Ерика Суайлър
Книга на тайните (9)

9
15 юли

Събуждам се от шумолене на хартия. Енола вече е станала, разположила се е до бюрото ми и разлиства тефтера ми. Косата й е все още сплескана от едната страна, където е лежала на възглавницата. Входната врата е открехната и през нея нахлува соленият утринен бриз. Прозявам се. Без дори да ме погледне, сестра ми посочва димящата чаша на пода. И двамата си знаем, че е по-добре да не говорим преди кафето. Това в чашата ми е ужасно — има вкус на изгоряло, но страшно ми се услажда, защото отдавна не ми го е приготвял друг. Енола се обляга на стола и отпива.

— Благодаря — проговарям.

— Разгледах бележките ти.

— Забелязах. Ще съм ти благодарен, ако спреш да ровичкаш из нещата ми.

— Онези жени… Имената, които си записал, роднини ли са ни?

— Предполагам. Нали ги знаеш пътуващите артисти.

Псевдонимите им се менят с всеки нов цирк и ново представление, в което участват. Цирковият артист е анонимен и се носи накъдето го отвее вятърът.

— Всички са се удавили — промълвява сестра ми.

Заради нещо, което долавям в гласа й, казвам:

— Информацията ми не е от сигурни източници.

— Според теб са се самоубили, нали? — Енола хапе долната си устна.

— Може би да, може би не. Според Алис е така.

Трудно е такава поредица от смъртни случаи да се осмисли по друг начин, но нещо в този списък ми подсказва, че отговорът не е логичен.

— Някои може да са били нещастни случаи — добавям.

— Хайде, хайде, знаеш, че не те бива да лъжеш. Лявата ти ръка трепери.

Енола вдига крак на бюрото. Дрехите й са измачкани — вероятно е спала с тях. Полата й виси като на закачалка. Сестра ми загризва нокътя на палеца си, но бързо се перва с другата ръка, сякаш иска да се накаже.

— И всичко тръгна от тая книга, а? — Поглежда ме.

— Като загадка е. А аз обичам загадките.

Дали ръката ми трепери? Енола се държи като мама, а остават само девет дни… До какво? Сестра ми е жизнена, енергична. Нещо не ми се връзва. Възможно ли е възрастта да е фактор? Майка ни беше на трийсет и две, когато почина. Баба е била по-млада. Селин Дювел — проклятие! Трябва да проверя.

— Добре, продължавай да лъжеш. — Енола се протяга и всичките й прешлени изпукват. — Аз отивам да поплувам. Слагай си банския. Освен ако не те е шубе, че ще потъна, или може би, че ти ще се удавиш.

Подсмихва се язвително, сякаш е усетила как току-що ме сви стомахът.

Слизаме по стъпалата към плажа. По цялата ивица лъщят облите черупки на стотици мечоопашати — блестящи камъни с дяволски опашки.

— О, водата е кристална, няма медузи — казва сестра ми, докато топва крака във вълните. — Супер! Само да ги нямаше гадните мечоопашати.

Виждам я как търси чисто място по брега, откъдето да влезе в океана, но раците са твърде много.

— Безобидни са, няма да те закачат — уверявам я.

— Просто изглеждат, сякаш кроят пъклен план.

Енола вече е във водата, тичешком влиза все по-навътре, размахва ръце и вдига във въздуха хладни пръски. Втурвам се след нея. Вълните са толкова студени, че за миг ни секва дъхът, но и двамата сме ухилени до уши. Сестра ми се гмурва и на повърхността остава само тъмен облак от косата й. Очите ми парят от солената вода, но ги държа отворени. Енола е стиснала нейните и цялото й лице е сбръчкано. Започвам да броя по навик, или може би от любопитство. Колко ли може да издържи без въздух? Ами аз? „Едно-о-о, две-е-е… — Енола плува в кръг и слиза все по-надълбоко. Следвам я. — Осе-е-ем…“

Саймън.

Част от майка ни все още е жива в тези води. Чувам я като шепот, който пробужда у мен и желание, и страх. Разбира се, че е тук, щом Енола се е прибрала. Сграбчвам сестра си за ръката — студена и хлъзгава е като риба. Дърпам я към себе си. Тя отваря очи. Добре че съм достатъчно тежък да задържа и двама ни на дъното, иначе вълните може да я отнесат като плавей. Енола вижда как на всеки пет секунди отброявам на пръстите на ръката си и поклаща глава. Стискам я по-силно. „Четирийсе-е-ет…“

Саймън.

Енола започва да се гърчи, мята бясно крака и ме тегли настрани. За секунди се изстрелваме на повърхността.

— Божичко, Саймън! — ломоти, докато плюе вода. — Знаеш ли откога не съм го правила? Какви ти удавяния, щеше да ме убиеш!

Убийство. То също е възможен вариант, въпреки че при майка ми случаят едва ли е такъв. Нулева вероятност.

— Дори не си задъхана — казвам, докато накланям глава настрани и изтръсквам водата от ушите си. — Винаги си била по-добра от мен в задържането на дъха.

— Да, ама мина много време, откакто го правих за последен път.

Наистина изглежда леко пребледняла.

Навличаме дрехите си върху мокрите бански костюми. Енола споделя, че й е приятно солената вода да съхне върху кожата й. „Става ми едно такова лятно“ — казва. Вървим към вълнолома на Западния плаж. Спирам поглед на изпъкналите й прешлени. Твърде слаба е. Винаги е била, но сега е кльощава, та чак болнава. Когато плажът свършва, се покатерваме на дигите.

— Стори ми се, че чух нещо, докато бяхме на дълбокото. Ти чу ли го? — питам я.

— Как е възможно да чуваш, когато ушите ти са пълни с вода?

— Зарежи.

Там, където една от преградите е поддала, през цепнатината се процежда пясък. Дървени отломки стърчат над залива. Без да разменим и дума, започваме да се катерим по стръмния рид. Разравяме пясъка и пръстта с крака.

На половината път Енола вече се задъхва.

— Татко щеше да ни убие, ако можеше да ни види — казва на пресекулки.

— Сигурно.

Веднъж ни хвана. Бяхме се спуснали тичешком по склона и се катерехме обратно нагоре за втора надпревара, когато той се появи на ръба на скалата. Сграбчи ни толкова силно, че няколко дни по-късно синините по ръката ми още напомняха, че имам баща. Завлече ни обратно вкъщи — мен ме дърпаше за яката, а Енола беше хванал за колана на панталоните. Краката й висяха във въздуха. Тогава малко го намразих.

Спираме се на върха на скалата и се вглеждаме в далечината. Къща като празна черупка се е килнала на ръба на пропастта, а задната й стена напълно липсва. Последният ураган отнесе останките й.

— Къщата на семейство Мърфи, нали? — пита Енола.

Да, на семейство Мърфи е. Познава се по хладилника, облегнат на изкривената стенна облицовка, и последния помен от трапезарията на госпожа Мърфи — преобърната маса с отдавна изчезнали крака.

— Малкото, което беше останало от верандата, се срути в океана преди две години.

Някъде на другия бряг на залива хлапетата от Кънектикът си правят лагерни огньове от верандата, на която някога седяхме с Джими Мърфи и пиехме лимонада.

— Значи ти остават още… колко? Две-три години?

— Зависи.

Крайбрежните имоти губят до три метра земя годишно в зависимост от силата на бурите и степента на поддръжка. След урагана нещата се влошиха, а когато семейство Мърфи изгубиха къщата си, моята остана съвсем уязвима. Щом техните прегради заминаха, водата започна да достига зад моите и да подкопава от две страни последното укрепление, което ме пазеше от хищния залив. Предстоят зимни бури, североизточни ветрове, може би и поредният ураган — кой знае?

— Имаш ли пари за ремонт?

— В момента не.

Ще ми трябва заем. Тъй като вече съм безработен, ще е на практика невъзможно да изтегля кредит, а перспективите за нова работа са все още твърде неясни. Мога да помоля Франк да ми помогне. Шансовете ми с него са малко по-добри — парите за спасяване на къщата ми косвено му помагат да подсигури безопасността и на своя имот, а и все пак става дума за къщата на баща ми, най-добрия му приятел. Само да не беше историята с Алис. Да искам пари от Франк, е едно нещо, но да искам пари от бащата на Алис — съвсем друго. Трябва първо да попитам нея. А може би преди това да се обърна към Съюза на историците в Напоусет. Ако им представя случая като кауза за спасяването на обект, който е част от историческото наследство… Поглеждам към Енола, която леко се поклаща в ритъма на вълните.

— Идвай с мен! — казва необичайно настоятелно.

— Защо?

— Какво те задържа тук?

— Къщата. Не мога просто да я зарежа.

Понякога имам чувството, че родителите ни са още в нея. Сякаш духовете им са в стените и трябва някой да остане до тях, докато къщата си отиде. Едва ли някога ще бъда по-осиротял, отколкото съм сега, но тук поне знам по кой път да тръгна, когато дойде приливът, кой от съседите най-много зависи от нивото на водата, кой обича лятото, кой е местен. Тук има смисъл от загрубелите ми стъпала. Тук идва Енола, когато иска да се прибере у дома.

— Просто ела.

— Какво ще правя? Не познавам никого там.

— Ще измислим какво ще правиш. Познаваш мен.

— Това не ми гарантира нищо хубаво.

Сестра ми прави гримаса, а после въздъхва:

— Всичко ще се нареди. Ще ти помагам. — Пъха ръка в джоба на полата си и чувам тихото шумолене на картите.

— Видях те снощи — казвам, тя застива. — Какво става с тарото?

— Странни работи.

Настоявам да ми разкаже, но тя се хвърля към мен и започва да роши косата ми с кокалчетата на пръстите си, докато кожата на главата ми се зачервява. И двамата се разсмиваме. Енола ме гъделичка под ребрата, а аз се гърча и се опитвам да я избегна. Спирам я, като сграбчвам ръката й и я извивам зад гърба й, докато тя започва да вие от болка и ме перва по главата. Така слага край на свадата ни толкова внезапно, колкото е започнала. Строполяваме се в тревата. За момент всичко помежду ни е наред.

— Снощи идва Алис — отбелязва сестра ми задъхано.

— Мислех, че си заспала.

— Какви ги вършите вие двамата?

— Не знам — казвам й. Не е лъжа. Не съм сигурен във взаимоотношенията ни, но искам да опазя това старо, но и ново нещо, което се заражда между нас.

— Готина е. Не я заслужаваш. — Енола откъсва стрък трева и го захапва. — Ще ти хареса в цирка на Том Роуз — добавя. — Това е същата пътуваща трупа, която спираше в града, когато бяхме малки. Семеен бизнес.

— Как се озова при тях?

— Заведе ме един приятел, с когото се запознах, докато гледах на карти в Атлантик Сити. Беше работил за господин Роуз и предложи да ме препоръча. Хвърлих едно таро на шефа на трупата, заприказвахме се и си допаднахме. Пътуването не е лошо и по цяло лято имаме ангажименти. Парите са прилични.

— Каза ли му за мама?

— На малоумна ли ти приличам? Как така няма да кажа, че майка ми е от бранша? Сигурно точно затова ме взе на работа. Само да поискаш, ще вземе и теб.

— И какъв ще ми е номерът?

— Не се прави на тъп.

Пътуващите атракциони са ми напълно непознати. Но ето че пред мен е моята непокорна хърбава сестра, която се опитва да ме придума да избягам с нея. Това е възможност да си начеша крастата и да си отговоря на въпроса каква е била мама, преди да срещне татко.

— Нещата променили ли са се?

— Отчасти — отговаря Енола. — Циркът е по-голям. Има повече влакчета и въртележки. Атракциите са по-различни: артистите показват повече умения и хвърлят по-малко прах в очите. — Забелязва, че съм объркан, и добавя: — Стъклениците. Нещата в стъкленици. Зарежи, не ти трябва да знаеш.

Сещам се за препарираните във формалдехид животни и твари. Помня една задушна шатра, в която стоях, докато пръстите ми започнаха да лепнат от пот. От един огромен буркан ме гледаше маринована бяла акула с две глави — по една във всеки край на тялото.

— Харесва ли ти там?

— Да — отвръща сестра ми.

— Не звучеше много весело, когато ми звънна последния път. Изглеждаш ми уморена.

— Животът в цирка си има и лошите страни. Но не е ли така с всичко? Ям боклуци, понякога се разболявам и си изповръщам вътрешностите. — Протяга ръка над главата си. Рамото й изпуква. — Миналата година настинах и ме хвана разтройство на път за Филаделфия. Влязох в книжарница, защото там поддържат тоалетните чисти. Седя си аз в кабинката, имам чувството, че червата ми горят, главата ми се върти, гледам в пода и се мъча да не припадна. Виждам в съседната кабинка чифт жълти обувки. Жената явно се усеща, че я гледам, и си вдига краката, сякаш иска да се скрие от мен. Сигурно си въобразява, че като си вдигне краката, ще спре да чува как бомбардирам тоалетната чиния. На теб не ти се случват подобни простотии. Имаш си къща. И своя собствена тоалетна.

Енола се почесва по тила. Татуираното птиче на китката й сякаш пърха.

— Но всъщност е предимно яко. Том ще те хареса.

— Защо толкова настояваш да тръгна с теб?

— Сигурно защото ми липсваш — отвръща.

— И ти ми липсваш.

Истина е. Винаги ми е липсвала. Мога ли да замина? Да метна багажа в колата, да карам по магистралата след колона от каравани и кемпери, да кисна дни и нощи в басейн с хлорирана вода и да се прибера след шест месеца — мръсен, мършав и самотен? Не, не и сега. Енола е при мен, а до двайсет и четвърти остават броени дни. Съвпаденията са твърде много.

— Защо се върна у дома точно сега?

— Циркът и без това пристига след няколко дни. Помолих Том да ме пусне по-рано, за да се видя с теб. Исках да си поговорим.

Гледаме как вълните се плискат в пясъка, докато започват да прииждат комарите. Енола убива един.

— Все пак те обичам поне малко — казва сестра ми.

Обичам те поне малко. Винаги ми е казвала така, но заради начина, по който го изрича, звучи много по-хубаво, отколкото ако ми каже, че ме обича много. Може би все пак не съм бил толкова лош голям брат през всичките години, след като останахме сами. Газим през храстите и отровния бръшлян, докато намираме пътеката, която ни отвежда у дома. Енола отново мушва ръце в джобовете си и чувам познатото шумолене на картите.

Пред входа на къщата е паркирана очукана жълта кола. Не е нейната. До автомобила стои слаб и висок млад мъж, опрял ръка на предния капак. Фигурата му е впечатляваща, със змийска осанка и трептяща от неизвестен потенциал.

Енола поема рязко въздух като гмурец и се втурва към младежа с писък: „Дойл!“

Дива радост. Мята се в прегръдките на този човек и увива крака около хълбоците му. Лицето му остава скрито от раменете й. Виждам само двете кльощави ръце, с които е обгърнал кръста й. Татуирани са.

Мъжът се обръща с гръб към мен и подпира Енола на колата си. Приближавам се към тях. Без дори да ме погледне, Енола казва:

— Това е брат ми, Саймън.

— Здрасти. Много съм слушал за теб. Споко, само хубави неща.

Гласът му е небрежен и ритмичен, напомня за вълните на океана. Ръцете му все още са на бедрата на сестра ми. Мъжът не се обръща да ме погледне, което ми дава възможност да зяпам необезпокоявано дългата татуировка, която пълзи отстрани по врата му, опасва обръснатата му глава и завършва с тъмнозелени пипала, които се вият по продължението на долната му челюст.

— Саймън, запознай се с Дойл.

Отговарям, че ми е приятно. Не знам дали съм казал друго, защото не мога да откъсна очи от татуировките му. Никой не би се нашарил така, освен ако не иска да привлече погледите към себе си. Докато говори, картините по кожата му сякаш оживяват, пипалата се гърчат. Гади ми се. Мъжът пуска Енола.

— Голямо каране падна. — Протяга се и ръкавите му се отдръпват, за да разкрият още татуировки, още пипала. Дали покриват цялото му тяло?

— Нямах представа, че ще дойдеш — казва сестра ми.

Мъжът заравя лице в извивката на шията й, без да се притеснява от присъствието ми, промърморва, че трябва „да пусне една вода“, и се запътва към къщата. Енола тръгва след него със скоклива стъпка. Настигам я и слагам ръка на рамото й:

— Кой е този?

— Нали ти казах, Дойл.

— Какво е това „Дойл“?

— Дойл е човек, който е карал много време, защото съм му казала, че отивам да се видя с брат си. Бъди мил — заръчва ми и отново тръгва след мъжа. След малко се обръща и ми подмята през рамо: — Чукаме се.

Не са много нещата, които могат да жегнат един мъж толкова дълбоко, колкото внезапното осъзнаване, че сестра му прави секс. Припомням си опасаните с пипала ръце и ми прималява. Минават пет минути, преди да успея да се съвзема и да вляза вкъщи.

Дойл се е проснал върху дивана ми — леглото ми. Дръпвам стола си в средата на стаята и сядам срещу него. Да, по ръцете и лицето му се точат пипала. Ясно различавам всяка овална вендуза. Енола тропа с тенджерите в кухнята. Засега съм сам с Дойл. В острите му черти има нещо подмолно. Ако светна лампите, сигурно ще се шмугне зад дивана.

— Луда работа, човек — казва ми, — къщата ти виси на ръба на скалата.

— Ерозията е проблем по тези места — отвръщам. Сестра ми каза, че се „чукат“. Това нещо се сношава с моята сестра.

— А, да, вярно! — Смехът му е лениво полугласно хриптене. — Хич ме няма по тия работи. Проспах часовете по география. — Прави пренебрежителен жест с ръка. И по опакото на дланта му има татуировки. Калмар? Октопод?

— Значи със сестра ми…

— Аха, тя е готина мацка. Много яка.

Гледам го втренчено.

Енола се появява с кутия бисквити, за които съвсем съм забравил. Пльосва се на дивана и се присламчва до Дойл. И двамата не забелязват, че са всъщност на леглото ми. Тя му подава изсъхнала бисквита в устата и пита дали си прекарваме добре заедно. Ама, разбира се. Идеално.

— Как се запознахте? — питам.

— В Атлантик Сити, на крайбрежния булевард — отвръща сестра ми. Значи за него е говорела по-рано.

— Да, беше наредила картите си. Помислих си: „Я, какво сладко пиленце!“

Дойл не вижда убийствения ми поглед, но на Енола не й убягва. Прегръща приятеля си през раменете и бледата кожа от вътрешната страна на китката й прилепва към вендузите на неговата татуировка. Питам какъв е номерът му в цирка.

— Електрическото момче — отговаря Дойл. Чак сега разбирам откъде са се взели крушките на задната седалка в колата на Енола.

— И какво точно прави Електрическото момче?

Облягам се толкова назад на стола, че почти го преобръщам. Знам какво следва. Но Енола се включва, преди той да е отворил уста:

— Човекът крушка говори ли ти нещо?

Кимвам. Номерът работи на основата на статично електричество и всъщност е много банален — пробутват го от откриването на електрическия ток насам. Понякога трикът е в отвеждане на тока през скрита метална пластина. Така работят мнимите екзекуции на електрически столове. Нищо особено.

— Дойл може да запали стоватова крушка с устата си и още по три с всяка ръка — добавя сестра ми.

Това вече е друга работа.

— Впечатляващо.

— Прави контактно жонглиране с крушките, докато светят. Страшно красиво е.

— Аха.

Покрит с пипала мъж, който подхвърля светещи крушки — звучи прекрасно.

— Ще ти покажа. Пиленце, къде са ти крушките? — Дойл понечва да стане, но Енола го спира с поклащане на глава.

— Няма нужда — казва му. Дойл я поглежда. — Ще му покажеш по-късно, става ли? Хладилникът на Саймън е празен, а бих дала всичко за една студена бира. Случайно да си се сетил да вземеш?

— Много ясно — отвръща Дойл и се шмугва навън.

Енола се навежда към мен, опряла длани на коленете си, и отново забелязвам татуировката на китката й. Пиленце. Господи.

— Спри да се държиш като идиот и се преструвай, че го харесваш — изръмжава. — Моля те, заради мен.

— Не се държа като идиот, а като по-големия ти брат.

— Я, ново двайсет! — сопва се. Права е. Държал съм се с нея като родител, но никога като брат.

— Какво? Просто се притеснявам за теб. Не го познавам тоя.

Всъщност не познавам и нея, ако трябва да съм честен.

— Може ли поне за малко да си мил?

— Ще се опитам.

Дойл се връща с едра крачка и носи стек бира в ръка.

— Искаш ли? — кимва ми.

— Да, мерси.

Дръпва пръстена на металната кутийка с татуиран пръст, а аз не мога да спра да мисля какво ли е да те бодат с игла толкова близо до нокътя. Дойл проследява погледа ми. Питам го:

— Болеше ли?

— Зверски. — Усмихва се и щраква със зъби.

— Добра бира — казвам. Има вкус на топла пикня.

Пием мълчаливо, което се покрива с моята представа за любезност. След още няколко глътки Енола и Дойл се впускат в разговор. Подхвърлят си разни имена — на приятели, градове, места. Тя се кикоти и изглежда толкова различна от уморената ми сестра, която пристигна вчера. Хвърлям поглед към книгата. Нещо не ми се връзва.

Никой не забелязва как разлиствам няколко страници. По-късно Енола отвлича приятеля си към скалата — оттам могат да съзерцават слънцето, докато то се гмурва във водата. Оставам насаме с книгите си.

По някое време отвън долита музика. Поглеждам през прозореца и виждам сиянието на луната, примесено със светлината от лампата на тавана на олдсмобила. Двамата танцуват на окъпаната в синьо алея пред входа. Сестра ми се движи светкавично, мята лакти, кърши бедра, избухва във вихрен танц. По запотеното й тяло блещукат капчици влага, които улавят лунните лъчи. Дойл се спуска към нея, сякаш го държи само тънкият слой мастило под кожата му. Колата се тресе от вибрациите на баса. После започва по-бавна песен и те прилепят тела едно към друго, сплитат пръсти. Нехаят, че съм наблизо. Сякаш никога не ме е имало.

Алис ми вдига, но звучи приглушено и сънливо:

— Ей, как си?

— Искаш ли да излезем? Да пийнем по нещо? Имам нужда да пия.

Прозява се в телефонната слушалка:

— Утре съм на работа. — След кратко мълчание добавя припряно: — Извинявай. Това прозвуча гадно. Какво става?

— Нищо. Просто не ме свърта. Пристигна гаджето на Енола. У нас стана дядовата ръкавичка.

Говоря за къщата, в която преди години живеехме четирима.

— А пък аз се надявах да кажеш, че ти липсвам.

Да, липсва ми. Липсва ми да я гледам как се качва по стълбището в библиотеката. Липсва ми програмата на събитията, написана на ръка на бялата дъска със симпатичната извивка на малкото „д“. Липсва ми онази Алис, която вече не виждам всеки ден.

— Извинявай, просто не съм на себе си. Странно ми е да гледам как сестра ми се чифтосва.

— За пръв път осъзнавам каква съм късметлийка, че нямам братя и сестри. — Алис отново се прозява и ми става ясно, че трябва да я оставя на мира. — Утре става ли? — казва. — Обещавам.

— Да, добре.

Затваря ми. Можех да й кажа, че ми трябват пари, но още не съм събрал кураж. Трябва ми още малко. Включвам компютъра и пращам имейл на Лиз Рийд, за да попитам дали има някакво развитие в „Норт Айл“ и да й кажа, че бих приел и онази почасова работа, стига да я предлагат още. Папката за входяща поща е празна, като изключим един самотен отговор на кандидатурата ми. Уведомяват ме, че длъжността „междубиблиотечен координатор“ в Комак вече е заета. Отново разглеждам сайта и търся нови обяви за работа. Прехвърлям наум титлите, с които бих могъл да се окича: информационен специалист, информационен технолог, мениджър на информационни ресурси. Мога да съм всичко това, ако работата го изисква. Взирам се, докато думите започват да се размазват, а очите ми — да парят.

Събуждам се, но не от изгрева, а от светлина, която пулсира под прозореца ми. Дойл се движи като сянка по алеята и само ръцете му са осветени от две четирийсетватови крушки. Стъклените глобуси се въртят като пумпали и младежът ловко балансира с тях, докато ги прехвърля от дланите към опакото на ръцете си и обратно с плавни движения. Пулсиращите светлини осветяват части от татуировката му, сякаш водолаз разцепва подводния мрак с фенерче. Пипалата се вият и тръпнат. Проблясък, трепване и после нищо. Крушките се търкулват по гърдите му и за кратко обливат лицето му в сияние. Бели зъби. После черни. Светлините се движат, Дойл се протяга в танцови стойки. Трепкащият светлик преминава и през сестра ми, която се е облегнала на колата. Наблюдава.

Мъжът изнася частно представление специално за нея.

Гледам ги, докато ми става неудобно, все едно ги шпионирам. Дръпвам щорите, но през тях продължава да се процежда светлина. Връщам се при книгата, тефтера и имената. Време е за малко сметки. Верона Бон е родена през 1935 година, което означава, че е била на двайсет и седем, когато се е удавила. Майка й, Селин Дювел, е починала през 1937 година, когато Верона е била на две. На толкова беше и Енола, когато мама загина. В некролога на Селин не е посочена рождена дата. Кратко ровичкане в интернет ме води до брачно свидетелство с имената на Селин Трамел и Джак Дювел. Родена е на 13 февруари 1915 година. Това прави двайсет и две години до смъртта й. Била е млада, но не на годините на мама или баба. Не, сигурно е нещо друго.

Телефонът иззвънява. Чърчуори е.

— Надявам се, че не съм те събудил — казва.

И двамата знаем, че няма такава опасност, но все пак учтиво го уверявам, че всичко е наред:

— Няма проблем. Какво става?

— Нощно време, старо куче. Шийла вече не може да изкара до сутринта без разходка, а Мари изцяло ми прехвърли това задължение. Пък на тия години стана ли веднъж, не мога да си легна пак.

Разбирам го много добре.

— Попаднах на книга, която може да ти е от полза. Чудех се как да ти я пратя. Доста е тежка.

— Пусни я експресно.