Ерика Суайлър
Книга на тайните (21)

21
21–22 юли

Откри ли нещо за семейството на Франк Макавой?

— Саймън, ти ли си? Откъде се обаждаш? Сякаш си на бойното поле!

— От паркинга на пътуващ цирк.

— О! — възкликва Чърчуори.

— Имаше ли възможност да го проучиш? Аз се опитах да проследя другото име — Рижкова, гадателката. Смятам, че има вероятност Франк да й е далечен роднина. Портретите, които видях на стената в работилницата му, бяха нарисувани и в книгата и съм почти сигурен, че са били на Рижкова. Порових се из родословните сайтове. Рижкова е имала дъщеря, Катерина, и тя се е омъжила за един от цирковите артисти, Бено Кьониг. Ударих на камък, докато търсех децата им, но ако ти си започнал проучването си от настоящето, а аз — от миналото, мисля, че не е изключено да се срещнем по средата.

Група хлапетии излиза от увеселителния парк и с викове се изсипва на паркинга. Запушвам едното си ухо. Част от шума от атракциите и въртележките все още достига до мен, но успявам да чуя как дъхът на Чърчуори секва.

— За съжаление, не успях да свърша почти нищо. Един клиент ангажира цялото ми време. Трябваше да издиря една книга за рождения ден на майка му, „Нефрит за веселие“. Най-близката бройка се намираше в библиотека в щата Вашингтон и на хората никак не им се искаше да се разделят с нея.

— Държим на архивите си, заради тях получаваме финансиране.

Чувам кучешки лай. Чърчуори извиква: „Долу, Шийла!“, а после долавям шум от тътрещи се лапи.

— Е, вече са добре финансирани — въздъхва търговецът на книги. — Отне ми ужасно много време.

Покрай мен минава мъж, който влачи за ръка клатушкащо се и ревящо момченце, цялото омазано в нещо лепкаво. Вмъквам се в колата си с надежда да намеря малко тишина. Не е много по-спокойно вътре, но с вдигнати прозорци поне чувам, макар че е страшна жега и телефонът се плъзга по потната ми буза.

— Аз нямам време за губене — казвам.

— Нещата са твърде лични за теб, може би не виждаш ситуацията обективно.

— Проблемът е в сестра ми.

Чърчуори се прокашля:

— Забелязах по кое време и колко често ми се обаждаш и се зачудих… Съжалявам, че питам така директно, но дали все още ходиш на работа? — Не отговарям и той продължава: — Не искам да те засегна, но самият аз съм имал слаби периоди в бизнеса. Дългите часове без работа и финансовите проблеми не се отразяват добре на никого, замъгляват трезвата преценка.

Устата ми пресъхва.

— За преценката не знам, но преди малко видях как сестра ми проклина две тийнейджърки и им предрича безплоден живот и смърт на цялата им рода. Освен това преди малко ми предложиха работа като цирков артист, така че съм добре, не се притеснявай.

Чърчуори се задавя с чая си. Разбира се, че е от хората, които пият чай. Чувам го да заеква в слушалката:

— Аз…

— Гмуркам се и задържам дъха си под вода — обяснявам. По-различно е да го кажа на Чърчуори, отколкото на Том Роуз. Сякаш хвърлям библиотекарската си мантия и разкривам част от себе си, която е истинска и винаги е съществувала. — И майка ми го умееше, и сестра ми го може, както и всички жени в рода ми по майчина линия. Десет минути без въздух.

— Десет минути? — пита Мартин.

— Десет минути. Затова и съм сигурен, че нещо не е наред. Не би трябвало да можем да се удавим. А още по-невероятно е смъртните случаи да са толкова много.

Чърчуори понечва да заговори на няколко пъти и накрая пита:

— Зле ли постъпих, като ти изпратих книгата?

— Не — отговарям, но все пак ме човърка една мисъл. — Преди малко говорих с един човек, собственик на цирк, и той смята, че щом книгата е била на търг, трупата, на която е принадлежала, вероятно е била сполетяна от бедствие. За някои от хората в книгата, например Кьониг и семейството му, няма никакви данни след 1824 година.

Настъпва кратко мълчание, докато Чърчуори размишлява. Раздвижвам се на седалката и отделям ръцете си от кожената тапицерия, за която са залепнали заради влагата.

— Не знам дали е редно да те насърчавам — започва Мартин бавно, сякаш още обмисля, — но книгата е сериозно повредена, а ако семейство Кьониг е било с трупата…

Най-после чувствам удовлетворение. Явно си мисли същото, което и аз. Довършвам мисълта му:

— Вероятно е имало наводнение. Сигурно всичко е започнало оттам.

— Може би — съгласява се антикварят. — Ако имаш ориентировъчни дати, би могъл да провериш около тях. Наистина ли вярваш, че причината е някакво наводнение?

— Не знам, но сестра ми е твърдо убедена, че на тази книга мястото й не е у мен. Исках да я питам за таро картите, нарисувани по страниците, но тя откъсна всички скици на таро.

— Наистина ли? Много интересно! Символите могат да бъдат мощни катализатори.

Мартин прави пауза. Запушвам другото си ухо с пръст и напрягам слух, за да го чувам по-добре. Но Чърчуори не е млъкнал. Телефонът ми е прекъснал. Дори не чувам сигнал „свободно“, само бегло си спомням, че се наложи да ремонтирам един прозорец през април и не успях да си платя сметката за телефона. Поправих прозореца на къщата, за която в момента ми е все тая дали ще се срути от скалата — онази, в която трябва да се върна сега, ако искам пак да се свържа с Чърчуори.

Колата прелита над едно хлътване в Бък Харбър роуд и за секунди се задържа във въздуха. Енола откърти ауспуха точно на това място преди години, когато се учеше да кара. Влизам по алеята, пикапът на Франк е още там и хвърля огромна сянка. Какво ми пречи да го смачкам отзад? Дърпам ръчната спирачка и угасям двигателя, но не слизам. Съседът ми е вътре, виждам строгия му профил през прозореца.

Чакам. Една пружина в облегалката ми се е счупила, убива ми на гърба и събужда неясен спомен за нещо. Тройка мечове: сърце, пронизано от три остриета. Осмица мечове: мъж, намушкан в гърба. Не помня всички карти, нарисувани в книгата, а и сестра ми ги унищожи, с което ме лиши от възможността да проверя, но съм сигурен, че някои от тях се появиха в гаданието й днес. Всичко започва да ми се слива. Майка ми е била ту с Франк, ту с баща ми; Франк притежава вещи, нарисувани по страниците на дневника — историята на семейството ми. Енола и Дойл си подават карти и споделят съдби и пророчества; преливат се един в друг като мастило, което се стича по мокра страница в съсипания край на една книга.

По предното ми стъкло потропва някой с тънки луничави пръсти и малки заоблени нокти. Алис.

— Какво става между теб и татко? — пита ме. Плитката й е разрошена и малките кичури, които стърчат от нея, й придават интересен вид, сякаш е обвита в пламъци. — Помолих те да не го закачаш — продължава. — Затова и не бях съгласна да ти дава заем. Затворил се е там вътре от часове и казва, че няма да излезе, докато не говори с теб. Какво си му наговорил? — Гласът й е изтънял от напрежение.

Не съм му казвал нищо, той говореше. Не, излъгах. Казах, че съм чукал дъщеря му. Но от всички признати грехове този беше най-малкият. Единственото, което направих като хората. И все пак няма да й призная, защото знам, че ще я нараня дълбоко.

Алис скръства ръце на гърдите си:

— Не му каза, нали? Не си му казал, че съм спала с теб.

Поглеждам оттатък улицата, към отсрещната къща, и улавям погледа на Лия, която наднича изпод повдигната пластина на щората. Пролуката се затваря и жената изчезва. Алис приема мълчанието ми като съгласие.

— Казал си му? Господи. Защо? Не биваше да му казваш ти! — Смесицата от тревога и гняв я прави зашеметяваща. — Иди да поговориш с него — продължава с по-кротък глас. — Ще се оправяме по-късно, сега само го изкарай от къщата. Баща ми вдига кръвно. Не е хубаво да се притеснява толкова.

Знае за високото му кръвно, за нивото на холестерола му и кои стави го болят от артрит. А аз нямах и понятие за състоянието на моя баща, дори след като си отиде.

— Няма да вземам заем от баща ти. Казах му го вече.

— Какво?

— Не му искам парите. Права си, че е твърде обсебен от семейството ми. Заемът ще влоши положението, а не искам да се получава така. Оставям къщата. — Не го осъзнавах, преди да го изрека, но сега знам, че това е решението ми. — Моля те, не ми се сърди повече — добавям накрая.

— Не искам да ти се сърдя, но ти все се издънваш с нещо.

Алис отстъпва назад достатъчно, за да отворя вратата. Когато слизам, ме пита:

— Къде ще отидеш?

— Не знам, сигурно за известно време ще съм с Енола. Шефът й изглежда свестен. Кандидатствах и за кураторската позиция в Савана, в момента събират препоръки за мен. Лиз може да убеди всеки в каквото си поиска, така че имам шанс.

— О — казва Алис, но ми се ще да беше по-словоохотлива. — Как е кракът?

— Горе-долу.

Смехът й е по-горчив от всякога.

— Моля те, изкарай татко оттам, преди да му е станало лошо.

Обляга се на колата ми и бедрата й се оголват изпод бежовите й къси панталонки.

— Добър баща ли е?

— Моля?

Сключва вежди и луничките между тях се целуват. Повтарям въпроса си.

— Да, добър баща е — отвръща Алис. — Инатлив, но добър.

— Когато си ожулеше коляното като малка, слагаше ли ти лепенка?

Аз сам превързах Енола, когато си наряза краката, сам съм вадил трески от пръстите й, а татко — нищо. По краката, коленете и ръцете ми има белези, които той никога не е докосвал, не е почиствал раните.

— Разбира се — потвърждава Алис. Премества тежестта към едното си бедро и заема онази типично женска поза: — Хайде сега върви и го изведи оттам. Не иска да излезе сам, а майка ми ще се побърка от притеснение. Не знам какво става между вас двамата, но вината не е нито нейна, нито моя.

— Дойде и на завършването ти, нали? — питам.

— Дойде.

Алис изглежда, сякаш всеки момент ще се разплаче. Започвам да се съмнявам, че я познавам добре.

— Да, понякога е гаден инат и се вманиачава по разни неща — продължава, — но ми е помагал да продавам курабийки, когато бях от момичетата скаути. Водил ме е на цирк. Беше добър. Знаеш го, нали винаги си бил наоколо.

Бях до нея, гледах отстрани и исках и мен да заведат. Щеше ми се да се бях родил в семейство Макавой.

Алис отново поглежда към къщата и казва:

— Не знам какво толкова ти е наговорил, че си му ядосан, но няма значение. Не иска да говори с мен, а това ме плаши. Изведи го от къщата. Моля те, не постъпвай гадно с мен точно сега, няма да го понеса.

Кожата й е поруменяла и русолявите й вежди изпъкват. Чипо носле. Малки устни. Квадратна челюст. Алис е съвършената кръстоска между Франк и Лия, а аз я разплаквам.

Докосвам ръката й, тя не се дръпва.

— Съжалявам. Не мога да ти обещая, че няма да се опита да ремонтира къщата, но няма да е по мое желание. Кълна се.

— Добре.

— Съжалявам — повтарям.

— Знам.

Алис стисва ръката ми само веднъж за кратко, после веднага я пуска. Но и това ми стига.

Така или иначе трябва да вляза. Франк е в моята къща, сред моите книги, сякаш е в мен самия. Ще говоря с него заради Алис. Само заради нея. Тя тръгва с мен, но на вратата я спирам:

— Не бива да влизаш.

— Не бъди груб с него — моли ме.

Пронизва ме ревност — искам и за мен да се грижи така. Алис е от онзи тип хора, които биха ме събудили, ако сънувам кошмар. Не я притеснява сънената ми физиономия сутрин. Готова е да приеме и да заобича сестра ми, защото аз я обичам. Заради всичко това ще вляза и ще говоря с Франк.

— Честно казано, по-вероятно е да се случи обратното. А и вътре е опасно.

— Какво е направил? — пита ме тихо.

Ако й кажа, може да си промени мнението за мен към по-добро. А може и да разбия сърцето й. Казвам само:

— Не те заслужава.

Алис поглежда към къщата отсреща и прозореца, зад който майка й стои и наблюдава.

— Може би. Но аз решавам кой ме заслужава.

Входната врата заяжда и се налага да я отворя с ритник, като пренасям цялата си тежест на болния глезен. Алис ме хваща за ръката и ми помага да се задържа прав. Усещам топлата й кожа и за миг мога да доловя дори тънките порязвания от страниците на книгите в библиотеката и един счупен нокът, но след миг вече я няма. Върнала се е в къщата на семейство Макавой. При Лия.

Франк седи на бюрото ми, а на плота, върху направена от подръчни материали подпора, лежи книгата.

— Върна се. Чудесно. Мислех си… И аз не знам какво си мислех. — Поклаща глава. — Но трябва да видиш нещо.

Съседът ми става от стола, аз затварям книгата и му казвам:

— Прибирай се. Алис се тревожи за теб.

Франк се намръщва:

— Остави Алис.

— Защо си тук?

— Трябва да ти покажа нещо.

Избутва ме и се устремява към вратата. Минава бързо през верандата и се насочва към склона, по който се слиза до плажа. Алис и Лия наблюдават притеснено от верандата на тяхната къща. Опитвам се да догоня Франк, но глезенът ми тежи като котва. Когато го настигам, съседът ми е на ръба скалата, където тревата рязко свършва и започва отвесната бездна. Франк кимва към брега:

— Виж!

— Какво, по дяволите…

— Именно — казва. — Исках да те оставя да ти мине. Да ни мине и на двамата. Казахме доста неща, за които беше по-добре да си мълчим.

Разрива пясъка с върха на едната си обувка и след малко продължава:

— Бях тръгнал с лодката си да поплавам, но стигнах до скалата и ги видях. Проклети гадини. После си спомних.

Брегът е осеян не със стотици, а с хиляди гладки кафяви черупки на мечоопашати. Онова, което описваше Енола, бледнее. Никога не е било така, дори когато бяхме малки. Това е нещо огромно. Черупките покриват целия залив като калдъръм. Мечоопашатите не се събират така, особено през деня. Никога не са толкова многобройни и не се струпват един върху друг на пластове като стриди. Но още нещо е различно.

— Шамандурите! — възкликвам.

— Проклети гадини — повтаря Франк. Зоната за плуване се е разширила навътре и на изток в посока към електроцентралата. — Влачат ги към открито море.

Понечвам да сляза по стъпалата, но съседът ме сграбчва за яката и ме спира:

— Не бързай. Докато те чаках, разгледах някои от книгите ти.

Вижда, че реагирам възмутено, но ми отвръща с гримаса:

— Спал си с дъщеря ми. Мисля, че вече сме си навлезли достатъчно в личното пространство.

— Май е така.

Бих преобърнал къщата му от керемидите до основите, само и само да открия и косъм от мама, за да си я върна.

— Видях списъка с имената, датите и някои от бележките ти — продължава Франк. — Не можах да осмисля всичко, но разбрах едно: притесняваш се за Енола. Смяташ, че и тя е като майка ти. Страхуваш се, че ще умре.

— Не знам — отвръщам. Нещата, които чух от него тази сутрин, ме наведоха на мисълта, че знам много по-малко, отколкото съм предполагал. — Но е вярно, че се притеснявам.

Франк поема дълбоко въздух и бавно издишва:

— Тя е различна от Полина, можеш да си сигурен. В някои отношения е по-мила, но може да бъде и по-жестока. Не знам, видях имената и после това. Мечоопашатите започнаха да прииждат по същия начин няколко дни преди смъртта на Полина. Бяха хиляди. Когато тя се удави, дойде червен прилив и уби всичко живо: раци, риби, охлюви. Заливът изглеждаше като ръждясал. Не бях виждал толкова мечоопашати оттогава. До днес.

Значи затова ги е събирал, затова суши черупките им и ги окача на верандата си, затова — може би случайно — е научил дъщеря си да ги обича.

— Защо ми го разказваш?

— Търсиш връзки, нали? Досетих се от записките ти. Не знам дали нещата са свързани, но това беше толкова странно, че не можах да го забравя, а когато видях такова струпване на мечоопашати пак, ми прилоша.

Двамата се взираме в гърчещата се гмеж.

— Относно Алис — започвам да обяснявам, защото ми се струва, че съм длъжен.

— Тя сама взема решения — прекъсва ме съседът ми.

— Тревожи се за теб. Върви си у дома, Франк.

— Добре — отвръща. — Добре, добре.

Повтаря думата, докато тя изгубва смисъл, а после се запътва към дома си, където го чакат двете жени. Трябваше да му кажа, че не съм издал тайната му на Алис, че няма да го направя, но искам да го оставя да страда още известно време.

Отново обръщам поглед към водата. Плажът е отрупан не само с мечоопашати, но и с хора от другите къщи по скалите. Ето я Елени Тракос — разпознавам я по стоманеносивия кок и тъмната жилава кожа, почерняла от десетилетия слънчеви бани. Край нея са и внуците й, Такис и другият. До тях е Джери Луц, който живее малко по-нагоре по улицата, мяркат се още Вик, хората от задънената пряка, Шарън, семейство Пинети. Струпали са се, сякаш наблюдават местопрестъпление; побутват се, шушукат си, обсъждат.

Елени и внуците й са застанали точно на ръба на скалата, пръстите на краката им стърчат над бездната. Едно от хлапетата хваща черупчесто животно за опашката и го размахва. Мечоопашатият се огъва по всичките си стави и се мята напред-назад с всяко замахване на опашката — търси земя, в която да се вкопчи. Поглеждам Елени, а после проследявам с очи другите хора на плажа: Джери, Вик и Маги Симс, Тери, Шарън и останалите жители от задънената уличка. Рядко ги виждам всички заедно. Може би само на сватби. Последната май беше на Уайът, сина на Джери, преди три-четири години. И на погребения всъщност, всички идват на погребенията. Спомням си ги облечени в черно: в костюми, рокли със сака и излъскани погребални обувки. Елени носеше само пръстените си, на шията й нямаше колие.

Когато погребвахме мама, Франк и Джери вървяха от двете страни на татко. Франк бе до баща ми и заедно с него скърбеше за майка ми. Аз и Енола бяхме с Лия. Тя ме беше облякла в костюм от презвитерианската църква, който ми беше голям. Сестра ми носеше черна рокля, умаляла на Алис.

Около скалата, от която падна Енола, когато си наряза краката като малка, крачи нервно върлинестият Джон Стедбек. Крещи в мобилния си телефон и ту се привежда, ту се изправя, протяга ръка и търси по-добро покритие. Взех назаем негов костюм за погребението на татко. Сивият на татко ми беше твърде широк в раменете, а панталонът му ми беше къс. Последното облекло на баща ми, с което го положихме в ковчега, беше черен костюм.

Фей и Шарън снимат с фотоапаратите си. Фей прикляка, доколкото й позволяват болките в коленете. Двете жени ни донесоха плодов пай и на двете погребения. Тед Мелник дойде с кошница портокали и ми я подаде, докато изказваше съболезнованията си. Джери и жена му ни поднесоха лазаня. От Елени получихме баклава. „За сладост в тъжните моменти“, както ни каза. Въпреки че през прозорците и вратите ни сякаш прииждаха реки от храна и всички тези хора ни повтаряха: „Яж, яж, яж“, ние не сложихме и залък в уста.

Щракане и потропване на опашки огласят въздуха. Буйна вълна захвърля членестоногите твари към брега и те се катерят една връз друга по пясъка. Приливът носи мечоопашати, а на плажа се строява погребална процесия.

Връщам се в къщата и набирам Чърчуори, но той не вдига. До клавиатурата ми е „Легенди и поеми от Прибалтика“ — другата книга, която е добре да върна. Защо мама пълнеше главата ми с приказки за подводни кралства и жени, които омайват мъжете с танци и ги завличат в реките? Отварям електронната си поща и виждам имейл от Ан Ландри от „Сандърс-Бийчър“. Съобщението е кратко: все още преглеждат кандидатурите и биха искали да насрочат телефонно интервю, когато ми е удобно; имат въпрос относно готовността ми да се преместя, тъй като нямат средства, за да ми плащат транспортните разходи. Отговарям й, че ще се обадя следобед на двайсет и пети. Имам писмо и от „Блу пойнт“. Благодарят ми за проявения интерес, но ме уведомяват, че обявената длъжност в справочния им отдел се закрива поради преструктуриране на бюджета.

Сред всичката нежелана поща в кутията си попадам и на имейл от Рейна от „Шорам“. Открила е Грета Кьониг — или по-точно, Грета Рижкова. Значи съм мислел в правилната посока, но внучката на гадателката не е останала за дълго време с моминската фамилия на майка си. Катерина явно се е омъжила повторно през 1826 година и Грета е приела фамилното име на втория си баща, някой си Виктор Мълинс от Ню Орлиънс. Търсенето за „Мълинс“ дава купища резултати. Но защо се е омъжила повторно Катерина Рижкова? Овдовяла е. Разлиствам книгата и галя с пръсти повредените страници. Някъде по средата, преди да се появи вторият почерк, попадам на внимателно нарисуван кораб. Прилича на първообраз на параходите, които някога са сновели из реките в цялата страна.

Вдигам очи и забелязвам, че отсреща, у семейство Макавой, все още свети. През прозореца зървам силуетите на Франк и Лия, седнали на дивана във всекидневната. Винаги е било така. Мислех си, че Лия ни наблюдава, но аз съм бил този, който е стоял от другата страна на стъклото и е искал да бъде вътре, при тях.

Започвам лова си. Издирвам наводнение между 1824 и 1826 година, което може да е погълнало трупа пътуващи артисти, превозвана от кораб. Наводнение, което е погубило толкова много хора, че всички оцелели предмети са били пропити от жестока загуба, а мъката се е превърнала в проклятие. Осъзнавам, че разследването ми не е логически издържано, но книгата стигна до мен по начин, който също се противопоставя на всяка логика.

След часове търсене го откривам. През 1825 година река Мисисипи е преляла и е наводнила Ню Орлиънс. Катерина Рижкова се е омъжила повторно в Ню Орлиънс. Има съвпадение по географски и времеви критерий.

На съседната страница, срещу парахода, попадам на мъничка скица. Виждал съм я и преди, но ми се беше сторила незначителна — просто разсеяна драсканица на човек, който е склонен да си рисува, докато размишлява. В ъгъла на листа, точно над набързо нахвърляна бележка за задушен и мъглив ден, личи фина рисунка на мечоопашат.

Затварям книгата и излизам от къщата толкова бързо, колкото мога. Трябва да вляза във водата, за да прочистя ума си. Заради болния крак и нестабилното стълбище се налага да слизам бавно. Последните две стъпала са били отнесени от прилив, но някой е монтирал стълбичка от басейн на преградата, по която успявам да се смъкна. Щом стъпвам на пясъка, край краката ми се скупчват мечоопашати и се прескачат един друг. От следобед насам приливът е навлязъл още по-навътре в сушата и е покрил голяма част от членестоногите, които сега се крият под вълните. Когато се насочвам към дълбините на залива, те сякаш се разделят, за да ми сторят път.

Три пъти дълбоко вдишване, издишване… вдишване, издишване… вдишване, издишване. Последно рязко вдишване, разширявам гръдния си кош, разтягам всеки мускул, изпълвам всяко кътче на дробовете си с въздух и се отпускам в тъмнината и покоя на среднощното плуване. Под мен кипи от живот, опашки се удрят в черупки. Над мен е водата, а над нея — небето. По средата съм само аз. Загребвам и се насочвам към още по-плътния мрак.

Отварям уста само за миг, за да вкуся солта във водата.

Всичко се повтаря на цикли. Майка ми е знаела, че нейната майка се е удавила. Баба ми също трябва да е била наясно. Вероятно са се бояли, както всеки от фамилията Валенда, който е стъпвал по въжето със съзнанието, че Смъртта го дебне само на един повей на вятъра. Докато въжето се превърнало в проклятие. От съчетанието на мисли и трагедия. Онзи тежък том, който ми изпрати Чърчуори — „Връзващи заклинания и проклятия“, определя писаното слово като източник на прокоби, като намерение, проявено чрез езика. Мечоопашатите се блъскат един в друг под мен и ми припомнят скицата на Пийбоди. Сещам се и за корабчето, след което почти веднага започват увредените страници, сякаш самата рисунка е призовала потопа. Усещам ледено подводно течение и стомахът ми се свива.

Плочките с проклятия се надписвали с името на жертвата, на тях рядко е имало каквото и да е друго. Когато назовеш нещо, ти го открояваш — даваш му сила или го обричаш на разрушение. Бес Висер. Еймъс. Еванджелин. Плочките се укривали или били заравяни дълбоко, за да не могат да бъдат открити, преди да е твърде късно за жертвата. Ако някой откриел такава плочка, можел да я строши, за да развали проклятието, както изгарянето на писма може да прекъсне връзката между бивши любовници. Книгата се е скрила, оцеляла е след наводнението, намерила е убежище у хора, които се интересуват от старинни вещи и не биха посмели да унищожат толкова интересна историческа реликва. Но накрая се озовала при мен.

Време е да разваля проклятието.

Издишвам и потъвам до пясъчното дъно; махам с крака, докато със стъпала докосвам гладкия купол на черупка. Тя се стрелва изпод мен, хлъзгава и невъобразимо древна. За първи път от много време насам ми иде да се усмихна, почти надавам беззвучен възглас и едва не нагълтвам солена вода. Когато изплувам треперещ от студените вълни, зората е обагрила хоризонта.

Знам какво трябва да направя.