Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (43)

Епилог

Момичето, което онази юнска утрин влезе в кабинета ми, под мишница с ръкописа на обещаващ роман, не се казваше Клара Кобиан, но наистина имаше андалуски акцент и походка, беше дребничка, слабичка и невзрачна, имаше лунички по лицето, пола на цветя, кльощави колена и лесно се разсмиваше.

„Какво хубаво заглавие — «С Вкус на прясна лимонада»“, казах й, но тя не ми обясни откъде идва заглавието и аз се сетих за една кубинска песен, подобна на румба. Но когато тя стана, а воланите на онази толкова къса пола се разлетяха, усетих нещо (не знам какво) като нежен дъх на лимони, което се излъчваше от тялото й, и ми се прииска да изпия едно сладко мохито за нейно здраве.

Шефката й също не се казваше Илуминада, а носеше друго име, също от онези, които следват името Мария^[1], не толкова блестящо и по-скромно, а и много познато в света на баналната журналистика, и ако го произнеса на висок глас, ще се разбере за кого става въпрос. Така че ще го премълча, за да не хванеш следата и да откриеш кой всъщност е мошеникът Инестроса. Уверявам те, че ако някой ден го срещна на улицата или ме сложат да седя до него на някоя церемония по награждаване, или се наложи да вечерям с него на някой от онези приеми на знаменитости, на които ме канят от време на време, ще го изгледам с такова отвращение, че ще ме запомни.

Разбира се, Грета Бувиер, Емилио и Барбара Ривера, Том, Карол и дори самият принц Борис-Владимир, да не говорим за Роса Фе и индианеца Педро, Глория, Оскар Вафен, Хензел и Фрида, и естествено, Бартек Солидех, имат други имена в реалния живот.

Всички живи са все още живи, а мъртвите — мъртви, или поне така се надявам, за да не се сблъскаме един ден с някого от второстепенните герои в тази драма и да се изплашим до смърт. Аз поне, откакто разбрах за съществуването на един от тях, дърпам хубаво завесите, преди да се съблека, и понякога усещам много странен студ да минава по гърба ми точно когато ми изглежда, че съм на прага на пълното щастие.

Бях любопитна да отида в Ню Йорк и седях на пейката, на която на малка метална плоча е изписано: „Тук прекара последните си дни Е. Р., опитвайки се да забрави“, само дето инициалите са други, а търсенето е сложно, тъй като из Сентръл парк има разпръснати стотици подобни пейки. Но точно от това конкретно място, ако човек вдигне глава, се вижда една много красива къща, с дървени прозорци и Девата от Гуадалупе на вратата. А малко по-нататък има величествено имение с ротонда и розова градина, където, твърдят, живее една от най-богатите жени в света. Няма да кажа повече.

Клара Кобиан — нека да я наричаме така — ми разказа, че продължава да работи за списанието на Илуминада, защото журналистиката за нея е това, което е въздухът за останалите смъртни, но че за онова преживяване не е пожелала да публикува абсолютно нищо. Главната й редакторка настояла да напише поне една малка статия, с любезен тон, искрена, и да я подпише с псевдоним, но тя категорично отказала. Заяви, че има само един начин да се разкажат нещата и че само главните герои на историята са призовани да се разпознаят между редовете. Че някои ще плачат от мъка, а други — от гняв или от срам, но че всички ще плачат, защото животът е направен от черни сълзи, с цвета на цимента.

Попитах я дали смята да продължава да пише романи и ми отговори, че да. Че вече е замислила друг, също е интригуващо заглавие: „Слънчеви очила за дъждовни дни“. Както изглежда, е история, която се пресича с тази. Попитах я как, а тя ми отговори: „На Коледа“.

Забавно е.

В крайна сметка ще го публикуваме и да става каквото Бог е решил. Аз, при целия ми опит, ти се заклевам, че продължавам да не разбирам защо някои романи вървят, а други — не. Иска ми се да съществува математическа формула за успеха на едно издание. Иска ми се да не бяха измислили електронните книги, нито пиратството. Иска ми се да продължаваме да пишем на пишеща машина, да се събираме в кафене „Комерсиал“ след лекции, мечтаейки, че ти ще станеш велик драматург, аз — издател с късмет, а Моника ще спечели Нобелова награда за литература. Заслужаваме го, вярвай ми.

О, и още нещо. Колко интересно: миналата седмица в Ню Йорк празнуваха двойна сватба. Едновременно се венчаха баща и дъщеря. Не знаеш колко привлекателен е мъжът: висок, елегантен, с очи с цвят на лешник. Дъщерята е много млада, почти дете, но има таланта да накара въздуха и водата от морето да се смесят и казват, че всичко около нея има солен вкус. Виж, радвам се за тях.

Изпращам ти ръкописа по имейла, за да ми кажеш мнението си, но не го забравяй в театъра, като последния път, защото никой не знае на какъв необитаем остров могат да се озоват изгубените деца от книгите, като от тази „прясна лимонада“. Може да я смесиш с ром или с текила, или с тъгата от това, че с всяка крачка се приближаваме до смъртта. И нека Бог да те пази, както казват в Мексико, а ти да Го познаеш, както отговарят в моето село.