Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (31)

I.

Габриел Инестроса смяташе, че е преодолял кризата на петдесетте с усилия и воля. Често разказваше историята за боята за коса, която една дъждовна сутрин се бе разтекла по яката на ризата му, в период, когато се възмущаваше от белите косми, падащи от време на време от главата на някого от приятелите му от факултета, особено от тази на Франсиско Олавиде, декана на факултета по журналистика, който имаше опасния навик да се сближава със студентките си.

— Виждаш ли, Габриел? — каза го в лицето му в деня, когато научи, че има връзка с Клара, защото случайно ги видя в кафене в центъра на града. — Казах ти, че рано или късно и ти ще познаеш блаженството. Какво ще ми отговориш сега, хитрецо? Не е ли сочен забраненият плод?

— Моето с Клара е различно — потърси извинение Инестроса.

— Единствената разлика, приятелю, е, че ти се прикриваш по-добре от мен.

Хвалеше се също, че е бил верен на Марсела през двайсет и петте години, които продължи бракът им, без нито една грешна стъпка, за която да се разкайва или да се похвали на някоя от онези носталгични сбирки, където всяка чаша имаше име на различна жена. И че продължава да й е верен в дъното на душата си, въпреки че е вдовец, защото любовта — казваше той, — ако е истинска, е много над превратностите на този живот, включително над смъртта.

Но реалността пресрещаше Инестроса на всеки ъгъл на лицемерното му съществуване. Идваше, скрита в порива на вятъра или в пърхането на гълъбите, или в шепота, който, без да иска, чуваше от мястото си в църквата и който идваше от отворените изповедални — черни отвърстия, където може би най-после би намерил утеха, ако не бе толкова горделив, че да отказва да признае лъжите си.

През хиляда деветстотин осемдесет и втора, бели кичури вече се показваха зад ушите му и при някое изражение на лицето бръчки набраздяваха кожата му. Но големите му ръце бяха все така нежни, устните съхраняваха мекотата на младостта и когато се усмихваше, от двете страни на устата му се появяваха трапчинки.

Грета, от своя страна, минаваше през зрелостта с толкова твърди стъпки, че никой не би й дал повече от петдесет години — да, наистина много добре поддържани. Кожата — розова и блестяща, очите — ясни, чисти под сините клепачи, които изглеждаха копринени, същите крака, тънка талия, твърди като печена глина бедра и пусната свободно коса, на вълни, златна като първите лъчи на утрото, като препечена филийка за закуска, и ароматът й на гардении, странният й акцент, страхът й. Да бъде сама.

— За мен е удоволствие да ви поздравя, госпожо Бувиер — каза той, докато несръчно й целуваше ръка със старомоден испански маниер. — Казвам се Габриел Инестроса, професор по съвременна литература във Факултета по журналистика при университета „Комплутенсе“ в Мадрид, Испания.

— Знам къде е Мадрид — отвърна тя закачливо. — Светът не е толкова голям, нали?

Изключително трудно накара Грета да се съгласи да го приеме. От смъртта на Бартек Солидех бе станала недружелюбна с пресата. Бе залостила здраво вратата на личното си пространство и въпреки че против волята си продължаваше да излиза на първите страници на вестниците, не позволяваше на журналистите да се ровят в личния й живот. Единствените й изявления след хиляда деветстотин шейсет и втора бяха тези, които от време на време хвърляше, като бонбони от високо, при някоя от многобройните благотворителни инициативи, които подпомагаше.

— Кажете ни, госпожо Бувиер, как ви се струва госпожица Луиса? Вярно ли е, че синът ви, Том, се е оженил за нея тайно? Истина ли е, че очакват дете?

— Дошла съм да говоря за хуманитарната помощ в Етиопия. Да бъдем делови, господа. И да. Всичко е вярно. Синът ми е много щастлив.

Всъщност накрая прие да се срещнат, защото я помоли Борис-Владимир. Никога не можеше да откаже на Борис. „Виж, Грета, този господин е приятел на един приятел, иска да се запознае с теб, пише за Томас и желае да получи твоето съгласие, преди да публикува книгата. Мисля, че е много благородно от негова страна да иска твоето одобрение. Друг не би го направил, знаеш какви са писателите и журналистите, никога не позволяват истината да им съсипе някоя хубава история, или поне така се твърди. Ще отнеме половин час, най-много един. Може да се срещнете у дома, ще ви направя хубав чай и ще разговаряте спокойно, без никой да ви притеснява. Аз ще бъда в другата стая или ще подслушвам зад вратата, ако предпочиташ. И ако те притесни, ще го изхвърлим с ритници, може да е забавно. Направи ми тази услуга, Грета!“

— Да, светът е прашинка във Вселената — отвърна Инестроса.

— И е космическо съвпадение вие и аз да сме тук, един срещу друг, въпреки времето и пространството. Вярвате ли в прераждането?

— Не.

— Аз също.

Габриел Инестроса се бе настанил в хотел извън Бродуей, близо до доковете. От прозореца си виждаше да минават корабите под моста на Бруклин и сутрин слушаше разговорите на съседите. Улицата миришеше на запържен лук, колите попадаха в задръстване винаги на светофара, където той пресичаше, за да хване метрото, закуската му се състоеше от кафе и поничка с крем, които купуваше от павилиона на ъгъла, а остатъкът от деня минаваше тихо в сумрака на обществената библиотека. Следобед се разхождаше в парка, докато мислено подреждаше бележките, които бе нахвърлял сутринта, в различни комбинации, които понякога образуваха силна ръка, а понякога не се получаваше нищо, както при игра на покер.

„Заради проучването е — казваше по телефона на жена си. — Понякога имам желание да зарежа всичко и да се прибера вкъщи.“ Но един преподавател, който уважава себе си, още повече професор, трябва да публикува, публикува, публикува. „Един труд годишно, Инестроса, само един, защото ще загубиш катедрата и защото младите, които идват, са много напористи. Какво би ти допаднало? Биография? Учебник? Есе? Хайде, човече, ако го свършиш за два месеца, юли и август, през септември, след изпитите, ще заведеш Марсела и децата на почивка, десет дни в Торемолинос^[1] — и ще сте като нови.“

— И искате информация за съпруга ми? — Грета имаше странен акцент.

— Томас Бувиер е имал изключителен живот — започна Инестроса, без да е сигурен дали трябва да седне, или да остане прав. — Когато реших да го разкажа, мислех, че ще е лесно. Че по-голямата част от събитията в него ще са събрани в архивите на периодичните издания в библиотеките и че работата ми да документирам ще е проста, но съм грешил.

— Не открихте ли това, което търсехте? — Грета му отправи загадъчна усмивка.

— Не.

— Томас бе суетен. Като всички победители. Обичаше да говори за себе си, за успехите си, за подвизите си… Знаехте ли, че майка му е била една от първите жени, които са шофирали автомобил? — Инестроса кимна. — Имам нейна снимка у дома. С огромни очила и брич. Има същия поглед като Томас. Като че ли може да вижда по-далеч, някъде отвъд, да прониква през материята на предметите и кожата на хората и да надниква в същината на нещата.

— Много бих искал да я видя.

Грета се намръщи. Замъкът Бувиер не бе отворен за посещения, още по-малко пък за някакъв испански журналист, на какъвто и професор да се правеше.

— Да сключим сделка: аз ще ви поканя на вечеря, а в замяна вие ще ми позволите да разгледам някой от семейните ви албуми.

Онова лято бе много горещо и къщата в Хамптънс бе заета от Том и испанката. Малката Карол се бе родила, обвита в мълчание от страна на семейство Бувиер, а гневът бе превзел всяка кръвоносна клетка в тялото на Грета. „Испанец за испанец, да изравним резултата, каква жега, не съм спала от две седмици, остарявам.“

— В „Таверн он Грийн“^[2] в девет и половина. Ще донеса три снимки, нито една повече или по-малко.

— Договорихме се.

Ресторантът беше заобиколен от градина, с кръгли масички от ковано желязо, на които двойките сядаха за питие преди вечеря. От клоните на огромен чинар висяха стотици фенери, обвити с щампован на цветя или екзотични птици плат, и осветяваха пространството, оградено с чимшири, които, от своя страна, бяха оформени като слонове и кралски пауни, придавайки на мястото приказна атмосфера, с елфи в гората и водни лилии в езерото.

Подухваше лек бриз, който поклащаше фенерите, листата на чинара и пламъка на свещите. От масата им за двама се виждаше вътрешността на остъкления салон — сякаш гигантска циркова шатра от стъкло, откъдето се разнасяха светлина и музика също като от приказка, идващи от полилеите от мурански и чешки кристал и от рояла.

Грета пристигна късно, след десет. Габриел Инестроса бе попитал келнера каква е тайната на тази толкова сладка, толкова горчива и толкова кисела напитка. „Амброзия и захар, лимон, носталгията по земята ми. Нарича се мохито, господине, и се е родила в полетата със захарна тръстика на Куба.“

Тя обаче поиска текила, чиста, в глинена чашка.

Носеше черна рокля, която следваше извивките на тялото й до най-интимните места. Бе събрала косата си зад ушите и бе закачила по една бяла перла от двете страни на лицето си. Усмихна се, сядайки срещу трапчинките на бузите на Инестроса.

— Три снимки, три ястия — каза, като че ли залагаше на карти.

— Звучи добре — отвърна Инестроса.

— Ястие първо: салата от яребица.

— За мен същото, благодаря.

— Първа снимка. — Грета отвори чантата си и извади трите снимки, като ги сложи до чинията си с лицето надолу. Затвори чантата си, преди да обърне портрета на една жена, която пушеше, облегната на един от първите в историята автомобили. — Нашата смела Каролин Бувиер и нейната шантава таратайка.

Габриел взе снимката в нюанс сепия и мълчаливо я гледа в продължение на минута.

— Може ли да си записвам?

— Разбира се.

В бележник с кожена подвързия Инестроса отбеляза, че в края на хиляда деветстотин и четвърта Каролин Бувиер е била почти на петдесет години, с плътни устни и чуплива коса. Че колата е „Буик“, модел В, от тези, които Били Дюрант е представил на Световното изложение в Ню Йорк, че светът е твърде широк, за да го обиколиш сам, без да помислиш добре, и че роклята на Грета правеше малка гънка точно под гърдите й.

— Томас говореше за майка си с възхищение, граничещо с фетишизъм — разказа Грета. — Казваше, че сме щели да станем големи приятелки. Възхищаваше се на решителността й, на независимостта и на смелостта й. Била една от първите американки, които носели панталон, както изглежда, пушела повече от бунтарство, отколкото за удоволствие — вкъщи никога не запалвали цигара, — и посветила всичките си усилия на двойната борба на феминистките от нейното време: равенството между мъжете и жените и защитата на правата на цветнокожите. Изглежда, е възприемала майчинството като социална несправедливост, така че оставила възпитанието на Томас в грубите ръце на съпруга си.

— Анри Бувиер.

— Да, но се произнася Хенри. Свекърът ми променил произношението в деня, когато открил първия петролен кладенец. Нефтът плиснал в лицето му — изсмя се Грета, — когато търсел вода в картофената нива.

Инестроса си отбеляза, че когато се смее, Грета губи остротата на правите си рамене, че зъбите й са много бели, че зениците й толкова се разширяват, когато се отдалечава от свещта, че прилича на котка или тигрица. Записа си също, че цветът на виното е много сходен с цвета на устните й и е трудно да се определи къде свършва единият и започва другият.

— Второ ястие — обяви Грета Бувиер, когато сервитьорът повдигна сребърния капак. — Калкан по мелничарски.

Тогава взе следващата снимка и бързо я обърна, както играчът, който разкрива асото, допълващо чифта.

— Имението в Акапулко.

— Не се брои — протестира Габриел Инестроса. — Между двете снимки са минали повече от шейсет години.

— Такава е играта, Инестроса — отвърна тя, — а правилата съм ги измислила аз. Запиши! — заповяда му тя. — На високото на хълма, над кокосовите палми, имаше колиба от кал със сламен покрив и три или четири кокошки, умрели от глад. Томас се изкачи пеша от селото, с бялата си шапка, бастуна от слонова кост и абанос, и стигайки до края на пътя, заби бастуна в земята, сякаш е знамето на Съединените американски щати, и влезе във владение на собствената си земя, за която предварително плати не знам колко хиляди долара, които промениха завинаги живота на онзи селянин и семейството му. После издигна най-здравата къща, строена някога на онзи хълм, с мраморни парапети и тераси, с двойно стълбище, с шест камини и два салона. „Твоят замък“, каза му тогавашната му съпруга, мексиканска красавица като тези от списанията. „Моят мавзолей“, отговори той, който можеше да бъде най-циничният сред смъртните.

— Не ми харесват снимки, на които няма хора. Като бездушни са — отново се оплака Инестроса, вземайки снимката с известно пренебрежение.

— Грешиш, не умееш да играеш — отвърна Грета, леко обидена. — Имението има душа. Но душа черна, обречена. Затова не съм се връщала там. И никога няма да се върна.

Този път, вместо да прибере старата снимка при другите, Грета я скъса през средата. Доближи хартията до пламъка на свещта и остана неподвижна, докато огънят я обхващаше и постепенно поглъщаше спомени те. Преди да изгори напълно, я остави върху пепелника и от жарта си запали цигара.

— Пушите?

— Разбира се.

Подаде му цигарето, изцапано с червило. Инестроса го взе и всмукна. Ароматът на кокос и портокал, на препечено кафе, на манго и захарна тръстика превзе дробовете му. Разбра, че за Грета този дим носи вкуса на живота.

— Ягоди с шампанско и последната карта — каза тя, с третата снимка в ръка. Остави я на масата, вече обърната към Габриел, и зачака реакцията на професора със затаен дъх.

Инестроса не каза нищо. След като я съзерцава мълчаливо в продължение на няколко секунди, се наведе над бележника си и записа, че през хиляда деветстотин петдесет и първа година Грета Солидех е била вероятно най-чувствената жена на света. Имаше настръхнала кожа, като че ли току-що е била погалена, пламтящи бузи и влажни устни. Там, където свършваше брадичката, ухаеше на гардении, също както в тази лятна нощ. Изражението й, широко отворените й очи, напрегнатите рамена, изправената нащрек глава бяха като на уплашено животинче, готово да хукне при най-малкия сигнал за опасност. И на човек му идеше да я прегърне, да я защити, да й шепне успокояващи думи в ухото. Или да я захапе, да я вкусва на хапки, да я погълне с настървение и жажда. Защото въпросът беше да я притежаваш, също както се притежава петролен кладенец, имение в Акапулко, „Пакард“, яхта или самолет. И да я отделиш от другите смъртни, за да й се наслаждаваш насаме, превърната в най-интимния от греховете, най-изкусителния и най-трудния за изповядване.

Инестроса вдигна поглед от записките си и застана лице в лице с жената от снимката. През него също бе минало времето. Вече не бе младият идеалист с рошава брада. Беше се научил да сдържа желанията и импулсите си. Носеше вратовръзка и къса коса. Но ако на тази снимка на Грета Солидех имаше място за още някого, той би застанал зад гърба й, с устни на шията й, ръце на талията й и с тази нетърпима топлина, която усещаше в този миг в този ресторант в Сентръл парк, в присъствието на тази жена, която караше кожата му да пламти.

— Играта свърши — обяви Грета, изтръгвайки снимката от потните му ръце. — За мен беше удоволствие, господин Инестроса, надявам се да ви е помогнало някак.

— Искам отново да ви видя. — Инестроса прозвуча отчаяно. — Моля ви!

— Сделката си е сделка.

— Но ме измамихте, Грета! — Тя повдигна вежди. — Не ми показахте нито една снимка на Томас. А в края на краищата за това става въпрос, нали? Да проуча миналото на Томас Бувиер.

Грета възприе поканата зле. Обиди се, както умеят да го правят само силните жени. Стана, без да му позволи да отмести стола й. Покри раменете си с шал и преди да му обърне гръб, наведе се към Инестроса и му прошепна на ухото:

— Пазя само един портрет на Томас. Маслена картина два на два. Закачена е на стената в библиотеката и тежи твърде много, за да я донеса на вечеря. Трябва сам да дойдете да я видите. Но се уверете преди това, че аз няма да съм вкъщи, когато се появите там.

Габриел Инестроса пое ръкавицата, с която току-що бе получил най-сладкия шамар в живота си. През всички останали нощи, които прекара в Ню Йорк, нито веднъж не спа, без да сънува жената от снимката.