Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (20)

II.

Не беше лесно раждане, нито бързо, нито от тези, които скоро се забравят Грета изтърпя най-мъчителните болки без никаква утеха.

— Нека да се обадя на доктора — молеше я Роса Фе, на която й се бе свил стомахът.

Бършеше потта й с памучни кърпи и й подаваше ръката си, за да има за какво да се хване Грета. Следваше инструкциите, които германката й даваше със сетни сили, и се молеше да не изгуби съзнание.

— Няма лекар, свиквай с мисълта — отговаряше й Грета.

Знаеше, че доктор Харис, куфарчето му и медицинската му сестра бяха на друго раждане през няколко преки. Барбара Ривера роди момче, което толкова приличаше на баща си, че щом го видя, възкликна с облекчение:

— Благодаря на Бога, че поне е без мустак!

Съзнавайки огорчението на Барбара заради пренебрежителното отношение на мъжа й към нея, Грета, която никога не бе почувствала ни най-малко физическо привличане към Емилио, предпочете да роди сама, отколкото да отнеме лекаря от другата.

— Подава ли се вече главичката? — питаше от време на време.

Роса Фе надничаше в мрака между разтворените й крака.

— Никак.

Напъна толкова силно, че напои чаршафа и дюшека с гъста, почти черна кръв, която изпръска престилката на индианката.

— Сега! — извика най-после Роса Фе, когато видя да се появява белезникава главичка, следвана от набръчкано телце. Хвана го за краката и го задържа с главата надолу, без да знае какво да прави с него.

— Тупни го отзад!

— Къде?

— По дупето, жено!

Бебето избухна в плач.

— Сега турникетът, както ти показах. Здраво възела, Роса Фе. Срежи връвта, дай ми детето, а ти дърпай връвта навън, не се страхувай, дърпай, дърпай!

Поток от вода, кръв и плацента излезе от вътрешността на Грета и падна на пода, предизвиквайки стряскащ звук. Роса Фе бе пребледняла. Плитката й се бе разплела и цялото й тяло бе опръскано с кръв. Отпусна се на едно кресло, тапицирано със синьо кадифе.

— Стани оттам, за бога, ще изцапаш всичко! — заповяда родилката от леглото.

— Не бих желала това — отвърна прислужницата.

Том плачеше, свит до майка си. Никой не би могъл да предположи, че Грета е първескиня. Почистваше с крайчето на чаршафа малките му ноздри, бършеше мастните гранулки, полепнали по главата му и вътрешността на устицата му. Целуваше го по челото, разтриваше гръбчето му, притискаше го до гърдите си, направляваше първите му стъпки в живота като истински експерт.

— Госпожо Грета, ако не е тайна, къде сте се научили да израждате деца?

Тя се усмихна загадъчно.

— Може би някой ден ще ти разкажа, Роса Фе.

От мига на своето раждане Томас Бувиер-младши се превърна в централната ос на живота на майка си. Забравила всичко и всички, Грета дишаше само за него. Беше сложила детската люлка, цялата обвита в дантела, в най-добре осветената и проветрена спалня в къщата. Оставаше по цели нощи при бебето си, за да бди над съня му, лично сменяше дрешките и пелените му, когато се намокреха дори най-малко, точно на всеки три часа го кърмеше, правеше му леки масажи с крем, измислен от нея, парфюмираше го с розова вода и му пееше стари песни на толкова странен език, че Роса Фе подозираше, че не са приспивни песнички, а заклинания.

Докато Барбара Ривера продължаваше да се възстановява, денонощно обгрижвана от седем прислужници, Грета, която нито веднъж не се бе оплакала от болка в тялото си, се грижеше за дома и детето си с учудваща енергия.

Когато най-после Емилио успя да измъкне съпругата си от леглото и почти я отнесе до дома на Бувиер, ги посрещна самата Грета с бебето си, цялото във волани, и по-красива откогато и да било. Излъчваше някаква благост, която омекотяваше чертите на лицето й, а тялото й бе станало като от памук, закръглено и вкусно като зрял плод. Беше приготвила чай и сладкиш, сервирани в сянката на една липа в градината. Порцеланът бе английски, лъжичките — от сребро, маслото — бито. На Барбара й прилоша.

Този следобед бе последван от много други. Когато Емилио го нямаше, двете жени се събуваха и разкопчаваха копчетата на блузите си. Разстилаха одеяло върху тревата и се настаняваха отгоре му, играейки с децата като с малки лъвчета. Роса Фе им приготвяше студен пунш и чай от каркаде със съставки, чийто произход бе толкова неясен, че двете дами решиха да не разследват тайната им. Носеше го в градината на поднос от костенурка, клатушкайки таза си напред-назад, за да люлее едновременно дъщеря си Росита Фе, или Роса Фесита, което бе едно и също, закачена на гърба й в тъкана люлка.

— Остави ми детето за малко — помоли я един следобед Грета, предизвиквайки изумлението на Барбара. — Това създание сигурно е изморено от толкова ходене от едно място на друго.

Взе малката индианка в скута си и я полюля малко, преди да я сложи на одеялото до собствения си син. Том беше прекрасно бебе, с очи с цвят на мед и плътни устни. Ернесто беше пълничък, добър и послушен. Росита Фе имаше всички цветове на кафето по кожата си: препечено, зелено и червено, преплетени в странна, но красива амалгама. Може да се каже, че трите деца израснаха под една и съща сянка — на отрупаната с цвят липа, която ги предпази от най-лошите ветрове и от най-жестоките бури в детството им, докато между клоните й не остана капка енергия.

— В крайна сметка, Барбара, човек не трябва да седи на едно място — каза Грета в деня, в който се появи първото зъбче на Том.

Другата не я разбра. Надигна се от стола, мислейки, че е станало време да се прибира у дома.

— Чета много интересна книга — продължи Грета, правейки жест на Барбара да остане седнала пред масичката от ковано желязо. Децата, които вече пълзяха, играеха със сухите листа на липата. — Биографията на господин Рокфелер, основателя на „Стандард Ойл“, една от най-мощните петролни компании на Америка. Мисля, че Томас е сключвал големи сделки с него преди години. Всъщност името му се появява няколко пъти в книгата. Сигурно затова я е пазил така в библиотеката — предположи. — Беше единствената, върху която нямаше нито една прашинка.

Съзнанието на Барбара не бе проектирано за света на финансите. Мислеше, че Грета ще й разкаже някоя сочна любовна история на този Рокфелер, и затова слушаше внимателно, за момент забравила малкия Ернесто.

— Станал най-богатият човек в света — продължи Грета. — Изградил цяла империя от пари и власт, предизвикал завист, възхищение, бил хулен и мразен от всички, както се случва с хората, които преуспяват. Но той, освен това, е трябвало да се защитава от един сериозен недостатък, който го съпътствал през целия му живот.

— Какъв? — Явно тук трябваше да е същината на въпроса.

— Че той, горкият, е израснал в Охайо.

Грета поднесе чашата чай към устните си. Барбара се престори, че разбира.

— Ясно — каза, кимайки с глава, без да има представа накъде бие приятелката й.

— Сигурно знаеш, че никой, израсъл в Охайо, не може да се надява на много — продължи австрийката, — колкото и да е богат.

— Да, това е като да се родиш в Тихуана — разбра сега изведнъж Барбара.

— Затова на Рокфелер не му стигнало само това да изкарва повече пари от самия дявол.

— Не.

— Налагало се и да си изгради имидж на такъв.

— Ясно.

— И как го е направил?

— Как?

— Слушай внимателно, Барбара. Бил е много хитър. Назначил един човек да го следва навсякъде с торба, пълна с монети от петдесет цента. На всеки, поздравил шефа му, давал по една монета. И казвал: „С най-добри пожелания от господин Рокфелер“.

— Колко хитро.

— Скоро славата на Рокфелер се разнесла като горски пожар. Всички претендирали да са негови приятели, вратите на най-изисканите клубове се отворили, най-красивите жени му се предлагали, а най-изтънчените мъже имитирали селската му походка. Дори прическата му излязла на мода — прилепена като със смола към черепа коса.

Грета разказваше всичко това със страст, като че ли го бе преживяла лично. Барбара я слушаше внимателно, въпреки че на нея й беше все едно. Със същия успех можеше да го разкаже на някоя тухлена стена. Само когато стигна до момента с прическата, се върна в настоящето.

— На мен най-много ми харесва къдрава коса, може би с един паднал кичур върху лицето — намеси се тя.

Това, което Барбара не схвана веднага (умът й беше много по-ограничен от този на Грета), бе, че в този същия момент, в тази същата градина, по времето, когато започваше най-суровата зима на века, се полагаше началото на една от първите маркетингови кампании в модерната история. Като в поговорката за жената на кесаря^[1], Грета бе разбрала, че в този Ню Йорк на неограничените възможности не бе достатъчно само да е безкрайно богата, но трябваше и да се представи като такава.

— Ще дам прием — заяви. И клоните на липата се разлюляха от страх.