Ерика Суайлър
Книга на тайните (3)

3
22 юни

Часът е нечовешки за телефонно обаждане, но в колкото по-странно време звъниш, толкова по-вероятно е някой да вдигне. Макар че слънцето едва се е показало над океана, Мартин Чърчуори звучи, сякаш е буден от часове.

— Господин Чърчуори? Много се радвам, че ви открих. Обажда се Саймън Уотсън. Изпратихте ми една книга.

— А, господин Уотсън. Радвам се да чуя, че е стигнала до вас невредима. — Чърчуори звучи развълнуван, дори задъхан. — Фантастична е, нали? — продължава. — Яд ме е само, че не можах да я задържа, но Мари щеше да ме убие, ако бях прибрал поредното бездомниче.

— Сигурно — отговарям машинално. След кратка пауза добавям: — Май не ви разбрах.

— Професионален риск. Колкото по-дълго си в търговията с книги, толкова повече се размиват границите между работното място и дома. Уф, ще бъда честен, границата отдавна е премината. Съпругата ми Мари не дава да заемам повече място у дома с книги, които не мога да продам, но харесвам на вид.

— Ясно.

— Но вие едва ли се обаждате, за да говорим за жена ми. Сигурно имате въпроси.

— Да. Как се сдобихте с книгата и защо решихте да ми я изпратите?

— Разбира се. Разбира се. Споменах, че се занимавам с антикварни томове, нали? Дори може да се каже, че съм ловец на старинни книги. Издирвам конкретни екземпляри за клиенти. Вашата беше част от партида в търг, на който разпродаваха семейно имущество. Не отидох заради нея, а заради прекрасно издание на „Моби Дик“. Един мой клиент е обсебен от романа.

В гласа на търговеца се долавя приповдигната нотка и аз си представям пакостлив елф.

— В партидата имаше издание на „Лейксайд прес“ от 1930 година, към което нямаше как да остана безразличен. За щастие, спечелих търга, но покрай въпросната книга се сдобих с още двайсетина други. Нито една не бе особено впечатляваща, но пък поне бяха на продаваеми автори като Дикенс и Улф. Сред тях намерих и вашата книга.

Моята книга. Не я възприемам така, но пък усещам кожената й подвързия някак удобна, някак своя.

— Чие семейно имущество беше на търг? — питам.

— Търгът бе организиран от управляващо дружество. Опитах се да се свържа с тях и да разпитам за книгата, но не бяха особено отзивчиви. Ако става дума за нещо без „потекло“, интересът им е незначителен. Книгата ви беше в смесена партида, в която имаше повече количество, отколкото качество. Вещите са принадлежали на някой си Джон Вермилиън.

Името не ми говори нищо. Не знам много за семейството си. Баща ми е единствено дете на възрастни родители, които са починали, преди да се родя. Мама така и не доживя да ми разкаже за своите близки.

— Защо я изпратихте на мен, а не на неговото семейство?

— Заради името Верона Бон. Звучи прекрасно. Половината от очарованието на старите книги е в характерните белези, които притежателите им оставят по тях. Заради начина, по който бе изписано това име, реших, че е на собственичката на книгата. Беше прекалено красива, за да я унищожа или да я оставя да изгние напълно, но и не можех да я задържа. Направих кратко разследване. Дамата е била циркова артистка, занимавала се е със скокове във вода. Изумително! Открих некролог, който ме отведе до майка ви, а оттам и до вас.

— Съмнявам се, че е принадлежала на баба ми — казвам му. — Доколкото ми е известно, тя вечно е пътувала.

— А някой друг член на вашето семейство? Или почитател на баба ви? Хората харесват интересни истории.

Да, истории. Разбира се. Ние имаме интересна история. Отпускам ръце и неусетно разливам кафето по кухненския под, върху напукания балатум. Посягам за салфетка, за да забърша, и събарям захарницата. Старото горчиво чувство, познатото усещане, че съм трагичният герой на града, стяга гърдите ми. Майка ми се самоуби, като се удави. Баща ми умря от мъка. Аз останах да се грижа за сестра си сам.

— Често ли го правите? — питам. — Често ли издирвате роднините на хората, чиито книги попадат у вас?

— По-често, отколкото можете да си представите, господин Уотсън. Саймън. Може ли да си говорим на „ти“, Саймън?

От стъпалото ми бликва кръв и тъмночервено цвете разцъфва в разлятото кафе със захар. Сигурно съм стъпил върху парче от чашата.

— Щом искаш.

— Чудесно. Миналата година ми попадна красиво издание на „Дамата от езерото“ на Скот с изящна релефна подвързия от плат. Между страниците открих изсушена теменужка на поне четирийсет години. Истинско вълшебство! От вътрешната страна на корицата притежателката на книгата беше написала името си — Ребека Уилоуби. Разбира се, Ребека беше починала, но успях да намеря племенницата й. Жената беше възхитена, че получава книга, която явно е била любимо съкровище от младините на леля й. Сподели, че сякаш отново е срещнала своята роднина. Надявах се и на теб книгата да ти донесе подобни емоции. Развълнува ли те изобщо?

Разговорът пробужда спомени, но те не са никак мили.

— След като си ме открил, навярно знаеш, че родителите ми са мъртви.

Неловко прокашляне.

— Ужасно съжалявам. Прости ми, ако съм ти причинил неприятности.

— Мина много време — въздъхвам.

Книгата е интригуваща, а и е свързана с човек, който е проявявал интерес към баба ми.

— Ако не я искаш, ще те разбера. Само ще те помоля да не я изхвърляш, а да ми я върнеш. Ще поема пощенските разходи. Толкова хубава книга, толкова стара. Ще се опитам да убедя Мари да ми позволи да прибера поредната бездомница.

Мисълта да изхвърля нещо, което е преживяло толкова много, ме отвращава.

— Не, ще я задържа. Имам и нужната квалификация да я опазя. Може да ти се стори странно, но си я изпратил на правилния човек. Работя в библиотека и се грижа за архива.

— Колко подходящо!

Чърчуори се засмива, а аз започвам да разбирам защо му носи такава радост да подарява книги. Щастливата случайност е като малка светлинка, която се настанява в центъра на гърдите ми.

Мъжът плахо ме моли за услуга, сякаш очаква да му откажа:

— Ще споделиш ли, ако откриеш защо името на баба ти е в книгата? Не е много важно, разбира се, но ми харесва да научавам историите на книгите си. Това си е моя странност.

Ще я разуча, но не защото той ме помоли, а защото съм длъжен. Огромна част от семейството ми е изгубена в мъглата на времето и забравата.

— Разбира се — уверявам го и затварям телефона.

Усещам ръцете си големи и тромави. Слагам лепенка на стъпалото си, нахлузвам обувки и гледам как слънцето се издига над водата. Не забърсвам разсипаното кафе и захарта. По-късно. От момента, когато приключих обезпокоителния разговор с Чърчуори, е минал цял час. Нямам спомен как съм го прекарал.

Трябва да дръпна входната врата рязко, за да се затвори — поредният страничен ефект от възрастта на къщата и свличането на земята. Ще се наложи отново да закачам вратата за пантите. Може да помоля Франк да я мине на струга. Мятам книгата на предната седалка на колата, но трепвам вътрешно. Грехота е да се отнасям по такъв начин с реликва.

Пътят до библиотека „Грейнджър“ пресича почти целия Напоусет, включително старинната част на селището, където всички колониални къщи са принадлежали на братята Уилямс, които си поделили града през 1694 година. После следвам завоите на крайбрежния булевард, минавам покрай пристанището, омразните на Франк яхти от фибростъкло и капитанските къщи, които туристите намират за очарователни. Гъмжи от коли, които чакат на опашката за ферибота. Големият кораб за Кънектикът е зинал, поглъща лимузини и спортни автомобили. Крайбрежният път криволичи нагоре по хълма, покрай манастира на върха му, спуска се край соленото мочурище и накрая завива към вътрешността на острова, където, сред равнината, се намира „Грейнджър“.

Лесли и Кристина от отдела за периодични издания потвърждават, че съм закъснял. Никой не идва в ранни зори, а детските групи за четене започват чак в десет, но все пак минавам гузно покрай кабинета на директора на път към бюрото си в справочния отдел. Чувам глухото потропване на токчетата на Джанис Купферман, която крачи из офиса си. Видяла ме е.

Обикновено се отпускам на стола си и на мига се чувствам у дома си, но днес съм напрегнат. Слагам книгата на бюрото си и се взирам в нея. Трябва да се захвана с документите за кандидатстване за субсидии или с несекващия поток от заявки за покупки, които получават неизбежен отказ. Правя няколко опита да се съсредоточа върху молба за обновяване на електронните каталози и списъците със заглавия за четене, но се улавям, че съм зяпнал в купчините справочници. „Грейнджър“ мирише на плесен и занемареност.

Китоловният архив е залегнал в устоите на тази институция. Въпреки че в Напоусет никога не е имало кой знае какъв лов на китове, основателят на библиотеката Филип Грейнджър е бил обсебен от темата. След смъртта си е оставил цялата си колекция от документи, свързани с лова на китове и с Лонг Айлънд, като наследство за библиотеката. Шейсет години колекционерска страст са събрани в две стаи без прозорци на втория етаж, пълни с превозни документи, рисунки, морски карти, пазарни цени за китова мас и сапун и манифести. Архивът е любимият проект на Джанис и основен източник на субсидии, но повечето от нас биха се радвали да се отървем от него.

До древната машина за микрофилми Алис Макавой подрежда книги по рафтовете. Има нещо хипнотизиращо в тежката й червена плитка. Не е точно червена — ягодоворуса е. Гледам я как се поклаща и дишането ми следва нейния ритъм. Сякаш почти чувам недоловимо свистене, сякаш се стапям в звука.

Алис се обръща, когато чува твърдото шумолене на костюм от туид. Джанис Купферман се приближава към мен.

— Саймън, може ли да поговорим в офиса ми? — пита.

— Разбира се.

Кабинетът на Джанис е с нисък таван и идеално пасва на набитата й фигура, само че аз видимо не се вписвам. Сядам на стол, но коленете ми почти опират в брадичката.

— Съжалявам — казва, явно забелязала затрудненото ми положение. — Никога не сме имали бюджет за мебели.

— Няма нищо, свикнал съм.

— Да, сигурно. — Уморена усмивка повдига бузите й, които са започнали да се отпускат с напредването на възрастта. — От колко години работиш тук? — продължава. — Трябва да са станали поне десет.

— Може би. Изгубил съм им бройката.

Сяда срещу мен, на бюрото си с ламиниран дървен плот.

— Ужасно ми е неприятно — изрича Джанис. След всяка дума клати глава, а под кестенявата й коса, изрядно подрязана на къса черта, се полюляват обеци с делфини. — Наистина неприятно.

Ако столът не беше и бездруго тесен, щях да потъна в него. Знам какво следва.

— Бюджетът?

— Общината ни отряза тази година. Грубо. Ще се опитам да се преборя, доколкото зависи от мен, но…

— От умрял писмо?

Джанис кимва и с това се изпарява всяка надежда за бонус, с който да укрепя преградите.

— Все някъде трябва да има субсидии, за които не сме кандидатствали.

— Ще продължа да търся, но за съжаление, фактите са такива.

Няма нужда да казва повече. Рецесията не повишава интереса към китоловната история.

— Не ми се ще, но може да се наложи да съкратя някого. Решението няма да е лично. Ще говоря с всички служители, но ако общината не отстъпи, някой ще трябва да си тръгне.

Някой. Едва ли случайно спомена стажа ми. Единствено този на Алис е близък до моя, но и на нея водя с три години. Тя обаче се занимава с организиране на събития и работата й не може да бъде заменена от електронен каталог.

— Ясно — отронвам.

— Ще направя всичко по силите си, Саймън. Още нищо не се знае, но съм длъжна да уведомя всички как стоят нещата.

— Разбира се.

Когато започнах работа в „Грейнджър“, мислех Джанис за превзета. С годините разбрах, че още тогава е била обрулена от откази, орязани бюджети и молби. Ако уволни двете момичета от отдел „Периодични издания“, може да спаси Алис или мен, но примирението, което се чете в жестовете й, дори в начина, по който се пресяга през бюрото, сякаш да ме утеши, ми казват, че няма да се раздели с двама души, за да опази един. Прегради, терасиране, ремонт на основите, поправки по покрива — всичко пропада. Трябва да измисля друг начин.

— Ще направя всичко възможно — обещава, когато ставам, за да си тръгна. — Би ли пратил при мен Алис?

— Да. Ще ти отпуснат бюджет, Джанис. Винаги успяваш. — Думите ми звучат кухо. И двамата го знаем.

Няма нужда да говоря с Алис. Стените на кабинета на Джанис не са достатъчно плътни. Чула е всичко — изписано е на лицето й.

— Сигурно ще съм аз — казва.

Усмихвам се насила.

— Може би ще се размине.

Вратата на директорския кабинет се затваря с тежко щракване.

До прозореца седят две жени и плетат. Тракането на куките им отеква сред купчините книги. В справочния отдел е тихо. Отново съм сам на бюрото си. Обаждам се на познати в библиотеките „Спрингхед“ и „Морланд“, за да чуя дали и при тях има съкращения. Потвържденията ме обезсърчават. Звъня на Лиз Рийд от „Норт Айл“.

— Кажи ми нещо хубаво, Лиз.

— Колко хубаво?

— Долари за харчене, нови източници на пари…

— Не говори така, Саймън. Омъжена съм.

Кискам се, но тя знае, че съм сериозен.

— Търсиш работа ли?

— Засега не. Може пък изведнъж цяла сюрия народ да се юрне да търси информация за местната китоловна история.

На Лиз не й е смешно.

— Ще ти изпратя адреса на един сайт, може да помогне. Не забравяй, Саймън, ние не сме просто библиотекари, а информационни експерти. Мога да ти напиша препоръка.

— Мерси, Лиз.

Затварям телефона и чакам имейл от колежката си. От другия край на бюрото ме гледа книгата. Интересен предмет. Излиза, че е дневник или счетоводен бележник на пътуващ цирк. Заглавието е странно и абсурдно: „Подвижните вълшебства и чудеса на Пийбоди“. Защо на една от последните страници е изписано името на баба ми? Първата част е отделена за управлението на цирка и съдържа имената на посетените селища, спечелените пари и маршрутите на пътуванията. Описателните пасажи са трудни за четене заради сложната калиграфия, но основната им тема е разработването на представление, в което главен герой е нямо момче на име Еймъс. Последната част на книгата е в ужасно състояние. Кожената задна корица е съсипана, а по страниците има петна в кафяво, синьо и черно. Времето и хроматографията са разложили мастилото на съставните му части. Разлистването разкрива втори собственик. Докато началото на книгата изобилства от рисунки, нататък съдържанието е подредено прилежно и е ограничено до сметки, дати и имена. Всичко завършва с водното бедствие.

Вратата на Джанис многократно се отваря и затваря с щракане, докато целият персонал минава през кабинета й. Тъкмо е влязла Марси от детския отдел на библиотеката, когато го виждам. Изписано е с ясни черни букви: „Бес Висер. Починала на 24 юли 1816 година от удавяне“.

Името ми е познато. По-лошото е, че същото мога да кажа и за датата. Потрепервам неволно и почти болезнено. Майка ми се удави на 24 юли.

— Саймън?

Алис наднича иззад рамото ми. Уморена е. Дъщерята на Франк е спретната жена. Познавам я толкова добре, че не мога да я определя като красавица. И все пак чипото носле, острата брадичка и замисленият поглед я правят хубава. Тя е просто Алис, а това значи и всичко, и нищо. Неловко е да мисля за взаимоотношенията ни, защото я виждам всеки божи ден, откакто се помня. Несподелена или несбъдната любов — която и дума да избера, няма да променя факта, че Алис е недостижима за мен. Заради Франк. Заради родителите ми. Прокарвам ръка през лицето си. Тя въздъхва.

— Джанис ще намери пари — казвам.

— Винаги успява — потвърждава Алис. — Вярвай в архива.

— Вярвам. Лиз от „Норт Айл“ обеща да пусне връзките си. За всеки случай.

— За всеки случай. Добре. — Спира поглед върху книгата и плъзва пръсти по корицата. — Много е стара.

— Един човек ми я изпрати. Нямам представа защо.

— А, загадка. Ти обичаш загадките.

Щях да се съглася, но всичко се промени в момента, когато видях онова познато име. Удавила се е на двайсет и четвърти юли. Също като майка ми. Стряскащо.

— Малко е странно. В книгата се споменава името на баба ми. Говорих с човека, който ми я изпрати — търговец на антикварни книги. Каза, че я купил на търг. Не знам какво да мисля.

— Провери ли го? В библиотека сме, събирането на информация не е нещо невиждано в тези среди.

Обляга се на бюрото. Деликатната извивка на талията й изпъква на фона на купчините справочници. Алис срещу енциклопедиите.

— Нямаше кога. Влязох и Джанис веднага…

И двамата мълчим. Дишането е трудно, когато въздухът е натежал от вонята на предстоящи съкращения.

— Заведи ме на вечеря — казва Алис.

— Моля?

— Ще ти помогна. Дай ми името на човека, който ти е изпратил книгата, и ще го проуча. Ще ми се отплатиш, като ме черпиш една вечеря. Не в „Пъмп хаус“ обаче. Заведи ме на приятно място с хубаво вино. Днес е ужасен ден, искам да разпусна.

Отблъсква се от бюрото и пружинира на пръсти.

— Обещавам, че няма да те водя в „Пъмп хаус“.

Причините са безброй. Там звукът на телевизорите винаги е надут до дупка и подпухнали хора клюмат над изветрели бири. Освен това съм работил в заведението и толкова пъти съм ял от останалата в края на деня храна, че само от мисълта за „Пъмп хаус“ ми се гади.

— Чудесно. Вземи ме в седем, за да имам време да си тегля един душ. Как беше името?

— Мартин Чърчуори. От „Чърчуори и син“, търговец на книги от Айова.

Апартаментът на Алис е в квартал „Удланд Хайтс“, близо до някогашна ферма за ягоди. Спирам пред входа й, а тя вече ме очаква. Отиваме в „Ла Мер“, защото там се ходи на срещи. Ресторантът е на брега, а от другата страна на залива — срещу пристанището — е Кънектикът. Нощно време светлините му сияят и с отраженията си във водата са като разплакани очи. Сервитьорите имат акцент, храната е полята със сосове. В кухнята вероятно имат сосиер. Алис е с къса розова рокля и краката й привличат хорските погледи. Моя също. На работа идва с удобни панталони и равни обувки, които са подходящи за навеждане и протягане и на които не пречи библиотечният прахоляк. Някога в училище виждах голите й крака, докато играеше хокей на трева. Тогава бяха хубави, а сега са още по-хубави. Косата й е прибрана с шнола над едното ухо, а от другата страна пада свободно по гърба й. Не съм на среща. С Алис съм. Извива устни в лека усмивка, когато й казвам, че изглежда чудесно.

— И на теб костюмът не ти стои зле — отвръща. Появява се сервитьорът и Алис си поръчва чаша вино. — Не се тревожи, няма да те разоря.

Смея се. Когато докосва чашата с устни, не мога да откъсна поглед от тях.

— Откри ли нещо за Чърчуори?

— Имах време само за бърза справка. Магазинът „Чърчуори и син“ съществува. Занимава се с антикварни книги. Господинът май е едновременно и „Чърчуори“, и „син“. Едноличен бизнес. Не можах да намеря много информация за самия Чърчуори като човек. Може би е самотник, който си търси компания.

Свивам рамене.

— Странен начин е избрал. Не ми се стори като самотник.

Всъщност звучеше бодро. Беше жизнерадостен.

— Искаше ми се да се разровя повече за магазина му, но се наложи да помогна в детския отдел.

— Какво стана с Марси?

— След срещата с Джанис се затвори в тоалетната да плаче.

И двамата се съгласяваме, че трябва да пием по едно, докато все още имаме заплати, с които да се черпим.

— Да знаеш, че не си в опасност — казва Алис. — Само ти можеш да понесеш работата в справочния отдел.

— Може би. Но половината ми работа може да я върши компютър. Някога кандидатствала ли си за субсидия, с която биха отпаднали половината ти задължения?

— Не, но само защото не се занимавам със субсидии. — Почуква с нокът по ръба на чашата. — Въпросът е ти някога кандидатствал ли си за субсидия, която би намалила моята работа наполовина?

— Не ми е минавало през ума.

— Виждаш ли? Именно затова ще те уволнят.

Довършваме виното и си поръчваме още. След малко вече сме се отпуснали и през смях разговаряме за онзи четвърти юли, когато Франк едва не изгори ръката на баща ми с фойерверк. Алис се кълне, че било обратното и че много добре си спомня как майка й увивала ръката на Франк с марля. Трудно ми е да приема, че онова момиче, което скачаше в движение от люлките, е жената, която седи срещу мен. Мисля си, че винаги е имала гадже. Някакви мъже от „Роки пойнт“ или „Шорам“, с които не ме е запознавала. Може би и сега си има някого.

Сервират ни храната.

— Татко се притеснява за къщата ти — казва Алис, докато побутва с вилицата аспержите в чинията си. — Когато му се обадих миналата седмица, само за това говореше.

— И аз се притеснявам — отвръщам.

— Не мога да разбера защо още не си я продал.

— В нея е цялата ни семейна история.

Телефонът ми иззвънява и Алис въздиша. Обещавам й, че ще се отърва набързо, който и да ми се обажда, но когато чувам гласа отсреща, знам, че няма да мога.

— Аз съм — прозвучава от другата страна на линията.

Правя знаци на Алис, че е сестра ми. Тя махва с ръка и ме освобождава. Предимството да познаваш някого, откакто се помниш, е, че не е нужно да обясняваш защо не можеш да откажеш някои телефонни обаждания. Извинявам се и излизам.

— Хей, къде си? — питам.

— В някаква дупка. Удобно ли е?

Чувам дрънчене: стъкло, което се удря в стъкло. Отново я питам къде е.

— Не знам. На паркинга на някакъв мол. Има ли значение?

— Не особено. Не звучиш добре. Наред ли е всичко? Хващаш ме по време на вечеря.

— Гледах на карти и излязоха много гадни неща — казва Енола.

— Картите таро ли?

— Аха. Имам чувството, че трябва да съм предпазлива, но ми се искаше да си поговоря с теб. Може ли?

Обръщам се и поглеждам през стъклото. Алис пийва вино и похапва. Улавям погледа й, а тя ми отвръща с помахване.

— Да. За малко.

— Спомняш ли си онзи път, когато си порязах краката? Не знам защо се сетих за това, сигурно защото карах и краката ме заболяха. Прииска ми се да си поговорим.

— Защо? — За момент ми се струва, че батерията на телефона ми е паднала. Три пъти я викам по име и чак след това чувам отговор.

— Помниш ли? Подхлъзнах се по онези камъни, а ти ме вдигна на ръце. Сигурно съм ти тежала.

— Никак даже.

Бях на тринайсет, а тя — на осем. Беше лека като перце.

— Искаш ли да дойда да те взема? — предлагам. Мога да я заведа на лекар или в хотел, да й купя храна, каквото поиска. — С Алис съм — добавям, — така че и тя може да дойде, ако искаш.

Стига да ме дочака.

— Катерехме се по онези скали, покрити с морски жълъди. Не помня защо. Охлюви ли търсехме?

— Аха. Енола, да дойда ли да те взема?

— Не, не. Всичко е наред. Бях с онзи черен бански на розовите точки. Ти беше на високата скала, Тостера. Тъпо име й бяхме измислили. Исках да стигна до теб.

Алис бъбри със сервитьора, който се смее и флиртува с нея. Приятелката ми се забавлява и без мен. Приятелка гадже или просто приятелка?

— Спомням си — казвам.

След отлив по скалите гъмжи от животинки — морски жълъди, водорасли, пясъчни мухи и охлюви. Лазехме на четири крака, опитвахме се да пазим равновесие по ръбовете, бъркахме с пръсти в цепнатините.

— Подхлъзнах се на водорасли — изрича сестра ми отнесено.

Помня как се удари с плясък в скалата, а аз се протегнах да я хвана, но не бях стъпил стабилно, а тя беше малка и хлъзгава. Изплъзна се и потъна във водата.

— Енола? Може ли да ти звънна по-късно?

Не ме чува.

— Морските жълъди разраниха краката ми, а проклетата солена вода така пареше, сякаш нещо ядеше кожата ми. Болката ме пронизваше. После се замаях и всичко изчезна.

— Видях, че се подхлъзна, и докато се усетя, вече беше под водата.

— Потънах чак до дъното. Краката ми заседнаха в пясъка. Пищях, пищях, а после ти се появи. Беше толкова бърз.

Спомням си как я сграбчих и докоснах разранената кожа на краката й. Не, нямаше кожа — парчета от Енола висяха по скалите. Обърнах я по корем и я вдигнах на ръце.

Алис поглежда през прозореца. „Минутка“ — казвам безгласно. Тя вдига рамене и отпива от виното си.

— Отнесе ме у дома — казва Енола.

Тогава сестра ми не видя кървавата следа, която оставихме по пясъка. Когато стигнах до къщата, тя сякаш бе изоставена, макар да не беше. Татко седеше на кухненската маса, четеше вестник и отпиваше от чаша, в която някога може и да е имало кафе. Дори не вдигна поглед. Отнесох Енола в стаята й и я пуснах върху леглото по корем, после разрових шкафчето с лекарства. Беше наполовина пълно с хапчетата, предписани на мама. Срокът им на годност бе изтекъл преди шест години, но татко все още ги пазеше.

Порязванията от морски жълъди са чудо на природата — изобилието от най-различни бактерии гарантира, че не може да се избегне инфекция.

— Намаза ме с йод, тъпанар такъв — казва сестра ми.

— Не знаех какво да правя.

Спомени отново изпълват съзнанието ми. Хвърлих се върху Енола и докато тя пищеше, я затиснах, за да не мърда. Сякаш минаха часове. Аз се бях проснал върху гърба на Енола, тя — на леглото си, лекарствата на мама се търкаляха по пода в банята, а татко беше в кухнята, прегърнал празната чаша от кафе.

— Беше добър с мен, Саймън — казва сестра ми.

Направих каквото ми бе по силите. Гласът й сякаш е по-спокоен, отколкото преди минути, когато ми се обади.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Просто исках да те чуя. Понякога това ме успокоява.

— Добре.

Бес Висер. Внезапно си спомням къде съм виждал името. Беше на листче жълтеникава хартия заедно с две други имена, които мама си е била записала някога. Намерих го миналата година, докато местех тоалетката й, за да поправя теч. Листчето беше на дъното на чекмедже. Мама е знаела това име.

— Чакай, не каза ли, че си с Алис Макавой? — пита ме Енола изведнъж.

— Да.

— Алис. Много хубаво. Трябва да тръгвам. Ще се видим след няколко седмици.

— Енола?

— Благодаря ти.

Чувам щракване и вече я няма.

Връщам се на масата, а Алис е приключила с вечерята и е платила сметката. Сигурно изглеждам зле, защото веднага ме пита как съм. Казвам й, че Енола е искала просто да си поприказваме. Алис вдига вежди, но не казва нищо. Извинявам се многократно, а ми е все така неловко. Чувствам краката си странно. Докато вървим с Алис към колата, забелязвам, че тя залита. Промърморва нещо за токчетата си и се обляга на мен, но тежестта й ми е приятна.

— Не е честно — казва, след като сме закопчали коланите и пътуваме към „Удланд Хайтс“. — Винаги си се грижил за нея, знам. Но един ден заминава нанякъде и очаква да зарежеш всичко, когато ти се обади.

Алис, изглежда, се е подразнила и очаквам да продължи тирадата, но тя млъква и въздъхва.

— Извинявай, пияна съм.

Усмихвам се:

— Не си. Права си за сестра ми, но това е положението.

— Ами… скапано е.

— Понякога.

Спираме пред вратата на жилището й. Отново се извинявам и обещавам да платя следващата сметка. Отвръща ми да не се притеснявам. Кожата на Алис побелява там, където се е облегнала на касата на вратата.

— Пие ми се кафе — казва. — Ти искаш ли?

Заради това, че Алис се оплака от семейството ми вместо мен, плати сметката, облече рокля, заради това, че до няколко седмици може да сме безработни, заради начина, по който притваря очи, когато казва „кафе“, и защото е Алис и това прави нещата толкова различни, поемам риск и се навеждам към нея. Устните й са меки и ме привличат. И в това е по-добра от мен. Съвършена е.

Спалнята й е смесица от практични и чудати вещи. Внушително бюро от масивна дървесина заема едната стена. Семплите полици са отрупани с идеално подредени книги и снимки. До прозореца виси украса от черупки на морски и градински охлюви и малки мечоопашати — украшение, което чудесно приляга на момиче като нея, отраснало на брега на океана. Леглото е друго нещо. Прилича на планина от възглавници с най-разнообразни размери, изработени от платове във всевъзможни нюанси на розовото. Започвам да се смея, но усещам ръцете й на раменете си — бута ме към леглото, падам по гръб на него и се чувствам прекрасно.

Откопчавам копчета, ципове и кукички, докато се разкрие кожа. Да, луничките по гърдите й са също толкова вълнуващи като тези около пъпа й, по шията и от вътрешната страна на бедрата й. Задъхано изследваме кътчетата, които сме крили един от друг през всичките тези години. Шепнем си и дори смехът ни е приглушен, потаен. Плъзва ръце по гърба ми.

— Ей — казва ми.

— Ей.

И тогава усещаме и вкусваме телата си.

Алис спи на една страна, а свитите колене почти се допират до гърдите й. Когато бяхме деца, заспиваше така на плажа, докато се печеше. Аз съм буден, лежа и размишлявам за обаждането на Енола, за книгата, за къщата и за работата ми. Не мога да задържа къщата, ако се разделя с работата си. Казах на Франк, че мисля за продажба, но не е така — не бих могъл, докато родителите ми са сякаш зазидани в стените. Трябват ми пари. И време. Трябва да се обадя на хората, с които ме свърза Лиз.

На бюрото има снимка на Алис от тийнейджърските й години, обгърнала огромен лефер. Изглежда на тринайсет, по онова време имаше бретон. Сигурно Франк я е снимал. Макар че го няма на снимката, усмихнатото й лице ми напомня за неговото. Трябва да я гушна, но се чувствам странно. Току-що спах с дъщерята на Франк.

— Буден ли си? — пита Алис. Звучи сънлива, но и щастлива.

— Не.

— Лъжец. Чувам как потропваш с пръсти по таблата на леглото. Голям нервак си.

— Извинявай.

— Тревожиш ли се?

— Не.

— Ужасен си.

— Не исках да те будя. Изглеждаш прекрасно, когато спиш.

Изглежда съвършена.

Алис сгушва буза във възглавницата си и ме поглежда с едно тъмнокафяво око.

— Благодаря. Няма нужда да оставаш, ако не искаш.

— Искам.

— Не знам дали съм готова за сутрешната ти физиономия. Тръгвай си, няма проблем.

— Сигурна ли си?

— Да. Знам къде живееш.

Вземам завоя покрай соленото мочурище твърде рязко и гумите на форда свистят. Онова чувство, което стяга гърлото ми и което толкова усърдно избягвах, се връща. На път съм да изгубя работата си. Къщата също — спах с дъщерята на единствения човек, който би могъл да ми даде пари назаем за ремонт. Не се чувствам толкова зле, колкото би трябвало. Всъщност по-лошото е, че въобще не се чувствам зле.

Прибирам се и знам, че е безсмислено да се опитвам да заспя. Не е трудно да намеря онова парче хартия — все още е в чекмеджето на тоалетката. На него има три имена: първото е на баба ми, второто е Селин Дювел и накрая с широки заоблени букви е изписано Бес Висер. Алис беше права. За мен загадките са неустоими.

Светлината от верандата на Франк е почти достатъчна, за да не е тъмно в хола ми. Окачил е черупка от мечоопашат да съхне на парапета и тя се поклаща на бриза. Мисля си за Алис, която е сама в леглото си, и ми се иска да бях останал с нея.

Преписвам имената в тефтерче и го оставям на бюрото си. Утре ще изровя каквото мога за тях. После ще напиша всичките имена на роднини, които майка ми е споменавала, макар че, за съжаление, те се броят на пръсти. Отварям книгата напосоки. Попадам на карта таро, скицирана с големи подробности — висока бяла постройка на тъмен фон, ударена от мълния. Под рисунката с фини букви е изписано името на картата — Кулата. Под прозорчето на сградата се вижда фигурата на скочил от него мъж, политнал надолу към вълните и скалите.