Ерика Суайлър
Книга на тайните (10)

10

Еймъс спеше дълбоко и спокойно, не сънуваше, но когато раздвижването на морската сирена го изтръгна от съня, сърцето му запрепуска. Спомни си уплашения й поглед, как я бе прегръщал и какво дълбоко удоволствие му бе донесло това близко докосване до друго човешко същество. До него Еванджелин примигна с все още натежали от сън клепачи. Еймъс нежно отмести кичур коса от рамото й и се усмихна. Разтегна устни по непознат начин. Младежът притисна пръсти към извивката на ключицата й, а после към гърдите си.

Еванджелин отвори сепнато очи, изпищя и се хвърли към завесата пред коритото, като по пътя избута Еймъс. Той залитна и се блъсна силно в дъските. Девойката побягна, а полите й се развяваха зад нея.

Еймъс зачака. Момичето щеше да се върне, най-малкото защото нямаше къде другаде да отиде. Макар че Пийбоди и Рижкова бяха облекли дивата му душа в някакво подобие на цивилизованост, търпението все така не бе най-силната му страна.

След по-малко от четвърт час тръгна да я търси. Не беше трудно да я проследи. Влагата бе размекнала земята и по нея личаха видими отпечатъци от стъпалата на момичето. Вървеше по дирите й така, както някога бе следвал пътечките на сърните през гората.

Намери я под един бряст — беше се сгърчила като изхвърлен парцал и хлипаше. Как бе възможно една жена да събере толкова много вода в себе си? Сякаш в нея има цяло езеро. Дивото му сърце подсказваше на Еймъс, че двамата са замесени от различно тесто. Вдигна ръка за поздрав, но девойката, която бе отпуснала глава на коленете си, не помръдна. Искаше му се да произнесе името й, да го усети върху устните си. Наклони глава и докосна леко рамото й, за да й покаже, че не иска да я нарани.

Еванджелин само го отпрати с жест и промълви:

— Върви си. Моля те.

Поседна до нея. Момичето продължи да се поклаща и да плаче, без да го поглежда. Еймъс внимателно обви ръце около раменете й, но беше готов да се отдръпне всеки момент, ако тя понечи да го удари. Еванджелин изхълца и звукът бе сърцераздирателен.

Мейхел гукаше утешително на конете, когато минаваха през шумни градове, Пийбоди припяваше, докато пишеше в книгата си, а Бено си тананикаше, когато ремонтираше осите на колелата на фургоните. Еймъс мечтаеше да може всичко това. Държеше Еванджелин в прегръдките си, опрял чело в рамото й, и следваше ритъма на хлипанията й с дишането си. В гърлото му се надигна нисък звук, нещо средно между жабешко крякане и скърцане на фургон. Младежът се стресна, стисна челюсти и скри лицето си.

— Това ли е гласът ти? — Въпросът й бе тих и предпазлив.

Еймъс поклати глава и сви устни толкова силно, че чак го заболяха.

— Издаде звук. Чух го.

Отново поклати глава. Само толкова можеше, но не беше достатъчно.

— От звука се ражда речта — каза Еванджелин.

Искаше му се да е така, но знаеше, че езикът не му се подчинява, а умът му не може да осмисли как се произвежда глас, при това такъв, който звучи приятно. Младежът стисна очите си — те пареха от непознато чувство.

Еванджелин понечи да се измъкне от прегръдката му:

— Не може повече да стоим така — рече. — Най-добре да си вървя, иначе може да ни видят. Няма да казваме на никого и ще се преструваме, че нищо не се е случило.

Искаше му се Еванджелин да остане, поне докато дишането му се успокои, но тя избърса сълзите си и се надигна. Поколеба се само за момент и се обърна към него със странен поглед, който той не разбра:

— Спри да се грижиш за мен, Еймъс. Нямам нужда от помощ.

Момчето я гледаше как се отдалечава с криволичене между дърветата в посока към фургоните, а в корема му се надигна онова парещо усещане. Спомни си, че се бе чувствал така и преди. Срам. Опита се да забави пулса си, да почувства сърцето си, но не можа да постигне покой. Понечи да изкрещи от яд, но от устата му не излизаше звук. Трябваше да проговори. Отлетяха часове, докато си блъскаше главата над този проблем, и накрая отговорът му се яви като образ: Глупакът.

Затича се към фургоните. На моменти стъпваше върху следите, които Еванджелин бе оставила, и попиваше топлината й през ходилата си.

Не му беше трудно да отмъкне картите. По грубите викове, които долитаха от фургона на Пийбоди, позна, че Рижкова си уреждаше сметките. Наскоро бяха напуснали поредния град и след представленията Пийбоди имаше задължението да разпредели приходите и да раздаде надници на артистите. Всички финансови операции се извършваха в подвижния кабинет на директора на цирка, а Рижкова се грижеше за парите си също толкова зорко, колкото Пийбоди. Никой не пазеше колодата карти таро.

Еймъс разрови купчини шалове, билки и джунджурии, докато открие кутията. Една нощ, когато бурята навън бе принудила гадателката и чирака й да останат във фургона, Рижкова му бе разказала историята на рисунката от капака. В приказката се говореше за Иван — царския син, който откъснал перо от опашката на жар-птица — и за живата вода, която връщала мъртъвците от оня свят. Докосна картите с длан и потръпна.

Младежът се сви в ъгъла и с неистова бързина зарови пръсти в колодата в търсене на една конкретна картина, чието значение познаваше много добре. Рижкова го бе научила да се усмихва, когато обръща тази карта. Казала му бе как жените се размекват, когато тя излиза в гаданията им; как, ако той хване ръката, която я е изтеглила, дамата ще му плати повече. Пъхна картата между гънките на шала си, сложи колодата в джоба си и тръгна да търси Еванджелин. Вместо на нея обаче се натъкна на Пийбоди, който тъкмо излизаше от фургона си и изглеждаше раздразнен.

— Нови хоризонти, Еймъс. Безкрайни варианти, необятни като океанския простор! — рече възрастният мъж, сякаш продължаваха стар разговор. Тупна момчето енергично по гърба. — Колкото до това с нашето ново попълнение, госпожица Морска сирена, отличен избор, моето момче!

Пийбоди потупа шкембето си и измърмори нещо под нос. Еймъс долови думите „сладка хапка“. Мадам Рижкова надникна от вратата на фургона. Младежът се изопна и насочи вниманието си отново към по-възрастния мъж.

Директорът на трупата се наведе и прошепна в ухото му:

— Имам съвет за теб. Повечко кавалерство само може да е от полза. По-леко с дивашката работа. — Направи неопределен жест към гениталиите на Еймъс и се шмугна обратно във фургона си.

Еванджелин се ровеше в ракла за бельо, когато Еймъс я откри в компанията на Бено. Акробатът седеше на земята, близо до девойката, разкрачил крака. Докато се навеждаше и протягаше ръце към пръстите на едното си стъпало, разговаряше с нея. Белегът почти не се виждаше на усмихнатото му лице. Еванджелин също се смееше. Когато Еймъс се приближи към тях, разговорът им утихна. Девойката понечи да заговори, но Еймъс вдигна длан: „Спри, моля те“. Измъкна скритата в шала си карта и я пъхна в ръката й със светкавично и ловко движение, почти без да докосва кожата й.

Девойката свъси леко вежди. Нима беше сгрешил? Изчака я да обърне картата и затаи дъх, докато тя разглеждаше красивата рисунка, на която ангелско създание закриляше две фигури — мъж и жена с разголени тела, изобразени секунди преди да се слеят в прегръдка. Еймъс наблюдаваше как Еванджелин поруменява.

Бено погледна единия, после другия и се прокашля:

— Трима са много. Ще се видим по-късно, нали, Еймъс?

После се поклони на Еванджелин:

— Приятен ден!

Еймъс не обърна внимание на приятеля си. Цялото му същество бе насочено към картата в ръцете на девойката. Под рисунката с почерка на Рижкова бе изписана една дума: „Любовниците“.

Еймъс беше неук, но Еванджелин — не. Баба Висер я бе научила на буквите и малко да смята — достатъчно, че да може да чете и да не оставя Пийбоди да я обере. Ликът й потъмня още повече. Еймъс докосна с пръсти гърдите си, после нейните и накрая положи длан върху картата с рисунката на двете голи тела.

— Нищо подобно — рече Еванджелин.

Младежът сложи картата на гърдите си. Еванджелин прехапа устни, но не го спря, когато другата му длан се притисна към сърцето й.

— Моля те, върви си — промълви момичето. — Съжалявам. Върви си.

Лицето на Еймъс пламна. Младежът взе картата и побягна, като почти се препъна в каруцата на Захарничка. Образът бе недвусмислен. Рижкова му бе обяснила, че едно от значенията на рисунката е „закриляна от съдбата среща между двама души, които са създадени един за друг“. Еймъс беше сигурен, че е срещнал половинката си. Но явно бе направил грешка.

След още ден път менажерията пристигна в Нюкасъл, където хората не вдигаха къщите си от дърво, а ги зидаха с червени тухли от глина, която добиваха сред хълмовете на Пенсилвания. Грубо скованите фургони изглеждаха нелепо между солидните сгради, но Пийбоди беше твърдо убеден, че тухлените къщи, особено ако са толкова близо до Филаделфия, са пълни с пари. Докато разпрягаше каруците с помощта на Еймъс, Бено се смееше:

— Тухлите са като камъни. Хората ще имат какво да мятат по нас.

Артистите нахраниха и напоиха конете. Мейхел изведе ламата извън града, за да не събира зяпачи. Нат подхвана Захарничка с една ръка и понесе кобилката към реката. Еймъс и Бено се заловиха да почистят фургоните на животните. Всички заизваждаха костюмите си, отупаха ги от прахта и ги окачиха навън да се проветрят. Провериха за течове коритото на Еванджелин и го подготвиха за тежко и изморително пълнене. Докато едни се протягаха и тъкмяха, други почистваха и шетаха, а Пийбоди обикаляше от фургон на фургон с книгата си и записваше от какво се нуждаят артистите, за да състави списък с покупки от града. Сузана бе износила пантофките си, на Мелина й трябваха ножове, с които да се упражнява да жонглира, а Нат си поръча торба със зърно, която да подложи в постелята си, за да не го боли кръстът. Директорът си водеше бележки и за разпределението на финансите — на кого какъв дял от общата печалба се полага. Еймъс щеше да получи част от надницата на Рижкова, но сумата не го интересуваше, защото гадателката го обличаше, а Пийбоди се грижеше за прехраната му. Нуждите му бяха скромни, но желанието му изглеждаше все по-непостижимо.

Рижкова нямаше търпение да посрещне първите си клиенти. Почти веднага след пристигането на трупата заръча на Еймъс да окачи копринените драперии във фургона й.

— Бързо, бързо! — нареждаше гадателката. — Градът е пълен с въпроси. Трябва да отговаряме.

Еймъс не беше очарован от задачата си. След недоразумението с Еванджелин мислеше да отиде да помогне с подготовката на коритото, за да има възможност да й се извини. Отправи поглед към колоната артисти, които се точеха до реката и си предаваха пълни ведра. Край тях вървеше Бено и сам носеше две кофи, по една във всяка ръка. На Еймъс отново му се прииска да е на мястото на акробата. Вместо това трябваше да се приготви да седи часове наред, да слуша и да обръща карти. Много преди напълването на коритото младежът трябваше да надене гадателската си роба, докато Пийбоди обикаляше странноприемниците и дюкяните по брега и събираше публика. Един подир друг любопитни люде тропаха на вратичката на гадателката и опашката от желаещи да получат съвет от Рижкова се изви оттатък фургоните.

Тукашният народ беше по-словоохотлив от този по̀ на север. Говореха за потайни срещи, кражби, завист и алчност. Както и при северняците обаче след час-два слушане за Еймъс всички гласове се сливаха в една обща болезнена молба. Младежът се мъчеше да си припомни устните на Еванджелин — дали изобщо се бе усмихнала, когато й показа картата? В това време Рижкова цъкаше съчувствено, смееше се, когато беше уместно, и потупваше ръцете на клиентите си. Дойдеше ли време за отговори, старицата даваше знак на Еймъс:

— Младеж ще покаже карти, да? Дарба има, съдбата му говори. — С най-майчинския си глас гадателката шепнеше: — Затуй не продумва. Чува страшни, страшни неща.

Рижкова умишлено засилваше акцента си, когато говореше с клиентите си. „Театралност“ — мислеше си Еймъс. Далеч от тази на Пийбоди, но все пак я имаше.

— Тайни — мълвеше Рижкова. — Те отиват в негова ръка, видиш? Само с ръка кара карти говорят.

Клиентите гледаха Еймъс, като че ли щяха да видят тайните си в него.

— Голяма промяна. Този муж, видиш? Той е паж. Има пречка между теб и твое желание. Ах! Виждам.

Напевният глас на гадателката щеше да подейства на Еймъс успокоително, ако младежът не беше толкова разсеян. Избрал бе погрешната карта. Можеше да покаже на Еванджелин Света, да я прикани да види безграничните възможности, но значението на тази карта не бе толкова очевидно. Опитал се бе да бъде прям, а си беше изпатил.

— Тройка мечове в минало. Клетата. Сърце било разбито — мълвеше Рижкова на една плаха женица.

Три остриета пронизваха яркочервено сърце. „Подходяща картина“ — помисли си Еймъс.

Рижкова утешаваше с възлестите си ръце, галеше длани с грубите си пръсти, успокояваше страхове, говореше за предстояща любов. Който и да потропаше на вратата й, си тръгваше убеден, че всичко ще се нареди. Но това беше лъжа. Еймъс виждаше картите.

Късно през нощта, когато бе отпратила и последния си клиент, Рижкова дръпна завесата и затвори вратата на фургона си. Еймъс се изправи и понечи да си тръгне, но гадателката го спря. Погледът й тъмнееше заканително:

— Много е важно, Еймъс, да знаеш кога да кажеш истината и кога да я премълчиш. — Жената се поколеба, но продължи: — Повече пари понякога значат по-малко истина. Плащат ни добре — сви рамене, — така че лъжем малко. Седни при мен.

Момчето приседна в ъгъла и подви крака под себе си. Грубият дървен под жулеше голите му глезени. Рижкова бавно размота тюрбана от главата си. Твърдите й сиво-бели коси се разсипаха свободно. Еймъс никога не бе виждал учителката си без забрадка и се изненада, че дългите й кичури стигат почти до кръста. Зачуди се как ли е изглеждала Мадам Рижкова на млади години. Хвърли поглед към портрета на дъщеря й в търсене на общи черти, които времето е пощадило.

— Ще те науча на нещо — заяви гадателката. — Но преди да започнем, трябва да знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Говорим си само истината, нали? Без лъжи. Все пак сме хора, които предсказват съдбата.

Жената плесна с длан по столчето до себе си.

— Отмъкнал си картите ми, а?

Еймъс кимна. Рижкова се разсмя:

— Добре, разбираш. Не го прави никога повече.

Младежът не можеше да даде такова обещание. Не помръдна.

Рижкова се приближи към бурето, върху което още лежаха картите, както бяха наредени за последния посетител. Наведе се над тях и прикани с пръст Еймъс да се доближи. Изведнъж във фургона му се стори много по-тясно и горещо. Една-единствена свещ пръскаше светлина наоколо. В сумрака над главите им портретите на роднините на гадателката ги наблюдаваха и очите им сякаш се смееха.

— Няма да те мамя. Няма лъжи между нас. Сега — Рижкова вдигна възлест пръст — ще те науча.

До този момент животът на Еймъс бе изпълнен само с неизменна откровеност. Когато седеше до Рижкова и я гледаше как танцува с пръсти над картите, не разбираше какво означава да мамиш и още по-малко съзнаваше, че скоро ще излъже същата тази жена, която го посвещаваше в изкуството на измамата.

Старицата му показа как скришно да плъзне карта в ръкава си, как да потули друга в гънките на шала си, как обръщането на карта променя значението й и как всичко може да става толкова бързо, че да остане напълно незабелязано от неподозиращите клиенти. Първите му опити бяха непохватни и тромави. Докато го наблюдаваше, Рижкова избухваше в смях. Изминаха часове — светкавично обръщане, пъхване в джоб, неусетно завъртане или плъзване. Накрая гадателката сграбчи ръката му:

— Показал си картите ми на момичето, нали?

Издаде се с неволно потрепване на лявата си ръка. Погледът на Рижкова пламна от гняв, но после старицата внезапно помръкна. За миг на Еймъс му се стори, че ако духне силен вятър, ще я разпилее като прах.

— Не трябва да се виждаш с нея.

Младежът вдигна ръка, за да възрази, но гадателката продължи:

— Красива е, да. Но тя не е като теб и мен. Погледни я. Душата й е наполовина, гладна е, иска да се запълни. Ако останеш с това… момиче — Рижкова сякаш изплю думата, — тя ще те удави.

Еймъс яростно разтърси глава.

— Няма да е нарочно. Тя мисли за любов, не за цената й. Знае само, че иска. Такива са русалките. Удавени момичета. — Гласът й стана дрезгав. — Подмамват мъжа, играят си с него, танцуват с него, докато го уморят. Завличат го във водата и не разбират, че го убиват. Когато умре, скърбят за него. В скръбта си търсят утеха при друг, но и на него носят смърт. И вечно продължават така. Нека си намери друга жертва, да остави на мира моето момче.

Коремът го сви. Еймъс не можеше да разкаже на Рижкова какво видя, докато държа Еванджелин в прегръдките си. Нямаше как да й обясни, че девойката го бе отблъснала. Впи зъби във вътрешността на бузата си, докато усети вкус на кръв.

— Казвам ти го, за да те предпазя. Защото съм виждала. Защото те обичам като собствен син.

Гадателката ритна масата. Една карта подскочи: паж чаши — тъмнокосо момче, което държи преливащ бокал.

— Момичето ще изпие душата ти, без да го съзнава. Нищо не може да я спре. Половин душа убива, за да стане цяла.

Рижкова стовари ръце върху кутията на картите, остави изкривения си палец да стърчи непокорно и да трепери заплашително.

— Не ме лъжи. Спри да се виждаш с нея.