Ерика Суайлър
Книга на тайните (12)

12

Пийбоди се оказа прав за Нюкасъл. Заможни предприемачи и занаятчии пристигаха по реката с кораби в този търговски център с натежали от пари кесии. Продавачи на добитък се стичаха от Хеърс Корнър и се тълпяха по тесните улички и закритите тържища. Преди войната тук е била столицата на колонията, но след нашествието на британците и битките край Филаделфия управниците се спасили в Довър и изоставили градчето да тъне в меланхолични спомени. Сега то бе пълно с клиенти и те щяха да се зарадват на развлеченията, които можеше да им предложи пътуващата циркова трупа.

Еймъс и Рижкова работеха ден и нощ, докато потокът от посетители намалее.

— Хората, които желаят да живеят в миналото, също мечтаят за бъдещето — каза Рижкова, докато отпиваше от халба пенлива бира, която Еймъс бе сложил пред нея. Учителката му харесваше горчивата напитка. — Те искат минало и бъдеще да станат едно.

Погледът й се разфокусира, очите й добиха стъклен блясък и не след дълго старицата се отпусна на постелята си и захърка.

Еймъс покри раменете на Рижкова с одеялото и внимателно премести халбата, за да не събуди спящата жена. Последните клиенти за деня си бяха отишли. Младежът нямаше повече задължения. Коритото на Еванджелин бе празно и подготвено за заминаване на заранта. Еймъс реши да използва открилата се възможност.

Не мислеше за лъжата си, докато търсеше колодата, нито му мина през ум, че нарушава дадено обещание. Картата, която издирваше, имаше сложно тълкувание, но той се надяваше Еванджелин да я приеме по-добре от Любовниците. Силата. На нея беше нарисувана красива жена, положила длан на главата на лъв. Звярът я гледаше с обожание, а тя го милваше и укротяваше. Младежът извади картата от колодата и тъкмо затваряше кутията, когато се сети за още нещо и взе също кралица мечове — тъмнокоса жена с изправен гръб, която донякъде приличаше на Еванджелин. Най-добре да се подготви старателно. Трябваше да я накара да разбере.

От деня, в който бе издал онзи нечленоразделен звук пред нея, се бе опитал на няколко пъти да използва гласа си, но не беше удовлетворен от звуците, които излизаха от гърлото му. Отначало Пийбоди бе възхитен от старанието на Еймъс и предложи помощта си, когато откри момчето да грачи самичко зад кадифените завеси във фургона му. Директорът на цирка седна срещу питомеца си и заобяснява как е правилно да се издава звук, като се използват коремните мускули, за да изтласкат въздуха през гърлото. „Като духало пред огнище“ — заяви, докато потупваше шкембето си. Пийбоди издуваше и снишаваше корем, но когато Еймъс пробваше да направи същото, произвеждаше само дрезгаво съскане, което не се подобряваше с последвалите опити. Пробваха и сумтене, подсвирване и бръмчене с устни. Пийбоди бе убеден, че езикът на Еймъс е скован и затова момчето не може да говори. „Задържа гласа ти в гърдите и му пречи да излезе“ — обясни възрастният мъж. После показа как се прозява и как прави езика си на тръбичка. Еймъс си спомни, че е виждал ламата да прави подобна физиономия, преди да се изплюе. Но неговият собствен език не се подчиняваше.

Ентусиазмът на Пийбоди постепенно утихна.

— Упражнявай се, момчето ми. Бъди търпелив — каза една вечер директорът на цирка, преди да се оттегли. Разтърка очи и окачи шапката си на месингова кука над леглото. Кадифето по периферията бе започнало да се износва и Еймъс си представи, че гърлото му отвътре изглежда по същия начин: грапаво и изтъняло. — Никое изкуство не се овладява за един ден. Но не трябва да се отказваш — добави Пийбоди, отвори книгата си и започна да записва впечатленията си от деня.

Картите на Рижкова бяха единственият шанс на Еймъс да се изрази. С правилно подбраните картини в ръка, момчето почувства, че го изпълва решителност, по-силна и от глад.

Покрай коритото на Еванджелин нямаше никого. Дървеният съд бе оставен да изсъхне, за да е готов за сън. Еймъс вмъкна двете карти между дъските, така че леко да стърчат, а след това дръпна платнището, за да може само любимата му да види посланието, което е оставил. После се отдалечи и се спря пред вратичката на фургона, в който живееше миниатюрното конче. Там зачака завръщането на Еванджелин. Съжали, че не носи ябълка за Захарничка, но кобилката беше доволна, че има кой да я погали по муцуната, и въобще не й пречеше миризмата на изгорели билки. Еймъс зареса с пръсти гривата й, за да успокои треперещите си ръце.

След половин час се появи Бено и наближи скривалището на младежа. Нюкасъл бе изморил акробата и макар в походката му обикновено да имаше скокливост, сега мъжът се тътреше и влачеше крака като старец. Еймъс често наблюдаваше как приятелят му работи — премяташе се от длани на стъпала и обратно в безкрайна поредица от салта, ходеше на ръце или се задържаше единствено на кокалчетата на едната си ръка. Номерата му може и да изглеждаха лесни, но не бяха.

Акробатът се покатери в каруцата и седна до Еймъс, а краката си остави да висят отстрани и да се клатят свободно.

— Май прекарваш твърде много време в гонене на пиленца — рече мъжът. Лекият му акцент натъртваше всяка дума, а гласните звучаха остро. Изви в усмивка здравия ъгъл на устата си.

Еймъс се ухили. Нямаше как да обясни, че в момента разговаря с Еванджелин, само че тя още не го е разбрала. Младежът посочи краката на Бено и изимитира накуцваща походка.

Кратко изпъшкване:

— Ах, да. Не всички сме млади като теб. Сигурно си мислиш, че всеки град е като предишния. За мен не е така. — Бено обърна длани и Еймъс видя, че те са ожулени и разранени, а един нокът е почернял като слънчогледова семка. — Тухлената улица не е така благосклонна към ръцете ми като голата земя — додаде акробатът.

Еймъс се сети за изкривените пръсти на Рижкова. И неговата професия щеше да донесе неприятни последствия. Прегъна палец, за да покаже на Бено.

— Има още много години, докато я докараш дотам. Старицата те води поне с три живота. И като стана дума за жени — продължи Бено, — Мелина пита как си. Иди да я видиш. Може да се съгласи да пътувате заедно, в един фургон. — Потупа Еймъс по рамото: — Кураж.

Момчето поклати глава.

— Морската сирена не е за теб — изрече акробатът тихо. — Мелина или Сузана са по-подходящи. Те са весели жени. Тих мъж като теб има нужда от усмихната половинка. Еванджелин носи със себе си тъга така, както котката влачи опашката си.

Еймъс рязко бутна ръката на Бено и го погледна с крайчеца на окото си. Недвусмислен жест.

Мъжът кимна едва видимо:

— Разбирам. Моят народ нарича такива като нея „никси“: полуриба, полужена. — Младежът изсумтя тихо, ала приятелят му продължи, като леко сниши глас: — Знам, че звучи глупаво, Еймъс, но тя си играе със смъртта. Не ни разказа откъде е дошла. Има линия — добави акробатът и проследи с пръст петно на пода на каруцата, — граница, която дели живите от мъртвите. Тънка е и понякога се разкъсва.

Еймъс започна да човърка нещо, за да покаже, че не иска да продължава разговора. Двамата с Бено останаха мълчаливи един до друг и наблюдаваха как Нат напряга едрите си мускули, докато качва сандъци с дрехи в каруца. Мелина седеше до огъня и киснеше уморените си ръце в купа, пълна с вода и соли. Нат се прибра във фургона си, а Сузана поседна до Мелина и се заприказва с нея. След известно време Бено слезе от каруцата и се обърна към Еймъс:

— Ти си ми приятел и си добър човек. По-добър, отколкото е полезно за теб. Учили са ме да се грижа за добрите хора, защото те самите не се грижат за себе си. — За момент очите му станаха сериозни, но строгостта на акробата бързо се стопи в особената му полуразкъсана усмивка. — Много приказвам. Прости ми. Събери смелост. Веселите жени подхождат на добрите мъже.

След тези думи Бено се отдалечи с накуцване към фургона си. Еймъс остана да чака.

Еванджелин се зададе откъм града. В джобовете на престилката си носеше няколко шишенца. Еймъс си спомни, че роклята й беше от гардероба на Сузана, но синьото изглеждаше много по-ярко, когато го носеше Еванджелин. Лицето й беше поруменяло от дългото ходене пеш и около него се вееха кичурчета коса. Еймъс не помнеше да я е виждал толкова красива, освен когато плуваше под водата в бялата си рокля. Младежът се усмихваше, докато гледаше как любимата му минава през целия лагер, покрай мястото, където седеше той, и се спира пред фургона на Нат. Здравенякът чу потропването на вратата и се показа навън. Еймъс напрегна слух, за да разбере за какво разговарят. Еванджелин подаде шишенцата на мъжа — мазила и мехлеми против болки в кръста. Беше виждал Нат да ги използва и преди — ментолът и билковите масла имаха остра миризма и се втриваха в кожата. Докато гледаше как здравенякът и девойката си разменят любезности, младежът усети стягане под лъжичката. Нат се засмя и Еймъс се насили да извърне поглед. Захарничка побутна с муцуна гърба му, но докосването на кобилката не го утеши.

Не видя как Нат затвори вратата на фургона си и остави Еванджелин отвън, нито как тя се запъти към коритото си. Почувства се глупаво, че не отиде да си прибере картите, да ги върне на Рижкова и да обяви, че е приключил с тях. Сгуши се на пода на каруцата и затвори очи. Забави дишането си, заслуша се във вечерните звуци, заповяда на пулса си да притихне и се опита да се слее с дъските. Но дори със затворени очи виждаше как тя подава тъмна бутилка на Нат и как пръстите им се докосват. Болка прониза сърцето му.

Чу някой да го вика по име. Първо при фургона на Рижкова, а после близо до този на Сузана. Еванджелин го търсеше. Дочу гласа на Мелина, но не можа да долови думите й. Името му се сля с пропукването на съчките в огъня. Ако останеше при Захарничка, може би девойката нямаше да го намери. По-късно Еймъс щеше да се промъкне и да си вземе картите. Имаше пъргави пръсти, а и все още можеше да стъпва безшумно. Ако се движеше достатъчно бързо, дори нямаше да събуди Еванджелин.

И все пак девойката щеше да се досети. Захарничка задъвка крайчеца на шала му, но Еймъс я прогони. Нямаше да понесе да ходи дни наред с наведена глава, а любимата да му се присмива. И без това му беше достатъчно зле. Чу как Сузана разговаря с Еванджелин — вече бяха по-близо до него. Щеше всеки момент да намери картите, ако Еймъс не предприеме нещо, и да ги помисли за бълнуванията на ням луд. Кобилката подуши ръката му. Ако се опиташе да й покаже, да обясни на Еванджелин, тя можеше и да разбере. Не беше нужно да го заобича, но трябваше да разбере. Готов бе да е като лъва.

Стовари юмрук върху дъските на каруцата. Блъскаше по тях, докато видя как Еванджелин се обръща в търсене на източника на шума. Еймъс остана с подгънати под себе си крака, както когато гледаше на карти. Чакаше и наблюдаваше. Еванджелин го забеляза, но младежът не можа да разчете изражението на лицето й въпреки някогашните уроци на Пийбоди. Видя познатите оранжеви гърбове на картите в ръката й и се замисли какво се е надявал да постигне.

— Ето те и теб — рече Еванджелин, щом се приближи до него. — От мен ли се криеше?

Еймъс поклати глава и посочи Захарничка.

— Много си добър към нея. Предполагам, че сте приятели?

Еймъс сви рамене и се раздвижи нервно.

Еванджелин погледна картите в ръката си и запита:

— За мен ли ги беше оставил? — Гласът й бе твърд, но не груб.

Момчето кимна. Не смееше да погледне любимата си в очите, затова се втренчи в картата кралица мечове. Устата му бе пресъхнала, езикът му тежеше като олово.

— Съжалявам — рече девойката, — много са красиви, но не мога да ги задържа. Сигурна съм, че ще липсват на Мадам Рижкова. — Еймъс не посегна да вземе картите и Еванджелин продължи: — Не искам да ти се ядоса. Ще бъде страшно.

Младежът остана като вкаменен на мястото си.

— Много си мил с мен — добави момичето накрая и се наведе да остави картите до него.

Еймъс погледна рисунките, видя тълкуванията им, всичките дни и нощи, през които ги бе докосвал и опознавал по-добре, отколкото познаваше себе си. Пресегна се и сложи ръката си върху нейната, а картите останаха отдолу. Сетне поклати глава.

— Еймъс, няма да ги задържа.

Момчето внимателно взе картите, като се стараеше да не докосва любимата си отново, за да не загуби самообладание. Преди Еванджелин да се обърне и да си тръгне, той вдигна високо кралицата мечове, за да я види добре девойката. Посочи тъмната коса на нарисуваната жена, после докосна черните кичури на Еванджелин. Макар че положи огромни усилия да се овладее, пръстите му се разтрепериха. Косата й беше точно толкова мека, колкото си я спомняше.

— Мислиш, че прилича на мен?

Имаше и още, но той кимна утвърдително. Показа й и втората карта — Силата. Посочи жената, която укротява лъва, като проследи изящната нарисувана ръка с върха на пръста си. Спокойно. Още не беше избягала. Прехапа бузата си отвътре и леко докосна ръката на Еванджелин. Накрая посочи кафявата грива на лъва и притисна длан в гърдите си.

— Не разбирам.

Но все още не беше избягала. Колко се радваше Еймъс, че девойката не е избягала.

Младежът остави картата на пода на каруцата и скочи на земята. Момичето се сепна от рязкото движение. Еймъс вдигна ръка с отворена длан — жест, който я приканваше да почака. Еванджелин зачака. Момчето падна на колене в меката пръст пред краката й и вдигна поглед към лицето й. Хвана я за китките и положи дланите й на главата си.

Не усетиха колко време останаха така — тихи и неподвижни.

Когато Еванджелин отдръпна ръце, той се изправи.

— Ти си лъвът?

Еймъс опря чело в рамото й и тя го прегърна така, както жените умеят да утешават.

— А аз… — Когато девойката изрази разбирането си с кратко „О!“, думите вече нямаха значение. Жестът говореше много повече.

По-късно в мрака на сухото корито на морската сирена тя му помогна да свали кърпата от главата си. Еванджелин се прехласна по цвета на гладката му коса. Еймъс не го разбра. Мислите му бяха накъсани — извивката на талията й го плени, сладко-соленият вкус на кожата й от вътрешната страна на китката и пърхащият пулс в основата на шията й бяха омайващи. През годините бе научил, че човек може да чувства глад или болка, да тича и да работи, но нямаше представа, че е възможно да изпитва подобни усещания от докосването на друг. Досега притискаше в обятията си Еванджелин, за да я утеши и успокои, но сега тя го прегръщаше, за да засити и утоли плътта си. Еймъс се боеше, че може да извика и пак да произведе онзи ужасен звук, който се изтръгна от него в гората. За щастие, успя да запази мълчание.

Когато всичко свърши и двамата лежаха отпуснати на постелята, обгърнати от извитите дъски на коритото, Еванджелин прокара остър нокът по дължината на ключицата му. Колко хубаво бе, че хората — както и къщите — имаха форма и че тази форма можеше да е толкова красива. Навярно и Уил Ейбън искаше да направи с нея това, което сториха току-що с Еймъс. Ако не беше говорила никога с Уил, може би нямаше да срещне мъжа, до когото лежеше сега. „Аз съм убийца. — Еванджелин потрепери, но той я притисна по-силно в прегръдката си. — Убийца, която си ляга с лъв.“ Усмихна се. Колко странно, че досега знаеше как да реже и разкъсва, но от днес научи, че може и да прегръща. Сгуши буза в извивката на рамото му.

Еймъс остана буден, докато светлината на утрото се процеди под ръба на платнището. Можеше да се закълне, че кожата му още пари там, където я бе докосвала Еванджелин. Удоволствието беше толкова дълбоко, че в сравнение с него всичко бледнееше. Почти. Младежът се усмихна, заровил лице в косите на любимата си, по-доволен от живота, отколкото някога бе очаквал да бъде. Открил бе начин да разговаря.