Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (17)

II.

„За да се чувстваш като у дома, Клара“, бе й казал Том, подавайки саксийката с мушкато, увита в целофан. Тя я сложи на перваза на прозореца, който гледаше към входа, и вдиша аромата му на парник. „Каква ексцентричност, мушкато през декември“, коментира Грета, омаловажавайки по типичния си начин жеста на сина си.

Този аромат на цветя пренесе Клара далеч оттам. Даде си сметка колко много й липсва мирисът на влажното есенно поле, черната земя под кестените и тополите край Гуадалете. На фасадата на дома й в Аркос прозорците бяха направени така, че да може да се вижда кой се качва или слиза по улицата, без да се налага да подават глави на вятъра. В нейния квартал стените на всички къщи бяха варосани, балконите — железни, гредите — дървени, а улиците — настлани със заоблени камъни. И от време на време в някой ъгъл все още се срещаше някое стъпало до стената, като спомен от времената на файтоните с коне, мулетата и магаретата, които навярно са огласяли града, и без това вече озвучен от звъна на камбаните, крясъка на бързолетите и тропота на копита.

Улиците в този скъп на душата й Аркос бяха толкова тесни, че да вървиш пеша, беше по-лесно. Габриел Инестроса остави мерцедеса там, където му посочи Клара, на новия площад в подножието на хълма, и я последва задъхан по склона, натоварен с куфара на двамата. Беше май, но жегата — августовска.

Краката на Клара бяха открити, голи и гладки, с мускули, свикнали да изкачват нанагорнища. Подгъвът на полата й докосваше мургавата й кожа, косата й бе вързана на конска опашка над влажния врат, памучната й рокля едва покриваше слабото й телце. Под чаршафите Инестроса се удивляваше колко е крехка. Можеше да я вдигне без никакво усилие, да я завърти в обятията си, да я приспи във вдлъбнатината на дюшека. Понякога се страхуваше, че ще я задуши в съня си, и спеше лошо, будейки се често, за да се увери, че Клара е още там, свита на пухената възглавница като една от перушинките в нея.

— Очакваш ни за обяд — каза тя. Притеснението й се усещаше в интонацията на гласа, малко по-остър от обикновено. — Ти не се безпокой, ще ги очароваш. Баща ми харесва като теб старите поети. Има шестстотин книги, подредени на тавана, и нощем се качва да чете на свещ. Чуват се стъпките му, като че ли е призрак.

— Няма ли осветление?

— Моля?

— Няма ли осветление на тавана? — На Инестроса не му стигаше въздухът в дробовете.

— Мисля, че има — отвърна тя, объркана, — но той винаги си носи свещ.

Катедралата бе затворена, камбаните — мълчаливи, а бързолетите — заспали. Клара и Габриел надникнаха от високото в пропастта и видяха керкенезите, които бяха свили гнездата си в скалите.

— Тук живя дълги години един английски художник — разказа му тя, — който се опита да нарисува полета на керкенезите. Направи си седалка от дъска и две дебели въжета и всяка сутрин двама мъже го спускаха и го оставяха да виси в бездната. Имаше жена с характер, винаги облечена в черно. И знаеш ли какво? Когато му беше ядосана, го оставяше по цял ден на седалката. — Клара избухна в звучен смях. — Той клатеше въжето, протестираше, крещеше, а тя се подаваше от тази същата тераса — колко жестоко — с чадърчето на точки и с пръст му казваше: „Не. Оставаш там!“.

— Жените сте много коварни — изсумтя Инестроса, попивайки потта си с бяла кърпичка.

Идея на Клара бе да доведе Габриел Инестроса, за да го запознае с родителите си. Вече повече от шест месеца живееха тайно, винаги стряскани от уличните шумове, звъна на телефона или опасността да бъдат хванати — момиченцето и старецът — как се любят скришом, като двама вулгарни крадци, на онази студена тераса. Клара страдаше от страха на Габриел и колкото и да я молеше за време, търпение, разбиране, тя имаше нужда да избухне като заря, защото толкова много сдържана радост превръщаше кръвта й в огън.

— Поне ела да видиш дома ми, близките ми, спомените ми! — казваше му. — Позволи ми да те представя на родителите ми. Ще кажем, че си научният ръководител за дисертацията ми.

— Един измамник.

— Покажи ми, че те интересувам, учителю, поеми риск, направи усилие, бори се!

Една десета след секундата, в която бе приел битката, Инестроса вече съжаляваше за колебливото си „да“. „Коварни жени, все става на тяхното!“ Клара подскачаше от радост върху разхвърляните чаршафи, а той се чувстваше като увиснал във въздуха, без да знае дали е по-добре да се хвърли в бездната, или да умре от глад.

Беше три следобед на една пролетна събота. Червенината превземаше лицето на мъжа.

— Защо си сложи вратовръзка, Габриел?

— За да си запазя достойнството.

Макар и леко наклонена, къщата, в която бе израснала Клара, пазеше равновесие на склона. Имаше три балкона на втория етаж, таванско помещение с капандури и широко отворена дървена врата. Когато се надникнеше през нея, се виждаше зеленият двор с малкия фонтан и лимоновото дърво. Покритият вход бе настлан с плочки. Клара пресече сянката, извика и излезе на светло.

Внезапно къщата се събуди от летаргията си и оживя, за да може Габриел Инестроса да умре от ужас.

— Татко, мамо, това е професор Инестроса, за когото ви говорих.

Зрялата версия на неговата нежна Клара го наблюдаваше леко резервирано, с пресилена усмивка, протегната ръка и сгънато ветрило.

Беше много красива жена, като от картина на Ромеро де Торес, мургава, слаба, елегантна и силна. До нея стоеше мъж с дружелюбен израз и отворени обятия, който, при други обстоятелства, можеше да му бъде близък приятел — бяха набори, имаха еднакви вкусове и сходно минало.

— Най-накрая се запознахме — каза му с усилие. — Клара много ни е говорила за теб.

А Габриел си помисли: „Благодаря, благодаря, че се обърна на «ти»“.

Имаше запотена от студ кана, пълна с прясна лимонада с лед и захар, върху масичка от ковано желязо, глинена делва във всеки ъгъл, здравец, обрасъл по стените, саксии с мушката, лимоново дърво, което хвърляше сянка. От този ден нататък Габриел Инестроса вече не можеше да мисли за Клара, без да усеща вкуса на онази напитка — свеж и сладко-кисел. Все едно получи прозрение. Това момиче бе за него като прясна лимонада в августовски следобед. Утоляваше жаждата му.

Привечер Клара го хвана за ръка и го повлече към бараката, където пазеше прашен мотоциклет. Каза му, че в този град, разположен сред стръмни планини, всичките й приятели се придвижват на две колела. Накара го да седне зад гърба й и смело се спусна надолу.

Нямаше човек, който да не ги проследи с поглед, да не им махне с ръка, да не им извика от балкона. И Клара, сякаш се беше качила на каляска и хвърляше цветя и бонбони с шепи, отговаряше на всички тези гласове от името на Габриел Инестроса, професора, автора, носителя на Националната награда за литература, който плахо вдигаше ръка от кръста й, за да я протегне към тези развълнувани хорица.

— Къде ме водиш?

— Да видиш реката ми, дърветата ми, скривалищата ми. Ще ти покажа къде играех като дете.

— Но ти все още си дете, малката ми.

Върнаха се разрошени, преследвайки слънцето по улиците с грънчарите. Продължаваше да е все такава жега, макар и малко смекчена от лек полъх като от отворен прозорец.

— Знаеш ли какво е написал Пеман^[1]? — попита го Клара, когато стигнаха на площада. — Че Аркос някоя сутрин могат да го отнесат орлите, облаците, ангелите или Бог.

Завариха Мигел Кобиан седнал в двора, очевидно наслаждавайки се на прохладата, с разкопчани две горни копчета на ризата и чаша херес зад книгата, която се правеше, че чете.

— Майка ти те търсеше — каза, затваряйки книгата и леко придърпвайки един стол до своя. Инестроса разбра жеста, седна и заради безнадеждността на ситуацията се предаде на благоволението на свети апостол Юда Тадей^[2], като се помоли „дано да е за добро“.

Когато Клара изчезна в сянката, Мигел Кобиан най-накрая застана пред човека, който крадеше младостта на дъщеря му.

— Баща ми, който много обичаше херес и да топи хляб в соса на мидите — започна да говори, като замъгляваше „с“-то, — когато се завърнал в Ронда след войната, обиколил къщите една по една, търсейки приятелите си. Всички били умрели. Били убити. Когато стигнал края на селото, просто продължил по улицата надолу и вървял като скитник, докато стигнал до Аркос отвъд планината, на ръба на тази пропаст, където нямал никакъв познат, никакъв спомен или някого, за когото да скърби. Тук пуснал корени, също като лимоновото дърво. Посадил го със собствените си ръце. Никога не се завърнал в старата Ронда, защото го боляла душата само при мисълта за това, което му отнели.

Инестроса кимна.

— Аз приличам много на баща си — продължи Кобиан. — Също ме боли сърцето, когато си мисля какво правиш с Клара. — Вдигна чашата и се опита да прокара през гърлото си ароматното вино, което му се стори горчиво. — Да не мислиш, че сме паднали от небето? Искам да знаеш, че няма да намеря покой, докато не видя как се давиш в локвата с лайна, в която си затънал. — Извади два плика от джоба на панталона си. — Това писмо е за ректора на скапания ти университет — добави, размахвайки хартията. — А това е за директора на онзи вестник, който всеки път, когато може, ти напомня, че не си нищо повече от един кучи син.

Габриел Инестроса изгуби битката, без да е воювал изобщо. Остана замръзнал като дете, което са изненадали да върши голяма беля. Трепереха ръцете и гърдите му, трепереха краката и гласът му. Стана от стола. Тръгна да върви, пресече двора, плочника, дървената порта, сенчестата улица и продължи да слиза по стръмния склон отвъд планината, по пътя към един Мадрид без Клара на хоризонта. Защото Клара я бяха отнесли орлите, облаците, ангелите или Бог; заедно с каменния град, прясната лимонада и остатъка от живота му.