Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (10)

I.

Клара щеше да се приземи на остров Елис^[1] с вълнена шапчица и кожено палто. С тетрадката си от копринена хартия и писалка с мастило. И един солен въртелив порив на въздуха щеше да я обвие, както амбалажната хартия увива рибата на пазара. После щеше да я придружи по мрачните коридори на имиграционната служба до малък кабинет, където щеше да се стеле дим на току-що изпушена хаванска пура.

И инспектор с дрезгав глас щеше да я огледа от горе до долу, първо като мъж и после като служител, а журналистиката щеше да се окаже един вид картбланш, за да влезе в земята на гражданина Кейн^[2]. Щеше да мине по червен килим през Пето авеню до замъка Бувиер, а слуга с ливрея щеше да я въведе в салона, където Грета посрещаше посетителите и където щеше да ухае на нежни гардении, въпреки че бе декември и снегът бе покрил градината.

Реалността обаче беше друга. Беше ранна вечер, потънала във влажен студ. Вместо палто носеше пухен анорак, вместо писалка — лаптоп, и вместо хиляда деветстотин петдесет и първа, бе епоха на неистови светлини и враждебни лица. Клара Кобиан се почувства малка, безпомощна и ужасно самотна в Ню Йорк, който в нейно отсъствие бе напреднал с половин век.

Имаше право учителят: нямаше гангстери, които да карат стари фордове, нито Одри Хепбърн закусваше в „Тифани“, нито Джийн Кели танцуваше под дъжда на Бродуей. Таксито, с което се придвижваше, пръскаше мръсна вода към сивите тротоари — същите като във всеки друг град по света, жените носеха тежки торби с покупки, мъжете влачеха една и съща умора от години, а по тъмните улички се протягаха светлините от входовете.

— Разочарована, казваш? — Грета се обиди, когато Клара й призна по време на вечерята, че градът й изглежда тъжен. — Аз го опознах под дъжд от сълзи и въпреки това го видях толкова красив, като една от онези стъклени топки, които се изпълват с бели снежинки, щом ги разклатиш, с весели кънкьори, коледни дървета и печени кестени. Беше трийсети ноември, също като днес.

Посрещна я камериерка в униформа, с боне и престилка. В градината момче в ливрея, което разтриваше ръцете си, за да прогони студа, настоя да качи куфарите й на ръка, пренебрегвайки колелцата и отказвайки помощта, която му предложи.

Веднъж учителят цял следобед носи пътната й чанта по каменните улички на един южен град и в началото Клара протестираше, чувствайки се виновна, като го чуваше как се задъхва. Но той спря под един балкон, потънал в мушката, и й каза: „Малката ми, възпитан съм по такъв начин, че или ще ме оставиш да нося чантата ти, или няма да мигна цяла нощ!“.

Сега, без да спори повече, също отстъпи пред настойчивостта на момчето, като само сви леко рамене, чудейки се дали в края на стълбите трябва да му даде бакшиш или не.

Камериерката гледаше уплашено, сякаш всеки път, щом отвореше вратата, се страхуваше през нея да не нахлуе гладът. Преведе Клара през дълъг коридор с графики по стените и й показа стаята, която й бяха приготвили на първия етаж, с два големи прозореца с изглед към градината. Уведоми я, че госпожата ще се върне скоро, че е поръчала вечерята за седем часа, и попита дали предпочита сол или черен пипер на сьомгата. Каза й също, че името й е Роса Фе, като на майка й. В този момент Клара си даде сметка, че всичко това го бе изрекла на испански, и почувства някакво глупаво облекчение, странно усещане, че е добре дошла.

Стените на спалнята й бяха облепени с тапети Тоал дьо Жуи^[3] — синьо върху бял фон. Мокетът също бе син, сини бяха и завесите от кадифе, събрани от двете страни с шнурове, които завършваха със златни пискюли. Леглото бе от масивно дърво като останалите мебели от обзавеждането: две масички, покрити с порцеланови кутийки и сребърни фигурки, и английско писалище, което Грета наричаше секрѐтер^[4], защото все още пазеше в двойното дъно на едно от чекмеджетата парче хартия с подписа на някоя си лейди Кларк и далечната дата 1812 година.

Бяха ароматизирали въздуха с лавандула. Бяха поставили букет зимни цветя върху писалището. Бяха бухнали възглавниците и изпънали завивката. Отляво на леглото скрита врата водеше към малка баня, бяла, светла, която бе естествено продължение на Тоал дьо Жуи в по-малък мащаб.

В гардероба дрехите на Клара изглеждаха толкова неестествено, колкото семплото й отражение в позлатеното огледало от деветнадесети век. Никога през живота си не се бе чувствала толкова изплашена и в същото време толкова щастлива, колкото в първите петнайсет минути от престоя си в дома на Бувиер. Облече се като за галавечеря в „Алфонсо XIII“^[5] — с вталена черна рокля, копринени чорапи и черни обувки с висок ток. Прибра косата си, гримира очите си както бе видяла да го правят циганките в Албайсин^[6] и сложи блясък на устните.

Украси ушите си със златни обеци и парфюмира тялото си с „Вода от Севиля“^[7]. После седна в малък фотьойл, тапициран със синьо кадифе, и зачака Роса Фе да потропа на вратата, да звънне звънец или някой слуга да обяви вечерята с дълбок глас, почуквайки с бастун по пода.

При Габриел Инестроса беше дванайсет и половина през една безсънна студена нощ. Представи си Клара на другия бряг на океана, който ги разделяше, трепереща от нерви, защото най-после щеше да се запознае с главната героиня на всичките си албуми с изрезки от списания и вестници. Сигурно гризеше ноктите си, навиваше кичур от косата си и несъзнателно местеше на друг пръст малкия пръстен с аметист, подарък от баща й. Навярно се чудеше дали да му се обади, защото щеше да е изчислила колко е часът при него и щеше да мисли, че е заспал. Предположи, че няма да има новини за впечатленията й от Ню Йорк до следобеда на следващия ден. Звънът на телефона определено го стресна около два и половина през нощта. Звуците бяха толкова пронизителни, че не успя да ги пренебрегне, макар да беше сигурен, че не може да е Клара — тя не би разстроила метаболизма му по този начин. От другата страна на света Грета Бувиер очакваше отговора му, безумно ядосана.

— Тя е груба — изплю в слушалката. — Инфантилна, кльощава, несигурна. И което е най-зле, носи рокля под коленете, Габриел, под коленете!

Инестроса се усмихна вътрешно.

— Деликатна е, Грета Бувиер, и затова те прихващат дяволите.

Грандамата затръшна телефона и разкъса една гардения със зъби. После се затвори в стаята си в продължение на два дни, използвайки за претекст главоболие, което в крайна сметка се оказа толкова истинско, колкото и онази експлозия на сдържан гняв, най-накрая освободен след толкова години горчивина.

Всъщност погледът на Клара срещна очите с цвят на мед на Том от другата страна на вратата и тя си даде сметка, че никой не я бе предупредил за този мъж с тъжен поглед. Той лично я осведоми, че вечерята е сервирана в трапезарията. Поздрави я с ръкостискане и любезна усмивка, без да може да откъсне поглед от златните обеци, които висяха на ушите й. Все едно светкавица изведнъж освети в паметта му спомена за съпругата му — Луиса, майката на дъщеря му Карол. Акцентът й, черните очи, отсъствието й. Клара го забеляза.

— Аз съм от Аркос де ла Фронтера^[8]. В планината — каза му тя.

И това бе достатъчно за Том да разбере, че това е планината на Луиса, само че погледната от различен ъгъл. Както и че Клара бе съумяла да разтълкува мълчанието му. И че не бе нужно нито сега, нито когато и да било, да й дава някакво обяснение за самотата си през последните петнайсет години, нито да й разказва с подробности историята за любовта на живота си, нито да й описва начина, по който се е движела Луиса, когато е танцувала, нито да се жалва за трагедията на преждевременната й смърт, нито да й признава, че полюшването на обеците й го бе омагьосало за момент.

Междувременно Грета, обвита в облак от парфюм, ги чакаше права, леко опряна на барчето, в заучена поза на умора. Бе изпратила сина си да извика Клара Кобиан, за да може да изиграе тази сцена по убедителен начин. Знаеше, че първото впечатление има същата стойност като двайсет дни усилени репетиции, и не искаше да го съсипва с лошо осветление или препъване в коридора. Застана под арката на вратата при полуотворен прозорец, така че влизащият отвън въздух да придава обем на косата й, и помоли Том да извика младата журналистка, която бе прекосила океана само за да я интервюира.

После хиляди пъти съжали, че не е изпратила Роса Фе на подобна мисия, когато видя Клара и Том да влизат под ръка и забеляза как е гримирала очите си тази малка репродукция на Луиса, която бе променила ритъма на дишане на сина й. И тогава разбра, че Клара е спечелила срещата, че играта й на сцената, съзнателна или не, бе сто пъти по-добра от собствената й, и се почувства стара, невзрачна и почти мъртва. Затова, когато Клара и Том напуснаха къщата, отново под ръка, за да видят светлините на Пето авеню, Грета вдигна слушалката на телефона и събуди Габриел Инестроса, побесняла. „Тя е груба“, каза тя. „Деликатна е“, отговори той. И нощта пропадна от двете страни на света.

Роса Фе усети напрежението веднага щом чу почукването на ножа на Грета по ръба на кристалната чаша. Нервите й се опъваха от това дзън-дзън-дзън, с което госпожата искаше да й покаже нетърпението или недоволството си, да й намекне, че няма вино, че месото е сухо, салфетката не е добре изгладена, покривката е изгубила цвета си. Щом чуеше подрънкването на ножа, започваше да трепери. Също както устата на кучетата на Павлов се изпълват със слюнка при звука на камбанката, нейното тяло омекваше и разсъдъкът й се замъгляваше само щом чуеше това звънтене. Влезе в трапезарията с бульона на подноса, който танцуваше между пръстите й.

— Роса Фе, милион пъти съм ти казвала да не пълниш толкова купичките, защото се разливат! — Грета произнасяше думите през зъби, без да изгуби усмивката си. — Сега, когато сервираш, внимавай да не прелеят в чинийките, току-виж изцапаме, без да искаме, ослепителната рокля на нашата гостенка.

Ежедневната трапезария се намираше до кухнята. Бе малка, квадратна и без прозорци, но бе изискано декорирана с копринени тапети с ориенталски мотиви, а от тавана висеше полилей, който я изпълваше с разноцветни отблясъци. Чашите, една за вода и друга за вино, бяха от муранско стъкло, купени във Венеция, а ръбът им бе опасан със златен филигран. Може би звукът на среброто върху златото бе това, което плашеше Роса Фе, отговорна, измежду много други домашни задължения, да поддържа английските прибори толкова лъскави, колкото в първия им ден, кристалните чаши — чисти и блестящи, полилеите — искрящи от чистота, а сервизите за хранене — без петънце.

— На Каролина Ерера^[9] е, няма да ме излъжеш — коментира госпожата, докато поставяше салфетката върху коленете си.

— В действителност не е — отговори това момиче, едновременно срамежливо и освободено.

— Върху теб изглежда така.

Роса Фе познаваше достатъчно добре Грета Бувиер, за да си даде сметка за фалша на комплимента. Роклята нито беше ослепителна, нито изглеждаше такава. И друг път я бе забелязвала да свежда поглед при някоя похвала, но само когато лицето, към което я отправяше, напълно я заслужаваше. Запита се коя ли е в действителност бледата млада жена, която оказваше подобно въздействие върху гордостта на Грета. После забеляза някои детайли в поведението на Том — в начина, по който отпиваше от виното, внезапната му веселост и най-вече продължителните му мълчания, което съвсем я обърка. Откакто бе починала Луиса, жената, която съсипа бъдещето на обещаващия романтичен хоризонт на Томас Бувиер-младши, многобройни и най-различни бяха момичетата, заемали мястото на Клара на тази маса. Но до тази вечер всички те бяха минали по коридорите на къщата като порив на вятър, влязъл през отворения прозорец, без ни най-малкия изглед да причинят по-голямо бедствие от това да вдигнат малко прах, преди да изчезнат завинаги. И тях всичките ги свързваше характерният аромат на Гретините машинации зад гърба на сина й. Най-голямото забавление за нея бе да дърпа конците, за да уреди подходящ брак, и го правеше със същото усърдие, с което другите баби плетяха терлици за внуците си. Затова на Роса Фе не й се връзваха нещата. Тази млада жена не можеше да се сравнява с другите. Не изглеждаше достойна за комплиментите на Грета, нито за ръката на Том, но несъмнено създаваше усещане, че някой е затворил прозореца, през който бе влязла, за да я улови вътре.

Преди да си легне, ги чу да влизат в къщата. Клара и Том се връщаха, бърборейки оживено на същата смесица от английски и испански, с която общуваха господарят и тя, слугинчето, когато бяха деца и никой не ги чуваше. Все още понякога, ако тъгата станеше непоносима, Том я търсеше в кухнята и двамата сядаха пред чаша текила да слушат жални болера и сърцераздирателни ранчерас^[10], докато сълзите се търкаляха по лицата им.

Клара веднага съжали за неуместните си коментари относно първите си впечатления от Ню Йорк. „Разочарована, казваш?“ бе я пресякла Грета с тон, накарал я да се почувства още по-чужда сред този стоманобетон. Не можеше да го избегне. В големите градове се задушаваше, объркваше се, губеше почва под краката си. Струваше й много усилия да се приспособи към лашкането на вълните и димната им пяна.

— Вярвам ти, Клара. — Том й се притече на помощ. — Аз съм роден тук и все още усещам тежестта на тези небостъргачи върху раменете си. Но имам безотказно действащо лекарство.

Помоли я да си сложи палтото, вълнените ръкавици, ботите за сняг, каза й, че влагата във въздуха е ледена, предложи й силната си ръка и дълга разходка, и тя прие, защото знаеше, че е невъзможно да откаже на този мъж.

Вкопчена здраво в силната му ръка, й се стори, че градът блести под една различна светлина. Том бе способен да освети Манхатън и отново да го изгаси. Тръгнаха по Пето авеню, съсредоточени в позлатените му витрини, далечните звуци на музика, просяците с кръпки и ръкавици без пръсти, жълтите таксита, тъмните ъгли и тясната ивица черно небе, от което се сипеше сняг като сол.

Когато стигнаха до една толкова висока сграда, че от средата нагоре бе скрита в нощта, Том спря и потропа с пръсти по стъклената врата. Един охранител дойде да им отвори. На ревера му се виждаха трите букви, които идентифицираха компанията по целия свят — ТХБ, — избродирани с бял конец. Поздрави Том кратко, а Клара — лукаво, и се върна при камерите и записките си, при криминалните си романи и при кафето без мляко. Те изкачиха четиридесет етажа със стъклен асансьор и излязоха на пустия покрив, откъдето съзерцаваха града, приличащ на поле със светулки, и нищо и никой не можеше да строши тази стъклена топка със снежинки вътре, за която говореше Грета.

— Лекарството действа безотказно — потвърди Клара.

— Казах ти — отвърна й Том.

И не пожела да й разкаже, за да не развали приказката, за всички онези пъти, когато се бе качвал на същия този покрив с решението да се хвърли в бездната в търсене на Луиса и на реещия й се дух. Клара, от своя страна, премълча историята за своите безсънни нощи на един покрив, подобен на този, със светлините на Мадрид, които й намигаха отдолу, с мохито в едната ръка и целувката на Инестроса в другата, защото изведнъж съвсем ясно видя — един по един, хилядите километри, които я разделяха от учителя, и ги почувства толкова осезателно, сякаш бяха години разстояние.