Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (3)

III.

— Ще измислим нещо.

Томас беше седнал върху една много черна скала на високия бряг. Няколко метра по-надолу вълните се разбиваха в пустия плаж, а хоризонтът бе обагрен в неопределен цвят, нещо средно между мед и сребро.

Грета бе прихванала косата си с лента от черно кадифе и сега, когато лицето й се бе открило, изглеждаше още по-млада и красива отпреди. Очите й бяха с цвят на зрели праскови. Около шията си носеше колие от перли. Дрехите й бяха от хубава материя и създаваха впечатление, че са шити по поръчка. Ръцете й бяха нежни, а жестовете — елегантни. Сама по себе си тази жена бе загадка.

Томас умираше да разбере откъде се бе появил подобен екземпляр. Това, което морето обикновено изхвърляше, бяха риби от друга класа. Хора без надежда в очите, без намек за гордост или достойнство. Хора, които никога не биха се осмелили да надигнат глас или поглед и които не притежаваха ни йота от зле прикритото високомерие на Грета.

Имаше обаче време за всичко. В момента най-спешното бе да измисли някаква причина за присъствието на тази млада жена в непосредственото му бъдеще.

— Значи, сте австрийка — каза, когато дишането му се нормализира.

— Родена съм във Виена, да, но от малка съм живяла в Бавария — отговори тя. — Както сигурно знаете — добави загадъчно, — войната променя всичко.

— И сте пътували сама от Стария континент?

— Да. Вече нямам никого на този свят — призна тя с очевидно примирение.

— Не изглеждате много отчаяна.

Грета се обърна към скалите и замълча за момент.

— Не съм — призна неохотно накрая, поглеждайки Томас. — Мисля, че съм изгубила способността си да чувствам, разбирате ли? Вече не усещам нищо.

Хладен порив на бриза се изкачи на хълма и Грета потрепери.

— Най-малкото сте способна да усещате студ, госпожице Солидех.

Томас се изправи, свали сакото си и го сложи върху раменете на младата жена.

— Ако ще съм ваша племенница, ще трябва да започнете да се обръщате към мен на малко име, не мислите ли? — коментира тя. — Казвам се Грета.

— Моето име е Томас, но отказвам да ме наричате чичо Том — отвърна той. — Така че по-добре да измислим друго алиби.

От белия роял все още звучеше музика, когато пристигнаха пред входа на къщата. От прозорците струеше светлина, която осветяваше част от градината. Отпред мълчаливо чакаха наредени автомобилите на гостите и на определено разстояние се усещаше мирисът на кожа и дърво от вътрешността им. Когато ги видя да се приближават по пътя с кокосовите палми, един млад слуга забърза да им отвори. Обгърна ги апетитният аромат на печена пуйка.

— Педро, кажи на Роса Фе да приготви синята стая за моята гостенка. Госпожица Солидех ще остане с нас за известно време.

Грета бе спряла в средата на просторната зала, под кристалния полилей, и застинала, съзерцаваше бляскавата гледка на празнуващата къща. Попиваше звуци, аромати и емоции, усещайки, че се върти на токовете си като виенско колело или въртележка на панаир.

Томас я наблюдаваше, застанал зад нея, изчислявайки, че е малко над двайсетгодишна, с шейсет сантиметра талия и хиляда будни нощи. И нямаше нужда да знае каквото и да било за живота на Грета преди този момент. Беше му ясно, че тези три цифри са достатъчни, за да се създаде минало.

— Къде се дяна, Томас?

Шкембест джентълмен с големи мустаци се приближи към тях с чаша в ръката.

— Емилио Ривера, да ти представя госпожица Солидех — каза той с най-широката си усмивка. — Тя е дъщеря на моя добър приятел Улрих Солидех, чиито следи загубих преди години. Преди три месеца получих писмо от него. Оказа се, че последните години от войната се укривал в някаква ферма в Бавария заедно със семейството си. След падането на Третия райх се върнал в Австрия и установил, че къщата му е разрушена, а имението — опустошено. Съвсем го е закъсал, моят добър приятел. Писах му с предложение да ме посети в Акапулко.

— Това е земя с големи възможности — съгласи се джентълменът с поглед, прикован в Грета. — Кога ще имам удоволствието да поканя родителите ви да обядват с мен, госпожице Солидех?

Грета сведе очи с такава тъга, че Томас не можа да не се възхити на артистичния й талант.

— За нещастие — отвърна младата жена с тих глас, — и двамата починаха малко след като отплавахме от Хамбург. Туберкулоза — добави шепнешком. — Поставиха кораба под карантина на дванайсет мили от пристанището и чакаха, докато останем само здравите.

— Каква варварщина! Каква липса на хуманност! Бедното създание!

Скоро цялата бална зала прие Грета като героиня от войната. Мъже и жени, облечени празнично, я обградиха с всички удобства, които им бяха на разположение, в замяна на хиляди въпроси: за жестокостта на годините, които е прекарала укрита от нацистите в онази ферма в Бавария, която всеки си представяше по свой начин; за пътуването на борда на онзи кораб, който някой кръсти „кораба призрак“; за самотата й в най-голямата мъка и за първите й стъпки на обетованата земя.

После със сълзи на очи замолиха Томас да се грижи за момичето и да не го оставя в ръцете на съдбата, и започнаха така да настояват за това, сякаш единственото задължение в живота му бе да закриля тази безпомощна душа от опасностите на този свят.

— С теб ще е в сигурни ръце — казваха напудрените дами.

— Или ще я приемеш под покрива си, или вече няма да те поздравяваме — заплашваха го тези, които се смятаха за най-добрите му приятели.

И Томас, след като затваряше вратата зад тях и се сбогуваше с присъщата му любезност, отговаряше, снишавайки глас, като че ли не искаше Грета да си помисли, че действа само от милосърдие и съжаление:

— Ще се грижа за нея, докато умра.

После, вече насаме в салона с притихналия бял роял, пред догарящата жар в камината, двамата вдигнаха наздравица сред пристъпите от смях, за пръв път застанали един срещу друг в къщата, която с времето щеше да се превърне в първия дом на Грета Солидех и последния на Томас Бувиер.

Тя му разказа за тъмнината на океана, когато светлините на кораба угаснат и човек не може да различи къде свършва водата и започва небето. „Гледаш напред, защото е по-добре да забравиш това, което си загърбил. Защото, ако е останала някаква надежда, трябва да отидеш да я търсиш дори на другия край на света. И въпреки това, понякога човек се съмнява дали изобщо съществува нещо, заради което си струва да продължи да живее.“ „Съдбата? Аз вярвам повече на течението. Така се чувствам — като една от тези бутилки с писмо със зов за помощ вътре, които отиват, накъдето ги отнесат вълните.“

— И кой съм аз за теб в тази корабокрушенска история?

— Все още не знам дали си плаж или подводна скала. Защо ме взе, Томас Бувиер? Защо не ме остави на късмета ми?

— Защото аз вярвам в съдбата.

Малко след полунощ един от прислужниците в имението влезе през задната врата, натоварен с двата големи куфара на младата австрийка, и с голямо усилие ги качи в стаята, която вече бе пълна с цветя.

Тогава Грета се надигна полека, погледна Томас нежно и произнесе шестте думи, с които от тази нощ нататък щеше да се разделя с него всеки път, когато си казваха сбогом наужким, знаейки, че единственото, което наистина може да ги раздели, е смъртта. Черната жътварка. Ледената вещица. Злата скочубра.

— Благодаря. Утре ще си тръгна завинаги.

Между залива и прозореца в стаята на Грета имаше саксии с гардении, а до леглото — два затворени куфара.

Тя коленичи до по-големия и със сила измъкна кожените ремъци от закопчалките. Бързо извади дрехите отвътре и ги натрупа в безпорядък около себе си. После подпъхна малка метална пръчка в единия край на основата и ползвайки я като лост, отвори двойното дъно, където, скрити, пътуваха повече от двайсет и пет хиляди долара в германски марки. Внимателно затвори тайното отделение и се отпусна на леглото, все още облечена и все още стиснала сивата чантичка.

Надигна се леко, отвори металната закопчалка на чантичката, която като че ли съдържаше последните й капки кръв, и с вниманието на човек, който пипа кутия с динамит, извади отвътре малък позлатен пистолет, приличащ на играчка, скри го под възглавницата и свита като новородено, заспа дълбоко, с глава върху спусъка.