Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (36)

III.

За да се направи хартиено самолетче, най-добре е листът да е правоъгълен. Първо се прегъва на две, а после се сгъват краищата във форма на стрела. Отваря се, обръща се, къса се малко в задната част и симетрично се оформят крилата — като продължение на върха отпред. Преди да го хвърлите от балкона надолу, е добре да дъхнете няколко пъти в муцуната на аероплана, за да го зареди топлината или по дъха да определите посоката на вятъра.

От терасата на площада на селото Клара Кобиан бе хвърлила хиляди самолетчета в урвата. На практики това бе любимото й занимание, когато бе палаво, кльощаво и малко диво момиченце. Другите деца я молеха да направи самолетчетата им, защото смятаха, че има талант, че ръцете й са създадени за оригами и нейните самолети са всемогъщи.

Националната награда за литература имаше идеалните размери, 24 x 18, като голяма снимка, в случай че някой иска да я сложи в рамка. Габриел Инестроса я бе закачил с четири кабарчета от вътрешната страна на вратата в дома си. „Колко скромен“, казваха някои; „Каква ексцентричност“, казваха повечето, без да разбират, че истинският му мотив бе да я вижда всеки път, когато излиза на улицата и поема въздух, и вдига високо глава, и си възвръща самоувереността, която толкова се връзваше с лодена, вратовръзката и бутонелите. Благодарение на тази награда в мансардата влизаше един мъж, сломен от съвестта, възрастта и желанието, а излизаше друг — победител, готов да отхапе последната хапка от тортата на безсмъртието.

С помощта на върха на един нож Клара извади кабарчетата. Не биваше да скъса хартията, ако искаше самолетът да лети правилно. После я свали внимателно от вратата.

Тогава се случи нещо, което окончателно разклати основите на тази история. Там, където бе стояла хартията, върху дървото остана чисто петно, нещо нормално, но (каква изненада!) в средата, също закачен с кабарчета и скрит от много години, малката намери лист, сгънат на две.

Откачи го, разгъна го пред очите си и сви вежди.

Току-що бе открила стар документ, написан на немски. В него бе отбелязано, че Бартек Солидех и Грета фон Шонборн са сключили брак в църквата „Мариенкапеле“ във Вюрцбург, Бавария, на петнадесети март хиляда деветстотин четиридесет и пета. Подписите им, заедно с тези на четирима свидетели и свещеника, сключил брака, доказваха автентичността му.

След кратък момент, в който го огледа внимателно — защо ли не бе изненадана да попадне на подобно откритие? — прибра оригинала в чантата си с тетрадките. Дръпна ципа и просто продължи с това, което правеше.

Първо сгъна върха, после направи крилата и накрая излезе на терасата на покрива, издиша топлия си дъх върху връхчето и с цялата сила на дясната си ръка запрати Националната награда за литература на вятъра (не би могло да се каже по-добре).

Листът направи три лупинга над покривите, преди да падне на мократа улица. Носът му се заби в кална локва, където една кола го прегази без никакво уважение. Дори не намали скоростта, минавайки отгоре му. Превърна се в дрипа от мокра хартия, която малко по малко изчезна завинаги пред доволната усмивка на Клара, която изчака да се увери, че не е останало нито едно нещастно парченце, надвесила се до кръста навън, над улицата.

После влезе отново в дома на Габриел, събра нещата си, нарочно остави ключовете върху масата в кухнята и си тръгна оттам със затръшване на вратата. „Ще трябва да извикаш ключар“, помисли си, доволна.

Идеята със самолетчето не й бе хрумнала веднага. По-скоро бе мисъл, която бе придобивала форма, докато минутите течаха, а тишината превземаше всички ъгли на онзи дом. Всъщност първото, което направи Клара, след като професорът затвори вратата на жилището, бе да вдигне чашите от кафе и да ги занесе в кухнята. Докато ги миеше с гъбичка, препарат и студена вода, се чувстваше объркана, смутена и най-вече — много тъжна, въпреки че не можеше да разбере конкретната причина за състоянието на духа си.

Започна да си припомня думите на учителя, тяхното значение и логика, анализирайки тона и силата на гласа, връзките и заключенията, скритите значения, синонимите и антонимите, морфологията, произхода и синтаксиса. После изведнъж, докато водата все още течеше от крана, Клара си даде сметка, че плаче безутешно, защото току-що бе забелязала, че проклетият препарат много силно мирише на лимон.

Върна се към онзи следобед, в който й бе възложено да пътува за Ню Йорк, за да интервюира Грета Бувиер, и преживя отново шока, когато Илуминада на висок глас произнесе името на Габриел Инестроса. По някакъв начин тогава разбра, че започва втората част от незавършения роман на любовните й провали, и въпреки всичко прие дуела. Повярва, че може да държи учителя настрана: няколко телефонни обаждания, за да е доволен, кафе от време на време и най-безмилостно забвение веднага щом материалът е готов. Но скоро разбра, че паяжината, която Габриел обтягаше, бе много по-лепкава, отколкото бе преценила. Само го видя отново в онази малка чайна — и пак изгуби ума си. Останалото бе лесно: гласът му, мълчанието му, нежните думи, които пускаше да паднат тук и там, спомените, които той и само той съживяваше в съзнанието й: андалуският двор, терасата на покрива, болерата и мохитото, прасната лимонада, ръката му, галеща гърба й, и безсънните нощи, все още в плен на илюзиите за съвместно бъдеще, които никога не се реализираха. После онова тъжно признание: „Аз те оставих да си отидеш, дадох ти крила, върнах ти младостта, малката ми, защото старостта е нещо много лошо“. И отворената клетка, за да влезе Кларита вътре доброволно, като затворник, който от толкова стоене в плен не знае къде да отиде, когато го освободят.

И Инестроса щеше да получи желаното: щеше да си върне Клара само с едно помръдване на пръста, ако не бе Грета и онази стара история за изневярата, която той се опитваше да отрече. Ако Габриел само смирено си бе признал, ако поне веднъж в живота си бе загърбил гордостта си и вместо да се облича като денди, бе останал по халат, и ако се бе обадил на портиера, че е настинал, вместо да я оставя сама да мие чинии, все още можеше да има някаква малка вероятност Клара да му повярва.

Но не. Габриел Инестроса не беше способен да поеме вината. Предпочете да дискредитира Грета с онази приказка за тайната си мисия. С лъжата за пожара и историята, която смяташе да съчини за Клара и да й разкаже по-късно същата вечер пред огъня с онзи глас на дъб и шотландско уиски това, което се предполагаше, че е открил в Бавария. Колко любопитно. И колко жалко, че не остана да го изслуша.

Може би затова не бе изненадана да намери документа, закован на вратата. Не бе изпитала учудване, а гняв. И една спонтанна нежност към онази жена, Грета Бувиер, която изведнъж се бе превърнала от палач в жертва; от камък — в плът и кръв, от господарка на света — в робиня, бежанка, малтретирана, изнудвана, и която, въпреки всичко, бе съумяла да поеме вината на другите, като скала, изгладена от ударите на вълните, излъскана като парапета на стълбището от качването и слизането на толкова хора, опиращи се на него.

— Откога ви шантажира Габриел Инестроса? — щеше да я попита, когато се видят отново.

А после щяха да изгорят тази проклета хартия и Грета фон Шонборн нямаше да е съществувала никога.