Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (38)

II.

На шестнадесети март хиляда деветстотин четиридесет и пета, точно на разсъмване, небето изведнъж се изпълни със сенки. Усещаше се странен студ, не физически, а в душите. Призрачен студ. На главната улица започна да вие сирена и няколко души излязоха от домовете си с разкопчани пижами и боси крака в търсене на сигурно убежище. Тези, които не стигнаха навреме до бункера, се подслониха в църквата. Камбаните зазвъняха, замолиха: „Имайте милост, тук има деца и старци, цели семейства, мирни хора“. Но дори и мъглата не ги чу.

За седемнайсет минути — ни повече, ни по-малко — над покривите на Вюрцбург паднаха двеста двайсет и пет бомби „Ланкастър“. Миризмата на изгорено месо стигна до гората веднага.

— Англичани — заяви Бартек спокойно.

Грета, за разлика от него, усети, че земята не издържа тежестта на краката й. Зарови се до колената сред бурените и пъхна главата си в калта, като щраусите, защото разбра, че онези гърмежи и дим, които бяха обвили града й в облак от смъртоносен газ, не бяха нищо друго, освен доволното и усмихнато лице на смъртта.

Специалистите казаха, че деветдесет на сто от града е бил разрушен. Дори камбанарията на църквата не остана цяла. Нито главната улица, нито резиденцията на принц-епископа, нито болницата, нито мостът, нито градините, нито статуите, нито онази сладкарница, нито началното училище, нито покритата галерия на площада, където играеше като дете, нито пазарът за цветя, нито фонтанът с ангела без крила.

Тичешком Грета слезе от хълма към ада и намери една ръка от майка си между отломките от къщата им. Бартек я хвана навреме, преди да падне върху кладата на горящия покрив.

— Ти какво знаеше? — изсъска му тя, спомняйки си думите му предишната вечер.

— Не ме обвинявай за войната — отвърна й той.

Но в този миг Грета сложи край на брака си. Най-краткият в историята. Продължил седемнайсет години, но действителен само една звездна нощ.

— Не ме докосвай! — извика тя, когато отгатна намерението му да я прегърне.

Двамата стояха свити зад стената, която до тази същата сутрин бе четвъртата от салона на Фон Шонборн. На изкривен пирон все още висеше някакъв портрет. Бартек седна на земята много близо до Грета. Ризата му бе мръсна, с навити до лактите ръкави, панталонът — прихванат с кожени тиранти, обувките — развързани, а косата — чорлава. Ако някога, гледайки го, Грета бе съзряла аура на рус ангел, обгръщаща жилавото му тяло, сега единственото, което усети, бе лед, покриващ кожата му. Лъхаше студ, когато Бартек бе наблизо. Свръхестествен студ, на камък, покрит с мъх.

Той заговори:

— Оскар Вафен изнасили и уби малката ми сестра.

Грета спря да плаче.

— Преди шест години — продължи Бартек. — Живеехме в Джиков, когато батальонът му помете града. Той ръководеше операцията, която, според твърденията, е имала задача да потуши антигерманските бунтове в Полша. — Пое въздух. — Какви бунтове, като там бяхме останали само деца сираци и гладни жени? — Бартек сграбчи шепа пръст и я стисна силно между пръстите си. — Вафен влезе в къщата на майка ми с още четирима мъже. Вързаха ръцете и краката ни. — Избухна в сълзи. — Хелга бе на тринайсет години.

Сега съпругата му го прегърна. Болките им се сляха. В крайна сметка той беше почти дете, тя — объркано създание.

После на една поляна в гората, където прекараха нощта, треперейки от студ, Бартек Солидех сподели с Грета, че единствената му цел от онзи ден нататък била пълното унищожение на Оскар Вафен. Така каза: „пълно унищожение“, което прозвуча като „крайно решение“ или „необратима последица“. Отмъщение.

Беше се присъединил към съпротивата, към „Бялата роза“, създадена от шепа преподаватели и студенти от Мюнхенския университет, веднага щом разбра за съществуването на тази тайна група на дисиденти. Именно той бе предложил мисията, която щеше да изпълни с абсолютна непоколебимост: да приключи с живота, славата, достойнството и душата на онова безчовечно същество с изгнила вътрешност, преди червеите да погълнат тялото му, несправедливо спестявайки му страданието, което заслужаваше.

Бунтовниците го снабдиха с фалшиви лични документи: родно място — столицата на Бавария, скромен произход, основно образование в едно училище в града и дори фалшиво семейство, за да не буди съмнения. Останалото бе лесно: госпожа Вафен се заплени от флейтата и от усмивката му на ангел и той незабавно се посвети на задачата да изпраща шифрована информация в оперативната база. Шпионираше от клоните на дърветата, иззад живия плет и оградите, под прозорците, през ключалките и процепите на вратите. Подслушваше телефонните разговори на Вафен и обсъжданията му на висок глас с онези униформени военни, които идваха в къщата му. Засичаше телеграмите, четеше писмата, които трябваше да предаде, и пишеше други, които подписваше с онова омразно име. Чакаше подходящ момент, за да приключи с чудовището — със същото радостно очакване, с което човек очаква чудо, за което се знае, че рано или късно ще се случи. Мечтаеше да го удуши със собствените си ръце, след като го е унижил до краен предел. Сънуваше това денем и нощем, с отворени и със затворени очи. Със стиснати юмруци и нокти, забиващи се в кожата. С русите плитки и белите чорапи на сестра си Хелга, обагрени с кръв, в дълбините на паметта му.

И го разказваше на Грета, трепереща и ужасена на онази горска поляна, без да си даде сметка, че от ъгълчетата на устата му излиза гъста пяна, а от всяка пора на кожата му се излъчва зелената отрова на нечовешка омраза.

— Плашиш ме — каза му тя през тази нощ и през много други. През всичките, когато спа до него.

Известно време живяха скрити на бунището, в което се бе превърнал Вюрцбург Хаосът, който бе последвал бомбардировката, димът, който отне дни да се разсее, прахът, който се уталожи първо на земята, а после — в душите на осиротелите семейства, и неизбежното движение на хора и машини, които се опитваха да възстановят малкото, което все още имаше някакви основи, позволи на Бартек и Грета да бъдат отново част от този призрачен град.

Тя се записа като доброволка в Лигата на германските момичета, женската секция на Хитлеровата младеж, размахвайки диплома за медицинска сестра с обгорени краища. Избраха я за ръководител на екип, защото другите момичета никога не бяха виждали отворена рана, и я изпратиха в полевата болница, която бяха устроили извън града. Когато прочете адреса върху листа, който й подаде онази дебела жена, изгуби самообладание.

— Знаете ли как да стигнете до дома на Вафен, госпожо Солидех? — попита я жената, забелязвайки внезапното й вцепенение.

Бартек прие съвпадението с голямо въодушевление. Каза, че е намесена съдбата. Изтанцува някаква измислена полка и изработи план, за да продължи да наблюдава Оскар Вафен през очите на жена си.

Когато Грета се прибираше вкъщи изтощена и тъжна, с очи, запечатали образа на гнойни рани, уши, в които още кънтеше агония, и кости, омекнали от толкова ходене нагоре-надолу, за да заравя мъртви в лозята на Вафен, трябваше да намира сили да разказва на съпруга си дори най-малкото движение, което бе регистрирало умореното й съзнание.

— Днес видях отдалеч малката Фрида. Носеше бялата си рокличка и кожените обувчици. Беше сама, а плитките й бяха сплетени лошо. Не знаеш как ми идваше да изтичам и да я прегърна, Бартек, толкова е крехко това момиченце, а целувките й са толкова нежни и когато спи, прилича на кукличка, с тези продълговати очи и този покой, който излъчва.

— А Вафен, какво правеше Вафен? — питаше Бартек, когото малко го интересуваше как са децата.

— Попита ме къде е Хензел. Не го виждам от дни. Притеснявам се да не е болен или може би вече му никнат зъбките. Последния път, когато го държах в ръце, ми се стори малко топъл. Дали е имал температура?

— А Вафен?

Междувременно Солидех получаваше все по-окуражаващи новини за хода на войната. Нощта, когато Берлин се предаде пред маршал Жуков и бе потвърдено, че фюрерът се е самоубил в мръсната дупка на бункера си, Бартек свали дрехите на Грета със зъби. После, когато Айзенхауер официално провъзгласи пълното поражение на Третия райх на всички фронтове — земя, море и въздух, — осмука врата й до мораво, а на седми май, когато краят на войната в Европа бе официално обявен с Акта за капитулацията на Германия, Грета имаше чувството, че вътрешностите й ще се разкъсат от тласъците, докато съпругът й крещеше от удоволствие и гняв, от радост и облекчение, покрит с прах и пот, с онази лепкава течност на отмъщението, проникваща в тялото й през порите на кожата, гънките на плътта, мембраните на органите и ударите на сърцето.

Окуражен от ситуацията, но все още предпазлив, да не би някой друг да му отнеме въздаването на справедливост, Бартек излезе от скривалището си и замина за Мюнхен с цялата събрана до момента информация за убиеца Вафен и семейството му, докато Грета се давеше в море от съмнения дали трябва да предупреди Ангела Вафен за опасността, на която бяха изложени децата, или не.

— Разчитам на мълчанието ти — бе я предупредил мъжът й, преди да замине на север, със заплаха, прикрита зад синьото на ледените му очи.

Но тя все още усещаше меките крачета на Хензел между пръстите си, стъпките на Фрида по дървения под, допира на плитките й до бледото й вратле и топлите прегръдки на децата върху кожата си.

— Няма да им се случи нищо — уверяваше я Бартек.

Но тя се съмняваше, защото на война, както и в любовта, всичко е позволено.