт на миокарда, очакван и неизбежно смъртоносен; Бартек — гневът на старата Роса Фе, две ръце, движени от отмъщението, стълбище, боядисано в червено, от което току-що бяха махнали килима, и удар в тила, също смъртоносен; Емилио си го бяха разиграли на томбола естествената и случайната смърт, с победа на първата срещу втората, защото, въпреки че на няколко пъти бе на ръба да изгуби живота си на някоя неосветена улица, под колелата на градски автобус, медицинското обяснение за смъртта му бе чернодробна некроза поради злоупотреба с алкохол, което бе също толкова фатално.

Клара можеше да се върне в онази къща и да разкаже на Барбара, че Емилио не е убил никого. Но дали истината щеше да е по-сладка или по-горчива, или по-ароматна от онази толкова понятна за нея лъжа? Емилио Ривера не е бил луд. Просто е изгубил желание да продължи да живее, защото за една нощ се бе срутил митът му, богинята му се бе оказала от глина — като един от онези кумири от времето преди Колумб, които имат лице на змия и тяло на жена. Защото вече не би могъл да я гледа в очите, без да изпита лека погнуса, понеже е смятал, че е любовница на собствения си брат. Защото бе усетил гърлото си сухо и е нямало с какво да разкваси пресъхналата си уста.